Глава 19
„Не обичам да планирам предварително. Ако се стигне до съд, тогава не можеш да се измъкнеш от “предумишленото”.“
Мем
След най-умопомрачителната закуска, която вероятно съм имала през целия си живот, най-накрая се откъснах от Рейес, изпълзях от леглото и отидох да търся мобилния му телефон. Телефонът все още беше в кухнята, а таймерът все още отброяваше. Натиснах бутона “СТОП” и в същия момент звънна есемес. Текстът веднага изскочи на екрана, така, че изобщо не надникнах нарочно. Съобщението беше от Гарет Суопс. Нима е от този, който идва в кафенето?
В него се казваше: „Спешно провери този човек. Тук никой не знае нищо за него.” Тогава ме обзе любопитство и нарочно щракнах върху съобщението. На екрана изскочи снимка на порутена плевня с кутии вътре. Това беше плевнята, в която живееше Джеймс, точно срещу мен.
Погледнах към спалнята. Поточно – в посока към Рейес. Защо ще проверя бездомен човек?
Час по-късно, след пикник с бисквити с фъстъчено масло на върху Дензъл (тоест след втората най-умопомрачителна закуска в живота ми), отидохме в кафенето.
– Ерин ще работи ли днес? – Попита Рейес.
– Не знам – казах аз, чудейки се защо му е да знае.
Влязохме в кафенето и веднага стана ясно: Рейес беше прав. На Дикси изобщо не й пукаше, че закъснява.
Престорих се на ядосана:
– Ти предоставяш сексуални услуги на нашата шефка или какво? Искам да кажа заради специално отношение и индулгенции, които са в разрез с твоята квалификация?
На красивите му устни заигра крива усмивка.
– Не.
– Ааа… Е, исках да кажа, че ако това е задължително условие, значи съм готова да спя с нея толкова пъти, колкото е необходимо.
– Какво ще каже Куки?
– И с нея съм готова да спя, но е малко вероятно това да ми помогне по някакъв начин с Дикси. Освен, ако Дикси… е… любителка на такива неща.
Рейес се засмя тихо.
– Имах предвид дали Куки работи днес.
– Това ли било! Ами, изглежда работи.
Куки току-що беше излязла от банята. На лицето й беше изписан срам, а по блузата й се виждаха тъмни петна от еспресо.
– Казах ти, кратки, добре подбрани опашки, – напомних на моята приятелка.
Тя ми хвърли убийствен поглед, който би заслужил честта дори на Лизи Бордън.
– Но комбинацията от цветове ти отива, честно казано – опитах се да смекча ъглите.
Този път Куки ми показа среден пръст и реших да не й натяквам повече.
Рейес ме прегърна и ме придърпа към себе си.
– Ако е възможно, ела на вечеря.
Бях напълно заинтригувана.
– Давам си зъба, че ще стане.
– Сигурен съм, че ще ти хареса това, което ще приготвя.
– Все пак нищо не е по-добро от супата.
– А ако те изненадам?
– Не мога да го дочакам. Между другото, тя е тук.
Рейес се обърна и видя Ерин, която току-що беше влязла в кафенето. Изглеждаше изтощена и в същото време… радостна. Рейес ме целуна по устните, което накара всичките ми сокове да се активират, и отиде в кухнята, за да започне деня. Ерин тръгна право към мен. Франси вече беше там и ни гледаше с жажда за кръв в очите.
Без да каже нито дума, Ерин ме прегърна силно. Кълна се, мислех, че челюстта на Франси буквално ще удари пода.
Отдалечавайки се, но все още държейки раменете ми, Ерин отново не каза нищо. И разбрах, че тя просто не може да говори, защото все още е в шок. И преливаше от благодарност.
– Няма нищо – казах аз и стиснах ръцете й. – Много се радвам за теб, Ерин.
– И аз се радвам – отвърна тя и изхълца от прекомерните емоции. – Никога няма да мога да ти се отблагодаря.
– Какво? Не Ерин. Умолявам те, моля те, моля те, дори не си и помисляй, че ми дължиш нещо.
-Както кажешш – усмихна се Ерин. – Разбира се, ще опитам, но имай предвид: Били се закле да ти направи шикарен мотор, когато спести малко пари.
Засмях се гръмко и Ерин добави:
– Той обича мотори.
– Е, кажи му благодаря, но по-добре да спести парите за колежа на Хана. Чувствам със сърцето си, че ще порасне като много креативно момиче.
Вече си мислех, че днес няма да видя г-н П, но в този момент той влезе в кафенето със стриптийзьорката. Поточно с Хелън. През последните дни се опознахме по-добре. Оказа се, че има невероятно чувство за хумор. Също така ми сподели няколко трика от своята, така да се каже, проститутска младост. Опитах един върху Рейес и той почти полудя. Така, че съм й задължена до гроб.
– Здравейте, г-н П. – поздравих аз, когато бившият детектив седна на масата. – Мога ли да ви задам няколко въпроса?
– Здравей, и на теб. И, разбира се, можеш. Изглежда, работата е сериозна.
Франси взе поръчката му, а аз седнах срещу него.
– Познаваш ли семейство Ванденберг?
Той кимна.
– Не сме много близки, но познавам Уилям от клуба.
– Членуваш в кънтри клуба?
-Не -ухили се г-н П. – Ходим в един и същ стриптийз клуб. В Таритаун.
Сега вече е ясно откъде идва Хелън.
– Г-н Ви ходи по стриптийз клубове? -попитах, опитвайки се да скрия изненадата си.
– Винаги със съпругата си. Мисля, че това всъщност е нейна идея.
Навярно си личеше, че тази информация не се вписва добре в главата ми, защото г-н Петигрю добави:
– Не мисли така. Те изобщо не са суингъри. Просто понякога се наслаждават на това, което Бог е изпратил на земята. И повярвай ми, тази жена не е напуснала Уилям.
Най-накрая намерих поне някой с имунитет към клюките.
– И аз не мисля, че тя го е напуснала. Случайно да знаеш дали някъде имат вила?
– Съжалявам, скъпа, но нямам представа.
Всичките ми надежди веднага се изпариха, като условно освободен затворник от нарколаборатория. Извадих снимката, която взех от магазина на г-н Ви.
– Да разпознавате района?
– Прилича на място близо до езерото”Синя планина”, но е трудно да се каже със сигурност.
– По-скоро до езеро “Оскоана“ – добави Хелън, също гледайки снимката. – Това е къщата на д-р Емет. Била съм там сто пъти. Повече от достатъчно места.
– Съжалявам, че не мога да помогна много – каза г-н П и имах странното усещане, че той ни най-малко не съжалява. – Защо питаш?
Въпреки всичко, тревожността нарасна в мен. Хелън знаеше това, което ми е нужно.
– Пейзажът ми хареса – излъгах през стиснати зъби. – Мислех, че ако къщата принадлежи на г-н Ви, тогава може да го помоля да ми я отдаде за уикенда.
– Добра идея, Джейни. Време е да излезеш от града и да подишаш чист въздух.
– Напълно съм съгласна. Много ви благодаря.
Станах от масата и махнах на Хелън към стаята на момичетата. Тя ме последва и пет минути по-късно, благодарение на нейните напътствия, вече имах груба карта на района. Научих също, че сценичното име на Хелън е Хелън Страст, че д-р Емет е приятел на г-н Ви, а също и голям фен на уискито, танците в скута и лова. Нещо повече, миналата седмица е ходил на лов и оттогава не са го виждали.
***
Използвайки картата на Хелън, карах четиридесет и пет минути по магистралата “Таконик-стейт” до езерото “Оскоана”, където хижата на доктор Емет беше кацнала на ръба на водата. За да стигна до северната страна, трябваше да обиколя цялото езеро и да завия сто пъти, докато накрая намерих тясната пътека. Някъде по този път беше правилната къща, но беше твърде светло, въпреки, че денят беше силно облачен и всеки момент можеше да завали. Не можех просто да се появя на прага и да попитам дали семейство Ванденберг са се появявали. Много се надявах, че по някакъв магически начин ще ми хрумне някоя прекрасна идея, но нищо не ми идваше наум. Нито магическо, нито нещо друго. Ще трябва разузная без разумен план. Единственото, което оставаше, да се надявам, че никой няма да загине в процеса.
Паркирах Фиестата и продължих пеша. По пътя, от време на време се натъквах на различни къщи, но хижата, която търсех, не се появяваше. Вече започнах да се притеснявам, че Хелън е объркала нещо, когато изведнъж видях кануто, което бях забелязала на една от снимките на г-н Ванденберг. Хижата изглеждаше много различно. Може би, защото гората сега изглеждаше студена и замръзнала, в сравнение с буйната лятна зеленина на снимката.
Какъвто и да е случаят, сигурна съм, че съм попаднала на правилното място. В този момент се бях оказала твърде близо до дома. Ако все още не са ме забелязали от прозореца, може да ме забележат всеки момент. Не видждах коли, но те можеха да са паркирани зад хижата. Отдалечавайки се, докато къщата не изчезна от погледа ми, следвах пътеката, водеща навътре. Ако успея да я обиколя, може би ще забележа коли или някакви други сгради, където биха могли да ги паркират.
Съдейки по това, че с всяка минута треперех все повече и повече, студът беше сериозен. Колкото повече се приближавах, толкова по-силно беше пукането на клонките, върху които стъпвах и които чупех, докато си пробивах път през гъстите храсти. Струваше ми се, че звуците отекват, информирайки всеки, че неканен гост върви през гората. Освен това, по дяволите, надрасках якето на Рейес. Може пък така да му хареса повече. Драскотините придадоха на якето хладен “износен” вид. Хората плащат луди пари за това.
Зад хижата имаше малък хълм, в подножието, на който бяха скрити две коли. Камионът, с който докарваха всякакво оборудване в магазина, и стар модел “ПТ-круизер”. “Крайслер”-а сигурно беше на г-н Ви. Поне беше в неговия дух.
Разбира се, не помислих да си взема бинокъл, затова не можех да погледна по-отблизо. Примижах силно, но не забелязах никакво движение. Наличието на колите изобщо не доказваше, че семейство Ванденберг са били в хижата. А за пред агент Карсън ми трябваше нещо железобетонно. След като направих няколко снимки на телефона си, използвах увеличението на камерата, но изображението беше толкова размито, че не можах да видя нищо.
Забелязах обаче в храстите мъж, който приличаше на ловец. Класика. Сега трябва да се тревожа и за това, че неволно ще ме сбъркат с елен. О, ако сега беше тук Ейнджъл! ..
– И какво гледаме?
Изпищях и отскочих около десетина метра. Наблизо се появи Ейнджъл, който се смееше на моята реакция. Притиснах едната си ръка към гърдите, закрих устата си с другата, за да не запищя отново.
– Е, такава тръпка си, chica/момиче/! Хора като теб озаряват живота.
– И това ми го казва мъртвото хлапе – изсъсках силно.
– И това е истина. И така, какво правим? Пак ли търсим мошеници?
– Надявам се семейство Ванденберг да са много живи, ако изобщо са тук. Можеш ли да провериш?
– Какво ще има за мен?
– Ще останеш с нормалния си глас.
– В смисъл?
Хванах ръката му и зарових ноктите си в призрачната кожа с всичка сила.
– Да, разбирам, разбирам! – Изкрещя Ейнджъл и падна на колене.
Пуснах го. Той притисна ръката си към себе си и започна да духа по оставените от мен следи.
Погледнах го строго.
– Животът на хората е заложен на карта, Ейнджъл, а ти се интересуваш само от своя дял.
– Аз съм само на тринадесет.
Е, тук е прав.
– Добре, съжалявам. Просто иди и виж дали Ванденберг са там или не. – Той ме изгледа гневно и аз добавих: – Моля.
Ейнджъл изчезна. Опитах да се успокоя, но ми беше твърде студено, уморено и гладно. Освен това, бях много притеснена за г-н Ви, Натали, Джоузеф и Жасмин.
Изведнъж се чу силен звук. Изглежда, не беше нищо особено, но в мен се удари толкова мощна вълна от енергия, че почти паднах. Това беше стена от чист страх. Още преди Ейнджъл да се върне, знаех, че Ванденберг са тук. Това изстрел ли беше?
Изправих се и тръгнах към къщата, а след няколко секунди вече тичах с всичка сила. Вероятно щях да тичам чак до вратата и да я съборя от пантите, ако Ейнджъл не ме беше съборил.
Претърколихме се в храстите. Заборих се с всички сили, защото трябваше да се притека на помощ на това семейство. Трябваше да помогна на децата.
– Престани, проклета да си! – Изсъска Ейнджъл, притискайки ме към земята, но аз продължих да ритам и драскам. -Всичко е наред, Джейни, те са живи.
– Какъв беше този звук? – Паникьосана, попитах аз.
– Г-жа Ви изпусна тигана. Лошите полудяха. Но там всичко е наред, честна дума.
Спрях да потрепвам и замръзнах, опитвайки се да се успокоя и да си поема дъх. И тогава ми просветна каква глупост направих току-що. Можеха да ги убият заради мен! Очите ми горяха и ги покрих с ръка.
Ейнджъл ме стисна още по-силно. Не се съпротивлявах.
В момента имах друг, по-голям и дебел проблем. Бях се приближила твърде близо до къщата. Ако, още никой не ме е видял, със сигурност ще ме види веднага щом се изправя. Досега високата растителност ме криеше, но не може да се търкалям тук до падането на нощта. Трябва да доведа някой на помощ.
– Всичко наред ли им е там? – Попитах Ейнджъл. – Дори и с децата?
– Всички са живи.
– Ако има някакъв начин…
Очите ми се отвориха. Имам мобилен телефон! Мога да се обадя. Но на кого? Не знам нито един номер, а доколкото знам няма указател в мобилния телефон.
Бяхме толкова близо до дома, че лесно чухме вика. Изтръпнах цялата, когато чух мъжки глас, който говореше на фарси.
– Не знам какво да правя, Ейнджъл.
– Аз също.
Щом гласовете в къщата заглъхнаха, мобилният ми телефон звънна. Дори не разпознах веднага звука, само разбрах, че джобът ми звъни. Надявайки се бандитите да не чуят нищо, посегнах към телефона си. Кой може да ми се обажда? Никой няма този номер.
– Ало?
По телефона се чу спокоен женски глас:
– Джейни? Какво правиш?
Примигнах замислено.
– Хм, нищо.
-Значи не лежиш около хижата, където може да държат Ванденберг като заложници?
Веднага се изправих, но Ейнджъл отново ме притисна към земята. И с право. Глупава постъпка. Проклети рефлекси.
– Агент Карсън?
– Единствената и неповторима. И къде, ако мога да попитам, трябва да си?
Не отговорих веднага.
– Навсякъде, но не и тук?
– Браво. Преминаваш на бонус нивото.
– Чакай малко, къде си?
– В една добре обмислена и не по-малко добре скрита засада. За разлика от теб. Имах готови два отряда, докато не се появи ти. Сега ти гарантирам, че щом стигна до теб, ще те арестувам.
Леле, колко е разгорещена!
– Какво означава “готови”?
– Това, че са готови да проведат скрито наблюдение, за да разберат какво се случва в къщата.
– В облачен ден ли? Когато може да завали всеки момент?
– Тези момчета са асове. И са невероятно добри в това, което правят.
– Чакай малко. Ейнджъл, къде държат Ванденберг?
– В ъгловата спалня. Всички са там, освен г-жа Ванденберг. Тя в момента готви.
– Някой следи ли другите?
– Не. В къщата има трима мъже. Двама са в хола, един в кухнята. Всички са вързани в спалнята, така, че няма да ходят никъде.
Кимнах и заговорих по телефона.
– Имам важна информация. – След това предадох на агент Карсън всичко, което ми каза Ейнджъл. – Ако успеем по някакъв начин да разсеем бандитите, когато г-жа Ванденберг приключи с готвенето, тогава ще можем да освободим хората от спалнята. Никой не ги наблюдава.
– Откъде знаеш?
– Видях всичко с очите си. Чрез бинокъл.
– През кой бинокъл?
– Който изпуснах някъде. Вече го нямам.
– Добре, благодаря ти. Но преди всичко ще се опитаме да те измъкнем, за да не умре някой по твоя вина.
Срамът ме изяждаше жива.
– Разбирам. И много съжалявам.
– Сега можеш ли да видиш нещо вътре?
Тъкмо се канех да кажа „не“, когато изведнъж Ейнджъл кимна. Добре, разбира се! Той може да бъде моите очи!
– Да, да, мога.
– Мислиш ли, че можеш да се измъкнеш от там, ако организираме разсейване?
– Не!!! – Прошепнах аз. – Две разсейващи маневри за един ден? Те вече са нащрек. За бога, те са лошите момчета! Те са родени да бъдат нащрек. Освен това мога да ги следя. – Показвайки ми палци, Ейнджъл изчезна, а аз добавих: – Ще разбера кога да си плюя на петите.
– Джейни, ако сгрешиш и те забележат….
– Спокойно, всичко е под контрол. А вие се пригответе да се раздвижите.
– В смисъл? Къде да се раздвижим?
– Казахте, че вашите момчета са готови. И така, готови ли са или не?
– Готови да. Но това не е игра, Джейни.
– Казах, че всичко е под контрол. Веднага щом семейство Ванденберг се съберат в една стая, аз ще създам някаква суматоха и вие, и вашите момчета ще освободите цялото семейство.
– Джейни, категорично ти забранявам да правиш каквото и да било.
– Не моля за разрешение. Когато дойде време да влезете, ще ти дам знак. Или ще получа куршум в главата. Видите ли това или нещо друго – действайте.
– Джейни, заповядвам…
Затворих, докато Карсън не ме е разубедила да не правя нищо глупаво. Истината е, че имах предимство, дори пред добре обучените бойци с всякакви амуниции, оръжия и други лични вещи. Имах мъртъв тринадесетгодишен гангстер в арсенала си. Той има повече от достатъчно амбиции, но на практика няма какво да губи.
Ейнджъл отново се появи наблизо и легна в храстите с наведена глава, сякаш можеха да го видят.
– На прозореца винаги дежури пазач. Ще измисля нещо, което да го разсея.
– Няма нужда. Имам друга идея. При това много добра. Просто трябва да намеря остра пръчка и много кръв.
***
Толкова бях нервна, че чак ми стана лошо. Стомахът ми се свиваше, докато лежах на земята в очакване на новини от Ейнджъл. Агент Карсън се обади за трети път. Казах й, че най-накрая са освободили г-жа Ванденберг да се върне при семейството си, така, че тя ще трябва да действа скоро, и я помолих да предупреди своите момчета.
Много неохотно, тя все пак ми позволи да разсея бандитите, за да могат нейните хора да освободят заложниците. Разбира се, не й оставих избор, но нито един агент в света няма да позволи на някой непознат да се намесва по „разсейващ начин“ във внимателно планирана операция. За нищо на света. Затова, със сигурност има нещо в нашата история с нея, което не знам.
– Джейни – каза мрачно агент Карсън в телефона, – тези хора са много, много лоши.
– Знам. Те държат за заложници цяло семейство.
– Ванденберг нямат шанс да оцелеят. Хората, с които имаме работа, не пускат просто така заложници.
Пулсът ми се ускори.
– Разбрах. Супер кози са.
– Сигурна ли си в решението си?
– Сто процента.
– Какво точно смяташ да правиш?
– Ще импровизирам. – Затворих телефона и погледнах Ейнджъл. – Е, каквото такова.
Той ми намери нещо по-добро от остра пръчка. Ако не загина в престрелката, която със сигурност ще избухне, е много вероятно да умра от тетанус или някакъв вид месояден вирус. Въобще не идеше реч за стерилност.
Стискайки здраво парчето ръждясал метал, което Ейнджъл намери на няколко метра от нашите храсти, порязох челото си по линията на косата. Не стана много дълбоко при първия опит. Имах нужда от повече кръв, за да изглежда убедително.
– Можеш ли да ме пронижиш с това нещо? – Попитах Ейнджъл.
– Върви по дяволите. Няма да те пронизвам или режа. Така или иначе идеята е твоя.
Затворих очи и започнах да режа отново. Този път си мислех за Джоузеф и Жасмин, колко уплашени са сега. В крайна сметка металът проряза няколко слоя и кръвта започна да се стича по лицето ми. Втрих я в косата си и поклатих глава, за да разхлабя гривата си. След това прокарах желязото по бузата, шията и гърдите си, надявайки се да остави дълбоки и убедителни разрези.
Мобилният ми телефон иззвъня отново. Очевидно агент Карсън не харесваше плана ми. За съжаление, този план включваше и разбиването на телефона. Забих парчето метал в мобилния. Отново и отново.
– Ех, че си зла, ама – каза Ейнджъл.
Докоснах ръката му там, където бях оставила драскотини.
– Съжалявам. Не исках да те нараня.
Той помълча няколко секунди и след това махна със смях:
– Моля те! Аз съм задник. И го знам много добре.
– Изобщо не си задник. Просто се държеш така, както трябва да се държи едно тринадесетгодишно момче. – Наведох се и го целунах по бузата, а той наведе глава смутено. – Ами, добре. Кажи ми, когато пазачът не гледа през прозореца.
Ейнджъл кимна и изчезна, а петнадесет секунди по-късно чух една-единствена дума:
– Напред.
С всички сили се втурнах към дърветата, растящи около хижата, паднах под първия изпречил се храст и зачаках. И след още няколко секунди отново чух „Напред!”.
И този път изтичах, но много куцах, много се спъвах, падах и пълзях. Знаейки, че сега и тримата гадняри вероятно гледат представлението ми, стигнах до задната врата, ударих я с длани и извиках с дрезгав глас:
– Има ли някой вкъщи?
Наистина не очаквах да ми отворят. Трябваше ми само бандитите да си помислят, че не съм на себе си от ужас и, че имам нужда от помощ. Обикалях къщата и на висок глас молех поне някой да помогне на мъжа ми, а когато стигнах до главния вход, блъснах вратата с цялата си глупост.
– Провериха спалнята за всеки случай – каза Ейнджъл, който ме следваше, и ту се появявяше, ту изчезваше, преди дори да мигна. – Сега и тримата са пред вратата. Наблюдават те. Оръжията им са извадени.
Облегнах се на вратата и почуках отново, оставяйки кървави отпечатъци от ръце.
– Моля… моля, трябва да се обадя! Моля, отворете…
– Време е войните да тръгват – каза Ейнджъл.
Спуснах ръката си и скръстих пръсти в знак ОК, като мислено се молех агент Карсън да го види. Дори и само, защото вратата се отвори.
На прага застана мъж. Свали пистолета си и се втренчи в мен.
Беше същият човек, който седеше на бюрото на г-н Ви преди два дни. Вярно, че разроших косата си и изцапах цялото си лице с кръв, затова е малко вероятно да ме познае.
– Моля – измърморих аз, люлеейки се, сякаш щях да припадна, – помогнете на съпруга ми. Той е в колата. – Посочих към езерото и подадох на мъжа счупен мобилен телефон. – Имате ли телефон? Умолявам те… Той не може да излезе…
Никой от тримата не направи и не каза нищо. Превих се и повърнах на пода. И при това наистина. За какъв дявол ми е да се преструвам. Фактът, че през пролуката между вратата и касата видях насочен към мен АК-47, беше идеалното извинение да изповръщам съдържанието на стомаха си пред публика. И тогава се случи нещо драматично, което аз саматане очаквах. Паднах на колене в локвата от собственото си повръщане и припаднах. Или се преструвах, че припадам.
Лежах неподвижно, колкото може да лежи жив човек. Секунда по-късно един от мъжете вдигна пистолет и го насочи към главата ми.