Глава 4
„Да си възрастен означава, да се отървеш от нуждата да показваш на всеки, колко трудно се справяш със задачите по математика.“
Надпис върху тениска
Куки погледна от масата към мен и обратно.
– Какво стана, слънце?
Явно нищо не е видяла. Което означава, че Рейес прогори дървото, но не и в материалния свят. Какво, по дяволите, е това? И тогава ми просветна. Знам келтски, тоест, той е мъртъв език и може да има само едно обяснение за това.
Отворих шокирана очи и се втренчих в Куки.
– Мисля, че знам коя съм.
– Наистина?
– Кук, аз съм гений!
– Сериозно? – Усмихна се приятелката ми.
– По-сериозно няма накъде! – Върнах се зад бара и тя ме последва. – Аз съм умна. Но не обикновено умна. – Преди да обясня, отпих от кафето си. – Аз съм умна глупачка. Трябва да имам някакъв специален дар.
– Мислиш ли? – Попита Куки за трети път, докато отсервираше чинията на Ош от плота.
– Какъв дар? – Присъедини се той.
Все още бях в шок от открилите се пред мен възможности. И от това,че Рейес ми проговори.
– Нямам представа, но съм страшно умна! Знам толкова много, че направо е зловещо.
– Знаеш ли си името? – Подразни ме Ош.
Сложих си маската на невъзмутимост.
– Майната ти, не си знам името, но знам още куп неща.
– Разбира се, че знаеш – изгука Куки, сякаш говореше с дете. За Бога, ако бършеше тезгяха в момента, със сигурност щеше да ме погали по главата.
– Сериозно ви говоря! Вероятно съм някакъв супер-пупер-учен. Астроном, например. Или математик. Или може би съм онзи пич, дето е измислил социалната мрежа!
Куки ми пъхна чиния с поръчка, а тя започна да поставя три на лявата си ръка наведнъж. Какво да кажа? Младата дама трупа опит.
– 100% съм сигурна, че не си пичът, който е измислил социалната мрежа.
– Откъде знаеш?
– То има къса и къдрава червена коса.
– И също така – добави Ош, когато с нея заобиколихме бара, – той има член.
– Ош! – Изсъсках, оглеждайки се за слухтящи наблизо деца. Слава Богу, единственото дете в залата седеше далече и не ни чуваше.
– Но не се тревожи – Ош се усмихна от ухо до ухо – можеш да вземеш моя, ако ти потрябва.
Завъртях очи. Виж го ти гадината!
С Куки отнесохме поръчките на нейните клиенти и когато се върнахме, друг наш колега, Луис, пъхна глава в гишето за издаване и ме извика с пословичното „Пссс!“. Много, много силно прословуто “Пс-с-с!”. Не знам кого се опитваше да заблуди.
Обедната тълпа бавно се разпръсваше. Погледнах назад, за да видя дали Бобърт си е тръгнал. Трябва да го хвана. И какъв е един такъв влюбен! Всяка минута поглеждаше към Куки. Винаги чакаше активността в кафенето да утихне, за да хапне с жена си. А за да не й се налага да върви пеша, винаги я взимаше от работа. Тоест или е влюбен повече отколкото иска, или е обсебено от контрола копеле. Предвид краткото ни познанство е трудно да се каже.
Луис заклати усилено глава, подканвайки ме да се приближа. Той е от типа хора, които получават отстъпки в магазините за високи, големи мъже като редовни клиенти. Прехвърлил е двадесетте. Кожата му е мургава, кестенявата му коса винаги е спретнато подстригана, а очите му са с прекрасен нюанс на мокър мъх. И всичко това заедно дава невероятен резултат. Но повечето от момичетата, включително и това, над което Луис съхне, не виждат нищо друго зад размера на талията му. И между другото, той свири на бас китара в метъл групата “Странна почивка”. Не мога да си представя, че ще има проблеми с противоположния пол. И все пак сърцето на Луис копнееше за някоя, която дори не е знаеше, че съществува. За Франси.
– Готово ли е всичко за утре? – Попитах аз, усещайки съмненията на Луис толкова отчетливо, както студения въздух от отворената задна врата.
Очевидно Лайонел, помощник-шефа по заготовките, отново се е разгорещил. Още малко, кълна се, и Суми ще му забие ножа в окото.
– Ами да… Само аз… тоест сигурна ли си, че това е необходимо?
– Сто процента. Франси така и ще продължи да минава покрай теб, докато не те види в нова светлина.
Луис продължаваше да се измъчва от съмнения, но идеята беше негова! Е, добре де, моя е, но той пък е активен съучастник.
– Слушай, пич. Просто е: братовчед ти се появява утре в следобедното затишие, прави се, че иска да ме ограби, после ти скачаш, удряш му един в зъбите, той побягва и никой нищо няма да разбере. Какво може да се обърка?
Луис само сви рамене несигурно.
– Не обещавам, че мадамата веднага ще скочи в прегръдките ти, Луис, но докато по някакъв начин не привлечеш вниманието й, ще останеш невидим.
Лично аз бих предпочела да си намери някой, който да го оцени по достойнство, но горкичкият беше влюбен в уши. Франси, разбира се, всъщност е красавица с дълга до раменете червена коса и най-сладкият чип нос, но само амбицията й отговаря на външния й вид. Със сигурност някой ден ще порасне, но в момента вижда само размера на Луис, а не колко прекрасен, талантлив и изненадващо привлекателен е той.
Отново коя съм аз, че да се катеря с моите ръждясали пет цента? Аз самата съхна по въплъщение на злото. Нашето либидо не винаги избира безопасни пътища. Е, ако се отдам на рядката честност към себе си, исках някак да измъкна Франси от Рейес. Малко вероятно е липсата й на интерес да ми даде дори малък шанс, разбира се, но моите травмирани мозъци (същите, които всеки път, когато се появяваше Рейес, ми крещяха да бягам накъдето ми видят очите) таяха надеждата, че без постоянното ухажване на Франси, шансовете ми Рейес да ме забележи, дори и малко, нарастват. Какво да кажа? Сърцето и логиката рядко вървят ръка за ръка. Но пък тъгата и самотата…
Като цяло, в цялата тази идея Луис не знаеше едно нещо. Докато му помагах да спечели Франси, аз непрекъснато му давах поводи за размишления. Нещо като в рекламите, които са предназначени да действат директно върху подсъзнанието и да карат хората да купуват това, от което дори не се нуждаят. Вярно, далеч съм от такава тънкост.
– Между другото, чух, че Шайла е ходила на концерта ти през уикенда.
– Наистина? – Каза Луис разсеяно. – Не я видях.
Шайла е сервитьорка от трета смяна. Тя е мъничко, подобно на елф същество, което изглежда не по-голямо от четиринадесет, но всъщност е на път да отпразнува двадесет и първия си рожден ден. И това същество съхне по Луис не по-малко от колкото той – по Франси. Тоест, дори повече. Шейла е влюбена, а Луис просто е увлечен. Любовта на Шайла е най-чиста. Тя искрено иска Луис да бъде щастлив и да получи това, което желае. Това е Франси. Шайла знаеше, че той е обсебен от червенокосата красавица, затова дори не се опитваше да флиртува или да го покани на среща. Тя просто се отдръпна, за да даде на Франси всички възможности, да види най-накрая, че Луис е прекрасен човек.
Това е истинската любов. Моите чувства към Рейес например, нямат нищо общо с такава любов. Това е по-скоро като налудничава мания. И колкото и странно да звучи, аз съм доста доволна от това състояние на нещата.
Край нас профуча Ерин с поднос, пълен с напитки. Явно беше време да се върна на работа. Или не. В моя сектор всички се хранеха тихо, а коя съм аз, че да безпокоя хората?
Като цяло, започнахме да разработваме „Плана“( именно така нарекохме нашата идея) по една проста причина. Една червенокоса дама отчаяно се опитваше да привлече вниманието на някакъв чернокос свръхестествен гост. И от досегашните безплодни опити на Франси, Луис не можеше да си намери място.
– Кого заблуждавам, Джейни? – Каза ми той веднъж, като ми повери най-съкровената си тайна.
Така разпореди съдбата, че благодарение на едно ухапване от паяк и снимка от концерта на “Chevelle”, която се разпространила из интернет, и на която беше изобразен безглав тип със свалени панталони, разбрах най-лошата тайна на Луис. И тази тайна нямаше нищо общо с Франси. Хората започнали да наричат човека от снимката Анаконда, а аз знаех със сигурност, че това е Луис. И отново, благодарение на ухапването от паяка и страха на Луис. От глупост си направил татуировка от вътрешната страна на бедрото и се страхувал, че ще му ампутират крака. Видях споменатата татуировка и да, тя наистина прилича на анаконда. Към татуировката имаше още и череп с надпис под него „Цветът – това е лъжа“.
На повечето момчета много би им харесало, ако достойнството им стане известно на целия свят, но Луис очевидно не е в този списък. Подозирам, че не му трябва такава слава. Той дълбоко уважава майка си. Накратко, добър човек е. Който по някаква причина си е свалил панталоните на концерта на “Chevelle”. Ах, тези дечица!
– Тя никога няма да излезе на среща с мен – ми каза тогава, потапяйки се в тъга и едновременно с това, стопявайки глазираните понички в кафенето. А после кимна в посока на Рейес: – Определено няма да стане, докато хора като него ходят по земята.
– Прав си – казах аз, а когато Луис ме погледна с отпусната челюст, бързо добавих: – Виж, аз съм на твоя страна. Просто… добре… пичът наистина е обладан. – И двамата хвърлихме поглед към Рейес, а аз отместих моя много по-късно от Луис. – Тя трябва да те забележи. Да те види наистина.
Мислите ми препуснаха. Дъвчех нервно долната си устна, когато изведнъж ми просветна. Измислих. Така наречения “Плана”. Сякаш ме удари мълния и аз играех ролята на метален прът на върха на висока конструкция, свързан с проводник за безопасно заземяване на заряда на мълнията.
Развълнувано се обърнах към Луис, но изражението ми сигурно го обърка.
– Какво си намислила? – Намръщи се той подозрително.
– Трябва да я спасиш.
– В смисъл? Този човек ще ми срита задника за нула време.
– Не от Рейес! По принцип, представи си картинката! – Засмях се и случайно изхърках. Ама, наистина, смешно е дори да го помислиш!
Въпреки това, съдейки по изражението на мъхесто-зелените му очи, Луис не споделяше ни най-малко моето забавление.
– Съжалявам – най-накрая се успокоих. – Би могъл да спасиш Франси от някой бандит, например.
В миг в него се появиха съмнения.
– Звучи опасно. И къде да намеря бандит?
– Не говоря за истински бандит. Имаш ли някой приятел, който може да се престори на крадец? О, да! Ще ни трябва и пистолет.
– Пистолет?! Знаеш ли, Джейни, разбира се, благодарен съм ти за съчувствието…
– Не, не, прав си – казах аз. – Някой ден тя определено ще разбере какъв невероятен човек си. След двадесет години, нали? Все пак момичетата обичат добрите момчета. Особено след хубаво плуване в дълбокия край на басейна. Всичко, което трябва да направиш, е да изчакаш няколко десетилетия.
В дълбините на душата си разбрах, че неблаговидната характеристика, която току-що дадох на жените, се отнасяше директно за мен, но в името на Луис бях готова да хитрувам. Той заслужава щастие.
– Добре – въздъхна той примирено. – Да опитаме.
И така се роди “Плана”. Луис убеди братовчед си да се преструва на бандит, който иска да ограби кафенето, или по-скоро, вашия покорен слуга. Франси ще гледа с ужас. Луис ще се появи и ще ни спаси всички, ще изхвърли „бандита“ на улицата (вероятно ще трябва да порепетират тук), а братовчедът бързо ще си плюе на петите, преди да се появят ченгетата.
За съжаление никой от нас няма да може да идентифицира обирджията. Всичко ще се случи много бързо. Франси няма да има време да се изплаши до смърт, но ще види Луис, така да се каже, в действие, ще разбере колко е прекрасен и моментално ще се влюби в него. Е, или поне ще забележи, че съществува.
– Братовчед ти знае ли какво да прави? – Попитах.
Луис кимна в отговор.
– Значи утре ще уредим всичко. Гадно ще е, ако Франси каже, че е болна.
Той ме изгледа ужасено, затова махнах безгрижно с ръка.
– Не се тревожи! Тази млада дама е здрава като бик.
Освен това, тя никога не би пропуснала възможността да види Рейес.
Като говорим за него. Минаха няколко минути, откакто отиде до тоалетната, но така и не се върна. Стискайки палци на Луис, се престорих, че трябва да бягам по малка и щом влязох в коридора, чух гласове от мъжката тоалетна.
Излизайки от залата, забелязах, че Гарет не е на масата си. Може би Рейес говореше с него. Гласовете бяха приглушени, но зад вратата бликаха силни, като приливни вълни, емоции .
Прехапвайки устни, се приближих.
– Джема каза да не я притискаш – каза мъжки глас.
Стената се разтресе от силен удар и аз подскочих от изненада, но нямаше да избягам от удобното място. Вместо това се приближих по-близо до вратата.
– Ти си единственият, върху когото оказвам натиск.
Беше Рейес. Богат и сочен, като бърбън глас, който бих разпознала навсякъде. Вторият явно принадлежеше на Гарет. Нямах представа, че се познават. Никога не бяха говорили един с друг пред мен. Никога не си казваха”здравей”. Никога не се подкачаха, както е прието сред мъжете.
Гарет каза още нещо, но гласът му прозвуча задавено, така, че не можах да го разбера.
– И какво имаме тук? – Друг мъжки глас се чу зад мен. Поточно точно до гърба ми.
Обърнах се рязко и отскочих, позорно изписквайки. После хвърлих гневен поглед към Ош. Трябва да призная, че този мой гневен поглед е добър. Наистина е добър. Дори мислех да му дам име, но вероятно ще е твърде странно.
– Ош! Какво, по дяволите?
Появи се добре познатата усмивка на Чеширската котка. Ош погледна към вратата.
– Какво правиш?
С голяма мъка успях да не погледна назад.
– Нищо.
– Подслушваш ли? – Попита копелето, сякаш повтаряше това, което току-що казах.
А след това пристъпи напред толкова близо, че нямах друг избор, освен да направя крачка назад. Отдръпнах се, докато гърбът ми не се опря на вратата, но определено не планирах да отстъпвам повече. Предизвикателно вдигнах глава и с един поглед го подтикнах да продължи по-нататък. Нека опита, мръсник. Няма да помръдна. Поне докато някой не отвори вратата отвътре.
– Чу ли нещо интересно? – Лукаво попита Ош.
Все пак не бях вчерашна. Той явно не искаше да знам за какво си говорят в умивалнята и любопитството ми веднага пламна. Защо изведнъж се притесни толкова?
– Тук ще стане по-интересно – отвърнах нагло.
– Наистина ли?
Ош изви вежда, а секунда по-късно вдигна ръка и блъсна по вратата зад мен. Естествено тя се отвори и аз паднах(да, да!) точно върху Рейес.
Лицето ми пламна от унижение. Откъснах се от горящите силни ръце и се втурнах покрай Ош, обратно зад щанда. В главата ми имаше само една мисъл: откъде се познаваха и за какво се караха в умивалнята?
Добре де, това не е една, а две мисли. Може би, все пак не съм математик.