Глава 15
„Не разбирам какво точно ти е фазовото изместване, но твоята отдаденост“ на лудостта е възхитителна.
Надпис върху тениска
Тунелът, широк едва за един сравнително висок мъж, беше дълъг само три метра и завършваше под друга заешка дупка. Както и очаквах, копаеха именно към химическо чистене.
Посегнах нагоре, усетих гладката повърхност на хладен метал. Ето защо имаха нужда от плазмен резак! Само така, бандитите можеха да влязат вътре. Веднага изникнаха два въпроса. Защо да поставят метален под в химическо чистене? И какво може да се съхранява в такава стая?
Или е някакво хранилище? Ако е така, значи е огромно, като в банките. Или може би изобщо не е трезор, а безопасно помещение. Или старо бомбоубежище. Металът обаче блестеше като сребро и едва ли беше твърде стар.
Когато тръгнах да се връщам, КВ (Кучето на Ванденберг за кратко, тъй като не знаех името му) отново изхленчи, изкачи се напред през калта и буквално скочи горе в магазина. Разбира се, не нямаше как да изскоча, затова ми се наложи да се набера с помощта на всички запаси от силата, които Господ ми беше дал. Помогна ми и това, че се вкопчих в касата на вратата. Да, ноктите ми никога няма да са същите…
Надявайки се да намеря някаква улика за това къде може да е вилата на г-н Ви, с КВ претърсихме масата, но безуспешно. Тогава започнах внимателно да разглеждам снимките, като си спомних прекрасните деца на г-н Ванденберг и се опитвах да забележа номера на къщата или поне името на улицата. Също без резултат. За съжаление не познавах добре околността, затова не открих нищо познато на снимките. Със същия успех биха могли да са направени и в Непал.
Осъзнавайки безполезността на усилията си, извадих една снимка от рамката и прокарах пръсти по лицата на лукавите деца, след което я сгънах наполовина и я пъхнах в задния си джоб. Дойде ред на следващия тест – да се кача до панела за достъп. Решението се появи под формата на огромна висока стълба, която изглеждаше така, сякаш може да се преобърне всеки момент. След като с мъка я завлякох под панела, се изкачих по същия начин, както и слязох. Бавно и неохотно.
Когато стигнах до последната греда, хванах се за ръба на дупката и разбрах, че трябва да подскоча. И при това с цялото си старание. Стълбата със сигурност щеше да падне, но нямах избор. Няма да имам достатъчно сили да се повдигна от такова разстояние.
– Чао, скъпи, – казах сбогом на КВ.
Той излая и изчезна през стар сандък до отсрещната стена.
След като се помолих за последен път, аз се отблъснах от стълбата с всичка сила и започнах да се издигам с най-голямо старание. За съжаление само силите ми явно нямаше да са достатъчни. Чух как стълбата се разби на милиард крехки неща. Господин Ви ще ме убие. Сега към болничните сметки ще добавя и дълъг списък с антики. Не виждах телефона си. Освен това ръцете ми започнаха да треперят.
Чувайки лай над главата си, видях КВ да стои на върха. Той махна с опашка, сякаш си играем на някаква игра. Но ръцете ми бяха готови да се откажат. И тогава КВ сграбчи със зъби тениската ми и ме дръпна.
Заедно успяхме! Бавно, бавно, но все пак се заизкачвах по-високо, докато успях да се мушна в дупката. Защо, за бога, хората правят километрични тавани?
Изпълзях обратно възможно най-бързо, ужасно страхувайки се да не се сгромолясам през тавана. Тресящите ми се ръце направиха задачата по-трудна, както и КВ, който се раизигра неочаквано. Накратко, веригата от събития, която последва, беше резултат от комбинация от няколко ключови фактора, един от които беше пълната липса на физическа сила. Въпреки цялата си предпазливост, все пак паднах през тавана. Знам, знам! Трябваше да се изчисля тази възможност предварително.
А още малко и всичко щеше да мине без проблем!
Частично се разбих на рафта, намиращ се под панела, а частично (тоест задника ми) – не. След това ме чакаше най-готиния трик с въртене. Разбрах го, защото таванът се появи в полезрението ми, а после изчезна. След това ударих лицето си право в линолеума.
– Джейни! – Изпищя Куки и се втурна към мен. – За Бога! Жива ли си?!
– Мисля, че да.
Примигнах и се опитах да напълня дробовете си с въздух, но те отказаха да се напълнят повече от една четвърт. Е, и това ми стига.
Куки ми помогна да стана и да се отръскам от праха, а след това се обърнахме едновременно и се загледахме в дупката на тавана.
– Мислиш ли, че Дикси ще забележи? – Попитах.
Дупката не беше толкова голяма. Освен това, беше точно до тази, която се закриваше от панела. Дикси може да направи две такива, нали?
– Можем да я прикрием някак си – каза Куки, паникьосана.
– Ще е необходимо да се шпаклова, по дяволите.
– Не, с рафтове.
– Добра идея!
Започнахме да местим един рафт след друг, докато всички бяха под дупката.
– Е, – казах аз, оценявайки нашата работа, – ако стоят тук, точно на това място, никой нищо няма да забележи.
– Гадно – изведнъж увисна Куки.
– Не се тревожи, слънце. Ще платя за всичко. Дикси няма да се вбеси.
– Може би Робърт може да го поправи. Можем да предложим услугите му в замяна на това да не бъдем уволнени.
– Не, Кук. Няма да ти позволя да поемеш цялата вина. Аз забърках кашата – аз трябва да я изсърбам.
– Нека поне опитам. Ще му напиша съобщение. Ако още е тук, ще дойде да види какво има. Къде ми е телефона?
Потупах предните си джобове. Празните предни джобове. Очите ми се разшириха и страхът се изстреля в гръбнака ми като лазер. Нима бях оставила телефона някъде в магазина? Въобще не си спомням!
– Джейни – приятелката ми ме върна в реалността.
Ама, как е възможно? Как?!
– О, по дяволите… Не, Джейни, не, не, не! Не си оставила телефона ми, където терористите могат да го намерят всеки момент?!
– Кук, никога не съм казвала, че са терористи.
Потупах задните си джобове и пръстите ми намериха нещо квадратно. Почти паднах на пода от облекчение, но имах достатъчно падания за днес, така, че просто се усмихнах широко.
– Слава Богу – въздъхна Куки.
Подавайки й телефона, се престорих, че не забелязвам счупения екран.
– Ами-и, добре – каза приятелката ми.
– Малко тиксо – и ще бъде като нов. Няма да се забелязва.
Тя честно се опита да не се разсмее и накрая само изсумтя смешно.
– Съжалявам, Кук.
– Джейни, ти сериозно ли мислиш, че ме интересуват такива дреболии?
– Да.
– Е, притесняват ме, разбира се, но само, когато не става дума за твоята безопасност. Моят телефон смекчи падането ти.
– Всъщност падането ми го смекчи лицето ми.
– Не е ли напразно всичко?
На излизане от склада успях да кажа на приятелката си това, което можах да разбера, отворих вратата и се загледах в морето от глави.
Дикси беше точно пред вратата. С Рейес, Бобърт, Гарет, Луис и Суми, макар, че не виждах главата на последната. Само темето й. Всички стояха в малкия тесен коридор като сардини в консерва. Ош също беше там, само, че стоеше малко по-назад с характерната си усмивка. Очевидно той е хитро изработената сардина от присъстващите сардини.
– Не може ли да е по-силно? – Изсмя се Дикси.
– Е, бихме могли да опитаме… – провлачих и се намръщих неспокойно. – Всичко е по моя вина. Куки няма нищо общо с това.
Прехапайки устни, приятелката ми застана зад мен.
– Не е така. Аз измислих всичко.
– Нищо подобно.
– Нещо подобно.
Погледнах я ядосано.
– Кук…
– Мамка му! – Ахна Дикси, като забеляза тавана, и влезе в склада.
– Току що паднах – изчурулика Куки. – Лудост е, разбира се, но е истина.
Дикси се обърна и погледна… Рейес?! И не просто го погледна, а някак осъдително и с надежда, или нещо подобно.
Той кимна и шефът засия. Точно като ярко слънце.
– Ами, всичко е наред – каза тя, като ни изведе от склада. – Това се случва постоянно. Ще го оправим – преди да мигнем. Никой майстор в града не може да се сравнява с Херб Васерман.
С Куки си разменихме озадачени погледи.
Тоест, не. Моят поглед, беше озадачен, но този на Куки – ни най-малко. Тя беше облекчена, но не точно и изненадана.
– Случват се странни неща в живота – каза тя на Дикси.
Дикси кимна.
– След бурята на двадесет и втори много къщи пострадаха. И досега има последствия.
На кой? На двадесет и втори?
– Имаш предвид през осемдесет и втора? – Каза Бобърт.
– Ами, да – изсмя се Дикси. – Винаги бъркам датите. На работа, момичета. Пукаме се по шевовете.
С тези думи тя на практика ни избута в залата. Всички останали или се върнаха на работа, или тихо седнаха на масите си. Ерин и Франси ни погледнаха злобно. Те трябваше да се справят с обедната тълпа без нас и очевидно това ги радваше.
Натъпках ключовете, които бях взела от склада, в джоба си и се заех с работата. Дикси беше права. Кафенето се пръскаше по шевовете.
Първата ми спирка беше маса, на която седеше бяла жена. Вероятно е дошла да хапне и да се наслаждава на шоуто. Ако Рейес се научи на стрийптийз, всички ще бъдем обезпечени до края на живота си.
– Здравей. Мога ли да ти донеса нещо за пиене?
Жената ме погледна и за част от секундата в очите й се появи разпознаване. Но вече се научих да държа надеждите си под контрол. На всеки, който ме е виждал по телевизията, изглеждам позната.
– Здравей – отвърна гостенката, като бързо ме измери с поглед.
Кестенява коса на къса черта обрамчваше красиво овално лице, а тъмносиния костюм казваше повече от всякакви думи. Тази жена е важен човек. За Бога, тя може да си изкарва прехраната и със сгъването на хартиени самолетчета, но в такъв костюм ще убеди всеки в каквото си поиска.
– Страхотен костюм – казах аз. – Е, като за начало нещо за пиене?
Гостенката показа благодарна полуусмивка, но емоционално улових от нея нещо като… облекчение или нещо подобно.
– Засега само вода, ако може. И кафе.
– Ето такова момиче харесвам!
Преди да успея да се отдалеча, русокосата жена, която срещнах вчера, влезе в кафенето (или по-скоро влетя, спъвайки се) и падна на същата маса срещу моята клиентка. Надявам се, че се познават.
– Здравей отново! – Поздрави блондинката, чиято коса беше леко разрошена, а бузите й бяха ярко румени. – Ама, че време!
– Това е сигурно. Как минава отпуска ти?
– Запознай се с Кийт – каза тя вместо да отговори.
Усмихвайки се, протегнах ръка.
– Здравей, Кийт.
– А аз съм Джема.
– Спомням си. – Джема явно е не е наред с главата. – Нещо за пиене?
– Да.
Стоях и чаках уточнение, а Джема изведнъж подскочи, сякаш е изненадана от самото ми присъствие.
– О, да. Е, да. – Тя прелисти менюто. – Може би…. – Тя почука с пръсти по масата. – Дори не знам… – прехапа устни. Решението е важно, по дяволите! – Кафе?
– Страхотен избор – обобщих бъркотията и побързах, преди Джема да промени решението си.
През цялото това време усещах горещия поглед на Рейес. Ами, по-добре да гледа мен, отколкото Франси. Днес това е моят девиз.
За обяд дойдоха още повече хораот вчера, но Рейес работи едва втори ден. Дори мислех да помоля Дикси да наеме още сервитьори, но тъй като й счупих тавана, едва ли е разумно да изисквам нещо сега. Ще трябва да потърпя.
Рейес ме гледаше гневно, но лично се погрижи да ям. Франси флиртуваше без угризение на съвестта, и то толкова много, че със сигурност да го забележа. Ерин периодично ми хвърляше гневни погледи и… отново ми хвърляше гневни погледи. Куки успя да „обиди“ само един клиент, но на заден план нямаше нищо пикантно, както обикновено. А Луис… Луис беше влюбен. Шайла трябваше да дойде едва в пет, но забелязах как той брои всяка минута. От радост и за двамата, лявата камера на сърцето ми беше готова да избухне в милиони мънички сърца.
Оставайки ми половин час от смяната, отидох в кухнята да го видя как е Луис. Но не успях да кажа и дума. Рейес ме погледна и каза:
– Еха! Минаха почти седем часа и все още си жива. Впечатлен съм. Мислех, че досега ще си загубила всякаква надежда за по-добро.
Въздъхвайки предизвикателно, се обърнах на токчета си и си тръгнах. Вярно, недалеч – до офиса на Дикси. Самата тя уж отиде до банката, но бях сигурна, че шефката просто се забавлява с гаджето си, което държи някъде заключено. Общо взето, реших още веднъж да заимствам колана от нейния шлифер.
Навих колана на кълбо, напъхах го отзад в дънките си, тръгнах да намеря жертвата и се втурнах в кухнята с такава скорост, че вратата рикошира, и почти смачка лицето ми. По чудо успях да я хвана в последния момент.
Рейес изви вежди. Приближих се до него и започнах да го избутвам, докато не се озовахме между масата за рязане и сервизното помещение. Тук имаше поне някаква илюзия, че сме сами. Продължих да бутам Рейес, докато не удари гръб в стената. Тъмните му очи блестяха от любопитство, което пламна още повече, когато извадих колана и започнах да му връзвам ръцете.
Докато ме гледаше, пламъци пропълзяха под дрехите ми. Чудя се дали го правеше нарочно? Може ли да контролира топлината, която произвежда, и енергията, която излъчва от всяка своя пора?
Рейес, разбира се, е висок, но не толкова, че да се чувствам неловко. Въпреки това, поставих пред него стойката, на която обикновено стоеше Суми, докато работи. Сега бяхме почти лице в лице. В поразителните му очи блестяха едновременно забавление и интерес.
Прегърнах Рейес през врата и го целунах. Не се сети да възрази. Всичко започна сладко и чувствено, но много бързо целувката стана толкова страстна, че дори не посмях да си мечтая. Миг по-късно ръцете му бяха свободни и ме обгърнаха. Не знам как, но Рейес успя да ни размени, така, че сега аз бях с гръб към стената, но все още стоях на стойката.
Хващайки брадичката ми, той повдигна главата ми и започна да обсипва шията ми с горещи целувки. Издишвайки шумно, наклоних главата си още повече, за да му е по-удобно. След устните му кожата ми остана топла. Стиснах гъстата коса в юмруци, придърпах Рейес по-близо и мълчаливо го молех да не спира.
– Съжалявам, Дъч – каза той и направи точно обратното.
В знак на протест цялото тяло ме заболя.
– За това.
Мислех, че се извинява, че спря. Но всъщност той се извиняваше за почти незабележимите белези, които останаха по врата ми. Вероятно не се виждаха лесно, но Рейес прокара пръсти по онези, които ясно виждаше. Тези прости докосвания породиха най-чувствените усещания, които някога съм изпитвала. И те се втурнаха като стрела по гърба ми и се натрупаха някъде между краката ми.
С мъка успях да се съсредоточа върху лицето му. Върху красивите чувствени устни. Той стисна зъби и по някаква причина стана много сериозен.
– Предявявам претенции към теб. – Знам, че звучи глупаво, но не ми пукаше. Докосвайки устните му с пръсти, добавих: – Сега си мой.
– Винаги съм бил твой. По-добре ми кажи как се справяш със самоубийствените си наклонности.
Стискайки още по-силно врата му, аз отговорих:
– Няма значение.
Рейес обви едната си ръка около кръста ми. Втората все още беше на ребрата ми.
– Има, ако говориш сериозно. А вчера беше много сериозна.
– Временна лудост. Всичко вече изчезна.
– Имам ли дума ти?
– А ако кажа “честен кръст и се проваля на място”?
Той ме придърпа към себе си.
– Само, ако следващия път ми позволиш да те вържа.
Звучеше много по-примамливо, отколкото очаквах.
– Е, тогава ти давам думата си.
Дикси се появи от нищото и аз замръзнах, сякаш бях хваната да прегръщам куотърбека през почивката.
– Какво пропуснах този път? -Попита шефката.
– Тя го върза – каза Суми с трагичен тон, а слюнката блестеше в ъгълчето на устните й.
– Джейни, ще спреш ли да връзваш готвача ми и да се върнеш на работа?
Прошепнах извинение към Рейес, препуснах покрай него и излязох през вратата, мърморейки извинения на жената, която ми даваше заплатата. Всичките петдесет и шест долара за смяна.
***
До края на смяната цялата бръмчах от вълнение. Рейес е мой. Цялия, изцяло и напълно. Дори трябваше да се ощипя. Влизайки в якето му, разбрах, че бих убила, за да прекарам остатъка от деня с него, само, че имаше още едно място, което просто молеше да нахлуя. Освен това имах ключовете.
– Какво готвиш? – Попитах Рейес преди да тръгна.
Официално смяната му също свърши, но явно много му харесваше процеса на готвене и като цяло, явно не обичаше да седи без работа.
– Солено – отвърна Рейес с крива усмивка, която веднага накара коленете ми да се раздвижат.
Ръцете му бяха заети с рязане на зеленчуци, затова се изправих на пръсти и му прошепнах в ухото:
– Определено се опитваш да си проправиш път до сърцето ми през стомаха.
– И какво? Получава ли се?
– И още как.
С тези думи се вкопчих в устните му, а миг по-късно отскочих и се обърнах, чувайки звука от счупена чиния. Франси стоеше в кухнята с отпусната от шока челюст. Смутена, тя се обърна и изтича през вратата.
– Това са глупости – въздъхнах аз. – Ще отида да поговоря с нея.
– За какво? – Попита Рейес и фактът, че недоумението му беше истинско, ме накара да падна малко по-дълбоко в пропастта, наречена „Луда съм по Рейес“.
– Имаш ли представа как въздействаш на хората?
Той сви мощните си рамене.
– Предполагам. Но какво можеш да й кажеш, за да се почувства по-добре?
Е, тук беше прав.
– Нямам идея, но поне трябва да опитам.
На лицето на Рейес се появи нещо като удивление.
– И ти си все същата…
– Каква? – Не можах да устоя, когато той не довърши.
– Твърде грижовна. Дори към тези, на които не им пука за теб.
– Явно не ме познаваш много добре. Наскоро си купих “Ролекс” от човек на име Скутер, точно на паркинга на “Уолмарт”. Оказа се, че часовникът е фалшив. Така, че сега не харесвам този Скутер. Можеш да вярваш на думата ми.
Рейес определено се опитваше да не се усмихва, но все още имаше трапчинка на дясната му буза.
– Ами, ако беше в беда и се нуждаеше от твоята помощ?
– Е, тогава сигурно бих помогнала. Но само при условие, че ми върне парите. Два долара, нали знаеш, не се намират на пътя.
Рейес се засмя тихо и в този смях чух комбинация от изненада и възхищение.
Какво да кажа? Хареса ми.
***
– Франси, съжалявам – казах аз, веднага щом влязох в склада. – И изобщо не мислех да изнесям представление пред теб. Честна дума.
– Изобщо не ми пука! – Изсумтя тя и след като приключи с гланца за устни, се отправи към вратата. – Мога да ходя на срещи с различни момчета поне седем пъти седмично, ако поискам.
Беше изкушаващо да поясня „Ако искаш да станеш проститутка?“, но на глас казах:
– Знам. И наистина не исках да стане така.
Но Франси вече си беше отишла.
Когато ни видя с Рейес, усетих, как болката пламва в нея. Кълна се, не исках да й причинявам това.
Оказа се, че Ерин стои на няколко метра от мен.
– Направо ръсиш доброта около себе си.
– Бих могла – отрязах аз. – Но какво, по дяволите, Ерин? Е, взех ти няколко от допълнителните смени. И какво от това? Едва ли можеш да се бъхтиш на две смени всеки ден.
– Мислиш, че затова не мога да те гледам? – Процеди тя.
– Ами, да.
– Не се заблуждавай.
Ерин се канеше да си тръгва, но успях да пристъпя напред и да попитам:
– Тогава какво? Какво съм ти направила?
Въздишайки раздраднено, тя се обърна към мен.
– Веднъж, в детството си, отидох на панаир и съвсем случайно попаднах на сеанса на една гледачка на ръка.
Споменаването на тази гадателка ме разтревожи.
– Тя каза, че ще имам три деца и трите ще умрат преди да навършат една годинка.
Звънът стана по-силен.
– Първото ще умре, когато земята стане вода. Преди пет години, след ужасно наводнение, Хейли почина. – Ерин пристъпи към мен. – Второто ще умре, когато сърцето на майка ми се разбие. Кари почина веднага, след като майка ми получи масивен инфаркт.
– Ерин, това не означава, че…
– Третото ще умре, когато се появи момиче без минало. Без минало, разбираш ли? Мислех, че е невъзможно. Всеки си има минало. Мислех, че най-накрая мога да стана майка. Но не! Все пак се появи жена без, мамицата й, намек за миналото!
С това Ерин се обърна и си тръгна. А аз стоях в пълен шок и не знаех къде изведнъж е изчезнал целият въздух. Не можех да си представя нещо по-лошо.
Трябваше да разбера какво става. И трябваше да го направя възможно най-скоро. Тогава ще намеря гадателката и ще я попитам как спи нощем, след като разказва всякакви ужасии на малки момиченца. Кой със здрав разум прави такова нещо?
***
Взех няколко сандвича, казах здравей за втори път този ден на г-н Пи и на стриптийзьорката, които дойдоха или за късен обяд, или за ранна вечеря, и се запътих към къщи. Разбира се, конникът без глава и неговият верен кон веднага ме последваха. Преструвах се, че не забелязвам нито половинтонното животно, нито безглавия човек, който седи върху него. Не исках да придобивам нови ожулвания.
– Мога да правя това, до посиняване – каза пичът на перфектен английски. – Ще те следвам наоколо и редовно да ти издухвам мозъка. Между другото, наясно ли си, че те следи един старец с телескоп?
Как, по дяволите, изобщо говори? И речта му се оказа много по-модерна, отколкото може да се очаква. Ако той е пичът от историята на г-н Ървинг, значи се е адаптирал идеално към съвременния живот.
– Не се шегувам. Повтарям: до по-си-ня-ва-не.
Накрая спрях, но не се обърнах. Нямах ни най-малко желание да погледна някой, който няма глава. Дори да е призрак.
– Виж, не се съмнявам, че твоята история е една голяма трагедия, но честно казано не знам къде ти е главата.
Мъжът се засмя.
– Нямам проблем с това. Може, все пак да се обърнеш?
С нежеланието на дегустатор, обслужващ крал, който всички мразят, се обърнах и се загледах в черните ботуши.
– Вдигни глава.
Осмелих се да погледна нагоре към черните панталони.
– Още малко.
Събирайки смелост, погледнах, където трябваше да е главата. Е, или където всички нормални хора очакват да видят глава. И изведнъж разбрах, че пичът, който ми говореше, дори не беше с шлифер, а с палто.
– По дяволите, това е костюм! – Осъзнах аз. И защо не се сетих по-рано за това?
– Да.
– Значи нямаш нужда от мен да търся изгубените части от тялото ти?
– Винаги ли питаш така направо. Разговаряла ли си някога в живота си с мъже?
– Добре, добре, съжалявам. И така, защо ме следваш?
– Първо, защото си такава, каквато си, и второ…
– Чакай малко! Знаеш коя съм?
Човекът се замисли.
– Е, не съвсем. Знам, че виждаш хора като мен.
– Има такова нещо. – Приближих се и прегърнах коня, след което отново тръгнах към плевнята, където живее Джеймс. – Кое е второто нещо?
– Второ, трябва да ми направиш услуга.
През целия път „безглавият” конник ме следваше и ми казваше какво точно му трябва. Ето защо, още в картонения дворец на Джеймс, знаех, че човекът се казва Хенри и че е актьор. Преди няколко години на Хелоуин той и приятелите му пресъздали сцена от „Легендата за Слийпи Холоу“. Хенри и неговият кон, наречен Силна буря, загинали, когато моста се срутил под тях. Те паднали в ледената вода и Хенри не можал да излезе от костюма. Силна буря счупила врата си при падането. Хенри се удавил. Смъртта им е трагичен инцидент. Това е всичко.
– Това е ужасно – казах аз.
Може да е странно, но ми беше жал повече за Силна буря, отколкото за човека. Чувствайки се съкрушена, отново я прегърнах.
– И така, можеш ли да направиш нещо за мен?
– Ще опитам.
– Костюмът го направи най-добрия ми приятел, а сега се обвинява за смъртта ми.
– Откъде е можел да знае?
– Точно така. Искам да разбере, че не е виновен за нищо. И, че аз съм добре.
Едва ли мога толкова лесно да се появя пред този човек и да кажа, че всичко е наред с неговия приятел Хенри. Много се съмнявам дали изобщо ще ми повярва.
– Може би трябва да му напиша писмо?
– Честно казано, не ме интересува как ще го направиш. Нещата са наистина лоши при него. Трябва да знае, че не го обвинявам за нищо.
– Ще измисля нещо. – Силна буря изсумтя и тикна носа си в мен, когато спрях да я галя по врата. Засмях се и попитах: – Нещо друго?
– О да! Почти забравих. Престани да излизаш с това твое ченге.
– Какво? – изненадах се. – И защо?
– Не го харесвам. И никога не съм го харесвал.
Е, можех да го разбера.
– Не се срещам с Иън, така, че не се притеснявай.
– Да, – Хенри се засмя, – предишното момиче каза същото.
– Какво момиче?
Силна Буря се надигна. Въздъхнах и се отдръпнах, за пореден път изумена колко невероятна беше тя.
– Тамала Драйър – отвърна Хенри, като обърна коня си и го насочи напред. – Намери всичко, което можеш за нея!
– Да, чакай малко! Защо ме остави да избягам вчера? Защо не каза нищо?
– Маце, аз съм конника без глава. Ето за такива глупости живея!
Очевидно Хенри е приел работата си твърде сериозно. Трябва да призная, че той се справяше с гръм и трясък. Докато Конникът без глава галопираше по улицата, зад него се развяваше черен плащ. Вероятно изглеждаше обезглавен и страховит, както никога да сега.