Глава 16
„Кафето силно преувеличава очакванията ми за собствените ми способности.“
Надпис върху тениска
Занесох единия сандвич на Джеймс и за известно време слушах неговата версия на „Не се страхувай от ангела на смъртта“, а с другия отидох при Мейбъл, която ми разказа подробно последните новини за своя внук-племенник. Изведнъж страшно се зарадвах, че не страдам от пристрастяване към наркотици. Горкият човек ще трябва да хвърли много пари, за да прикрие татуировката на вагина на врата си, която си направил по време на тридневен гуляй. От друга страна, сега е в рехабилитационен център и се чувства като пълен идиот. А това вече е добре.
Взех колата й назаем и отидох до къщата на Ерин. Съпругът й работеше приблизително по същото време като нея, затова, след като почуках, за всеки случай, извадих откраднатите ключове и отворих вратата. Къщата беше малка, но чиста и подредена. Реших да започна от хола и, разбира се, всяка снимка там показваше една и съща страховита старица. Абсолютно бели очи, отворена беззъба уста. Трудно ми е да кажа дали крещи или се смее, но изглеждаше ядосана.
Изведнъж ми просветна, че може би не всички снимки показват малката Хана. На някои от тях може да са другите деца на Ерин. Наистина ли някой я преследва? Ами, ако призракът не преследва само децата й? И ако е така, то каква е причината? Каква полза би имал призрака да убива малки деца?
Жалко, че способността да виждаш мъртвите не идва с някакви инструкции. Или в най-лошия случай, с някаква схема. Поне най-простата. Вероятно ще трябва да отида в библиотеката и да потърся някоя книга, наречена “Петдесет причини защо призраците убиват”. Или “Как да разбереш дали имаш полтъргайст в къщата си: десет лесни стъпки.”
Като стана дума за полтъргайст. Може някой от тях да е виновен? И като цяло, различни ли са от обикновените призраци или не? Отново и отново блъсках амнезиралия си мозък. Какво знам за полтъргайстите? Те са зли. Това, първо. Често се прилепват за място, предмет или човек. Това, второ. Те живеят, поради липса на друга дума, за да плашат хората до смърт. Това, трето. Но Безглавият Хенри също отговаря на това определение.
Не, обаче не пасва. Хенри не е зъл. И не използва силите си със зли намерения. Сигурно има особено чувство за хумор, но това не го прави лош човек. А жената, която дебне Ерин и семейството й, е много лоша.
За да бъда напълно честна, трябва да си призная: нямам никаква представа дали един призрак може да убие някого. Някак си това не е правилно. Все пак, става дума за призрак. Друго обяснение обаче нямах. С изключение на може би най-очевидното, което всеки нормален човек веднага би посочил: децата на Ерин са умрели заради СВДС Синдром на Внезапната Детска Смърт. Ясно и просто, но такава загуба е най-тежкото нещо, което мога да си представя. Според мен, всяко нещастие, което се случва на децата, изглежда безсмислено. Вземете например децата с рак, или тези, които са малтретирани и изоставени. Отвратително е дори да си го помисля. А мисълта, че Ерин може да загуби още едно дете, кара сърцето ми да кърви.
Защо? Задължено ли е детето да плаща за греховете на родителите си? И ако е така, какво, по дяволите, е това? Защо детето ми трябва да плаща за грешките ми?
Няма как. Никога няма да имам деца. В противен случай, те ще бъдат нещастни още от раждането си.
Някъде зад мен се чу мъжки глас и адреналинът така заля нервната ми система, че едва не подскочих до тавана, и едва не си отхапах езика при приземяването.
– Ей! – Извика мъжът. – Какво правиш тук?
Автоматично извадих ръжена от камината и се обърнах към човека, размахвайки парчето желязо като меч:
– Не се приближавай, разбра ли?
Пичът, овит само в една кърпа, застана на прага на кухнята и в ръката си държеше … тиган. Сериозно? Има цяла кухня на разположение, а той грабва тигана? Въпреки тов,а може да е чугунен, а с него лесно се убива. Само, че нещо ми подсказа, че този човек изобщо не е убиец.
– Ти си в моята къща – каза пичът, държейки тигана с две ръце. Тоест, както аз държах ръжена.
За Бога, не знам кой от нас беше по-уплашен. Макар, че пичът е прав. Бях нахлула в чужда къща. И тази къща, очевидно, му принадлежеше.
– Коя си ти? – Попита младежа, направи крачка назад иоглеждайки се, забеляза нещо.
Всички ми мечти за свободен живот без решетки и гадна храна се сринаха за една нощ, когато разбрах, че пичът най-вероятно е намерил телефона.
– Чакай! – Извиках, докато той вдигаше телефона. – Мисля, че имаш призрак в къщата си!
Пичът все пак взе телефона, но не се обади. Засега. Е, надеждата умира последна.
Все още държайки ръжена в едната си ръка, вдигнах другата в знак, че се предавам.
– Знам как звучи всичко това, но мисля, че детето ти е в опасност.
– Жена ми непрекъснато твърди същото нещо. Познавате ли се?
– Тя каза, че първите ви две деца са починали преди да навършат една година.
Младежа свали тигана.
– Така е, само, че децата не бяха мои. След смъртта на второто си дете Ерин се разделила с бившия си.
Разбирам. Не всички двойки остават заедно след загубата на дете.
– Сега само бръщолеви и бръщолеви за някаква кучка от работата си, и как Хана ще умре, без значение как я предпазваме.
– Разбирам… не обичам да нося лоши новини, но аз съм тази кучка.
Благоверния на Ерин се напрегна от глава до пети.
– Тя каза ли ти за гадателката?
Той кимна.
– Знам, че звучи налудничаво, но мисля, че започвам да й вярвам. Или е това, или вече съм като онези сектанти, на които са им промили мозъците, и са ги принудили да вярват, че един ден извънземните ще ги отведат на тяхната планета.
– Точно. И аз не разбирам как го правят.
През цялото това време се опитвах да запомня името на моя събеседник.
– Но нищо от това не обяснява кой вятър те довя в къщата ми. Освен ако, както казва Ерин, не си дошла да убиеш дъщеря ни.
Стискайки здраво тигана, пичът започна да натиска бутоните на телефона.
– Какво?! Ерин е казала, че ще се опитам да убия детето ти?
– С по-малко думи, но изводът е, че самото ти присъствие в града не е на добре.
И тогава си спомних.
– Дойдох да я спася, Били. И да се опитам да разбера какво се случва.
– Да. – Той вдигна показалеца си, за да ме накара да замълча и прелисти нещо на телефона си. По някаква причина в главата ми започна да свири музиката, която обикновено чувате в асансьорите, докато Били не проговори отново: – Да, искам да докладвам за взлом.
Челюстта ми падна.
– Били! – Изсъсках и се втурнах към него. Оранжевата затворническа униформа определено няма да ми отива. – Дай ми един единствен шанс! Виждам това, което другите не виждат. На снимките на дъщеря ти виждам жена. Стара баба с бели очи и…
– Съжалявам, сгрешил съм – каза той в телефона. – Мислех, че някой иска да проникне в къщата отсреща, но тези хора просто оставиха бележка. – Поведението на Били се промени за едно мигване. Сега той не ме гледаше с мрачен поглед, а с ококорени очи. И, трябва да призная, очите му са много красиви. Какво ти! Това момче може да направи много успешна кариера на модел. – Да. Не. Разбирам. Ще я държа под око. Още веднъж се извинявам.
След като приключи да говори, Били свали слушалката.
– И ти си я видял, нали? – Попитах. – На снимките?
– Не, в къщата.
По дяволите! Знаех си. Тази старица живее точно тук.
– Добре. Сега ми кажи какво точно видя.
Били малко пребледня и поиска да седне. Върнахме се в хола и седнахме на очукан, но ужасно удобен диван. Сигурно се е появил тук направо от някаква разпродажба. Не изглеждаше семейство Кларк да са живеят на широко. Атмосферата в къщата беше окаяна, но тук беше красиво и удобно.
Ерин и Били са работили усилено, за да получат всичко, което имаха сега. И аз се възхищавах и на двамата.
– Накратко, преди около седмица се събудих посред нощ и отидох да проверя как е Хана. Не знам как да го обясня. Просто имах чувството, че трябва да отида.
Може би и Били има дарба.
– Практически спях в движение, но когато отидох при Хана, можех да се закълна, че някой стои над креватчето й. Някаква стара жена. Попитах я какво прави в стаята на дъщеря ми и тя… – Тук Били спря, за да събере смелост. – Тя скочи върху мен. Паднах и когато се огледах, нямаше никаква стара жена.
– Какъв ужас! – Исках да споделя, да му кажа какво е да бъдеш следван от конника без глава, и когато видиш демон вътре в посетител на кафенето, но сега не беше точният момент за групова терапия. – И какво направи?
– Изтичах до Хана и я взех в прегръдките си. Мислех, че… Притесних се, че старицата й е направила нещо. А когато Ерин се събуди, реших, че съм сънувал всичко това.
– Много се радвам, че Хана е добре.
– Когато спомена очите… Очите на тази жена бяха напълно бели. Това е всичко, което успях да видя. Оттогава не съм спал много.
Въпреки, че се радвах, че не съм с белезници, в ума ми нямаше нито една добра идея. Ами, ако тази жена наистина преследва Ерин? Наистина ли убива деца? И тогава какво? Наистина ли е възможно да взема и наема екзорсист? И ако да, как? Доколкото разбирам, католическата църква не бърза да помага с подобни въпроси, а Хана вече е в опасност. Особено, след като се появих и аз – млада жена без минало.
– Къде е детето сега? – Попитах.
– При лелята на Ерин.
Кимнах и се приближих до снимките на камината.
– Само Хана ли е на тях?
Били стана.
– Не. На тези двете са първите деца на Ерин. Хейли и Кари.
Обаче аз виждах само една кошмарна старица. Като стопиран филм на ужасите.
– Какво точно виждаш? – Попита ме Били.
– На всяка детска снимка виждам възрастна жена. Затова пък на останалите виждам теб с Ерин и други членове на семейството.
– Сигурна ли си?
– В смисъл?
– Откъде знаеш със сигурност? Виждаш ли през старата жена?
– Ами, да.
– Тогава покажи ми тези снимки, където я виждаш.
Посочих към първата. Били кимна. На втората той отново кимна. На третата, четвъртата и след това – все едно и също. Ерин беше толкова отдадена на семейството си, че това само по себе си беше очарователно. Приближихме се до снимките на стената. Всички те бяха в бели рамки и поставени с вкус.
Деца имаше само на две от тях. Посочих най-близката до мен снимка.
– И тук ли я виждаш? – Били се намръщи. Кимнах и той поклати глава: – Това е пралелята на Ерин – Новали. Тя е умряла или през тридесетте, или през четиридесетте.
Изненадана, посочих втората снимка. Били отново поклати глава.
– Това също е Новали.
– А аз виждам само една луда, призрачна старица. Защо й са на Ерин снимки на роднини, които никога не е виждала?
– Такава е Ерин -отвърна Били. – Харесва стари снимки, неща и всякакви боклуци. Освен това, историята на Новали е истинска трагедия. Мисля, че въпреки, че никога не са се срещали, Ерин чувства някаква връзка с нея. Да, и всички по-възрастни роднини казват, че са като две капки вода.
– Защо животът на Новали се е превърнал в трагедия?
– Доколкото знам, тя е била луда. Имам предвид, наистина, с диагноза и всичко останало. Подпалвала каквото й попадне. Разкъсвала вестници със снимки без причина. Прекарала почти целия си живот в психиатрична болница.
За съжаление, това поведение е обичайно за много психични заболявания, и дори може да е резултат от травма или заболяване в детството.
– Знаеш ли – каза внезапно Били и излезе в коридора, – мисля, че има нещо горе. – Спусна стълбата, водеща към тавана и се изкачи нагоре, а после изведнъж си спомни, че носи само кърпа. – Предполагам, трябва да отида да си обуя панталоните.
– Давай, предполагам – усмихнах се аз.
Жалко. В кърпата изглежда много добре. Ще подаря една кърпа и на Рейес. Всеки има нужда от кърпи, нали? И въобще не намирисва на отчаяние от моя страна.
Били тръгна да се облече, а аз реших да разгледам още веднъж снимките на стената. Оказа се, че Ерин има невероятна способност да комбинира старо и ново. Някои неща изглеждаха ужасно крехки и деликатни.
Спрях се пред една малка картина. Съдейки по роклята на жената, тя е рисувана някъде в началото на ХХ век. И да, това беше тя!
– Били!
Той дотича, обличайки тичешком ризата си.
– Намери ли нещо?
– Това тя ли е? – Попитах. – Кълна се, че тази жена може да е близначка на Ерин.
Били присви очи.
– Изглежда, да. – Като свали картината от стената, той я обърна. – Точно така. Ерин надписва всичко. Пише „1910, Новали Смитс“.
Погледнах картината оттук и оттам, но Новали беше нарисувана много млада. Беше невъзможно да се разбере дали тя е тази ужасна старица или не.
– Виждаш я тук, нали?
– Виждам я. Какво щеше да ми покажеш на тавана?
– Почти забравих! Ерин обичала да рисува, когато била малка. Мисля, че дори е прерисувала стари снимки. Може би има копие на друга снимка на Новали.
– А дали Ерин случайно не е рисувала Новали, когато е била по-голяма?
– Нека разберем.
Изкачих стълбите и ситуацията ми се стори до болка позната. Картини танцуваха пред очите ми.
– Наскоро натроших един таван. Сигурен ли си, че няма да падна?
– Сигурен съм. Таванското помещение е изцяло реновирано.
– ДОБРЕ.
След като премести няколко неща, Били най-накрая намери кутията със стари рисунки на Ерин. Оказа се, че е невероятна художничка! Освен това, по едно време практикувала хиперреализъм. Всяка от нейните рисунки може да се конкурира със съвременните фотографии.
– Ерин рисува ли още?
– За съжаление, не. Искам да кажа… ти сама виждаш. Можем да забогатеем – пошегува се Били. – Спряла да рисува, когато починало първото й дете.
– Невероятен талант…
Прехвърлихме всички рисунки, проверихме датите и имената, потърсихме снимките, от които Ерин е рисувала.
– Намерих една – каза Били и ми подаде рисунката. – Оригиналът е отдолу.
Гледайки портрета, можех да разбера защо Ерин е избрала точно този кадър. Тя се е съсредоточила само върху лицето, докато останалите детайли бледнееха, и сякаш се сливаха в мъгла. Жената на снимката вече беше в напреднала възраст. По кожата й имаше мрежа от фини бръчки и нещо не беше наред с очите й. Гледаха в далечината. И изведнъж ми просветна защо.
– Това е траурен портрет.
– Еха! Откъде знаеш в какво настроение е?
– Не! Траур означава посмъртно. Когато е направена снимката, от която Ерин е гледала, Новали вече е била мъртва.
Били се отдръпна, сякаш се страхуваше да докосне отново рисунката. С мъка се сдържах да не тикна листа под носа му и да извикам “Смърт на страхливите въшки!” Да-а. Понякога мислите ми ме изненадват.
Е, разрешихме мистерията.
Били помълча няколко секунди и след това попита:
– Мислиш ли, че това е тя? Жената, която виждаш?
– Освен, ако тук не се мотаят едновременно два призрака, тогава, да, тя е.
– Защо, по дяволите? Защо й е да убива Хана?
Загризах нокътя си.
– Не знам. Изобщо не съм сигурна, че иска да убие детето.
– И какво ще правим сега? Как да я спрем?
– Нямам идея. – Били ме гледаше с увиснала челюст, затова обясних: – Виждам я толкова ясно, колкото и ти мен, но не знам какво да правя с нея. По принцип, не съм експерт, но имам връзки.
– Какви са тези връзки? – Били се намръщи подозрително.
– Е, ъъъ… нематериални. Като цяло ще разпитам и ще се опитам да разбера всичко, което мога.
Той отново спря и след това погледна ръката ми:
– Всъщност това вече няма да ти трябва.
Хвърлих косо поглед към ръжена, който все още стиснах здраво и с който се качих на тавана.
– Точно. Съжалявам. – Оставяйки ръжена на пода, казах колебливо: – Е, не ме разбирай погрешно, но с Ерин… не се разбираме много добре. Може би няма да й кажеш, че нахлух в къщата ви?
– Дори не се тревожи за нея. Тя е най-добродушния човек.
С него може би. Но мен с удоволствие ще ремонтира.
– Между другото, как попадна тук?
Извадих ключовете от джоба си.
– Взех ги от чантата на Ерин.
– Е, това е просто образцова постъпка!
– Както и да е, ще разровя каналите си и ще се свържа с теб веднага щом разбера нещо.
***
Върнах се с колата в кафенето. Рейес вече си бешетръгнал, но беше оставил супата си без охрана. Напълно е полудял.
Налях си цяла купа супа и отидох да изгоня Дикси от компютъра.
– В момента играя онлайн стриптийз покер – престори се на раздразнена шефката.
Но знаех, че лъже. Затова започнах да я избутвам от стола със задника си.
– Проклета да си -изръмжа Дикси. – Така или иначе, трябва да се прибирам вкъщи.
– Да, знам.
– И от къде, направо ми е неудобно да попитам, знаеш?
– Ако нямаше нещо, не би си поставила специална мелодия на текстовите съобщения от тайния си любовник. Чух го преди три минути.
В продължение на половин минута Дикси ме гледа с отворена уста, а след това спря да се преструва и си позволи да се наслади на вълнението, което, разбира се, усетих в пълна степен.
– Между другото! Бившият ти свекър ме снима по бельо.
– Настина? Той е страхотен фотограф. Съветвам те да ти направи поне няколко голи снимки, докато имаш възможност.
– Съветът е приет. Забавлявай се там.
Махнах за сбогом на Дикси и заредих Google.
Възнамерявах да открия всичко, което мога за полтъргайстите, но все пак реших да започна с момичето, за което ми разказа безглавия Хенри. С Тамала Драер.
Търсачката даде десетки връзки към момиче, починало при подозрителни обстоятелства. В крайна сметка причината за смъртта беше официално обявена за самоубийство, но нито приятелите, нито роднините на Тамала бяха съгласни с това и обвиняваха за убийството й момчето, с което се е срещала в гимназията. Всички като един твърдяха, че той я е преследвал и в крайна сметка я е убил. Една от статиите включваше снимка на скърбящото семейство. А на заден план видях Хенри.
В статията пишеше, че той е втори братовчед на Тамала. Че открито възразявал срещу официалната версия и твърдял, че Тамала е убита. И че я е убил този, който я преследвал дълго време. Нещо повече, Хенри казал името на убиеца, на практика предизвиквйки го. „Нямам какво да крия“, бяха в думите му в статията. „И няма да бъда заставен да мълча от некомпетентната полиция”. Да-а, едва ли подобни изказвания биха могли да помогнат в случая. „Тамала е убита от Иън Джефрис.“
Бях зашеметена. Да, Хенри има топки от чиста стомана! Чудя се как ли би се развил животът му, ако не беше починал толкова рано?
От този момент нататък започнах да ровя в интернет за всяко споменаване на Иън Джефрис. Няколко години след смъртта на Тамала, друга жена се самоубила при подозрителни обстоятелства. И Иън твърди, че е излизал с тази жена. След като научил, че Иън е заподозрян по случая, но отново му се е разминало, Хенри отново протестирал и, както се казва, хвърлял лайна във вентилатора.
Продължих да чета. Най-добрата приятелка на жертвата заявила, че жената никога не се е съгласявала с предложението на полицай Джефрис, но „той категорично не приемал отказа й“. Освен това Иън твърдеше, че са сгодени, а всички роднини на починалата отчаяно отричаха това.
И ето го и въпросът за милион долара: Смъртта на Хенри беше ли чисто нещастен случай?
А въпросът за десетте милиона: Иън планира ли подобна съдба и за мен?
Започнах да подреждам мислите си. Иън беше заподозрян в разследването на две самоубийства на жени. Аз съм жена. Иън има достъп до къщата ми. Той познава графика ми и знае, че нямам телефон.Че не мога да извикам помощ. Време е да сменя ключалките и да си купя все пак този глупав телефон. Досега не ми беше необходим. Когато се събудих в уличката, не познавах никого и нямаше на кого да се обадя.
След като си направих заключенията, веднага се обадих на хазяина, казах му, че някой е проникнал в къщата ми и поисках да смени ключалките. Разбира се, той помрънка малко, но каза, че ще направи всичко след няколко дни. Така-а, ако не се самоубия през следващите два дни, всичко ще е наред. Утре мога да взема назаем колата от Мейбъл и да видя дали ще се справя с телефона или не. Остава ми само да се надявам, че бакшишът ще е достатъчен.
Спомних си за една стотачка с бележка върху нея. Няма да я изхабя за нищо на света. Дори и без нея, ще имам достатъчно за някакъв евтин мобилен телефон.
След като се справих с това, отворих нова страница на търсачката и се заех с полтъргайста. Вярно, без резултат. Просто имаше твърде много отговори. Стотици хиляди връзки! Колкото повече четях, толкова повече се убеждавах, че съм напълно полудяла, а страшната старица е само плод на въображението ми.
Въпреки, че… чакай малко! Не може да е вярно.
Били също я видя.
Е, малко ми поолекна. Като цяло, за да обобщя всичко, което намерих, полтъргайстите причиняваха физическо неудобство – местят неща и вдигат силен шум. Но не открих нищо за убийства. Поне нещо, на което да се вярва. Но фантастиката се изсипваше от страниците в тонове и имах нужда от реални отговори.
И тогава открих нещо полезно. Някои изследователи вярваха, че полтъргайстите могат да се придържат към хора със завидна мания. Това вече го знаех, но беше хубаво да намеря потвърждение.
Ерин сигурно вече се беше прибрала и наистина не исках да се обаждам на Били пред нея, но трябваше да му кажа какво научих. Освен това, самият той ми даде номера си.
– Здравей, аз съм – прошепнах в телефона. Бих искала също да знам защо шепнех.
– А, Томи! Здравей – извика Били, а след това очевидно викна на Ерин – Томи е. От работата.
– Знам кой е Томи, скъпи – засмя се тя в отговор.
На заден план се чуха звуци, които само едно дете можеше да издаде, а мен ме нападна нов пристъп.
Пред очите ми се замъгли. В мен се надигна толкова гъста вълна от тъга, че ми стана трудно да дишам. Седнах. Поех си няколко пъти дълбоко въздух. Опитах се да запълня празнотата с нещо, в което да не се удавя отново.
– Там ли си? – Попита Били.
– Да. Да, тук съм. – Затворих очи и се опитах да се съсредоточа.
– Ерин ми разказа някои неща за своята пралеля.
– Нищо не си й казал, нали? – притесних се.
– За нас? Не, бейби, всичко е наред. – Гласът му струеше от забавление, а и на мен цялата ситуация също изглеждаше нелепа. Ако направя списък с причините, поради които човек тайно да говори с някого по телефона, то тогава изгонването на полтъргайст определено няма да е първата в списъка. – И така, с какво си облечена?
Шегите помогнаха. Свитите ми от паника бели дробове най-накрая се изпълниха с въздух. Очевидно с течение на времето ще трябва да се науча да живея с това.
– Какво разбра, Ромео?
– Приготви се за конкретен удар.
Скочих и изпънах врат като професионален боксьор.
– Добре, готова съм.
– И така, същата тази пралеля е убила собствената си дъщеря и прекарала остатъка от дните си в лудница, където разказвала на всички, че починалото дете се е вселило в кукла. Как ти се струва такъв ужас?
– На цели девет точки при скала от осем. – Идеята, че майка може да убие собственото си дете, не ми се побираше в главата. Тоест, разбира се, знам, че това се случва, но предпочитам да се преструвам, че не е вярно. – Ерин има ли нещо от Новали? Някакво украшение, например, или одеяло?
– Освен снимките? Не знам със сигурност. Чакай малко! На тавана има една кукла. Може би е същата?
– Каква кукла?
– Адски страшна. Като се замисля, тя изглежда като куклата от снимката.
– На снимката нямаше кукла.
– Не беше на рисунката. А на снимката, от която Ерин е копирала, има кукла.
– И Ерин е запазила тази кукла? – Извиках аз. – Как изглежда тя?
– Като обикновена стара кукла, една от онези, които приличат на мъртвец. Лицето е напукано, очите са напълно бели…
– Били, можеш ли да я вземеш?
– Вероятно. Мисля, че все още е на тавана. И какво?
– Изнеси я от къщата възможно най-скоро.
– И какво да правя с нея?
– Не знам. Донеси ми я. Аз съм в кафенето.
– Ще опитам. Наистина нямам идея как да го направя, така, че Ерин да не разбере.
– Измисли нещо.
– Значи всичко е заради куклата? – Попита Били, сякаш за него всичко си дойде на мястото. – Джейни, тази кукла е подарък на Ерин нейната леля Норийн по време на първата й бременност. Самата Норийн се опитала да забременее няколко пъти, но постоянно се случвали спонтанни аборти. И когато, най-накрая успяла да износи бебе, то умряло в съня си две седмици по-късно.
– Както и децата на Ерин.
– Именно.
Това само ме убеди, че по някакъв начин всичко е свързано с куклата.
– Били, изнеси куклата от къщата. Точно сега. Чакам те тук.
– Ще дойда при първа възможност.
Затворих телефона и отново пуснах Google. Слава Богу, че не искаха пари за търсене в интернет. Този път търсех информация как да унищожа обладаното нещо. Очевидно това ще изисква светена вода, сърце на дракон и подрязване на ноктите на някой канонизиран светец.