Глава 12
„Признаци, че пиете твърде много кафе: Когато кихате, не си затваряте очите.“
Мем
Накратко, с Куки най-накрая тръгнахме за педикюра и изпихме най-голямото си мока лате. За нейна сметка. Тя настоя. Нямам представа дали някога съм си правила педикюр, но знам със сигурност, че оттук нататък това ще се превърне в моята ежеседмична радост. Най-вероятно телефонът ще трябва да почака. Очевидно съм създадена, за да ме обгрижват и ценят.
Когато хубавият нюанс на моката, странно наподобяващ цвета на очите на Рейес, се появи върху ноктите ми, отидохме до къщата на Рокфелер. С Куки говорихме за тази обиколка от две седмици, но имението беше отворено само в определени периоди от годината. За щастие, тя ни включи в списъка и когато възпитателките решиха да организират специална обиколка за група третокласници, ни се обадиха и ни поканиха да отидем с тях.
Куки малко се притесни за децата, но те са само третокласници! Уверих я, че ако не друго, то поне мога да се справя с малките. В това бях сигурна. Ако не се струпа тълпа, всичко ще бъде наред.
Самото имение е национална историческа забележителност, и зашеметяваща гледка. Строителството на Кайкут (името на къщата, което на холандски означава „часовник“) е завършено от Рокфелер през 1913 г. Намира се на север от Слийпи Холоу и представлява огромно имение с четиридесет стаи с великолепна архитектура и невероятни градини. Където и да отидехме, от време на време от гърлото ми излизаха възхитени стенания.
Слава Богу, децата се оказаха много послушни. Като изключим няколко коси погледа и едно момче, което ме увери, че знае как да угоди на една жена (в трети клас ли започват тези глупости?), си прекарахме страхотно, разглеждайки интериора и произведенията на изкуството.
– Време е да започна да спестявам бакшишите – казах аз вдъхновено и разперих ръце встрани, сочейки това, което ни заобикаля. – Наистина искам ето това.
– Имаш предвид същата баня? – уточни Куки, защото сега бяхме в банята. – Познавам добър декоратор. Ще направи същия бонбон от твоята баня.
– Ами, не! Искам всичко, цялата къща. Може би един ден…
– Да, да. Къщата, разбира се, е превъзходна, но не ми се струва съвсем в духа ти.
– И защо? Мислиш, че нямам достатъчно синя кръв?
Приятелката ми сбърчи нос замислено.
– Не мисля, че имаш достатъчно суета. И арогантност. Чух, че Джон Д. Рокфелер-младши е построил това имение само, защото брат му си построил имот с двеста и четиридесет стаи наблизо.
– Ясно. Вярно, щях да се съглася с теб, ако не беше педикюрът.
– А какво общо има тук педикюра? – Куки се засмя, пудрейки носа си
– Ти ме разглези. Запозна ме с цялата красота в живота. Сега и аз искам да се поглезя, някой друг да ми лакира ноктите и да ми масажира петите.
– Мисля, че познавам някой, който би масажирал петите ти безплатно.
По гърба ми пробяга вълнение.
– Ами, не знам, Кук. Изглежда, че е ужасно обсебен от бившата си.
– Разбирам, но ти далеч не си празно място за него. Сигурно и сама го виждаш.
– Виждам, разбира се, но това не омаловажава манията му по бившата. – Наведох се по-близо до огледалото и се зачудих откъде са дошли тъмните кръгове под очите ми. Явно, бяха резултат от нощните бдения в колата с котката. И с якето на Рейес. Така, че по принцип, не всичко е толкова лошо. – Надявам се наистина да е била пълна кучка. Тогава по-бързо ще я забрави.
Поклащайки глава, Куки затвори пудриерата.
– Добре, по-красива няма да стана.
– Красавица си ти, и още как!
– Ох, каква си ми душица!
Плеснахме си ръцете, без да обръщаме внимание на момичето, което се миеше до нас и беше толкова ярко гримирана, че лесно можеше да се впише някой клуб с нас.
– Сигурна ли си, че тези деца са в трети клас? – попитах приятелката си.
– Така ми казаха.
– Разбирам. Питах за всеки случай.
– И така, какво следва? Сега вече бих изяла цял слон.
Обиколката приключи и се готвехме да си тръгваме.
– Храна – добре-е-е – провлачих, преструвайки се на неандерталец, – но първо трябва да отида по малка.
– Разбрах. Искам да снимам масата, която видяхме в голямата стая. Да те изчакам ли отвън?
– Добре. Аз, ей сега.
Куки тръгна, а аз влязох в едно от двете кабинки, които бяха направени специално за туристите. Малко вероятно е Рокфелер да е имал нужда от кабинки.
Когато станах да си обуя панталоните, нещо ме бутна. Изписквайки, седнах обратно на тоалетната и се загледах право в устата на един кон. Челюстта ми увисна, а огромната конска глава се пъхна още по-навътре в кабината и бутна врата ми. Беше зашеметяващо красив, с огромни кафяви очи и мигли, дълги колкото кутретата ми.
– Боже мой! – Въздъхнах, погалвайки носа му и прегръщайки великолепното животно през шията. – Е, ти не си ли… – Погледнах прореза отстрани на вратата – … красавица? Красавица, разбира се!
Конят издаде тих звук и кимна.
– Невероятна красавица! Първо ще те прилаская, като погаля носа ти и след това ще те заведа в къщи. Имам една топка вълна, който и така сияе от енергия, и с удоволствие ще се запознае с теб.
И тогава усетих, че в съседната кабина има някой
– Мисти – каза момичето, когато целунах коня по носа – мисля, че дамата от съседната кабина разговаря с вагината си.
Почти се задавих от ужас.
– Чу ли, красавице? Тя те нарече вагина. А така не бива. Абсолютно не бива!
Конят пак кимна и сякаш с отвращение изсумтя. Боже, каква красавица е! И това беше първият ми мъртъв кон.
– Е, добре. Сега трябва да си обуя панталоните.
Това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, стоейки в малката кабинка, по-голямата част, от която беше заета от конската глава. В крайна сметка успях да закопчая ципа на дънките си, отворих вратата и се изправих лице в лице с… познайте кой. Точно така! С конника без глава.
Погледът ми премина по черни ботуши за езда, черни панталони и черно развяващо се наметало, докато не се спря на лицето. Поточно, където трябваше да е лицето. Над яката, където обикновено очаквате да видите глава, нямаше абсолютно нищо.
Изкрещях и паднах на задника си. Конят изсумтя ядосано и направи няколко скъпоценни крачки назад. Това ми беше достатъчно, за да пропълзя покрай тях и да си плюя на петите.
Минах покрай магазина за сувенири и се втурнах на улицата, повтаряйки въпроса отново и отново, но към никого конкретно:
– Шегуваш ли се, или какво, по дяволите?!
Слава Богу, конникът без глава реши да не ме преследва. След като излязох по стълбите навън, намалих темпото, казах си да се успокоя и, като непрекъснато се оглеждах, отидох до колата, “кросоувър” в меден цвят, да чакам Куки.
– Къде си! – Възкликна приятелката ми, сякаш дълго и досадно ме е търсила. Сериозно, трябва да си купя телефон. – Мислех, че все още си в къщата.
– Не.
Пристъпвах нервно от крак на крак, докато Куки отваряше вратата, а след това буквално се гмурнах в колата.
– Случи ли се нещо, слънце? – Попита приятелката ми, когато се качи зад волана.
– Не, всичко е наред. Защо още не си запалила двигателя?
– Чу ли викове?
– Не. Някой крещеше ли? Странно.
– Много странно – присви подозрително очи Кук.
– Предлагам да ядем някъде далеч оттук. В Манхатън, например.
Смеейки се, тя най-накрая запали и започна да се обръща.
– Не близо до светлините. Да се преместим в Таритаун?
– Съгласна съм.
Бъбрихме чак до ресторанта. Ресторантът наистина беше просто малка закусвалня с умопомрачителна храна. Намерихме го съвсем случайно, когато отидохме да си купим сандали. По снега.
Изведнъж Куки стана сериозна.
– Ще ми кажеш ли какво се случи там?
Наистина исках да прекарам цялата вечер с нея и от душа да изложа всичките си мръсни тайни , но как бих могла да направя това с Куки? Как да въведа някого в свят, който само аз мога да видя и да очаквам човекът да не се промени? Че няма да му се отрази по никакъв начин? Да не говорим, че Куки едва ли ще ми повярва.
Освен това, имах своите подозрения. Въпреки, че се хванах на историята за приятелката Чарли, която внезапно е изчезнала, все още имах чувството, че Куки не ми казва нещо. Че знае повече, отколкото си дава вид. Ако подозренията ми не са безпочвени, то тогава, за Бога, ще получа всички отговори.
Има един сигурен начин да извлечеш правилната информация от някого. Заплахата от физическо насилие.
Реших обаче да започна с преговори. Ако не сработи, тогава няма да се откажа и от репресиите.
– Общо взето ще ти кажа всичко, ако ми се отплатиш със същото.
Куки веднага се изнерви и след това се усмихна широко:
– В смисъл?
Приближих се към нея.
– Ти знаеш нещо. За мен. Дори не се отдръпвай.
– Какво? – Тя разстла салфетката си на масата. – Нямам представа какво искаш да кажеш.
– Мисля, че наистина имаш. – Вдигнах ножа и изръмжах заплашително през зъби: – Не си играй с мен, заразо, иначе ще те накълцам на ситно.
Куки ахна, притисна ръка към гърдите си и въздъхна дълбоко.
– Не, моля те! Кълна се, че не знам нищо!
Това са глупости. Въздъхнах разочаровано.
– Дори не се уплаши.
– Уплаших се и още как – увери ме Куки с кимване.
– Господи, не ме лъжи! – Хвърлих ножа на масата. Дори не беше близко до уплаха.
Приятелката ми замълча, прехапала устна.
– Наистина се изплаших.
– Ти си най-лошата актриса в света.
Тя наведе глава от срам.
– Точно така. Играя ужасно. Веднъж дори ме изгониха от сцената.
– Бродуей?
– В детската градина.
– По дяволите, това е… жестоко.
– Ами, не. Всичко не е толкова лошо. Моят агент ми даде разрешение да напусна шоубизнеса.
– Имала си агент? В детската градина?!
– Е, тя самата не ходеше на детска градина. Майка ми. Дълги години работеше като агент за таланти в Холивуд.
– Майка ти е работила с актьори?!
– Да.
– И да те е оставила да си тръгнеш?
– От професията, не от вкъщи.
– Кук, съжалявам.
– Не си заслужава. – Тя ме погали по ръката. – Повярвай ми, беше за добро.
– Но защо не те е страх? Наистина мога да се окажа сериен убиец.
– Уверявам те, ти не си сериен убиец.
– Откъде знаеш? Дори аз не знам.
– Знам.
Тези думи ме върнаха там, откъдето започнах. Отново се наведох напред, помълчах няколко секунди, за да сгъстя напрежението около нас, след което попитах:
– Знаеш ли коя съм?
Устните на Куки рефлекторно се свиха в тънка линия и след това сякаш се отпуснаха.
– Да – каза примирено и ток премина през гърба ми. – Ти си най-добрата ми приятелка.
Не лъжеше, но не за това попитах.
– Как се казвам?
– Днес се казваш Джейни Доер. Но не знам коя ще бъдеш утре или следващата седмица. Едно мога да кажа със сигурност: която и да си, и която и да се окажеш, аз винаги ще те обичам.
И тя отново каза истината. Свих се под тежестта на разбитата надежда.
– Слънце, ти си мислиш, че знам коя си всъщност?
Вдигнах едно си рамо, защото нямах сили да вдигна и двете.
– Знаеш ли?
– Знам, че си много мила. Знам, че си добър човек. Без значение коя си била в миналото или коя ще бъдеш в бъдеще, ти си невероятна. Ти си специална, Джейни. Бог не създава хора като теб просто така. Ти си тук с причина, с някаква невероятна, красива цел. И един ден обезателно ще си спомниш.
Бузите ми пламнаха от срам и наведох очи. Съмнявах се в най-прекрасния човек! Единственият човек, на когото имах доверие. Да я обвиня в лъжа. Тя се раздава толкова лесно на хората, а аз позорно се крия, бягам и свивам главата си в раменете, когато минавам покрай някой, който има нужда от помощ. Господи, аз просто съм гадина, а не човек!
Преглъщайки трудно, погледнах назад към приятелката си.
– Съжалявам, Кук.
Тя стисна ръката ми.
– За какво?
– За това, че те разпитвах. Мислех…
– За какво, слънце?
– Да, това са глупости.
– Джейни, каквото и да ми кажеш, не мисля, че ще се изненадам.
– Е, добре – казах шепнешком – ще ти кажа. Ти ясновидка ли си?
Шокът върху красивото й лице ми даде да разбера, че Куки определено не е очаквала това. Но защо, ако наистина е ясновидка? Не трябва ли да знае всичко на света? Въпреки че, може би дарбата й работи по някакъв различен начин.
Отпивайки глътка мускатово вино, Куки се задави малко и след това попита:
– Слънчице, откъде ти хрумна, че съм ясновидка?
– От това, че работиш с полицията, но нямаш нужните навици за това.
Куки честно се опита да не се усмихне, но загуби битката.
– О, благодаря.
– Не в лошия смисъл. Искам да кажа, че нищо не те изненадва. Все едно знаеш повече от всички останали. И виждаш предварително какво ще се случи.
– Или може би не е толкова лесно да ме изненадат.
– Но това не е вярно! Постоянно забелязвам как се изненадваш.
– Кога например?
– Ами, веднъж един човек ти предложи долар и половина за среща с него. Ти много се изненада.
– Не бях изненадана, а обидена. Долар и половина? Сериозно?
– Добре, права си. Но се изненадваш всеки път, когато разлееш вода в скута на някого.
– Има такова нещо.
– А когато някой се опита да ограби кафенето и стреля с пистолет, ти си спокойна, като пациент, натъпкан с упойка.
– А, ти говориш за това… Е… – тя се замисли. – Просто имам висок… праг на опасност.
Това е сигурно.
-Значи все пак не си екстрасенс?
Куки покри дланите ми.
– Не. Помагам на полицията, по-скоро на Бобърт, да събира информация.
– А-а. – дойде моя ред да се изненадам. – Значи си консултант по събиране на данни?
– Да. Макар, че все пак е жалко, че не съм екстрасенс.
Всичките емоции на приятелката ми се оцветиха с тъга.
– Защо?
– Защото тогава бих могла да помогна на моята изгубена приятелка. Освен това -Куки ме изгледа строго, -щях да знам повече за теб. Нищо не ми казваш! Дори, когато страдаш. Имам чувството, че не ми вярваш.
Тези думи ме ужилиха.
– Съжалявам. Просто целият ми живот е с главата надолу.
– Това ли било! Значи всичко е заради теб, не заради мен, нали? Това ли имаш предвид? Разбира се, че целият ти живот е с главата надолу. Събудила си се в някаква уличка с ретроградна амнезия! Но, ако се отвориш пред някого, ако разкажеш през какво преминаваш, това определено ще бъде от полза.
Наистина исках да й кажа всичко. Исках да се доверя на някого. Но какво ще стане, ако я загубя? Ами, ако тя реши, че съм луда и ме напусне като безполезно гадже?
– Кук – започнах неуверено, като се въртях на място – аз… не съм като всички останали.
– В какъв смисъл?
– Не знам. Виждаш ли, има неща в света, за които е по-добре никой да не знае.
– Аз искам да знам.
– Това е малко вероятно.
Куки се наведе към мен с усмивка на красивото си лице.
– Ами, пробвай ме. – Аз все още мълчах, затова тя добави: – Чарли, можеш да ми кажеш всичко. Може да сме приятелки само от месец, но никога не съм имала толкова прекрасен приятел като теб.
Ще ми стигне ли смелост? Може би, ако започна от далече…
– ДОБРЕ. Като цяло, наясно ли си, че някои могат да чуят това, което другите не чуват? Като, че ли имат невероятен слух?
Куки кимна.
– А някои, например, могат да видят това, което другите не виждат. Сякаш някои имат стопроцентово зрение, а други имат от сто и петдесет от двеста процента.
– Да-а -проточи Кук, сякаш се опитваше да разбере какво имам предвид.
– И така, това е. Виждам и чувам това, което другите не виждат или чуват.
– Ясно. Значи виждаш добре в тъмното?
– Нещо такова. Не точно. – Поизправих се, когато ни донесоха храна, отхапах и, завъртайки очи от възторг, продължих: – Виждам нещо друго.
– Чакай малко! – Куки прокара с малко вода парчето храна, заседнало в гърлото й. -Значи искаш да кажеш, че самата ти си ясновидка?
Изправих рамене замислено.
– Може би по някакъв начин.
– Страхотно! И какво точно виждаш?
Ето, че стигнахме.
– Ами, например, мъртви хора.
Приятелката ми кимна, очарована, но ни най-малко изненадана. Или не ми повярва, или има по-широки възгледи, отколкото бихте очаквали.
Стиснах укорително устни.
– Изобщо не си изненадана. Или не ми вярваш, или имаш по-широки възгледи, отколкото бих очаквала.
– Имам широки възгледи – потвърди тя. – Може да не съм екстрасенс, но всъщност е смешно, че си го помисли. Имам една братовчедка, която … Е, като цяло, тя, разбира се, все още е плод, но тя също вижда нещо. И това не е шега. – Куки наведе глава и изведнъж се изчерви, сякаш се срамува. – Никой не й вярваше. Никой не взе нейната страна. Дори, когато ни предупреди за предстоящото бедствие и прогнозите се сбъднаха, родителите й я изпратиха в психиатрична болница. И сега… Сега тя е напълно неспособна да общува с хората. Дори няма с кого да говори. Ужасно е.
– Нямах представа… Съжалявам, Кук.
– Не, не, всичко е наред. Благодаря ти, но ти го казвам заради това, че никога повече в живота си няма да се съмнявам в истинската дарба. Ако кажеш, че виждаш призраци, значи виждаш призраци.
– Наистина ли ми вярваш?
– С всяка фибра на душата си.
Тежестта, която носех на раменете си досега, се изпари за миг. Куки ми повярва и аз го почувствах на сто процента. Странно, но очите му бяха подути от сълзи. До днес нямах представа колко много искам да говоря с някого за това.
– О, скъпа… – Очите на Куки също се напълниха със сълзи и тя ме прегърна силно. Оказа се неудобно, защото е през масата. – Сега, когато тази стена я няма, кажи ми всичко, всичко, всичко!
Премигнах.
– Всичко-всичко-всичко?
– Всичко-всичко-всичко.
Ами-и, разказах й. За усещането на емоциите на хората. Че виждам суров и променлив друг свят, където наистина живеят свръхестествени същества. За Рейес или Ош обаче не й казах нищо. По някаква причина считах, че те трябва да разкажат собствената си история. Ако искат. Но казах на Куки за демона в г-н Пи, за ангела, който се опита да ме убие, за въртящия се черен дим…
Въпреки това, сякаш един конкретен факт от моята история привлече вниманието на Куки.
– Друг свят? Виждаш го направо вътре в нашия?
– Да.
– Значи той е около нас?
Аз кимнах.
– Еха! – Куки се облегна на стола си и замислено смръщи вежди. – Това е нещо ново.
– В смисъл?
– Ами, като цяло. Това не се чува всеки ден. – След като помисли още няколко секунди, тя попита: – Има ли нещо друго интересно?
– Да. Изглежда, че знам осем езика.
– Не може да бъде!
– И все пак – продължих аз – мога да спра времето. – Сигурно прекалих с признанията, но Куки се справяше добре, затова добавих: – И, явно, призраците могат да преминат през мен.
– Ами, нали са призраци.
– Не. Абсолютно, напълно, направо през мен. Като стария виц, помниш ли? Защо кокошката пресече пътя?
– За да стигне от другата страна – каза незабавно Куки. – Джейни, разбираш ли какво означава това?
Изсумтях.
– Естествено, че разбирам! Трябва да стоя далеч от призраците, доколкото е възможно.
– Не това щях да кажа.
– Това е, защото мъртви хора никога не са плавали през мозъка ти.
– Съгласна съм. Откъде да знам, обаче?
– Виждаш ли, това е нещо, което никога, никога, никога не искам да преживея отново в живота си.
– Разбира се, разбира се.
– Защо приемаш всичко толкова спокойно?
– Защото звучиш наистина вълнуващо.
– Дори и за конника без глава?
Изражението на Куки стана още по-топло.
– Дори и за конника без глава. Макар, че много се съмнявам, че тази вечер ще мога да заспя.
– Съжалявам.
– Всичко е наред. Аз съм голямо момиче. Имам големи момичешки бикини. Слагам си ги и всичко ще е наред.
– Не разбрах. Ах! Ти образно казано! – Най-накрая се сетих.
Куки направи неразбираема муцуна и аз се изкикотих. Един път.
– Осъзнаваш ли какво трябва да направим сега? – Попита тя напълно сериозно.
– Да се налеем с ябълково мартини?
– По-добре да се натъпчем с цял ябълков пай.
Засмях се.
– Съгласна съм.