Глава 14
„Отричане, гняв, пазарлък, депресия, приемане… Петте етапа на събуждане.“
Стикер за броня
Ножът не можа да влезе и на половин сантиметър, тъй като бях блъсната в хладилника и нещо силно стисна гърлото ми, блокирайки достъпа ми на кислород. Това, обаче не беше направено от човек. Около мен се завихри дим. Въпреки, че не видях нищо, ясно почувствах ръката на врата си и силното тяло, притиснато към моето.
Димът изчезна и на негово място се материализира Рейес Фароу. С едната ръка притисна ръката ми с ножа към стената, а с другата направи всичко, за да не дишам никога повече.
Лицата ни бяха на няколко сантиметра едно от друго и в един момент успях да погледна в невероятните очи. Златни и зелени искри блестяха в дълбоките кафяви басейни. На ума ми дойде поговорката „Всичко, което блести, не е злато“. Блестящо не означава добро. И Рейес беше живото доказателство за това.
Той стисна зъби. Челюстите му заиграха. Но умът ми все още се опитваше да осмисли трика с дима.
Кой е способен на това? Кой в това или в другото измерение, е способен да се премести от едно агрегатно състояние в друго за едно мигване на окото?
След поредния изблик на ярост Рейес ме пусна. Паднах на колене и се закашлях толкова силно, че едва не повърнах. Ножът все още беше в ръката ми и аз инстинктивно го стиснах по-здраво, въпреки, че вече осъзнах, че няма никаква полза от него.
Рейес се извърна и аз използвах шанса някак си да се изправя на крака и да хукна. Без да поглеждам назад, се блъснах във въртящата се врата и изтичах в коридора. Рейес можеше да ме хване без никакво усилие, но по някаква причина дори не ме последва. Или не му пукаше какво съм направила, или какво мога да кажа на някого за това, или се страхуваше наистина да не ме нарани. Лично аз клонях към последния вариант.
***
На следващата сутрин се събудих напълно изтощена. Цялото тяло ме болеше. Как изобщо успях да заспя след това, което видях? Това е нещо невъзможно… Немислимо! Сигурна съм, че физиката не е моята силна страна, но знаех едно нещо със сигурност: това, което беше направил Рейес, нарушаваше законите на… всичко. Природа, наука, човечество. Това означава ли, че всичко, което знаем за нашия свят, е лъжа?
Мозъкът ми се опитваше да осъзнае какво се е случило и да направи поне някакви изводи. Вече под душа, се опитах да не мисля за нищо, но не ми се получаваше.
Тъй като избягах вкъщи без якето на Рейес, нямах с какво да отида на работа. Е, както при много неща, наслояването трябва да дойде на помощ. Облякох една тениска, след това една риза с копчета и тънък пуловер върху нея. И за да заприличам наистина на зелка, изрових най-големия пуловер в полупразния килер и едвам влязох в него.
Ако и това не помогне, тогава просто нямам други възможности.
Взех чантата си, сбогувах се с всичките си съквартиранти и излязох в света на лъскавия лед. Точно на прага ми, на една кука, където някога са звънели китайски камбанки, висеше якето на Рейес. Явно сам го е донесъл. Така, че е малко вероятно той да е толкова ядосан, по-скоро притеснен.
Виждайки собствения си дъх във въздуха, слязох по стъпалата, като почти оставих зъбите си да стърчат в последния, и хрускайки върху ледената кора тръгнах към кафенето. Изведнъж през мрежестата врата видях Мейбъл да ми маха с ръка.
– Здравей, Мейбъл! – Извиках и изведнъж забелязах, че съседката ми някак си е променена.
Може би нещо я е разстроило. Тя дори ми махна с ръка не за поздрав, а за да привлече вниманието ми. Огледах се, изкачих се по стъпалата и попитах:
– Всичко наред ли е?
Мейбъл кимна и ми направи знак да вляза.
Веднага трябва да кажа, че съседката ми е на тънката граница между не най-примерната домакиня и истински вехтошар. Купчини писма и списания лежаха навсякъде. На рафтовете имаше пластмасови кутии с всякакви „благини“, които Мейбъл пазеше за внуците си, после за племенниците си. В стъклена витрина, от която прахът не се е отърсвал от години, например дванадесет, едва се виждаше колекция от стари кукли. Всъщност Мейбъл изобщо не е мърлячка, просто не обича да изхвърля неща. И не е фен на бършенето на прах.
Изчаках, докато тя сложи зъбите си, и след това извих въпросително вежда.
– Ларингит – отговори Мейбъл на мълчаливия ми въпрос с леко дрезгав глас.
– Съчувствам ти.
– Не боли много – махна ми съседката. – Трябва да ти кажа нещо. Познаваш ли Джеремая Кубрик? Това е бившият свекър на Дикси. Живее малко по-надолу по улицата близо до къщата на Дентън.
– Не, съжалявам – свих рамене аз. – Нямам си и представа какво е къщата на Дентън.
– Както и да е, изпратих му SMS тази сутрин – тук трябваше да преглътна изненадата си, че Мейбъл и някакъв възрастен мъж си „пишеха съобщения“ – и той обича да държи под око квартала, нали знаеш. Дори има телескоп. Накратко, той каза, че е видял някого в къщата ти снощи.
Този път не скрих изненадата си.
– И завчера също -продължи Мейбъл. – Ти не си беше вкъщи и Джеремая решил, че трябва да знаеш за това.
– А той, случайно, не е ли видял кой е? – Едвам се изстисках през стиснати зъби.
– Видял е, разбира се. Момчето на Джефрис, което стана ченге.
Знаех си! Сигурно е направил повече от едно копие на ключа.
– Господи, какъв глупачка съм!…
– Изобщо не си глупава. – Мейбъл ме потупа по рамото за наказание. – Това момче е скарано с уважението от деня, в който се роди. Полицията сигурно е в трудни времена, щом наема хора като него.
– Много благодаря за предупреждението. – Щях да си тръгвам и тогава ми просветна. – Значи Джеремая наблюдава къщата ми през телескоп?
– Не -изсмя се Мейбъл. – Искал да знае дали си вкъщи или не. За да гледа как бродиш из стаите в късите си панталони.
Против волята ми, от мен се откъсна писък на ужас:
– Той воайор ли е?
– Разбира се, че не! Те обикалят тайно около къщите и гледат през прозорците. А Джеремая наднича през прозорците отдалеч.
Не знаех какво да правя. Да се смея ли или да тичам в полицията, за да подам сигнал. Обаче едва ли е достатъчно. В крайна сметка сега знаех кой прониква в къщата ми и дори имах свидетел. Джеремая Кубрик току-що ми даде необходимите доказателства, за да мога спокойно да се оплача от Иън на собствените му началници.
Трябва обаче да съм нащрек. Иън явно не е с всичкия си. Най-многото, на което мога да разчитам, е официално обвинение за кражба с взлом. Въпреки това, има шанс Иън просто да загуби работата си. Тогава ще трябва да се справям с един буен психопат, който си мисли, че има пълното право върху многострадалния ми задник.
– Благодаря, Мейбъл. Знаех, че някой е проникнал в къщи, но не знаех кой е.
– Е, сега знаеш. Джеремая също така има и снимки.
– Сериозно? – Почти изтанцувах победния танц. – Това определено ще ми е от полза. Има ли някакъв начин да получа копия?
– Разбира се.
– Благодаря отново, Мейбъл. Трябва да ходя на работа, но…
Още не бях довършила и Мейбъл попита:
– Нещо не е наред ли?
– Казваш, че има снимки?
– Да.
– Той има ли… има ли мои снимки?
Съседката се засмя.
– Откъде мислиш, че е взел новия си тапет? Между другото, изглеждаш шик в онези шорти и сутиен, в цвят бронз. Това е любимата му снимка.
По дяволите! Това е грешно във всяко едно отношение! Време е да инвестирам в щори. Но първо ще се справя с Иън.
Тръгнах си кипяща от гняв, без дори да попитам дали Мейбъл има нужда от нещо, което да й донеса след работа.
Как смее този Иън?.. Нагло копеле! Имах чувството, че ме изнасилват, а той дори не ме е докоснал. Тоест, докосвал ме е, разбира се, но не в този смисъл.
Бобърт беше детектив. Със сигурност ще може да ми каже как стоят нещата и какво да правя. Да подадеш оплакване е едно. Но да подадеш оплакване за психопат, който също така е ченге, е съвсем различна история.
Стигнах до кафенето, без да почуствам студа от гняв. Е, имах и толкова много дрехи, че не можех да ги преброя. А трябваше да ги преброя, когато се събличах в склада.
Щом влязох през задната врата, веднага ме посрещна райски аромат. И райски в буквалния смисъл. Една дума ми дойде наум. И може да се окаже, че наистина съм боготворила тази дума в миналия живот. Тази дума беше цялата разлика между живот, изпълнен с радост и щастие, и живот до върха в униние и мисли за самоубийство.
Чили…
След като свалих повечето от връхните си дрехи, отидох зад плота, за да включа кафеварката. Куки все още не беше пристигнала, иначе кафето вече щеше да е готово.
Докато вървях към целта си, Рейес излезе от кухнята и облегна рамо на стойката, като по този начин попречи на вратата да се завърти. Напрегнах се и го погледнах, но само, защото да не го погледна изобщо би било още по-странно.
Подсушавайки ръцете си с кърпа и гледайки ме с горящи от гняв очи, Рейес попита:
– Днес искаш ли да се самоубиваш?
– Може би. – Честно казано, моите действия са просто с прекрасни последствия.
– Е, поне си спомням името си.
Ахнах възмутено. Нима беше се принизил до там, че да удря, където болеше?
Приближих се.
– Наистина ли? Но аз поне съм човек!
Вероятно, преди да кажа подобно нещо, трябваше да се огледам, но Рейес изглежда нямаше нищо против.
Няколко дълги секунди си играхме на хвърляне на погледи, след което той посегна към нещо в кухнята и ми подаде чиния:
– Весела Коледа.
Беше направил омлет и енчилада от червено и зелено чили. В коледен стил. Устата ми веднага се напълни със слюнка. Още малко и щеше да потече от ъгълчетата на устата ми.
– Благодаря – казах внезапно.
– Това също е за теб. – Рейес отново протегна ръка към вратата и пъхна нож за пържоли под носа ми.
Намръщих се. Не ми трябва нож за енчиладите.
– В случай, че искаш да завършиш започнатото вчера.
– Това е, което ми трябва – измърморих аз и грабнах ножа. Друга неприятна последица в дневника за наблюдение.
Честно казано, много исках да завърша започнатото. Просто го исках толкова силно.
Влюбих се. Въпреки, че преди тридесет секунди не разбирах колко. Разбрах го в момента, в който очите ми видяха Рейес. Колкото и да беше ядосан, уязвим или неразбираем, самото му присъствие втечняваше костите ми, а сърцето ми се изпълни с топлина и чувство за сигурност. За мен беше като убежище. Като подслон по време на дива буря. Отвъд познатото и непознатото, отвъд миналото и бъдещето, знаех, че мога да разчитам на него. Че този човек в точния момент винаги ще бъде там.
Всичко това живееше някъде в дълбините на изгубения спомен. Събуждайки се в една уличка, знаех как да говоря, да вървя, да потърся нещо в интернет. И се събудих влюбена, сякаш тази любов беше вплетена в моето ДНК. Дори тогава обичах Рейес Фароу. Затова бях толкова привлечена от него. И нищо не можех да направя по въпроса.
Да не говорим, че ми спаси живота. А той го спаси! Не може да е зъл. Онзи крилат ангел определено искаше да ме унищожи, а Рейес (въпреки, че не помня всички подробности) ме защити. Не знам как, но той се би с едно небесно създание. За мен. И дори беше ранен!
Но и ангелите не са зли. Може би не е толкова просто. Може би е невъзможно да се раздели всичко и всички на добро и зло. Може би между тях има безкраен брой нюанси на сивото.
Но нищо от това няма значение. Няма значение кой е Рейес, откъде е дошъл или как, по дяволите, се превръща в дим. Защото заедно с огъня, дима и всичко останало, той е мой, точка. Точно тук и сега, дори безмълвно, заявявам правата си върху него.
– Съжалявам, че закъснях…
Куки нахлу в кафенето като замръзнало торнадо, но когато ни видя с Рейес, веднага спря, прокашля се деликатно и хукна към склада да съблече връхните си дрехи. След като прибрах подаръците си, продължих прекъснатия си път към кафеварката, но не устоях и опитах едно парче. Когато Куки се появи отново, си тананиках от удоволствие, докато дъвчех втората хапка.
– Това ли е, за което си мисля?
– Ако имаш предвид страхотната, автентична енчилада, тогава да.
– Стори ми се, че я помирисах. Честно казано, мислех си, че просто сънувам.
– Изчакай. – Рейес подаде на Куки още една чиния през гишето.
Със замаяна въздишка, тя взе чинията, сякаш й подадоха безценно съкровище.
Така прекарахме цялата сутрин. И двете тайно опитвахме кулинарните изкушения на Рейес (когато той не гледаше, разбира се) и обслужвахме масите (макар и само, защото в противен случай щяхме да бъдем уволнени).
Г-н Пи дойде заедно с мъртвата стриптийзьорка. Поръча както обикновено. Гарет също дойде, и поръча същото, както винаги. И Ош почете кафенето с присъствието си. Вярно, поръча нещо, което го нямаше в менюто, но и в това няма нищо странно. Всички останали места бяха заети от жени. Думите „сутрешен наплив“ придобиха съвсем ново значение. Очевидно, наемането на Рейес наистина беше добра бизнес идея. Само дето, имах охлузвания от вчерашния ми опит да избягам от безглавия конник и от препускането в галоп до вкъщи, веднага след инцидента с Рейес. Сега тези ожулвания пулсираха и горяха нечовешки. Дикси обаче беше права: човекът знае как да готви. Така, че някак си ще изтърпя няколкото синини, ако в замяна получа неограничено количество чили и всичко, което му се полага.
Когато дойде Бобърт, го помолих да научи повече за г-н Иън Джефрис. Сигурна бях, че не съм първият обект на неговата мания. Ако и преди е тормозил жени, все някъде трябва да е останал някакъв запис, дори и да няма официални обвинения.
Разказах на Бобърт и за обаждането, което получих от жената, агент на ФБР.
– Тя е истински професионалист – каза той. – Обеща да ми се обади, ако нещо се изясни.
– Ами, ако съм прецакала всичко, Бобърт?
– Джейни, – той покри дланта ми със своята, – направи всичко както трябва. Може би фактът, че си забелязала нещо подозрително, ще помогне да се спаси живота на цялото семейство.
Кимнах неуверено.
Към единадесет пристигнаха Франси и Ерин, които също получиха по порция от вече известната енчилада за обяд. Франси се изчерви от глава до пети. След това още половин час, носът й течеше, но тя упорито се сдържаше. За да впечатли Рейес, разбира се.
И все пак беше вече единадесет. Господин Ви трябваше да се е обадил отдавна. Чаках поръчката от него, но така и не я дочаках.
– Трябва да си взема почивка – казах на Куки, която също си беше направила почивка и седеше на масата до Бобърт.
И двамата изглеждаха така, сякаш току-що са правили секс, но за това беше виновна енчиладата.
Увита в якето на Рейес, излязох навън и се отправих направо към магазина на г-н Ви, но не бях изминала и половината път, когато забелязах табелата на вратата. Не, не, не… Това определено не е на добре! След като практически пробягах останалата половина от пътя, прочетох надписа: „ЗАТВОРЕНО. СОБСТВЕНИКА Е В БОЛНИЧНИ”.
Притискайки лице към прозореца, закрих светлината с ръце. Вътре беше тъмно и празно. Отстъпих няколко крачки назад и хвърлих поглед към химическото чистене. Ако бандитите бяха прокопали тунела и откраднали нещо, няма ли тук да е пълно с детективи? Знакът “ОТВОРЕНО” блестеше като венец. Една жена излезе от вратата на улицата, държейки за ръката малко момче. В другата си ръка държеше рокля в калъф. И така, химическото чистене работеше както обикновено.
В ума ми изникна план. Излязох на пътното платно и започнах да разглеждам сградите. Ако съм права, изглежда, че все пак има начин да вляза в магазина на г-н Ви, без да отключа ключалките (не мисля, че съм добра в това) и без да чупя прозорците. В последното също едва ли съм професионалист. В смисъл, мога да счупя прозорец, но в същото време да остана и незабелязана – много се съмнявам.
Втурнах се обратно към кафенето. Наближаваше обедният час, така, че ми оставаше много малко време. И имах нужда от помощ.
Наистина не исках да откъсвам Куки от благоверния й, но животът на хора беше заложен на карта. Почти неусетно кимнах към склада, намеквайки на приятелката си къде ще я чакам. Куки присви очи. Кимнах отново, сега по-ясно. Тя поклати глава и сви рамене.
– Скъпа – Бобърт се притече на помощ, едва сдържайки смеха си, – ако не я последваш до склада веднага, тя определено ще те удари.
Вероятно не трябваше да правя гримаси точно до масата им.
След като даде продължителна целувка на Бобърт за сбогом (не е ли твърде много такава привързаност на публично място?), Куки ме последва до първия ми дом.
– Какво е толкова тайно, че не можеш да ми кажеш пред Бобърт?
– Имам нужда от твоята помощ, за да проникна някъде, или да нахлуя.
– Разбира се, нямам нищо против, но едва ли ще мога да ти помогна. Нахлуването – е лесно, но проникването изобщо не е моята история. Особено, когато става дума за покриви и въжета. Съжалявам, но без мен.
– Ами, просто трябва да стоиш на пост.
– А-а! Това мога да го направя, да.
Влязохме в склада и затворихме вратата след себе си.
– Гарантиран ли ми е стреса? – Уточни приятелката ми.
– Може би. И вероятно ще ми трябва телефонът ти.
– Съмнявам се, че ще преживея още един стрес на този етап от живота си.
Бях в разгара на избутването с всичка сила на масивния рафт в ъгъла до магазина на г-н Ви. На горния етаж имаше табло за достъп до отоплителната и климатичната система. Ако съм права, тогава тази система е обща както за кафенето, така и за антикварния магазин.
– Глупости. Ти си като чай. Колкото по-гореща е водата, толкова по-познато ти е. Или не е така?
– Дори не знам. Просто всичко ми се струпа наведнъж. Нов град, нов дом…
– Нова приятелка, която вижда призраци.
Докато Куки държеше рафта, за да не мърда, аз се набрах нагоре и махнах панела за достъп.
– А не. Ти си най-доброто нещо в цялата тази каша.
– Благодаря ти. Може ли телефона ти за малко?
Куки ми подаде мобилния си телефон.
– Това е проблемът, разбираш ли? Всичко изглежда прекрасно. Имам страхотен съпруг, страхотна къща. Харесвам това място. Всъщност градът е наистина много красив.
– Съгласна съм. – Включих фенерчето на телефона. Зад панела се откриваше достъп до кабелите и противопожарната система. Окаченият таван беше направен от дървени плоскости и гипсокартон. Просто трябваше да измисля как да се повдигна по-високо. Започнах да подреждам върху рафта щайги под формата на стълба. – Но всяка промяна, даже и за по-добро, се отразява в телата и умовете ни.
– Има такова нещо. Чакай малко! Забравих да попитам. Защо правиш всичко това?
– Г-н Ви е излязъл в отпуск по болест.
С помощта на фенерчето разгледах откритото пространство и открих нещо като пролука между тухлите на около пет метра от мен.
– Не мисля, че трябва да се възползваме от болестта му, за да нахлуем в магазина му.
– Той е същият човек.
– В какъв смисъл?
– За който разказах на Бобърт. Него държат като заложник.
– Джейни, сериозно ли? – Куки веднага се ободри. – А защо ще нахлуваш в магазина му?
– Трябва да видя с очите си какво точно са правили бандитите. – Дупката беше висока не повече от половин метър. Не е лесно да се движиш в пространство, което само по себе си е клаустрофобично. – Трябва също да разбера къде е вилата на г-н Ви. Случайно да знаеш?
– Нямам представа какво са правили бандитите там, но се чувствам ужасно за г-н Ванденберг.
Сложих коляното си на едната дъска, ръката на другата и започнах да си проправям път напред с темпото на охлюв. Да, така няма да пропълзя и половината, а почивката вече ще свърши.
– Не говоря за това. Случайно знаеш ли къде е вилата?
– Не, но Бобърт може да я потърси чрез своите канали.
Вярно. Не помислих за това. За това пък допълзях до пролука, която, за съжаление, се оказа с размера на кредитна карта. Изтривайки паяжините от лицето си, въпреки това започнах да настискам нататък. Със задника ми. Отне ми много време, да го провра. И толкова много извивания. Таванът на г-н Ви беше същият като в кафенето, но панелът за достъп, слава Богу, беше по-близо до пролуката.
Приглушеният глас на Куки достигна до мен, но аз не отговорих. Първо, едва разбирах какво казва, и второ, не исках да крещя, да не би някой неволно да ме чуе. Очевидно пролуката беше някъде над офиса на Дикси. Сигурно няма да й хареса да пълзя над главата й.
Тръгнах с опипване към панела на г-н Ви, опитвайки се да не обръщам внимание на болката в коленете и ребрата. Кой да знае, че ръбовете на дъските могат да са толкова остри? Плъзгането на панела не беше толкова лесно, колкото мислех, но в крайна сметка успях да вкарам ноктите си под ръба и внимателно повдигнах ъгъла.
Магазинът все още беше тъмен, затова тихо свалих панела и го избутах настрани. И тогава, с ловкостта на пияна нинджа, се спуснах надолу през отворената дупка. За съжаление, г-н Ви не беше поставил никакви рафтове под панела и беше невъзможно да се спусна нормално. Трябваше да скоча и да летя няколко метра. Веднага щом краката ми стъпиха на пода, вдигнах поглед и се зачудих как ще се върна обратно.
Е, ще се тревожа за това, когато разбера какво правят бандитите. Осветявайки пътя си с фенерчето на телефона на Куки, започнах да се провирам през антики с всякакви форми и размери. Тук имаше твърде много крехки неща и се чувствах много, много неудобно в такава среда.
На бюрото на г-н Ви имаше плазмен нож, свързан с удължител. Или вече са го използвали, или планират да го използват скоро.
Най-накрая намерих вратата към задните стаи и я отворих със затаен дъх. Ако бандитите са оставили някого да пази, аз съм мъртва. Е, мога да живея с това. За щастие в стаята бях само аз и огромната дупка.
Целият под беше разбит. Целия. Стаята беше малка, с размерите на килер. Явно бандитите се бяха престарали. Не подът, обаче ме притесняваше, а черната дупка точно в средата. Още една мизерна дупка. По-добра не можех да си представя.
Заставайки на четири крака, светнах с фенерчето в дупката и изведнъж чух тихо ръмжене. Някой изръмжа директно в лявото ми ухо.
Бавно се обърнах и се загледах в оголената уста. Беше немската овчарка на Ванденберг. Отново изръмжавайки, кучето изтрака със зъби. Е, не е ли очарователно?
– Здравей, красавецо – казах му. Той наистина беше страхотен. – Ти си най-неустоимия на света!
Кучето продължи да ръмжи, но аз все пак го погалих по главата. Ръмженето се превърна в хленчене и вместо да изяде лицето ми, кучето облиза бузата ми. Потъркаляхме се малко по разбития под и тогава попитах:
– Знаеш ли какво правеха лошите чичковци тук?
Той лаеше и скимтеше, сякаш се извиняваше.
– Нищо, скъпи. Ти не си виновен. Ще го разберем заедно, става ли?
Кучето отново излая, а аз взех телефона на Куки и се спуснах надолу по заешката дупка.