Глава 11
„Бог ни дава само изпитания, които можем да преодолеем.
Явно в очите на Господ съм готина до мозъка на костите си.“
Стикер за броня
Напълно, разбира се, дървото не можеше да се счупи. Падайки, издрах гърба и ръцете си, но успях да се хвана за дъската и увиснах, ритайки с крака. Остро парче раздра кожата ми от ухото през цялото чело. Но разбрах това едва, когато кръвта заля очите ми.
Мо се опита да ме измъкне, но безуспешно. Прекалено тежах. И всичко това заради Пип, която добави четиридесет килограма към теглото ми. По някаква причина, ребрата ми горяха и беше трудно да дишам, но все пак успях да вкарам въздух в дробовете си, за да извикам съпруга си за помощ, когато изведнъж дъската, за която се държах като спасителен колан, се разцепи наполовина.
Падах по-дълго от очакваното. И докато летях в тъмната бездна, се молех да има вода на дъното. Молитвите ми обаче, останаха без отговор. От силата на удара краката му се подкосиха, а бедрата изскърцаха в ставите от внезапното спиране. Въздухът излезе от дробовете ми. Вдигнах ръце над главата си, за да си поема дъх и болка се стрелна в хълбока ми. Приличаше ми на счупено ребро. И може би не на едно.
Земята отдолу се оказа неравна и някъде в задната част на съзнанието ми започна да изтръпва мисълта, че седя върху останките на поне двама души. Облегнах се на стената и започнах да мисля. Кладенците в този район не са толкова широки. В тях може да попадне само дете или малко животно. Но този беше изкопан съвестно. Късметлийка съм. Можех да попадна в канализацията. И Пип можеше да умре.
Мо се появи до мен. Въпрос: Защо не Рейес? Той обича да се появява, когато съм в смъртна опасност. И така, къде е, по дяволите?!
На дъното имаше достатъчно място, за да може Мо да застане тихо до мен. Вярно е, че ако беше жива, всичко нямаше да е толкова просто. В призрачна форма тя стоеше буквално наполовина в стената на кладенеца.
Оглеждайки се, видях само кръглия отвор горе, който ми напомни за един филм на ужасите и всъщност, Мо, която щях да видя и със, или без светлина. Просто самата светлина свършваше някъде по средата на дъното.
Над мен от стените стърчаха корени на дървета. Това вероятно беше част от причината да ме болят ръцете и гърба. Честно казано, нямах представа дали седя на костите или на корените. Както и да е, не исках да оставам тук за дълго време.
– Рейес – промърморих слабо, защото вече не можех да крещя.
– Ще доведа помощ – показа Мо, но нямаше време да изчезне.
Рейес благоволи да дойде в нематериална форма, и заедно с черното въртящо се наметало зае цялото останало пространство в кладенеца. С широко отворени очи Мо се притисна към стената.
– Всичко е наред, слънце – казах през стиснати зъби. – Той е с мен.
Невещественият Рейес се изпари и чух как някой тича към кладенеца, и рязко спира. Отгоре валеше мръсотия.
– Дъч! – Излая Рейес отгоре. – Какво по дяволите?!
От болката не можах да измисля остроумен отговор. В кладенеца даже и не миришеше на вода, но по някаква причина бях мокра. Дори повече. Затворих очи от унижение. Спука ми се водата… Не можеш да си представиш по-лошо.
Отгоре се чу шепота на Рейес, отеквайки от стените.
– Ошекиел.
Ош ще дойде скоро. И вероятно ще доведе Гарет, ако все още е тук. Значи не съм в опасност. Аз съм в безопасност. Като се замислих, реших да подремна. Да събера сили. Да подредя мислите си парче по парче.
Рейес ми крещеше нещо, но аз вече потъвах в мекия мрак, където не ме болеше толкова много.
***
Горе се караха. Гласовете продължаваха да идват към мен. Ош. Гарет. Чичо Боб. Горкият Чибо! С него спореха и Куки, и Рейес. Въпреки риска, чичо Боб искаше да ме откара с хеликоптер до Албакърки. Защото не разбираше сериозността на последствията. Може би не веднага, но адските хрътки определено щяха ме намерят.
Честно казано, в момента не ми пукаше. Ако това ще спаси Пип, трябва да поемем риска. Опитах се да го кажа на Рейес, но никой не ме слушаше.
– Чарли! – Чух истеричния вик на Куки, преплитащ се с ридания, и ужасно се срамувах, че сътворих такава суматоха.
– Всичко е наред – отговорих аз и погледнах Мо.
– Какво да направя? – Попита тя.
Ако, разбира се, схванах правилно. Възможно да е казала, че е време да си боядисам косата. Защо не? Не ставам по-млада. Имах семейство. И дете. Почти. Може би вече изглеждам по-възрастна. Да си боядисам косата. Да си направя маникюр. Да се запиша за водна аеробика.
– Какво, по дяволите, ти се случи? – Попита Ош отгоре и се усмихна.
Всъщност кладенецът не беше толкова дълбок, колкото ми се струваше при падането, но все пак не беше лесно да ме извадят.
И отново ме връхлетя. Сякаш стомахът ми беше скован в пръстен, и болката се изстреля нагоре по гръбнака ми. Мамка му на клечка! Да, аз раждам!
– Хора… – започнах аз, гледайки главите, стърчащи около отвора. Щеше да е смешно, ако… Кого се опитвам да заблудя? Това беше наистина смешно. – Изтече ми водата. Искам да кажа, че вече раждам усилено, така че може би ще побързаме? И си счупих ребро. Или две. И май имам проблем с тазобедрените стави. И кракът ме боли под коляното.
– Според мен, – каза Ош, – щом сама си попаднала в беда, сама ще можеш да се измъкнеш.
Куки го плесна по тила.
– Шегувам се, шегувам се!
– Кое е момичето до теб? – Попита Куентин, макар, че едва различавах жестовете му.
Опитах се да отговоря, но не ми се получи.
– Амбър, кажи на Куентин, че това е Мо. Тя е няма, използва домашен набор от жестове. Имам нужда от преводач на жестомимичен език.
Докато Амбър предаваше думите ми на Куентин, чух Артемида да хленчи горе и се изненадах, че не е слязла долу при мен. Междувременно Куентин кимна и аз погледнах към Мо.
– Има ли наоколо някой съсед с въже?
– Да – отговори тя и няколко пъти посочи някъде встрани.
Живеех тук толкова дълго, но така и не се запознах със съседите. Истината е, че дори и да рискуваме да обиколим квартала, нямаше да общуваме с никого, защото не искахме новите ни съседи да питат защо живеем тук. И така, нямах представа какво има извън светата земя.
– Куентин, ще последваш ли Мо при съседите? Нуждаем се от въже и преварена вода.
– Защо преварена вода?
– Не знам. Но по някаква причина във всички книги, когато се описва раждането, се изисква преварена вода.
– Нямаме нужда от вода – каза Рейес на Куентин. – А без въже няма как да стане. Най-добре е да намериш оборудване за катерене, но това вече е на границата с фантазията.
Куентин кимна и Мо, която стоеше до мен, изчезна, за да го заведе при най-близките съседи. Оставаше само да се надяваме, че ще намерят поне нещо от изброения списък.
– Можеш ли да ме измъкнеш? – Попитах Рейес, само наполовина на шега.
Той дори не се усмихна.
– Как си?
– Добре съм. Наистина, не бих отказала ибупрофен или дори морфин.
– Вече се обадих на Катрин -кимна той.
– Акушерка-Катрин. Наричай я с пълното й име.
– Тя вече е на път – не се и усмихна Рейес. О, губя хватката си! – Но пътуването ще отнеме почти час.
– Няма проблем, ще изчакам. – И точно в този момент бях усукана в поредната битка. Предвид ситуацията с ребрата почти не можех да дишам. Хванах най-близкия корен(надявам се все пак да е корен) и стиснах здраво.
– Пусни ме долу – каза глас. – Работила съм като медицинска сестра в педиатрията и неведнъж съм помагала при раждане. Тя трябва да бъде прегледана.
Никога! Наистина ли ще бъда затворена в едно пространство с Дениз?!
– Не мога да го понеса – каза Рейес.
– Ти не можеш, но аз мога. Животът на детето е в опасност.
– Ако не издържиш и паднеш върху нея…
– Няма да падна. По-малка от мен тук е само Амбър, и много се съмнявам, че знае какво да прави.
Изглежда пак потънах в мрака, чудейки се дали костите са надълбоко под земята. Някой трябва да знае, че са тук…
Вдигнах глава, за да кажа на публиката за това, но изведнъж осъзнах, че виждам нечий задник. Който бих разпознала сред хиляди други. Това беше задника на Дениз, плъзгаща се надолу по навързани чаршафи. По дяволите! Определено ще падне право отгоре ми! Върху мен отново са посипа пръст и аз затворих очи. Сякаш тъмнината пак леко се приближи, но болката ме върна в реалността.
– Мразя раждането! – Извиках, но не излезе вик, а едва доловим шепот.
– Пий – каза Дениз и притисна гърлото на бутилка към устата ми. Беше донесла куфарчето на акушерката Катрин. – Вече се обадих на Джема, скъпа. Тя идва. Най-важното е ти да се държиш.
Пуснах бутилката.
– Да не те е обладал някой демон? Затова ли изведнъж започна да се държиш добре с мен?
Дениз се засмя. Наистина. Засмя се на това, което казах. Е, по дяволите, така е, тя е обсебена. Някакво особено умно миньонче на Сатаната.
Мащехата ми отново притисна бутилката към устните ми.
– Малка глътка. Щом започнеш да напъваш, вече няма да можеш да пиеш или да ядеш. Трябва да проверя нещата, но има твърде малко място.
– Всичко беше наред, докато не се появи ти.
– Можеш ли да застанеш на колене?
Е-е, сега и чудо да й подаря.
– Има ми нещо на тазобедрените стави. Може би са се преместили…
– Ако е така, ще виеш от болка. Но връзките могат да бъдат разкъсани или разтегнати, така, че внимателно.
Мащехата ми седна и бавно сви крака ми до коляното. Болеше, но поносимо. Направи същото и с другия крак.
– Ако те хвана за ръцете и те дръпна, ще можеш ли да се отпуснеш на раменете ми? Тогава ще седнеш на колене и ще ти е по-лесно да раждаш.
– Да раждам? – Изкрещях аз. – За нищо на света!
– Скъпа, може да нямаме избор. Това означава, че трябва да сме готови за всичко.
– Като скаути…
– Като бойскаутите.
– Добре, ще опитам.
– Нека първо ти съблечем панталоните.
– А, не – измърморих аз. – Има много зрители.
– И малко чаршафи – усмихна се Дениз.
С нейна помощ все пак застанах на колене и си съблякох панталоните
– Не могат ли да ме вдигнат с тези чаршафи?
– Не, твърде рисковано е. Пак ли искаш да паднеш?
– И ти можеше да паднеш върху мен. Това, не е ли рисковано?
– Риск срещу риск, Чарли. Да ме спуснат при теб с бебето, беше по-малко рисковано, отколкото да те оставя сама тук. Но вдигането ти с чаршафи, когато всеки момент можеш да паднеш отново, е просто неоправдан риск. А това пък какво е? -попита изведнъж мащехата ми, сочейки някъде вляво.
Класика. Седях върху череп.
– Ами, ето каква е работата! Покрива ми опашката.
– Това не е ли…
– Череп, да. Трябва да кажем и на другите. Тук има две тела.
Дори и в тъмното видях как Дениз пребледня. И беше готино!
– Ще припаднеш ли? – Попитах.
– Не, всичко е наред. Трябва да сложа този чаршаф под теб. И да проверя как си.
Трябваше да прояви креативност, но накрая чаршафът беше под мен и Дениз си сложи ръкавици от куфара на акушерка-Катрин.
– Можеш ли да се изправиш малко?
Сграбчвайки един стърчащ корен, се изправих, доколкото можах. Ослепителната болка не закъсня. Цялото тяло ме болеше, но по някакъв начин Дениз успя да пъхне ръката си между краката ми.
– И така, имаш разкритие – седем сантиметра.
– Трябва ли вече да напъвам? Не искам да избързвам. Казаха ми нещо такова…
Дори тук бях приятно обгърната от жегата на Рейес.
– Колко време беше в безсъзнание? -попита Дениз Куки.
– Около час.
– Колко?! – Бях зашеметена. – Струваше ми се, че минали само няколко минути.
Отново сложих ръце на дъното на кладенеца и зарових чело в коленете на Дениз. Болка стегна корема ми, сякаш съм бутилка кетчуп, дишаща през здраво стиснати зъби. Ръцете ми сами стиснаха чаршафа в юмруци, докато болката започна да отшумява.
– Чарли – каза Куки отгоре, – не мога да повярвам, че това наистина се случва.
– Да, аз също.
– Спомняш ли си как двете с теб отидохме на кино и там някаква жена започна да ражда, но не искаше да си тръгне, за да не изпусне края на филма? И тогава бум – и не беше ли твърде късно?
– Разбира се, че помня. Диващината на чистата вода. И да, филмът завърши зле.
– Не ми говори!
– Искаш ли да споделиш какво правеше тук? – Попита Рейес.
– Следях те.
– За какво?
– Ти се измъкна и…
Усещах, че болката е на път да ме разкъса наполовина. В главата ми имаше само една мисъл: защо, за бога, жените правят това от хиляди години? Това е някакво варварство! Изтезание! Няма да поискам никога повече преживея това отново. Така, че Пип няма избор. Тя просто трябва да е страхотна.
– И какво? – Попита Рейес.
Естествено, разбрах какво правят всички. Опитват се да ме разсеят от болката и от ситуацията като цяло.
– Отново се срещна с Ейнджъл.
– Не е нужно да ме намесвате – каза главният ми детектив.
– Ейнджъл! – Въздъхнах щастливо, защото наистина се зарадвах да го видя. По-точно да го чуя, тъй като лицето ми беше забито в Дениз. – Защо се срещаш с Рейес?
– Няма да ти кажа. Той е по-страшен от теб.
Повдигнах се малко, само за да го изгледам злобно.
– Явно не ме познаваш много добре.
– Бих слязъл при теб, но отдавна се отказах от раждането.
– Страхливо лайненце!
– Гордея с това.
– Всичко ще ти кажа – каза Рейес. – Държиш боксерките ми за заложници. Нямам избор.
– Значи, сега си без боксери?
– Кръвното ти налягане е високо – каза Дениз, проверявайки ме с едно от онези неща, които се носят около китката и те омайват, и вдигна поглед: – Имаме нужда от въже.
– Намерихме! – Извика в отговор Амбър. – Вярно, собственикът на въжето не искаше да го даде просто така. Не ни повярва, че имаме бременна жена в ямата, затова дойде с нас. Да помогне.
– Ами, здравей! – Извика отгоре един мъж. Съдейки по акцента, беше индианец. – Изглежда, малко професионална помощ няма да е излишна.
-Да, здравей -поздравих аз. – Дълбоко съжалявам, че съм тук без панталони и всичко това.
– Ако съпругът ти няма нищо против, аз още повече.
Този път бях разкъсана наполовина от още помощна контракция. Не издържайки, изстенах през зъби и се опитах да дишам премерено, но не помогна.
– Имаме нужда от въже! – Повтори Дениз.
– Приготвям го -каза Рейес.
– Намерих дъската! – Извика Ош, тичайки и сложи на отвора на кладенеца здрава дъска.
– Защо? – Едвам се просъсках. – Ще се счупи, като капака.
– Няма да се счупи. Това е от кухненска ти маса.
– Тогава може и да издържи. – Бях усукана в три смъртни случая. Стиснах юмруци толкова силно, че зарових ноктите си в кожата на дланите си и казах на Дениз – Притиска ме силно. Ужасно искам да напъвам.
– Добре, слънчице. – Хващайки раменете ми, тя отново сложи ръка между краката ми. – Вече си готова. Ако искаш да напъваш, давай.
– Но вече може да ни изтеглят…
Мащехата ми поклати глава.
– Късно е. Ще трябва да го направиш тук.
– Не искам бебето ми да се ражда в кладенец – измърморих аз, втренчила се в Дениз.
– Разбирам – каза тя и точно в този момент започнах да напъвам с всичка сила. Защото, нямаше как иначе.
Дениз ми каза какво да правя. Напъвам, докато преброя от едно до десет, след това си почивам. Напъвам отново с броене до десет, почивам. В един момент си спомних, че тя не е правила това от много години. Може всичко да се е променило. Може сега децата се раждат по-различно. Може би десет вече не е магическо число. Просто не можех да споря с Дениз. Най-малкото, защото изобщо ми беше трудно да говоря.
При следващата схватка тя разтри гърба ми, докато отново можех да дишам нормално. Прослушвайки биенето на сърцето на Пип, Дениз извика:
– Имам нужда от въже!
След това ме притисна с гръб към стената на кладенеца, обхвана корема ми с ръце и го натисна нагоре.
Изкрещях от болка и се опитах да я отблъсна. Тя каза нещо, но аз не я разбрах. И тогава получих третия шамар в живота си. Вътре в мен пламна гняв. Земята затрепери под нас, пръст падаше отгоре, но Дениз не повдигна вежда.
– Слушай ме! – Изкрещя тя, като почти докосна носа ми с нейния. – Пип е в беда. Ако напънеш, тя ще се задуши.
Веднага се охладих от притеснение.
– За няколко секунди сърцето й спря да бие. Може би пъпната връв е увита около врата. Имаш нужда от цезарово сечение.
– Не можем да се махнем оттук – едва казах аз и от самата ми същност изригнаха болезнени ридания. – В противен случай, тя ще се окаже в опасност.
– Чарли, тя вече е в опасност. Нищо не разбирам. Какъв е проблема?!
– Тя е… – започнах, но не довърших, защото хлипах усилено от луд страх. – Преследват я. Ужасни… страховити… свръхестествени същества. С остри като бръснач зъби и нокти с размерите на Питсбърг. Ако излезем извън тази земя, те ще я убият.
С увиснала челюст, Дениз ме гледаше като дете с поредната фантазия. По очите й се виждаше, че по навик ще ми се кара, но изведнъж започна да й просветва.
– Чарли… Сериозна ли си?
– Повярвай ми, бих искала да се шегувам.
Няколко дълги минути мащехата ми седя, объркана, без да знае какво да прави. Схватката дойде отново. Дениз ми даде наставления и притисна корема ми, не позволявайки на пъпната връв да задуши дъщеря ми. Болеше ме ужасно, но чувствах само благодарност, опитвайки се да си поема дъх и междувременно да си легна, въпреки че нито едното, нито другото се получаваше.
И изведнъж нещо осени Дениз. Тя кимна, изправи се и каза с делови тон:
– Облегни се на стената.
Седнах на петите си и разперих колкото се може по-широко свитите си крака, при положение, че мястото тук беше пълно с любопитни носове.
Приклекнала, Дениз се наведе и сложи лакти под коленете ми.
– Ще дръпна пъпната връв през главата. Но за това трябва да бутна Пип назад. Ще боли, Чарли.
– Ще го преживея – въздъхнах аз, готова на всичко, за да спася дъщеря си.
Рейес се появи наблизо в нематериалната си форма. Присъствието му беше изгарящо, но толкова познато, толкова скъпо, че се зарадвах. Докато той не застана зад мен и не се притисна към грубата стена на кладенеца, за да може Дениз да си свърши работата. Секунда по-късно, ръката й беше вътре и ме разкъса наполовина.
Извиках. Писъкът ми излезе дълъг, силен и от самата ми душа. Рейес притисна раменете ми към стената. Зарових ноктите си в ръцете му, но истината е, че той беше единственият, който не ми даваше да прецакам всичко, докато мащехата ми избутваше Пип и търсеше пъпната връв. Чаршафът беше покрит с кръв. Краката ми, тениската ми и всичко около мен и върху мен – също.
При новия пристъп на болка чух гласа на Дениз:
– Изглежда се получи. Вратът е свободен. – Тя отново се вслуша в биенето на сърцето на Пип.
Рейес все още ме притискаше към стената. Болката отново стана непоносима и аз го хванах за косата с две ръце.
Дениз въздъхна с облекчение.
– Тя е добре, Чарли. Ще се справим.
Горе един индианец се караше с Ош и Гарет. Искаше да извика линейка, но те все му повтаряха, че вече са се обадили. Лъжеха, разбира се, но трябваше и някак да успокоят ентусиаста.
– Ще има разкъсвания – предупреди ме мащехата ми – но докато сме тук, не мога да направя нищо.
– Нищо -казах аз, изпотявайки се от главата до петите. – Отново започва.
– Ще се справиш, слънчице.
Кимнах и започнах да напъвам с всичка сила. Главата на Пип вече се движеше и за кой ли път ми се стори, че ще се разкъсам на две.
– Готово… Готово! Спри да напъваш! – Каза Дениз и грабна един от чаршафите, за да избърше главата на Пип, а след това извади от куфара нещо като гума.
Не видях какво прави мащехата ми, но чух тих и явно недоволен вик, и сложих глава на рамото на Рейес. Но Пип все още беше наполовина вътре в мен и аз наистина, наистина исках да напъвам. Борих се с този импулс с всички сили.
– Сега ще взема едното рамо, после второто. Не напъвай.
– Какво?
Преди да успея да разбера нещо, изпитах нова вълна от болка и по някакво чудо Пип беше навън. На пръв поглед това не я направи ни най-малко щастлива.
– Рейес… – измърморих едва чуто, защото закривах устата си с две ръце и не можех да откъсна очи от дъщеря си.
– Тя е чудо – прошепна той в ухото ми.
Добре, че още ме държеше, защото много се съмнявах, че ще мога да седя изправена без неговата подкрепа.
Дениз енергично избърса дъщеря ни. А аз, най-накрая имах възможност да си помисля за счупеното си ребро, болката в бедрата и кръвта, която все още капеше от челото ми.
Усмихнах се на съпруга си.
– Беше хубав ден, нали?
Той поклати глава.
– Трябва ли ви въже все още, или какво? – Попита Ош.
– Трябва ни – отвърна Дениз. – Само няколко минути.
После преряза пъпната връв, прикрепи нещо като щипка за пране към Пип, уви я в най-чистия чаршаф и ми подаде пакета.
Пред мен имаше кръгло лице, изцапано със слуз, но беше най-красивото нещо, което съм виждала през живота си. Тъмни мигли, пълни устни, упорита брадичка… Видях превъплъщението на Рейес и сърцето ми набъбна от гордост.
– Тя е перфектна – прошепнах аз.
– И още как. Но трябва да те измъкнем оттук възможно най-скоро.
– Акушерката Катрин пристигна -каза Амбър. – Мога ли да я подържа?
– Попитай Катрин, слънчице.
Амбър се засмя.
– Говоря за Пип.
– Разбира се, че можеш, веднага щом излезем оттук.
– Още не сме готови – каза Дениз.
– От гледна точка на?
– Трябва да измъкнем останалото от теб.
– Какво друго има там?
По дяволите, не трябваше да питам.
***
Първо вдигнаха Дениз с Пип в ръцете й. След това спуснаха Рейес при мен. Той ме взе на ръце и започнаха да ни вдигат с помощта на някаква система от блок-въже, която Гарет на бърза ръка измисли. На половината път припаднах. Не ми останаха сили. От главата до петите всичко ме болеше. Но засега всичко беше наред както с Пип, така и с мен. Знаех, че ще се погрижат за нея. Семейството й е просто страхотно.
Няколко часа по-късно се събудих в леглото до Рейес. Между нас лежеше мъничко вързопче. Една-единствена крушка гореше слабо, а акушерката Катрин хъркаше на стол в ъгъла. Не ме интересуваше колко е часа, но исках да зная колко съм спала. Колко часа е съм пропуснала от живота на Пип.
Бяха я облекли в костюмчето, което й беше купила Куки. Когато го видях за първи път, ми се стори твърде малко. Децата не са толкова малки. Сега обаче, на Пип, то изглеждаше дори твърде голямо. Самата Пип изглеждаше някак нереална. Като кукличка с гъсти мигли, малък нос и триъгълник от косми на челото. Невероятно красива, като ангел, и наистина омагьосваща.
Претърколих се на една страна, разтворих одеялото, в което Пип беше увита, и малки пръсти се разпериха в отговор на докосването ми. Гледах онемяла ноктите й -малки копия на ноктите на Рейес -и ги преброих. Точно десет. Както каза лекарят. Не можех да откъсна очи от дъщеря си. Не можех да се нагледам на малкия човек, който чакахме толкова дълго. В очите ми избиха сълзи и се опитах да не обръщам внимание на това, че сякаш ме е прегазил влак. И преди ме бяха прегазвали влакове, но пламтящата болка между краката ми беше нещо ново и необичайно. Имах един проблем обаче: природата не просто ме викаше, а крещеше и изискваше внимание, като опитен психопат.
Вече не можех да игнорирам пикочния си мехур. Целунах Пип по темето, по бузата, по ръката, след което се търкулнах от леглото и погледнах съпруга си. Беше ли заспал най-накрая? Рейес лежеше на една страна, с една ръка под главата. На слабата светлина ясно се виждаха тъмни сенки около мускулите. По бузите му се разпръскваха дълги мигли, точно като тези на Пип. Постоях още малко, възхищавайки се на двамата най-скъпи хора на земята, когато изведнъж чух тихия глас на Дениз:
– Тя е страхотна.
Обърнах се и на втория стол, който явно беше донесен тук нарочно, видях мащехата си.
– Абсолютно. И толкова мъничка! Сякаш не е истинска. Като розово цвете върху сини вълни.
– Децата винаги са по-малки, отколкото очаквате.
Дениз и татко нямаха свои деца и често се чудех защо. Впрочем, не ме интересуваше достатъчно, за да попитам направо.
– Колко време спах?
– От вчера сутринта. Осемнадесет часа.
– Осемнадесет?! – Огледах се за часовника. – Пип воюва със света без мен от осемнадесет часа?!
– Казаха ми, че си в стазис или нещо подобно. Че трябва да си починеш и да се излекуваш.
– Е, да, но изглежда този път не се е получило.
Опитах се да се протегна, но ме болеше твърде много.
– Искаш ли да я подържиш? – Попита Дениз, като се изправи и тръгна към мен. – Едва я взехме от съпруга ти, за да може Катрин да я прегледа. За всеки случай утре ще дойде педиатър.
– Добре. Просто ще отскоча до тоалетната, а след това ще се залепя за нея завинаги.
Грабвайки мобилния си телефон, се придвижих със скоростта на охлюв към банята. Никога в живота си не съм изпитвала толкова много болка. Най-много ме боляха бедрата. След това Вирджиния. Горкичката! Тя никога повече няма да бъде същата. Ребрата също ме боляха и… Като цяло дълго е за изброяване. Миенето на зъбите и на лицето също беше болезнено. Отстрани на главата си имах яко порязване, под очите – синини.
Седейки в тоалетната, проверих съобщенията си. Многозадачността, нали знаете, винаги е била моята отличителна черта. Освен това пишех от векове, така че имах достатъчно свободно време. Едното съобщение беше от г-н Аланис, моят частен детектив. Питаше ме дали има напредък у дома. Искам да кажа, дали съм говорила с Рейес. А трябваше да говоря. Освен това времето, дадено ми от Лауер изтичаше утре. Може би сега, когато имаме Пип, съпругът ми ще разбере защо го направих. Но все пак предстоящият разговор ме ужасяваше.
Когато се върнах, намерих Рейес гол до кръста с Пип в ръце и затаих дъх. Този, който имаше силата да разтърси земята, държеше в ръцете си дете, крехко като порцелан. И беше невероятно, вкусно, очарователно и дори секси.
Приближих се. Поглеждайки към мен, Рейес се усмихна. Във всяко негово движение имаше гордост.
– Поспа ли малко? – Попитах, докосвайки ръката му.
– Разбира се – излъга съпругът ми, без да се изчерви, а аз замръзнах за няколко секунди, гледайки сънливите очи и небръснатото лице.
– Ще ви оставя насаме – каза Дениз, едва доловимо от силното хъркане на акушерка-Катрин, а след това се обърна към мен. – Имаш прекрасни приятели.
Рейес ми подаде дъщеря ни и аз се приближих до мащехата си, без да знам как да изразя цялата си безкрайна благодарност.
– Ти й спаси живота. Не знам какво щях да правя, ако не беше тук днес.
– Вчера.
– Вчера – поправих се аз.
Тя наведе глава.
– Радвам се, че успях да помогна.
С тези думи Дениз излезе от стаята.
– Трябва да ти покажа нещо – казах аз, гледайки топката на съвършенството в ръцете си и попитах Рейес, излизайки с Пип в коридора: – Идваш ли?
Заедно излязохме навън и се отпуснахме на два шезлонга да гледаме звездите. Разказах на Пип за съзвездията. Показах й ги в небето и й казах имената им, нищо,че Рейес ме поправяше от време на време. Разбира се, не му обръщах никакво внимание.
– Виждаш ли тази звезда? – Погледнах към Пип, който спеше спокойно. – Искам да ти я дам. И като цяло всички са твои. Но тази в целия свят трябва да я знаят под името Пип.
– Сигурен съм, че тя вече си има име.
Обърнах се към съпруга ми, който лежеше много близо до мен. Така и не си беше облякъл тениска, но студената нощ сякаш не го притесняваше ни най-малко.
– Освен това, това не е звезда, а планета – продължи Рейес, като ъгълчето на устата му леко се повдигна.
– Чу ли? – Погледнах обратно към дъщеря си. – Татко току-що обиди звездата ти. А още е в тиксо, представяш ли си? Между другото, тиксото вече не е на мода.
– Венера – добави Рейес със същия тон.
– Пип -възразих аз и упорито извих вежда.
– Нека да бъде Пип – засмя се той тихо. – Между другото, разбрах нещо интересно за дъщеря ни.
– Нещо? Само едно?
Рейес се усмихна широко.
– Интересно в друг смисъл.
Бях изпълнена с любопитство.
– Наистина?
– Малко повече от три килограма и половина е. По-точно, седем паунда и тринадесет унции.
Въздъхнах и погледнах Пип с широко отворени очи, изразявайки всичко, което исках да кажа само с един поглед. И трябва да призная, на Бродуей щях да получа овации.
– Значи тежиш невероятните седем паунда и тринадесет унции? Нищо чудно, че Вирджиния се раздра толкова зле. – И тогава ми просветна какво е имал предвид Рейес. – Седемте първични богове. Всичките тринадесет.
Той сви рамене.
– Мислех, че е интересен факт.
– Удивително любопитен!
– Трябва да пиеш и да ядеш. Искаш ли нещо определено?
– Пич, можеш да направиш от прости яйца три вкусни неща за вечеря. Изненадай ме.
– Всъщност не казах, че ще готвя, а предложих да поседя с дъщеря ни, докато ти готви. И аз искам да ям.
Засмях се.
– ДОБРЕ. Яйцата са си яйца. Останаха още картофки с червено чили.
– Само от мисълта ми потичат слюнки. – Изведнъж седнах рязко и прошепнах: – Кафе! – Думата се търкулна от езика като крехка снежинка. – Мога да пия кафе!
Сякаш небесата се отвориха и самият Бог ми се усмихна.
– Значи няма да кърмиш?
И небето отново се затвори.
– Ще…
Поклащайки глава, Рейес отиде да вземе нещо за ядене, а аз се облегнах на шезлонга си и започнах да мисля усилено, плувайки в бездната на отчаянието. Може дори да е по-добре, ако Пип започне да свиква с кофеина веднага. Така да се каже, да сяда от малка.
Рейес направи закуска от яйца и затопли картофите с чили. И защо ми донесе такава огромна чиния. Трябваше да му дам дъщеря си.
В продължение на няколко скъпоценни секунди гледах с ужас, как той я държи. Все едно е от крехко стъкло. Изглежда се страхуваше да я притисне твърде силно. Удивително е как едно мъничко създание успя да превърне човек, създаден от чиста яростна сила, в меко, гъвкаво желе. Аз не съм по-добра, разбира се, но това е само началото. Имаме цялото време на света!