Глава 9
„Без кафе съм просто малко, двегодишно дете.“
Надпис върху тениска
Когато се върнах в топлото, претопло кафене, Шайла тъкмо поставяше чиниите на масата ни. Поточно на масата ми, тъй като Иън беше изрично помолен да напусне.
Шайла ме погледна нервно.
– Хм, твоят джентълмен…
– Е изхвърлен – завърших вместо нея. – По моя молба.
– А, добре, тогава всичко е наред.
Чак сега ми просветна защо в залата е толкова топло. Рейес седеше на една маса на няколко крачки и изучаваше менюто. Затутках се, внезапно притеснена за косата си. Ще съм късметлийка, ако устните ми не посинеят отново.
Шайла ми донесе допълнително салса (колко добре ме познава!), а аз седнах на масата и забелязах, как в светлината на флуоресцентните лампи блести нейната тревожна медицинска гривна.
– По дяволите! – Въздъхнах, възхищавайки се на красотата и. – Украсила си гривната с кристали! Страхотно.
Шайла се засмя и завъртя ръка, за да накара фалшивите кристали да заблестят на светлина.
– От татко е.
– Явно е страхотен.
-Точно така -каза тя и се върна към работата си.
Докато се хранех, непрекъснато поглеждах към Рейес, който никога няма да имам, но искам толкова много, че чак се плаша. Все още носеше същата риза, но вече закопчана. Но нямаше яке. Притесних се. Ами, ако ме е излъгал, когато каза, че има още едно? Няма да му отнема единственото яке за нищо на света.
Избърсах ръцете си със салфетката и се приближих до масата на Рейес. Бях напуснала мотела набързо и сега трябва да се извиня. Поне така рационализирах импулса си да разваля нагло вечерта му.
Колкото повече се приближавах, толкова по-ясно усещах лекия аромат на скъп парфюм. Дори и без якето, на Рейес изглежда ни най-малко не му беше студено. Не само това, беше запретнал и ръкави. Започнах да разбирам, че той сам на себе си е нагревател, защото самият той произвежда топлина.
И също така ме гледаше. От секундата, в която станах от масата. Под сянката на гъстите мигли проблясваха невероятни очи.
Когато спрях до него, той вдигна глава и поздрави:
– Госпожице Доер.
В устата му името звучеше като изискан коктейл.
– Г-н Фароу – отвърнах в тон. – Исках да се извиня за…
– Не, не искаш -прекъсна ме той и ъгълът на устата му се повдигна от нотка на усмивка.
– Ами, добре. – Дръпнах стол и седнах срещу него. – Това ли ти е единственото яке?
– Не.
Не лъжеше, но това не означава, че е взел и другото яке със себе си. Може би все още е у бившата му.
– Значи реши днес да излезеш леко облечен? Когато навън е страшно студено? – Той не отговори, затова продължих-Нека ти върна якето – и започнах да го свалям, но Рейес вдигна ръка.
– Запази го. На теб ти отива повече.
Ясно. Очевидно никога през живота си не се беше поглеждал в огледало. Никога.
– Да, то просто ме глътна!
– И аз щях да те глътна, ако можех.
В мен проблесна смесица от възторг и шок, и аз наведох глава засрамена.
– Обещаваш ли да ме уведомиш, ако ти потрябва? Ще получа моето след няколко дни. – Рейес отново не каза нищо и аз повторих: – Обещаваш ли?
Не забелязах, кога съм сложила ръката си на масата. Секунда по-късно Рейес протегна ръка и леко докосна върховете на пръстите ми. Контактът предизвика ток и сърцето ми се сви.
– Кълна се.
Дръпнах ръката си, без да разбирам нищо. Явно съхне по бившата си. Самият той си призна. Обаче, изглеждаше искрено заинтересован от мен. Само дето, нямах идея какво да правя с това. Може би трябва да изчакам, докато той дойде на себе си след раздялата? Последното нещо на света, което искам е да бъда заместител. Такива връзки не траят дълго. Освен това, преди да си тръгна, се сетих, че може би вече съм женена. Какво ще си помисли Рейес за мен тогава?
– Желаеш ли още нещо? – Попита ме Шайла.
В кафенето пристигаха още и още жени. Може да е странно, но това се случваше всеки път, когато Рейес се появеше в залата. Шайла изглеждаше единствената, която не беше засегната от чара му и знаех точно защо. Другите две сервитьорки се справяха доста добре с работата, затова я помолих да поседне за малко.
Утре е важен ден. Исках да дам на Шайла толкова шанс, колкото и на Луис, нашия помощник. Ако всичко върви по план, братовчед му вероятно ще дойде и ще ни ограби. Луис ще го изгони и Франси ще се влюби. Имах обаче чувството, че Шайла заслужава любовта на Луис много повече от Франси. За разлика от последната, тя наистина го вижда такъв, какъвто е. И го усещах всеки път, когато го погледнеше.
– Ако не е за дълго, тогава мога да седна – каза тя, сядайки на масата срещу мен.
– Като цяло, харесва ли ти Луис?
Изненадах я. Тя задъвка нокътя си и отговори, без да сваля ръка:
– Мисля, че е страхотен.
– И аз мисля така.
При мисълта за мъжа, в когото беше влюбена от доста време, устните на Шайла се извиха в усмивка.
– Той винаги беше мил с мен в училище.
– Учили сте заедно?
Шайла кимна със заразителен ентусиазъм.
– Да. Трябваше да видиш колко е умен! Ами, знаеш ли, зубър, но не пълен маниак.
– Разбирам. Достатъчно е да погледна тениската му на “Star Trek”.
– Точно! И е червена. Разбираш ли какво имам предвид? – Само се намръщих, та тя обясни: – Все едно си изпитва късмета. Сякаш казва: „Ще нося червена тениска. Твой ред е да ми покажеш какво можеш, Вселена.”
– И всичко това става ясно от червената тениска? Впечатляващо.
Шайла отново кимна и на бузата й се появи малка трапчинка.
– Хората често не го разбират, но в училище той беше умник, който се отнасяше към всички без нотка арогантност. Държеше се като човек с всички.
Това лесно можех да си го представя. Това, което не разбирах, беше защо Шайла нито веднъж не се опита да флиртува с Луис.
– Защо не му кажеш как се чувстваш?
Очите й се превърнаха в чинии.
– Ти пък! Не мога да направя това. Имам предвид той… той…
– Как ти харесва този план? – Прекъснах я преди Шайла получи удар. – Отиваш при него и му казваш “здравей”. И започваш да говориш за неговата група.
При споменаването на “Freak Break” Шайла леко са разтопи.
– Момчетата обичат да говорят за себе си. Ще видиш, всичко ще се получи.
Направих това по една проста причина. Имах предчувствието, че дори героичната каскада за спасяването на живота на Франси, няма да я откъсне от Рейес. Или ако стане, няма да е за дълго. Тогава Шайла ще бъде там и ще може да излекува разбитото сърце на Луис.
– Обещай поне да си помислиш.
Тя кимна отново, а аз довърших кесадилата си и реших, че е минало достатъчно време. Трябва да разбера къде държат семейството на г-н Ванденберг и да разбера как да им помогна.
Бързо се прибрах вкъщи, но това не попречи на някаква луксозна черна кола да ме последва. Престорих се, че не я забелязвам и продължих да вървя. В крайна сметка колата спря и аз практически тичах останалата част от пътя.
Тъй като имах ключовете за “Ford Fiesta” от 90-те на Мейбъл, изтичах направо в задния й двор и запалих двигателя. Колата, честно казано, е грозна, но е в състояние да ме отведе от точка А до точка Б, и загрява перфектно.
След като намерих адреса на г-н Ви в интернет, отидох направо до имението Филипс. Оказа се, че г-н Ванденберг живее в по-луксозната част на града. Въпреки, че всяка друга част на града е по-луксозна от моята, тази, където живее г-н Ви, е просто супер-пупер луксозна. Очевидно има много пари. Тогава защо бандитите не вземат тази купчина пари и не си тръгнат? Може обаче да не е толкова просто. Може би всичките приходи на г-н Ви отиват направо към хедж фондове, фондове за малък бизнес, двугодишни фондове за зеле и други фондове, за които никой никога не е чувал.
Да, няма да излезе от мен инвестиционен съветник.
Минах покрай къщата на г-н Ви, паркирах на около миля от имението, излязох от колата, тръгнах към къщата, след това се качих обратно зад волана, приближих се, докато бях на около половин миля и излязох навън отново.. Леден дъжд заля лицето ми и очевидно се опитваше да влезе на всички налични места. И така, къде е свръхестествената камина, когато имам най-голяма нужда от нея?
Рискувайки живота си, прескочих желязната ограда с остри върхове и тръгнах към тъмната къща. Завесите на всички прозорци бяха спуснати, но имах впечатлението, че в къщата никъде не свети. Затворих очи и се съсредоточих. Пуснах усещането си наоколо, но не долових и намек за емоция. Пулсът ми подскочи. Ако не са тук, тогава бандитите можеха да държат Ванденбергови навсякъде.
– Как е животът, chiquita/малката/?
Чувайки гласа на Ейнджъл зад мен, подскочих и сериозно си помислих дали да не се престоря на екзорсист. Но първо исках да го попитам за разговора, който чух днес.
– Този пич дразни ли те? – Попита ме той.
– Какъв пич?
Обърнах се към мястото, където беше посочил Ейнджъл. На няколко крачки от мен стоеше възрастен мъртъв чичко и се опитваше да ме бодне с една пръчка. Призрачна, не реална. С нея ли е умрял? Като цяло ръцете на чичкото трепереха, затова постоянно пропускаше. Това е добре.
– Проучвам нещо. Можеш ли да отидеш в къщата и да видиш дали има някой вътре или не?
– За теб, mi amor/любов моя/, всичко. А след това можем да се прегърнем.
– Сериозно? Пич, държиш се, сякаш си на дванадесет.
Ейнджъл изправи рамене и се изпъна в цял ръст. Тоест, във всичките си сто и шестдесет сантиметра.
– Първо, умрях, когато бях на тринадесет. И второ, беше много отдавна. Да, на практика съм стар човек! Аз съм на четиридесетте или нещо такова.
– И все пак съм пас.
Той поклати глава и изчезна, оставяйки един последен коментар:
– Нямаш представа от какво се отказваш.
Потръпнах. Не ме интересува от колко години е мъртъв. Хлапето е на тринадесет, и точка.
В този момент усетих удар в ребрата и се дръпнах от пръчката. Тридесет секунди по-късно Ейнджъл се върна.
– Не се виждат топли тела. Какво става?
Тъкмо се канех да отговоря, но исках да уточня за всеки случай:
– Говорейки за топли тела, дали имаш предвид, че из къщата са разпръснати студени?
– В смисъл умрели?
Преглътнах трудно и кимнах.
– Не. Няма и умрели. Но пък има една страхотна психо котка.
– Стига вече! – Излаях, отметнах пак пръчката и погледнах гневно нападателя си.
Той просто отново вдигна пръчката и се опита да ме удари в окото. Какво, по дяволите?
След като по чудо избягах и се отдалечих на няколко крачки от много остарялата версия на Чарлз Дарвин, който явно се опитваше да открие нови видове, аз попитах Ейнджъл:
– Мислиш ли, че е гладна?
– Откъде да знам? – Засмя се той. – Искаш ли да отида и да я попитам?
Отворих очи от възхищение.
– Можеш ли да говориш с котки?
– Разбира се, че не мога. Какво, по дяволите, не е наред с главата ти?
Веждите под банданата се раздвижиха. Ейнджъл само се преструваше на обиден, като се има предвид колко се забавляваха очите му. И такова изражение на лицето му го правеше да изглежда още по-хубав и още по-млад.
Той обаче ме подценяваше. Никога няма да падна под нахално хлапе без костна система.
– Слушай, копеле такова – започнах, хванах мръсната му тениска със замръзналите си пръсти и го придърпах към себе си, докато не се сблъскахме нос в нос – Не знам как работи цялата тази глупост, затова ще го кажа само веднъж. Спри да ме тормозиш, връщай се в къщата и разбери как да вляза вътре, за да спася котката.
За проформата го бутнах. Въпреки това, не много.
Красивото му лице се озари с усмивката на чеширска котка.
– По дяволите, приятелко, имаш яйца с големината на кадилак! А аз мислех, че всички сте толкова сладки, плахи и безпомощни.
Стиснах зъби и се наведох напред, за да хвана отново тениската му, но Ейнджъл вдигна ръце.
– Отивам, отивам.
И изчезна, когато пръстите ми вече бяха на сантиметри от целта. Е, имаше късмет. Този път.
Докато Ейнджъл търсеше вход отвътре, аз огледах къщата отвън. В такъв мрак идеята, разбира се, е глупава сама по себе си. През отвъдното едва виждах няколко крачки напред и със сигурност не бих могла да намеря входа на заключеното имение. Особено с Дарвин до мен, който ме бодеше с пръчката на всеки пет секунди.
– Сериозно, пич, вържи се.
– Намерих!
Подскочих, обърнах се и видях Ейнджъл.
– Има кучешка врата. Голяма. Можете да пропълзиш през нея. – Очевидно криеше усмивката си. Подозрително.
– Къде е уловката?
– Няма уловка. Просто ми се струва, че няма да минеш с дрехите. Ще трябва да се съблечеш. – Мълчах с каменно изражение, затова Ейнджъл добави: – Не искаш да се изцапаш, нали?
– Дори не си и мечтай.
Заобиколихме къщата отзад, където Ейнджъл ми показа споменатата врата. За щастие беше прав. Вратата очевидно беше направена за куче от едра порода. Ако хубавичко се извия, определено ще се справя. В същото време ще зарадвам Ейнджъл.
Събличайки якето на Рейес, веднага съжалих. Мразовития въздух ме заобиколи като леден океан. Вдишах чистия студ, но не ми помогна. И тогава, примирена, застанах на четири крака и бутнах пластмасовата врата навътре.
– Да имах едно фенерче сега…
– Ново двайсет! Ти самата, по дяволите, си като слънце.
Аз обаче не отговорих – бях твърде заета, свивайки рамене в тясна дупка. Краищата й се забиваха първо в раменете, после в ребрата и след това, и в задника ми. Усещайки нещо в споменатата област, изръмжах:
– Ейнджъл, надявам се, че задника го побутва призрака на Дарвин, а не ти.
– Точно така – каза Ейнджъл и се задави от смях. – Заклевам се
Завъртях очи и се усуках, за да пробутам задника си през дупката на вратата, която изведнъж стана съвсем мъничка. Болеше. Рамката на кучешката врата надраска краката ми. Няма да се размина без синини.
– И така – издишах, легнах по гръб и се опитвах да си поема дъх, – къде е котката?
Не се наложи обаче да чакаме отговор. Котката погледна от ъгъла и без да мигне, ме хвана за косата.
– Здравей, коте – казах аз секунда преди да замахне с лапа.
Остри нокти откъснаха половината ми лице. Извиках и вкопчих ръце в рамката, а котката явно реши, че е време да съска и да ми разтрива главата.
– Шегуваш ли се? – Процедих през стиснати зъби.
Периодично мяукайки и режейки кръгове около мен, котката засъска по-силно. Самата тя беше пухкава, сива и определено смъртоносна.
Погледнах дланта си. Цялата беше в кръв. Тоест, имаше мъничко петънце кръв на единия пръст, но лицето ме болеше нечовешки.
Погледнах мрачно котката.
– Само да знаеш, всички котки са чистото зло.
– Цяла нощ ли ще си играеш ли с нея или все пак ще ми помогнеш да намеря храна?
– Вече помагам.
Изправих се, разтърсих се и започнах да проверявам шкафчетата.
Бяхме в кухнята. Тъй като Ейнджъл не можеше да отвори вратата, той просто мина през шкафовете и огледа съдържанието. Решихме да се разделим. Той да вземе горния етаж, аз – долния.
– Трябва да потърсим улики къде може да са Ванденбергови – извиках. – Може да ги държат в някой мотел, а бандитите да са го намерили в телефонния указател. Да виждаш там някой отворен указател?
– Съмнявам се, че всички хора търсят информация точно като теб. Лошите просто не биха търсили мотел в телефонния указател.
Спрях да търся.
– Защо?
– Имат плазмена резачка, явно е внимателно са го планирали. Няма да търсят мотел в последния момент. Още повече, че в стаята по всяко време може да се появи камериерка, или Ванденберг може да се сети да почуква SOS сигнала по стената.
– Прав си. Твърде е рисковано. Намери ли нещо?
– Или изобщо не са хранели котката си, или цялата храна е свършила.
– Чудесно. Сега ще трябва да купя.
– Знаеш ли какво ме интересува? – Попита внезапно Ейнджъл.
– Защо не можеш да поканиш момиче на среща?
Той изсумтя.
– Е, и това разбира се, но не се ли чудиш къде е отишло кучето?
Повдигнах се на пръсти, за да разбера какво има в горните шкафове на пералното помещение.
– Какво куче?
– За което са направили вратата.
Замръзнах. Ама, защо никога не мисля за такива неща предварително? Имам малко едностранчив мозък, за бога. Мисли само за това, което се случва тук и сега.
– Видя ли кучето вече? – Попитах, оглеждайки се плахо.
– Не. Това пък какво е?
Ейнджъл намери врата в малък килер. Пристъпих към него.
– Странно място за врата.
– Сигурно има мазе.
– Готино.
– Изчакай! – Той извика, но аз вече бях отворил вратата.
В този момент, острата миризма едва не ме събори. Покрих устата си с длан и се отдръпнах, изведнъж осъзнавайки на какво мирише. Смърт. Ада в носа ми. Беше много трудно да потисна рефлекса си за повръщане. И тогава главата ми се покри от вцепеняващ страх.
– Не – прошепнах аз, осъзнавайки, че се рее пред очите ми. – Моля те… моля те… Не…
– Джейн, чакай! – Ейнджъл отново извика, но аз вече тичах надолу по дървените стълби.
Очевидно светлината тук се включваше от сензори за движение, защото лампите веднага светнаха и видях много красива черно-рижава козина на пода. Семейство Ванденберг са имали немска овчарка и бандитите са я убили. Кучето лежеше на бетона. Имаше малко кръв отстрани.
Притиснах двете си ръце към устата. Той беше красив. Страхотен стабилен защитник, платил най-високата цена. Погалих го много внимателно, но лежеше твърде неподвижно. Твърде тихо.
Паднах на колене и прокарах пръсти през дебелата козина. Потърках носа си в ушите му. Наведох над кучето и прошепнах:
– Знам, красавец, опитал си се. Обещавам, че ще ги намеря.
– Джейни – обади се Ейнджъл, прегърна раменете ми и бавно ме издърпа нагоре – време е да тръгваме.
Кимвайки, погалих великолепното куче за последен път и се изправих на крака. Сега стана абсолютно ясно, че похитителите на Ванденберг не си играят игрички, а семейството е в сериозна опасност. Нямах избор. Трябва да кажа на полицията всичко, което знам. Само, че ако ме арестуват за незаконно проникване, може да е твърде късно да разбера къде държат Ванденбергови.
– Добре – казах аз, изтривайки сълзите си, – ще се обадя на 911, ще взема котката и се омитам. Когато ченгетата дойдат, ще намерят кучето и ще разберат, че нещо не е наред.
– Планът е страхотен, но може би е най-добре да започнеш с котката.
Точно така. Отново намерих котката, вдигнах я, получих още няколко драскотини и попитах Ейнджъл дали е виждал телефон.
– Не – каза той и се огледа.
– Чудесно. – Претърсихме отново къщата, но не намерихме телефон. – Вероятно нямат стационарен. Мислех, че във всички имения имат домашни телефони.
Котката отново ме хвана с нокти и Ейнджъл каза:
– Ще трябва да намериш телефонна кабина и да се обадиш анонимно.
– Добра идея. Имам само един проблем.
– Само един? – Подкачи ме Ейнджъл и докосна носа на котката с пръст.
Тя веднага го удари с лапа, което много ме изненада. Значи котката също може да види Ейнджъл. Може би все пак не съм луда.
– Как да мина през вратата на кучето с котката?
Ейнджъл се обърна към вратата и се замисли.
– Първо ще трябва да бутнеш котката.
– Ами, ако избяга?
– Пич, котка е! Някак си ще може да се изхранва с лов.
– Никаква полза от тебе. Чакай малко! -Извадих бисквитки от буркана на кухненския плот. – Това ще я разсее.
Размахвайки бисквитката под носа на котката, хвърлих лакомството през вратата и след това я бутнах през нея, оцелявайки от няколкото смъртоносни атаки на острите й нокти. Ама, че зараза! Но изглежда, всичко се получи. Котката застана неподвижно и аз започнах да пълзя през вратата.
– Знаеш ли – каза внезапно Ейнджъл, застанал над мен, – можеш просто да отвориш вратата.
– По дяволите!
Заусуквах се обратно, излязох от дупката, отворих вратата и се втурнах накъдето ми видят очите. Поточно към колата на Мейбъл. Котката явно не обичаше да я носят на ръце, но не можех да направя нищо, за да й помогна. Освен, майсторски да избягвам смъртоносните й нокти. Трябваше да побързам. Най-малкото, защото щом отворих вратата, се раззвъня алармата.
Минахме покрай Дарвин и се почувствах неспокойно. Все едно го изхвърлям. Затова го хванах за ръката и се опитах да го заведа до колата. Той обаче не помръдна. Дръпнах го отново.
– Джейн, сериозно, време е да се махнеш оттук.
– Чарлз! – Извиках в лицето на призрака и най-накрая привлякох вниманието му. Лудост е, разбира се, ако истинското му име е Чарлз. Или ако наистина е Чарлз Дарвин. Побутнах го с пръст по посока на колата. – Движи се!
И той скочи след нас. Докато Ейнджъл му помагаше да влезе в колата, аз се опитах да набутам кълбото козина с остриета на лапите си в кабината, и когато най-после успях, я сложих на задната седалка. Котката изсъска. Истински.
Веднага щом Ейнджъл бутна Чарлз в колата, запалих двигателя, подминах две пресечки, обърнах и зачаках ченгетата. Слава Богу, че успяхме да си тръгнем, преди да се появят.
Ейнджъл ме потупа по рамото и многозначително ококори очи.
– Това е отвратително. – Тръгнахме без Чарлз. Явно не знаеше как работи всичко това. – Можеш ли да го доведеш?
– А ако се появят ченгетата?
– Ти си невидим.
– Точно така.
Ейнджъл изчезна и след това се появи отново с Чарлз, влачейки го през целия път до колата. Отново, с мъка набутвайки Дарвин вътре, Ейнджъл попита:
– И какво точно ще правиш с него?
– С кого? С котката?
– Не, с дядката.
– Не знам. Просто имам чувството, че трябва да направя нещо.
– Любопитно – каза Ейнджъл, загледан в предното стъкло.
Чарлз, който сега седеше на задната седалка точно зад мен, ме мушна с пръчката в тила.
– Какво е толкова любопитно?
– Кое?
– Какво толкова интересно има в това, питам?
– Ти.
– В смисъл?
– Не разбираш ли?
Очевидно се опитваше да ме обърка.
– Защо съм ти любопитна?
– Е, в момента няма нищо любопитно за теб. Но, ако и двамата се съблечем…
Чарлз отново ме мушна в тила. Обърнах се и той се опита да хване погледа ми. Избягвайки пръчката, погледнах Дарвин.
– Още веднъж и ще взема тази проклета, призрачна пръчка от теб, сър. Не ме провокирай.
Той ме намушка за трети път и аз направих точно това, което обещах. Взех пръчката от него, счупих я на две и я хвърлих през прозореца.
Чарлз ме гледа цяла вечност с отворена уста, но в крайна сметка дойде на себе си и ми бутна с пръст. Стиснах кормилото и се замолих на всички богове на света да ми дадат търпение. Ейнджъл е прав. Нямам идея какво да правя с Дарвин. И с котката също. За щастие, последната беше заета да дърпа часовника от ръката на Чарлз.
– Не е ли време да се появят? – Попита Ейнджъл.
– Време е.
Започнах да се тревожа сериозно и когато ченгетата не пристигнаха след двадесет минути, вече бях много нервна.
– Стой тук – каза Ейнджъл, изпари се и се появи отново. – Алармата е изключена.
– Какво, по дяволите? Не трябва ли ченгетата първо да проверят какво става?
– Всъщност първо се обаждат на собственика.
Отпуснах назад глава на облегалката.
– Точно. Сигурно са се обадили на г-н Ви и той не е имал друг избор, освен да ги увери, че алармата се е включила случайно. Но това означава, че г-н Ви е още жив.
– Не размисли ли да се обадиш в полицията?
– Размислих. Сега бандитите вероятно са на ръба. Всичко може да ги подлуди и те да решат, че е време да отрежат краищата, тоест Ванденбергови, и да хукнат да бягат.
Чарлз най-после спря да мушка пръст в мен и започна френологични изследвания, изследвайки главата ми от всички страни чрез палпация.
– Какво ще правиш?
Обърнах се към Ейнджъл, радвайки се на това, че мога да виждам през призраците, макар, че за мен те бяха доста осезаеми. Чарлз изучаваше формата на очните ми орбити и размера на ноздрите ми.
– Ще се повозим из града.
– По дяволите, да! – Зарадва се Ейнджъл. – Хайде да се повъртим малко тук, да се успокоим, да пийнем с някое пиленце.
– Момчетата още ли наричат момичетата пиленца? – Попитах, като запалих двигателя.
– Какво? Не?!
– Като цяло, ще покарам из града и ще се опитам да усетя господин Ви. Глупаво е, нали?
– Малко, но, защото е женен и в момента едва ли е в настроение да се гушка с някого.
– Говоря за емоциите му. Днес бяха толкова мощни, че може би ще успея да ги хвана отново.
– Мислиш ли, че е безопасно да шофираш, докато Чарлз се е прилепил към лицето ти?
– Много се съмнявам.
***
Обикаляхме из града няколко часа, след което спряхме да купим храна и вода за котката. Когато се приближихме до къщата ми, котката хъркаше, Чарлз се изгуби някъде на улица “Норт-Вашингтон”, а Ейнджъл ми разказваше забавна история за това как „почти се случило“ с Лусинда Бък. Историята беше наистина вълнуваща, но бях ужасно уморена, разстроена и почти пред инфаркт. Не успях да усетя нещо. Обиколих всяко кътче в Слийпи Холоу и близкия Таритаун, но без резултат.
Паркирах в задния двор на Мейбъл, взех котката в ръце и тръгнах към вратата си.
– Исках да се оженя за нея – каза Ейнджъл и ме върна към историята си.
И благодарение на думите му изведнъж осъзнах колко много е загубил.
– Много съжалявам, Ейнджъл. Как си умрял?
Тъжна усмивка грейна на красивото му лице.
– Дълго е за разказване. Да го отложим за утре, а?
– Както кажеш.
Той отстъпи назад, явно на път да изчезне, но аз го спрях, като сложих ръка на рамото му.
– Благодаря ти. За това, че ми помогна днес. Не знам какво щях да правя без теб.
– Всичко е наред с теб. Както винаги.
– Не ме познаваш добре – засмях се тихо и отпуснах ръка.
Но преди да си тръгне, Ейнджъл се наведе и ме целуна по бузата. След това отново се отдалечи и секунда преди да изчезне, каза:
– Познавам те по-добре от всеки друг.
Ахнах, вдишвайки студен въздух, и се протегнах да го хвана, но не успях. Тези думи прозвучаха толкова уверено! Наистина ли ме познава? Знае ли коя съм? Ако можех някак да го хвана и призова само със силата на мисълта си! Само Бог знае кога ще се видим отново. Ейнджъл се появява внезапно, като псориазис.
Обърнах се към вратата, за да отключа, но изведнъж се стъписах. Поглеждайки вътре, видях, че в спалнята свети. Но когато излизах, определено не светеше. Защото преди няколко дни изгоря крушката.