Глава 20
„Животът, приятелю, не е само твърди буритоси и стриптийзьорки.“
Факт
По принцип доверието на хората не е моето нещо, но днес доверих живота си на агент на ФБР, която никога не бях срещала, и нейния екип. Надявам се да оправдаят репутацията си на страхотни стрелци.
Бандитите се паникьосаха и бърбореха на фарси, опитвайки се да решат какво да правят с мен. Дискусията се превърна в сериозен спор, който сам по себе си спечели ценни минути на хората на Карсън, за да спасят Ванденберг.
Мъжете започнаха да се препират. Единият искаше да ме заключи в една барака зад хижата. Определено няма да издържа дълго там, защото студът навън е нечовешки. Вторият искаше да ме завлече в къщата и да ме наблюдават там. Третият предложи просто да вкара куршум в главата ми. Почти бяха достигнали целта си. Същата вечер щяха да се върнат в магазина на г-н Ви и да си вземат “пакета”. Глупаво е да рискуват и да ме оставият жива, и все пак, по един или друг начин, „ще трябва да бъда отстранена“.
Не посмях да отворя очи, но Ейнджъл озвучаваше всяко движение на тези влечуги:
– Гледат през прозорците, за да видят дали някой не те е видял да влизаш тук. Досега на никого не му хрумна да провери какво правят Ванденберг.
Трябваха ни само няколко минути. Достатъчно време да развържем Ванденберг и да ги издърпаме през прозореца.
– Веднага се връщам – каза Ейнджъл и след секунда добави: – Добре. Всички са развързани, а сега войниците измъкват децата.
Не ми се наложи да се боря с радостта от такава новина – ритнаха ме в корема. Един от бандитите се опита да ми уреди полет от верандата. Накрая решиха да ме вържат и да ме хвърлят в една плевня, за да умра, но никой не искаше да ме завлече там. Очевидно, благодарение на факта, че наскоро по някакава прищявка се сринах в локва от собственото си повръщано. Между другото, решението е чудесно, ако не искате да станете жертва на изнасилване.
Косата ми провисна на страховити буци, за което много допринесе гореспоменатото повръщане. Тези буци залепнаха по кръвта по лицето ми, така че дори и да исках да видя нещо, не можех. Ритнаха ме отново и аз се претърколих още метър напред. От болката ми потекоха сълзи. Накрая мъжът спря да ме рита, хвана ботуша ми и ме повлече надолу по дървената веранда.
– Това копеле ще те извлече от ръба на верандата – каза Ейнджъл, започвайки да се паникьосва. – А до земята има метър и половина. Просто извий врата си. Чакай малко. – Сигурно отново беше изчезнал и се върнал, защото почти секунда по-късно чух: – Идват тук. – И този път гласът на Ейнджъл прозвуча по-скоро развълнувано, отколкото уплашено. – Приготви се да бягаш.
Един проблем: нямах представа дали хората на агент Карсън са успели да изведат всички Ванденберг.
– Големият човек погледна назад – каза Ейнджъл и отново чух нотки на страх в гласа му. – Сигурно е чул нещо.
Изстенах, преструвайки се, че се свестявам за секунда и ритнах мъжа, който едва не ми изкълчи крака. Само благодарение на това не получих нараняване на главата, докато ме влачеха от верандата към земята. От удара ми секна дъха, но успях да наведа глава и да не си счупя врата в ръба на дънера, приземявайки се на рамото си.
– Много добре! – Ликуваше Ейнджъл. – Ти ги разсея!
И миг по-късно се случи нещо, което дори моето много живо въображение не предвиди. Пушки със заглушител изстреляха три бързи и решителни изстрела. Отворих очи, изстъргах грубата коса от лицето си и видях как мъжът, който ме влачеше, рухна на земята в безформена купчина. С крайчеца на окото си, през дъските на верандата, забелязах как останалите двама също паднаха, сякаш някой внимателно организира цялото това синхронизирано действие.
Екипът на Карсън се справи с всички. Снайперистът сред дърветата отсреща уби този, който ме влачеше, а останалите, влизайки в къщата, убиха другите двама. Три изстрела и трите в главата. Перфектна точност.
Изпълзях от пича, който беше по-близо до мен, и да, отново повърнах.
***
Докато Ейнджъл си играеше с кучето Ванденберг, а медикът от спешното преглеждаше самонанесените ми рани, към мен се приближи жена с бутилка вода.
– Агент Карсън? – Попитах.
Тя кимна и седна до мен в задната част на линейката.
– Вече се запознахме – засмях се тихо.
– Има такова нещо.
– Дойде в кафенето вчера. Защо не се представи тогава?
Тя сви рамене.
– Така или иначе не можех нищо да ти кажа. А и ти нямаше нищо ново да ми кажеш, така че…
– Разбирам. Ако не искаш да измъчваш човек, не му разбъркай мозъка.
– Това е моето житейско кредо.
Да разговарям с нея беше като да облека стари дънки…
– Но все пак трябва да те арестувам.
…Които бяха силно покрити с кактусови гъсталаци.
– Шегуваш ли се?
– Дори и не мисля. Намеси се в текущо разследване…
– Което нямаше да започне, ако не ти бях казала нищо.
– Съгласна съм и затова ще говоря с властите, и ще се опитам да се уверя, че обвиненията срещу теб ще са минимални.
А аз се надявах, че никой никъде няма да ме спомене.
– Добре си се нарязала – чух мъжки глас някъде отстрани и видях Бобърт.
Той ми подаде чаша кафе и изведнъж ми се прииска да го целуна.
Отпих глътка от животворния еликсир и попитах:
– Какво правиш тук?
– Помагам на агент Карсън.
– Можеш ли да я убедиш да не повдига обвинения срещу мен?
– Да я убедя? – Изкрещя Бобърт. – Надявам се, че ще ти припише цял списък. Например възпрепятстване на правосъдието.
– Вече й го споменах.
– Ами, факта, че застраши живота на федерален агент?
– Не го направих нарочно…
– А също и незаконното използване на… остри, режещи ръждясали предмети?
– ДОБРЕ, ДОБРЕ! – Прекъснах го. – Нека си направи обвиненията. Съгласна съм.
– Чакай – ухили се Бобърт, – ти още не си видяла Куки. Определено няма да те погали по главата.
Тогава дойде моя ред да примигвам.
– Казал си й?
– Нямах избор, ако искам да продължа да съм женен.
– Е, майната ти – измърморих под носа си. – Мадама с име Куки, не може да ме уплаши по никакъв начин. И най-общо казано…
Щом казах това, някъде вляво се разнесе див писък, от който децата из целия район се свиха, а кучетата захленчиха.
– Джейни Доер!!!
По дяволите, този писък знаеше как се казвам!
Куки се затича към нас, вдигайки прах и за първи път, за цялото време, което си спомням, се уплаших от нея.
– Какво по дяволите?! – Излая тя и аз забелязах, че в очите й блестяха сълзи. – Как? .. Какво, по дяволите? .. Какво? … Дори не мога да си представя как … – Секунда по-късно тя ме сграбчи в прегръдките си, явно не разбирайки колко ме боли.
Погледнах към Бобърт:
– Какво по дяволите си й казал?
– Истината – отговори предателят.
– Джейни… – въздъхна Куки, държейки ме за раменете и след това отново ме прегърна. И за какво е цялата тази глупост.
Ребрата ми изскърцаха. Буквално. Куки ми чупеше костите и бях сигурна, че не е случайно, а дори нарочно.
– Благодари на г-н Петигрю от мое име, детектив – каза агент Карсън.
– Ще го направя – каза Бобърт. – Той направи всичко, което можа.
Изправяйки рамене, се опитах да заговоря. Не можах веднага, защото в белите ми дробове нямаше и капка въздух.
– А къде е г-н Пи?
Бобърт се засмя.
– Опита се да те обърка, за да не идваш тук.
Аз ахнах и господ знае колко време седях с отворена уста.
– Бяхте се наговорили?
Куки ме пусна и се загледа любопитно в съпруга си, който спокойно отговори:
– Да.
Почувствах се използвана, сякаш бях предадена от всички и изключена от кръга на доверие.
– Трябва да призная – отново проговори агент Карсън, – не знаехме, че хижата съществува, докато не помоли детектив Дейвидсън да я потърси. В крайна сметка ти ни доведе направо при престъпниците.
– Значи няма да повдигнеш обвинение срещу мен?
– Не си и мечтай.
След това седяхме мълчаливо, докато медиците ми превързваха раните. Някой ми направи ваксина срещу тетанус. Порязването на крака ми вече заздравяваше и много се надявах да е така и с новите рани. Явно в миналия си живот съм била обсебена от витамините и съм яла с тонове всякакви зелении, които започват със „са“ и завършват с „лата“.
– Виж – казах аз и побутнах Куки с лакът.
Беше неин ред да диша кислород от маската, която намерихме в линейката. Куки свали маската с пръскащ звук и изви вежди въпросително.
– Това е същият човек, – добавих аз, станах и бавно, напълно зашеметена, тръгнах напред.
– Казваш го, само, защото е мой ред да нося маска.
– Не! Казвам ти, той е.
Посочих напред с пръст. В средата на купа полицаи и агенти, които сновяха напред-назад от двете страни на жълтата лента, стоеше плешив гардероб, който работеше в химическо чистене.
– Не мърдай, господине!
Той се обърна към мен и ми се усмихна ослепително. Първо исках да го съборя на земята, но едва ли щеше да ми се получи. Затова просто се втурнах към него като ураган и вече тичайки забелязах, че носи бронежилетка. Лошите носят ли бронежилетки?
Преди да успея да вмъкна и дума, гардеробът попита:
– Защо д-д-дойде?
И след това отметна голямата си глава и се засмя на глас.
Все още се опитвах да асимилирам факта, че той е тук, когато агент Карсън се приближи до нас. И то не сама, а с жената, която също работеше в химическо чистене. И тя също носеше жилетка.
Тя хвърли поглед към приятеля си.
– За какво е д-д-дошла?
Секунда по-късно и двамата се смееха. Толкова беше странно, че ми напомни за смяха зад екрана от някакъв ситком.
Е, да, определено попаднах в Зоната на здрача. А газът за смях, с който зъболекарите лекуват пациентите си, няма нищо общо с това.
Накрая жената спря да се смее, пристъпи към мен и посочи с пръст челото ми:
– Имаш стоманени топки. Казвам се Клава Пайари, а този е моят партньор Иля Золнерович. Ние сме пенсионирани агенти на КГБ. Сега поемаме различни… – Тя замълча, подбирайки думите си. – Различни случаи.
– Така ли било! Значи това е само странична работа?
Иля кимна.
– Благодарение на теб можем да спим заедно. Мозъчно.
– Психологически любовници ли сте?!
Усмихвайки се нервно, Клава примижа гневно към Иля:
– Той все още трябва да научи английски. Има предвид, че сега не е нужно да се тревожим. Много ни помогнахте. Искате ли да почистим якето ви безплатно?
И те отново се разсмяха. Смехът им дълго време отекваше в разклатения цирк, в който беше превърнал мозъка ми.
След като най-накрая спряха да ми правят номера, (което отне много време), бившите агенти на КГБ разказаха как от години се опитват да хванат руски търговец на оръжие. Проследили го чак до Щатите, но тук той постоянно се местел от място на място и не можел да бъде открит. Въпреки това, където и да отидел, извършвал нещо с религиозен фанатизъм. Устройвал боеве без правила. Бил израснал някъде по улиците на Русия и оттогава силно се интересувал от това забавление.
Когато искането на Русия за екстрадирането на престъпника било игнорирано от Съединените щати, разработили цяла операция с агенти под прикритие и незаконна организация, която няколко месеца подред организирала боеве без правила. Металната стена, която похитителите на Ванденберг щяха да отрежат с плазмения нож, водеше до безопасно помещение, предварително оборудвано да държи някой заключен, в случай, че заловят търговеца на оръжие. Около него постоянно се тълпяли бодигардове, което означавало, че трябва да го скрият някъде, където никой няма да стигне до него.
– Това се нарича екстрадиция – продължи Клава. – Престъпникът трябва да се залови и насила да се отведе в друга държава, където го чака съдебен процес.
– Ние сме като куче – добави Иля.
Не вдянах:
– Искаш да кажеш като хрътки?
– Не. Като куче, което е ловец на глави. Само прическата ми е по-хубава, нали? – Той погали плешивата си глава и отново се засмя.
Вече започна да ми омръзва.
– Някой друг възхищава ли се на кучето?
Иля се удари с юмрук в гърдите:
– Вътре изпитвам голямо възхищение.
Боже мой! Мога да измисля хиляди вулгарни отговори на такова твърдение!
– Иля е добър боец – обясни Клава. – Печели много пари.
Тук не се съмнявах.
– Значи преследваш този човек от две години? Къде е той сега?
– Тук. Хванахме го миналата седмица. Трябваше да го затворя в клетка, докато оправят документите.
Предвид незаконните интереси на престъпника, не биваше да се интересувам от съдбата му. Но по някаква причина все още бях малко притеснена:
– Държите го една седмица в метална кутия? Там ще замръзне до смърт.
– Ние сме руснаци. Вашите зими са като забавление за нас. Освен това, помещението се отоплява и вентилира. А има и тоалетна.
Не е история, а просто някаква дивотия. Не бих искала да си представя това, дори, ако беше просто за добавяне на цвят към черно-бялото оцветяване.
– А, как се вписват тези момчета тук? – Попитах аз и посочих хижата. Поточно към торбите с трупове на земята близо до къщата.
Дори потръпнах.
– Това са най-големите му клиенти. Ал Кайда. Те наистина си го искат обратно. Въпреки, че по-скоро искат да стигнат до парите и складовете му.
– Не бих искала да съм на негово място.
– Точняк! – Иля се съгласи и ме удари по гърба.
Не знам защо, но беше изкушаващо да го нарека Пупсик. И все пак се въздържах. Най-вече, защото често се наричам така в мислите си. А също и защото, честно казано, беше страшно да се гледат последствията.
– Джейни!
Обърнах се, видях г-н Ви и изпънах рамене.
– Г-н Ванденберг! Мислех, че си със семейството си.
– Веднага ги откараха в болницата. Толкова много исках да видя децата, но те страдаха от дехидратация. Освен това, определено ще имат нужда от помощта на добър психотерапевт до края на живота си.
– Тъкмо се канех да се присъединя към тях -каза г-н Ви с пречупен глас. – Аз… – той замълча и наведе глава. – Всичко ми казаха. Дори не знам как да ти благодаря.
Отидох до него и докоснах ръката му.
– Можеш да ми благодариш, като не ме съдиш.
Все още трябваше да платя щетите за куп повредени антики, затова определено не ми трябваха обвинения за кражба с взлом.
Господин Ви се намръщи в недоумение.
– Аз и нямам…
– Сега това изобщо няма значение. Много се радвам, че всичко е наред със семейството ти.
Той ме обви с кльощавите си ръце. Кимнах на Ейнджъл, защото исках и той да види всичко това. Без него нямаше да мога да направя нищо. Хванах ръката му и целунах дланта му. Ейнджъл смутено наведе глава.
– Дъщеря ми е права. Ти си ангел – прошепна г-н Ви в ухото ми и се отдръпна, все още държейки раменете ми. – Видяла те е от прозореца. Каза, че си ангелът, който е дошъл да ни спаси. И беше права…
Поклатих глава.
– Сигурно ме е объркала с някой друг.
Г-н Ви също поклати глава.
– Сериозно, къде криеш крилата си?
***
По целия път до Слийпи Холоу, Бобърт и Куки ме следваха. Гръб до гръб. Сякаш чакаха да направя нещо необичайно. Сякаш не ми вярваха. Отстрани изглеждаше странно. Веднага отидох в кафенето. Те също. Да-а, усещам, че имаме проблем.
Казаха ми, че когато Бобърт се обадил на Куки, тя изскочила от кафенето, крещейки като истинско банши. Не обяснила нищо, не казала къде отива. Сега трябваше да разкаже всичко на Дикси. А аз трябваше да обясня на Рейес, защо не дойдох на вечеря и да видя дали иска да прави секс с мен малко по-късно. За това винаги ще намеря прозорец в моя график.
Нахлухме в кафенето, сякаш имахме право на него. Смяната на Куки отдавна беше приключила, но Дикси все пак й намери работа. Очевидно не й достигаха ръце.
Рейес ме погледна странно. Знае ли за Ванденберг? Или просто е разстроен, че не обядвах с него? Честно казано щях да се обадя, ако не бях разбила телефона си.
Поемайки си дълбоко дъх, тъкмо се канех да отида да говоря с него, но преди дори да направя и две крачки, пред мен се появи Шайла.
– Здравей, скъпа – казах аз и едва тогава я погледнах добре.
Трябваше да се усмихвам, защото нямах представа какво друго да направя.
Шайла ме погледна с огромни очи. С почти безцветните си ириси и малкия нос с пръснати лунички, много приличаше на фея. Едва сега, в Шайла, се усещаше някакво изящество, което го нямаше преди. Мекота, която ме зарадва до сърце.
Все пак предпочитах да я виждам такава, каквато беше преди. Привързана, грижовна и пълна с живот.
Най-накрая осъзнавайки истината, аз се отдръпнах.
Шайла протегна ръка към мен.
– Всичко е наред, честно.
Тя започна да се размива пред мен заради сълзите ми. Не може да бъде! Едва вчера я видях! И тя просто излъчваше здраве. Беше светла и щастлива. Сякаш светеше отвътре, като истинска фея. Как може всичко да се промени толкова бързо? Кога намери време да се изрисува в призрачно сиви, полупрозрачни нюанси?
Отвърнах се от нея и се облегнах на касата. Трудно ми беше да дишам. Исках пълни обяснения. След дъщерята на Ерин, след децата на г-н Ванденберг… Как може да се случи това? И защо сега? Наистина ли животът е толкова безсмислен? Наистина ли е толкова крехък, че е толкова лесно да го загубиш?
Шайла докосна рамото ми.
– Джейни, останах само заради него. Заради Луис. Можеш ли да му предадеш нещо?
Ппогледнах я отново и сълзите пак се застичаха по лицето ми. Защо смъртта избира невинни хора? Защо се стреми към най-чистите, най-светли души?
– Можеш ли да му кажеш, че тези два дни бяха най-щастливите в живота ми?
– Нищо не разбирам – успях да кажа най-накрая.
Няколко посетители се взираха в мен. С любопитство на лице, Дикси излезе иззад бара и започна да подсушава ръцете си с кърпата. Куки спря да прави това, което правеше и замръзна.
– Имах астма и тежка алергия. Никой не е виновен. Ядох пуканки от супермаркета. Яла съм ги много пъти, но сигурно са започнали да ги правят с фъстъчено масло.
Едва чут вик се изтръгна от гърлото ми и аз се подпрях на лакти. Ако не беше щанда, щях да рухна като тримата убити бандити днес. Главата ми не го побираше, как е могло да се случи това…
– Просто искам Луис да разбере какъв прекрасен човек е. Дори не знае колко е добър! А трябва да знае, Джейни. Трябва да знае колко много го обичам.
Шайла се приближи, но не можех да я погледна. Въпреки днешното ми изпълнение, аз все още съм пълна страхливка.
– Обещай, че ще му предадеш всичко – каза тя с по-решителен глас. Явно за да привлече вниманието ми.
Едно е да видиш мъртви непознати. В известен смисъл, дори не се чувства истинско. И съвсем друго нещо е да видиш мъртви хора, които познаваш, знаейки, че неотдавна са били живи и здрави, че именно те са заслужават цялата красота, която животът може да предложи.
Най-накрая кимнах и Шайла се усмихна.
– Благодаря.
Без повече думи тя премина от другата страна.
Зарових ноктите си в бара и целият живот на Шайла проблесна пред очите ми като калейдоскоп. Видях първия път, когато Луис я е забелязал. Е, почти забелязал. Веднъж в гимназията тя си изпуснала учебниците на пода. Всички наоколо се смеели и само Луис изтичал до нея, и й помогнал да събере книгите, а след това бързо тръгнал да настигне приятелите си, сякаш нищо не се е случило. Именно това – колко лесно й помогнал, спечелило Шайла. Не заради благодарност или нещо подобно. Той просто помогнал, защото това била неговата природа. До този ден Шайла била като невидима. И в този ден, точно в тази секунда, решила, че определено ще излезе от сенките.
Видях как в гимназията е гледала Луис в училищното шоу за таланти, където групата му свирила песента „Fall Out Boy“. Луис свирел на соло китара и в крайна сметка спечелил голямата награда и куп женски сърца. Но Шайла дори не мислела да ревнува, защото още тогава го обичала с цялото си сърце. Тя се радвала за него. Искала и той да бъде щастлив.
Видях я да получва астматичен пристъп на петия си рожден ден. Трябвало бързо да я закарат в болницата. Изобщо не била разстроена, че е пропуснала собствения си празник, че не опитала тортата и не прекарала време с приятелите си. Била ядосана на себе си. За това, че е разляла червена разтворима напитка върху роклята, която майка й шила за нея цяла нощ. Ужасно разстроена, Шайла плакала няколко часа, а майка й отново не спала цяла нощ, за да ушие костюмче с къси панталонки от остатъците от роклята.
Видях деня, в който Шайла била осиновена. Като бебе е пребивавала в няколко приемни семейства и едва на тригодишна възраст родителите й най-накрая я намират. Тя била слабо, болнаво момиче с кислородна тръба в носа, но въпреки това я познали. Казали, че са я търсели навсякъде. Тя имаше сини очи и лунички, а родителите й бяха високи, мургави и екзотично красиви. Но и тя ги позна.
Видях Шайла в интензивното отделение за новородени. Беше толкова слаба, че трепереше цялата от лекарството и не можеше да диша сама. Сърцето й отказваше да работи. Била свързана към всякакъв вид оборудване в продължение на десет дни и най-накрая заспала под звука на мониторите. Сестрите я молели да се бори с всички сили и тя се борела.
Видях я да се появява на бял свят на мръсния под на някакъв публичен дом. Майка й вече е починала от свръхдоза наркотици. В началото дори не забелязали Шайла. Никой не извикал линейка или полиция. Но никой не е виновен. Тя се е родила невидима. И все пак, по някакво чудо един от дилърите я видял. Не искайки да си има работа с ченгетата, той увил бебето в някаква втвърдена риза със засъхнала кръв и го оставил на вратата на денонощния магазин за алкохол.
Накрая Шайла погледна назад и ми отправи загадъчна усмивка. И едва сега забелязах татуировката на тънката китка. Бяха само няколко думи: „Невидимото момиче излезе на светлината“.
Върнах се в настоящето и осъзнах, че все още съм вкопчена в бара. Треперех от гняв, ярост, негодувание -всичко наведнъж. И се тресях толкова силно, че щандът трепереше. Пластмасата под лицето ми беше мокра. Сълзи капеха от брадичката ми. И яростта в мен сякаш заживя свой собствен живот.
– Чарли… – каза тихо Куки, бавно приближавайки се до мен с вдигнати ръце.
Рейес ме наблюдаваше през отворената врата на кухнята. Той наведе глава, с ясно предупреждение в очите му.
Но вече беше твърде късно.
Пуснах ядосания звяр.