Глава 6
„Виждала съм всичко. Понякога дори ужасни неща. Като празна чаша за кафе.“
Надпис върху тениска
Гласове. Много, много ядосани гласове. Това беше първото нещо, което чух, когато се приближих до брилянтния ръб на съзнанието си. Един от гласовете беше висок, спиращ дъха и смъртоносен. Бих разпознал плавния тембър навсякъде, което само по себе си е странно, тъй като съм го чувала за съжаление само няколко пъти. Другите гласове бяха трудни за разпознаване, но звучаха познато.
– Тя можеше да прецака целия квартал – каза мъж, когото не познах.
– Тя можеше да прецака цялата планета – каза остро Рейес.
– Но тя не направи нищо такова. – Мисля, че беше Ош. – Така, че нищо не се е променило. Придържаме се към плана.
Тогава проговори някой друг. Гласът също беше мъжки, но по-млад. И явно е принадлежеше на латиноамериканец.
– Aye, dios mío/О, боже мой/!
Точно така, Ейнджъл. Той беше първият мъртъв човек, с когото разговарях след първия ден. И разговарях, само, защото той отказа да ме остави на мира, докато не си отворя устата. По това време се носех по течението на красивото отричане и преструването, че Ейнджъл не съществува, до известна степен ми помогна да се примиря с обстоятелствата. Но той продължаваше да ми говори и говори как може да ми подари най-незабравимата нощ в живота ми, и се кълнеше, че сексът става много готин едва след смъртта.
Е, не е ли нахален? Той е само на тринадесет. Сам го каза. Отговорих, че имам мощен гърлен рефлекс. Ейнджъл се престори на обиден, но не спря да ме ухажва. Започвах да се чудя дали екзорсистите вземат на час. Може би, ако си спестя някои съвети…
– Вие сте като две мажоретки – добави Ейнджъл – които се бият заради куотърбека.
Настъпи тишина, която очевидно беше изпълнена с гневни погледи, но тогава Ейнджъл продължи:
– Mira/слушай/, разбирам всичко. Страхуваш се, че тя ще стане, ще се опомни и ще зареже жалкия ти задник.
Настана някаква суматоха, след което Рейес изсъска.
– Накъде биеш?
Когато Ейнджъл отговори, гласът му прозвуча малко по-високо от преди.
– За това, че никога няма да го схванеш, pendejo/глупак/. Може би тя просто иска да бъде нормална за малко.
Последва още една пауза. Ейнджъл се закашля и Рейес попита:
– В смисъл?
– Ами, не знам… Може би има нужда да си почине от тези глупости. Те са определяли целия й живот още от раждането.
– Малкият е прав – добави Ош. Така ми се стори. Трудно ми беше да кажа със сигурност дали той го каза или просто ми се стори.
– Разбира се, че съм прав. Дяволски прав, cabrón/пич/.
Накратко, сънувах изключително необичаен сън. Повечето от сънищата ми са пълни с всякакви глупости и глупави въпроси, като например какъв цвят коса върви с този или онзи пуловер. Дори не питайте. Но в този сън нямаше картини. Само тъмнина и гласове. И нечия ръка на рамото ми. Чак, когато някой ми облиза лицето, си спомних какво се е случило.
Бях загубила съзнание! Очите ми се разшириха, а бузите ми почервеняха от срам. Каква бъркотия! Не просто припаднах, а паднах право в прегръдките на Рейес Фароу. Пъшкайки, притиснах ръка към лицето си. Какво ще си помисли за мен сега?
Артемида, мъртвият ротвайлер, който срещнах на алеята, когато се събудих, изскимтя и се приближи, почти събарйки ме от кушетката. Бързо я прегърнах и върнах ръката си на мястото й.
– Здравей, скъпа – каза мъжки глас, но съвсем не този, който бих искала да чуя в момента.
Артемида изръмжа. Знам името й, само, защото на яката на ротвайлера е закрепен медальон с надпис, а самата Артемида е постоянно наблизо. Тя има две страсти. Към душа, обаче само, когато аз стоя под водата, и към готвенето – и то когато се подигравам с кухнята. Артемида може да се появи навсякъде. Дори и на плота, където проверявам кулинарните си умения. Всичко обаче не е толкова страшно, колкото изглежда. В крайна сметка тя е призрак, така, че е малко вероятно да има много мръсотия и бактерии по нея.
Отваряйки очите си едно след друго, надникнах наоколо направо през разперените си пръсти. На креватчето до мен седеше полицай Иън Джефрис в полицейска униформа. Русата му коса, както винаги, беше късо подстригана по военному, а лицето му – гладко избръснато.
Именно той се отзова на обаждането в деня, когато се събудих без нито един спомен в една уличка и събрах смелост да отида в кафенето. Оттогава се чувстваше задължен да проверява лично почти всеки ден как съм. А понякога и няколко пъти на ден.
През повечето време полицая се държеше много приятелски и изглеждаше много добре, но на моменти усещах странни вибрации от него, подобни на чувство за собственост. Сякаш си мислеше, че след като ми е помогнал през първия ден, сега има някакви претенции над мен. Той ме заведе в болницата и не излезе, дори, когато детективът ме разпитваше. А, когато Дикси се появи и ми предложи квартира и работа, докато сгънатите ми мозъци не се разгънат обратно(тя каза така), настоя да ме върне в кафенето, което стана мой дом за следващите две седмици.
Огледах се. Живях в този склад, докато не си намерих друго жилище. За щастие Дикси имаше връзки. Успя да убеди сегашния ми хазяин, че съм приятен човек (отново нейни думи) и той ме пусна в апартамента, въпреки липсата на кредитна история и история като цяло.
Честно казано, надявах се да видя Рейес и този, с когото спореше, но вместо това ме очакваше Иън. Опитах да не се измъчвам от почти фамилиарния му поздрав. Не съм “мила” с него. Просто мъчението не ми е в стила.
– Чух, че си разтревожила всички.
Той рисуваше малки кръгове на ръката ми с пръста си. Малки притежателни кръгчета, от които полазиха тръпки по гръбнака ми. Не исках да изглеждам неблагодарна, разбира се, след всичко, което беше направил за мен, но той е ченге. Ченгето, което отговори на обаждането. Нали това е неговата работа?
Отдръпнах ръката си от лицето си и изграчих пискливо:
– Едва си спомням какво се случи.
Гласът ми звучеше ужасно и мисълта, че Рейес няма да го чуе, изведнъж стана приятна.
А също така излъгах, защото помнех всичко много подробно. Помнех Ана и целия й живот. Просто не ми се побираше в главата в момента. Твърде много невъзможни, невероятни открития.
– Радвам се, че си добре. Ще те заведа у дома, когато си готова да тръгнеш.
За да се отърва от досадната ръка на Иън, се повдигнах на лакти. Артемида сбърка това с покана за гушкане и се нахвърли върху мен с целия си ентусиазъм. Всичкия ми въздух излезе от дробовете и аз ахнах, докато Артемида използваше корема ми като трамплин за по-интересни приключения.
– Не си струва, – едвам изстисках, борейки се с болката в осакатените си вътрешности. – Все още имам работа.
– А според мен, – ухили се Иън, – Дикси сега с удоволствие ще те пусне.
Не исках да му кажа, че днес имам работа, която няма нищо общо с Дикси или кафенето. Слава Богу, Куки се появи с бутилка вода и кърпа в ръце.
– Ти се събуди! – Въздъхна тя с облекчение, сякаш през цялото време сдържаше дъха си.
– Сто процента.
Поглеждайки ядосано Иън, приятелката ми започна да го извежда:
– Тя трябва да си почине.
Нямах никакво желание да споря с нея.
Кук махна с кърпата си към Иън недвусмислено и точно в този момент в него пламна ярост. Чисто рефлекторно, и в мен.
– Добре съм, Иън.
– Ще те почакам.
– Тя вече има с кого да се прибере вкъщи – каза Куки.
Явно не харесваше този човек, и за пореден път трудно се сдържах да не се засмея заради това.
От втория изблик на гняв обаче, едва не излетях от кушетката и погледнах яростно Иън. Той се канеше да възрази, но изведнъж получавайки обаждане по радиостанцията си, ми кимна кратко и си тръгна.
– Той ме вбесява – измърмори Куки, като придърпа някаква кутия по-близо и седна до мен, след което сложи влажна кърпа на главата ми.
Усещанията бяха божествени. Приятелката ми ми подаде бутилка вода и, почуквайки с крак по пода, изчака, докато изпия поне половината.
– Обезводнена си – каза тя и беше права.
За Бога, трябва да намаля дневната си доза кафе до десет чаши.
– Колко е часът? – Попитах.
– Почти четири и половина.
Рязко се изправих.
– Значи съм в безсъзнание от часове?
Потупайки ме по рамото, Куки ме хвана за ръката.
– Канехме се да извикаме линейка…
– Не! – Излаях по-агресивно, отколкото бих искала, отпих още една глътка вода и се принудих да се успокоя. – Няма нужда. Всичко е наред. Благодаря, разбира се, но имам достатъчно сметки за изплащане до края на живота си.
– На твое място не бих се безпокоила за това, слънце.
Не беше виждала хартиената планина в къщата ми, която само растеше.
– Ще ми кажеш ли какво стана?
Сигурно е изненадващо, но наистина исках да й кажа всичко. Исках да й се доверя, но се страхувах, че тя все пак ще се опита да ме вкара в лудница. И как да й обясня всичко, което видях? Всичко, което преживях днес? Истината, обаче е, че дори да познавам Куки само от месец, аз я обичам. Силно. Много, много силно. И последното нещо, което искам на света, е отношението й към мен да се промени. Страх ме беше, че ще ме погледне някак по различен начин, и то не със съчувствие или недоумение. Е, всичко зависи от обстоятелствата.
– Нищо особено. Просто ми се замая главата.
– Добре. Но всичко наред ли е с теб? Напълно? Нищо ли не те притеснява? Мина известно време, откакто говорихме за твоята… ситуация. Може би, знам ли, стресът и всичко това…?
Ето какво било! Куки искаше да знае дали ми е писнало да бъда местната забележителност с амнезия.
– Мисля, че всичко е наред. Тоест, все търся поне нещо познато в клиентите на кафенето, но се справям. Честно.
Куки кимна с искрено съчувствие.
– Мислила ли си да отидеш на психолог?
– Мисля си и още как! Щом продам бъбрека си, който качих в eBay, веднага ще отида.
– Има всякакви програми…
– Не ми говори! Готини неща, между другото. Вчера тъкмо гледах програма за зомбита. Днес ще гледам тази за блондинката, която управлява драконите. А има и малък секси мъж, който винаги е надървен.
– Всъщност не говоря за тези програми. – Куки ме погледна скептично. И почти проработи, по дяволите! – Има специални клиники.
Отдръпнах се и се облегнах с гръб на стената. Въпреки, че не знам много, знам едно нещо със сигурност: щом разкажа на психолога за душевните си разговори с мъртви хора, тя ще ме затвори в най-близкото отделение, и ще изхвърли лист с кода за достъп. Не съм готова за живот в меки стени с пудинг три пъти на ден.
– Съмнявам се, че терапията ще помогне.
– Съгласна съм. – Куки се размърда развълнувано. – Имаш нужда от хипноза!
Премигнах. Тя присви очи. Повдигна вежди.
– Просто си помисли! Може да научиш не само за сегашния си живот, но и за миналите.
– Добре, разбира се.
– Сигурна съм, че в минал живот съм била Клеопатра.
Приятелката ми говореше сериозно. Почти се засмях.
– Е, или продавачка на прахосмукачки, ако не е твърде висока летва.
Дори не посмях да попитам.
– Не съм сигурна, че съм готова да живея в килия с меки стени. – Но пък пудинга, като се замисля, изобщо не е толкова лоша перспектива.
– Хайде, де! Какво толкова може да кажеш, което би накарало терапевта да поиска да те затвори в психиатрично отделение?
О, само ако знаеше!
– Сериозно – продължи Куки – можеш да ми кажеш всичко. Знаеш го, нали?
Тя ми помогна да стана. След като се уверих, че физиономията ми не е застрашена от тийнейджърски ласки с линолеума, хвърлих поглед към моята приятелка:
– Мога ли да те попитам нещо?
– Разбира се! – Отвърна тя, излизайки с мен през вратата.
В сравнение със склада, залата на кафенето изглеждаше ужасно светла. Рейес си беше тръгнал, както и повечето гости. Хората нямаше да започнат да идват за вечеря поне още един час. Слава богу, Иън също беше изчезнал. Едно главоболие по-малко.
Обадих се на Фрейзър, един от готвачите в трета смяна, и поръчах два сандвича, които да взема със себе си. Куки свикна с моите поръчки и не задаваше въпроси. Облачното небе показваше слънцето, подготвящо се за неизбежния залез, а въздухът навън изглеждаше напълно замръзнал. Да-а. Разходката до вкъщи със сигурност няма да е приятна.
Обърнах се към Куки. Сега беше подходящия момент да попитам за нещо, което ме тревожеше от време на време. Трябваше, обаче да изненадам приятелката си, за да получа първата, неприкрита реакция.
Взех един пакет храна за вкъщи, отворих го и, сякаш нищо не се беше случило, попитах:
– Кой е Чарли?
За минута Кук ме гледаше с отпусната челюст и аз прочетох всеки нюанс на нейната реакция. Приятелката ми мълчеше, затова реших да обясня:
– Вече шест пъти ме нарече Чарли.
Отначало дори си помислих, че Куки ме познава, само, че Чарли не ми пасваше по-добре от, което и да е от имената, които пробвах. Да не говорим, че изобщо не приличам на Чарли.
– Аз… с-съжалявам – най-накрая проговори Кук. – Понякога само ми се изплъзва. Така викам на Робърт вкъщи, и явно съм свикнала.
Тя ме излъга в лицето, което направи цялата тази мистерия още по-примамлива.
– Викаш на съпруга си Чарли?
– Да, – за по-голяма убедителност кимна приятелката ми. – Виждаш ли, това е пълното му име. Чарлз Робърт Дейвидсън. – Тя хвърли кърпата настрани и свали престилката си. – Всичките ни познати го наричат Чарли, така, че все още не съм отвикнала.
– Каза, че всички го наричат Боб.
Куки примигна и направи всичко възможно да се овладее.
– Точно така. Наричат го Чарли… Боб.
Трябваше да закашлям, за да не се разсмея.
– Чарли Боб?
– Чарли Боб.
Щом тя спря да говори, Бобърт влезе в залата, сякаш чакаше този момент. Обхвана я паника, но тя веднага дойде на себе си и махна на съпруга си с твърде забележим ентусиазъм:
– Хей, Чарли Боб!
Той забави крачка и тръгна към нас по-бавно, като леко повдигна вежди.
– Здравей, Куки Баобаб.
Смеейки се, Куки махна с ръка.
– Не обича да го наричат така. Но понякога трябва да го подразня, за да му напомня за миналото.
Бобърт бързо прегърна жена си и ме погледна.
– Как си, скъпа?
Често ми задават този въпрос.
– Наред.
Той също ме прегърна и аз вдишах аромата на одеколон с нотка на евтини пури. Накратко, миришеше прекрасно.
Може да е странно, но когато Куки и Бобърт ме наричат “мила” и “слънце”, веднага искам да се удавя в ръцете им, а когато Иън направи същото, искам да изскоча от кожата си. Явно кожата ми иска да ми каже нещо. Или е това, или бях дилър на мет в миналото, и съм развила естествена неприязън към ченгетата. За метамфетамина обаче, все още се съмнявам. Зъбите ми са страхотни.
Куки отново се изкикоти. Без причина.
– Току-що казвах на Джейни, че всички, които познавахме, те наричат Чарли Боб и че аз все още те наричам така. В къщи. Когато сме сами.
Бобърт се отдалечи от мен, но продължи да ме държи за раменете.
– Ясно-о.
– Значи мога да те наричам Чарли Боб? – Попитах с голяма надежда.
– Не.
Той седна на една маса точно до бара. Куки кацна до него, а аз седнах срещу него. Без покана. Това е моята особеност.
– Като цяло ще бъда изключително откровена. Имам една особеност… – Без да знам колко да им кажа, реших да пропусна всичките “как” и да премина направо към въпроса. – Накратко, знам кога някой не е напълно честен. И знам, че не се казваш Чарли Боб. И слава богу, между другото.
Напълно онемяла, Куки хвана ръката на Бобърт и въздъхна тежко.
– Съжалявам, слънце. Просто не исках да повдигам тази тема. Боли ми да говоря за това.
И този път тя не излъга.
– Виждаш ли, съвсем наскоро загубих приятелка, която се казваше Чарли, така, че през цялото време се обърквам и те наричам с нейното име. И това е погрешно. Аз… добре, съжалявам.
Бобърт съзнателно стисна ръката й.
Изтръпнах цялата и започнах да се моля да влети някакъв ураган, да счупи прозореца и да ме нареже на парчета.
– Куки… наистина, много съжалявам.
– Всичко е наред – побърза да ме увери приятелката ми.
– Нищо подобно. Защо не ми каза нищо? Какво стана?
Поглеждайки към съпруга си, тя отговори:
– Дори не знаем какво точно се е случило. Това беше преди няколко седмици.
– Тя умря ли?
– Не. Просто… изчезна. Но наистина се надяваме, че ще се върне при нас.
Всяка дума беше вярна и се почувствах като кучешки изпражнения, настъпени от бегач. Ама, що за копеле съм аз?
Звънецът иззвъня. Фрейзър беше приключил със сандвичите ми, което означава, че имах малко работа.
– Кук, дори не знам какво да кажа.
– Не смей да съжаляваш за нищо, Джейни – каза тя, хващайки ме за ръката. – Трябваше да ти кажа всичко.
– Не. Не е моя работа. Не трябваше да изстисквам всичко от теб.
– Ще те откараме у дома, скъпа – предложи Бобърт.
И двамата бяха отчаяни и аналогията с кучешките изпражнения изглеждаше твърде слаба.
– Не си заслужава. Все още трябва да направя нещо.
Любопитството пламна в Бобърт.
– Няма да правиш това, което си обещала да не правиш, нали?
– За нищо на света. Като отворихме дума. Откри ли нещо?
– Днес имам среща с един човек. Той е от местното ФБР.
ФБР? Еха!
– А дотогава ще седиш мирно и няма да се забъркваш в неприятности, capisce?
– Засече ме. Ако мога с нещо да помогна, то това е да се пазя от неприятности.
Бързо взех сандвичите си, платих, оставяйки бакшиш и хукнах към изхода и споменатите неприятности.
***
Вратата на магазина на г-н Ванденберг беше заключена. Табелата беше обърната на “ЗАТВОРЕНО” няколко минути преди г-н Ви обикновено да приключи работния си ден. Надникнах през стъклото на вратата. В магазина нямаше никой, осветлението беше изключено. Появиха се тревожност и гаден страх. Вече всичко ли е свършило? Ами, ако г-н Ви и семейството му вече не са нужни на бандитите? Наистина ли ще ги убият?
Нямах избор. Ще трябва да свържа с Иън и да му кажа какво става. Дори и да не ми повярва, пак ще е принуден да докладва на началниците си. И ще трябва да се примиря с факта, че ченгетата не могат да нахлуят в магазина, без да знаят къде точно държат г-н Ви и семейството му. Ако наистина са ги взели за заложници и бандитите разберат за полицията…
Самата мисъл ме накара да се разтреперя и очите ми се приковаха в химическото чистене. И преди нищо не разбирах, но сега съвсем се обърках в предположенията си. Ако, мъжете копаеха тунел от магазина на г-н Ви, може би целта им изобщо не беше химическото чистене. Може би има някакво съкровище, скрито под магазина на г-н Ванденберг. Все пак това е антикварен магазин. И изведнъж под него има тайно съкровище? Сериозно. Защо, за бога, някой ще рови в химическото чистене? Какво може да намери там? Смокинг? Бална рокля? Завеси?
Реших да проверя лично. Ще се направя на клиент и ще погледна, така да се каже, огъня. В същото време ще почувствам какво как е.
Изминавайки петте метра до входа на химическото чистене, вече треперех от глава до пети. Единственото яке с което разполагах и, което сега беше върху мен, всъщност е армейско. В повечето случаи топли много добре, но днес не беше включен в списъка на споменатото мнозинство. Вятърът проникваше през порите на тъканта, забиваше се като остриета в кожата ми и се разбиваше в костите. Влажният въздух се сгъсти и заплахата да се превърна в лед стана съвсем реална.
Трябваше да побързам, тъй като планирах да се прибера, преди да замръзна. Имах обаче и друга причина. Трябваше да успея да взема назаем колата от Мейбъл. Мейбъл е моята съседка, която няма шофьорска книжка от десет години. Въпреки това, беше запазила колата на съпруга си, за да може да ходи на църква два пъти седмично. За съжаление си лягаше рано и, ако заспеше, не можеш с топ да я събудиш.
След като проверих работното време на химическото чистене, бутнах вратата. Нямаше звънец, така, че посещението ми не беше обявено от никакви звуци. Реших да се огледам добре, докато имам възможност. На пръв поглед химическото чистене изглеждаше съвсем законно. Но също и чантата “Луи Виатон”, която купих на паркинга на “Уолмарт” от един пич на име Скутер. Да не говорим за “Ролекс”а.
Над масата, висяха дрехи, окачени на автоматична закачалка. Не много, но достатъчно, за да изглежда всичко правдоподобно. На самата маса имаше касов апарат, до който лежаха купчина касови бележки. Те бяха придружени от чаша с писалки. На стената от дясната ми страна висеше лиценз в рамка, а отляво на мек червен стол седеше голям мъж.
Когато го видях, подскочих от изненада. Как можах да не го видя веднага? За Бога! Само единия му бицепс беше колкото талията ми!
Сгъвайки току-що прочетения вестник, едрият мъж се изправи на крака. Мускулите му бяха толкова огромни, че ръцете му просто не можеха да се долепят отстрани. Чудя се как се справя с тоалетната хартия? Знам, знам, нездраво любопитство, но все пак…
Мъжът заобиколи масата и ме изгледа със студени сиви очи. Стояхме цяла вечност в неловко мълчание. Къса тъмна коса завършваше заплашителния вид. А гледката беше такава, защото човекът на практика ме изпепеляваше с очите си.
Щом отворих уста да кажа нещо, едрият мъж попита с ясно изразен руски акцент:
– Защо си д-д-дошла?
Ами, ако съм потенциален клиент? Това не е ли странно за поздрав? Кълна се, няма да се сдържам – ще оставя отрицателен отзив на “Йелпа”.
– Аз… имам нещо за почистване.
Една жена се приближи до масата, по-възрастна от едрия мъж и много по-ниска, но също толкова силна.
– Защо си д-д-дошла? – Попита тя със същия акцент.
Какво по дяволите? Огледах се. Грешен ли беше адресът? Но, не. Табелата и всичко останало ясно показваше, че това е химическо чистене.
Обърнах се отново към жената.
– Трябва да си изпера нещо.
– Какво? – Каза тя и започна да бута едрия мъж настрани.
Но не бях предвидила за толкова далеч, което означава, че трябваше спешно да реша какво точно да дам на химическо чистене. Единственото нещо, което можех да сваля от себе си, без да убедя Шварценегер в копнежа си по мъжете, беше якето ми. Прекрасното, топло, меко яке, което една бездомна дама ми подари за малко стриптийз.
Всъщност, не е толкова лошо, колкото изглежда. Разбирате ли, търсех си работа на непълно работно време и имах нужда от чуждо мнение.
Порив на студен вятър ме удари в гърба, когато още двама мъже влязоха в химическото, спряха зад мен и започнаха да си говорят с тихи гласове. Осмелих се да погледна назад. И двамата бяха облечени в скъпи тъмносиви костюми. В ръцете си единия държеше кожено куфарче и фиш от касов бон. Той кимна на другаря си и се обърна към жената с груб, нахакан тон, а аз едва успях да накарам очите си да не изскочат от орбитите си.
Говореше на руски. На руски, по дяволите! И аз разбирах всяка казана дума. А именно:
– Какво прави тя тук?
Замръзнах от шок. Осем. Знам осем езика. Аз съм шибан гений! Трябва да кажа на Куки! Наистина, кой говори осем езика? Ами, ако знам и някои други? Ако изведнъж говоря исландски, арабски или суахили?
Обръщайки се към мъжа, попитах:
– Случайно не говорите ли суахили?
Той ме погледна мрачно. Приех това за отрицателен отговор и се обърнах обратно към жената.
– Давай – измърмори тя и щракна с пръсти.
С тежка въздишка съблякох якето си и го подадох на жената, която огледа подплатеното ми яке и попита:
– Трябва ли да се поправя?
Не ми пречеше, но якето едва ли имаше нужда от поправка.
Мъжете зад мен се приближиха, явно намеквайки за нетърпение и се опитваха да ме сплашат. За съжаление не им се наложи да положат много усилия. Бях готова да излетя всеки момент. Но вместо това, се приближих до масата, намеквайки, че личното ми пространство току-що е било нагло завладяно.
Мъжете не се приближиха повече и аз казах:
– Няма нужда от поправка. Просто го изперете и почистете добре.
– Има ли петна? – Жената все още разглеждаше якето, но аз вече започнах сериозно да си мисля, че тя говори не за дрехи, а за мен. Или за моята репутация.
– Не.
Поне наистина нямаше такива.
– Днес – изръмжа жената, все така кратко, откъсвайки касовата бележка и я пъхна право в ръката ми.
– Днес? – Бях зашеметена. Вече е краят на работната смяна.
– Само два дни – каза тя по-високо и по-бавно, и вдигна два пръста.
– Аха! Ясно. О, благодаря. – Обърнах се да си вървя, но момчетата от Уолстрийт блокираха пътя ми. – Извинявам се.
Единият се отмести съвсем малко, така, че трябваше буквално да се промъкна до изхода, и отново заговори с приятеля си на руски. Едва се сдържах да не му кажа колко нахални всъщност могат да бъдат „тези амер-р-риканци”. По дяволите!
Колко студено беше навън!
Порив на студен вятър удари лицето ми и заля голата ми кожа. Тоест, не само беше студено, а дори и мразовито. Вятъра беше див и студен, както при минус трийсет, и както преди дъжд със сняг. Вкъщи имам дебел пуловер, който ще ми помогне да изкарам, докато не ми върнат якето. Ако, разбира се, оцелея.
Пъхнах торбичката със сандвичи под мишницата си, скръстих ръце и се затичах по тротоара. Живея само на две пресечки оттук, но при това време двете пресечки ще ми се сторят като маратон. И всичко, по дяволите, беше напразно. Сега нямам отговори, нямам и яке. За хиляден път се чудех защо някой ще се рови в химическото чистене.
Завивайки зад ъгъла на север към къщи, видях същите двама руснаци да влизат в лъскава и черна кола, която сигурно струва повече от всичките ми болнични сметки накуп.
Но не това привлече вниманието ми, а фактът, че мъжете излязоха на улицата без изпрани или почистени дрехи. Влезли бяха в химическото чистене с касова бележка, а си тръгваха с празни ръце. И най-интересното е, че бяха без куфарчета.
Може би химическото чистене е по-малко законен бизнес от всичките предприемачески авантюри на Скутер.