Глава 7
Един приятел ще ви помогне да се изправите, ако някой ви събори. Най-добрият приятел ще вземе бухалката и ще каже: „Ти си полежи, аз ще им дам да се разберат“.
Факт
Докато ядохме невероятните лакомства, които Рейес и Ош приготвиха на барбекюто, двете с Куки проверихме бележките си. За съжаление, късметът не ни глезеше. Кук все още чакаше информация от Кийт, а, аз, уви, нямайки какво да направя, седях в манастира и се чувствах напълно безпомощна. Не само това, бях ужасена по повод Лауър. Как да кажа на Рейес?
Няколко пъти умолявах Куки да прекара поне една нощ с новоизпечения си съпруг на някое хубаво място, но тя категорично отказа да си тръгне. Джема и Дениз също бяха тук. Напоследък ги виждах твърде често. Този факт беше едновременно странен и смущаващ. По-точно Дениз изцяло ме вбесяваше, но в по-голямата част не беше нахална. А сега, и въобще, събра чиниите ни и започна да ги мие. Затова, за известно време бях готова да бъда търпелива.
Амбър и Куентин бяха отишли да гледат филм, което ми напомни да се обадя на сестра Мери Елизабет, преди да е станало твърде късно. Ако някой знае какво става горе, това определено това е тя.
Ставайки от масата, Рейес отиде да почисти барбекюто. Джема се настани в едно уютно кътче във всекидневната с книга в ръка. Чичо Боб трябваше да се върне в града, а Ош, който живееше според известен само на него график, изчезна нанякъде. Кийт изпрати копия от разпитите на всички приятели на Фарис, а Куки нямаше търпение да се зарови в документите, така, че аз се възползвах от шанса да си поговоря с Гарет, особено след като на масата бяхме само аз и той. До сега разговаряхме само за пророчествата и адските хрътки, а ми се искаше да знам как е той. Ами, нещо такова. Всъщност исках да знам как са майката на детето му Марика и всъщност, как е синът му.
Махнах на Гарет да седне по-близо. Той се намръщи подозрително и едва тогава се придвижи напред със стола. С около инч. Гадина.
– Е, и? – Попитах, докато пиех горещ шоколад. Отново.
До раждането на Пип, официално трябваше да се разделя с кафето, затова горещият шоколад стана новият ми приятел. Не бяхме толкова близки, колкото с мока латето, но се разбирахме доста добре. Отнема време, за да се изградят силни взаимоотношения. Винаги съм имала проблеми с доверието.
– Какво е “е, и”? – Попита Суопс, като отпи глътка от бирата, която пиеше през целия ден.
– Как е Заир?
Единият ъгъл на устата му се изви нагоре.
– Всичко е наред. Виждам го почти всяка седмица.
– Как е Марика?
Свивайки рамене, Гарет се облегна на стола и протегна краката си.
– Също е наред. С нея си поговорихме.
Приближих се.
– И?
– Тя иска да опитаме отново. Имам предвид да се срещаме.
– Пич, това е страхотно!
– Не знам. Използва ме, за да забременее и не ми каза нищо.
– Разбира се, че не ти е казала нищо. Ако ти беше казала, какво щеше направиш?
– Бих избягал накъдето ми видят очите. Но това не променя нищо, Чарлз.
Разбира се, прав е, но всички правим грешки. И реших да му напомня това:
– Помниш ли, когато ти помогнах да направиш засада…
– Говориш за тогава, когато почти разкри прикритието ми, защото се ядоса, че искам да опитам кафето ти?
– Да. И какво се случи тогава?
– Човекът се прибра вкъщи. Вързах го. Край на историята.
– Не. Преди това.
– Искаше да ме отровиш.
– Не. След това.
И изобщо не се опитах да го отровя. Просто исках да знам дали слагат отрова в кафето ми. Защото имаше вкус… отровен. Оказа се, че просто не съм измила хубаво чашата. И подозирах всички. Дори и, че домоуправителят се опитва да ме убие.
Гарет въздъхна силно, за да изрази собственото си мнение. На никой, трябва да кажа, не му беше нужно.
– Добре, разбрах.
– Ни най-малко. Какво се случи тогава?
– Отидох в закусвалнята за чаша кафе.
– Не. Отиди в закусвалнята, за да ухажваш една от сервитьорките.
– Знам.
– Помниш ли защо бях в същия район като теб?
– Наблюдаваше същата закусвалня.
– Не. Държах под око тази сервитьорка. И защо ми трябваше?
– Чарлз…
Притиснах показалеца си към устните му. Суопс ме изгледа гневно.
– Защо го правех?
– Разбрала си, че слага капки за очи в кафето на мъжете.
– Точно така! По някаква причина тя искаше да си отмъсти на всички мъже на планетата. От тези капки те се разболяваха. Спасих ти задника. Можеше да умреш.
– Не можех.
– Но можеше да изпаднеш в кома, както съпругът на горката госпожа Вердин.
– Накъде биеш?
– Направи грешка, когато реши да флиртуваш с тази жена, въпреки, че в червата си знаеше, че тя е нормална колкото паянтов стол. Ние всички правим грешки.
– Марика не е направила никаква грешка. Тя го е направила нарочно.
– Разбирам те, честно. Просто се надявам да й дадеш втори шанс. Особено сега, когато се е разделила с приятеля си.
– Разделила се е?
Кимнах, знаейки, че Суопс ще се хване.
– Не знам, Чарлз. Всички жени са луди.
– А ти как искаш? Но това не означава, че трябва напълно да ги изоставим.
– Може и да се получи нещо. Искам да кажа, винаги съм искал да имам семейство. А Заир е чудо. Да, и Марика понякога.
– Това е нашият начин! – Ударих го в рамото. – Е? Донесе ли?
– Ти само заради това ли разговаряш с мен?
Разбира се, че не, но не исках да му кажа, че наистина се тревожа за него.
Гарет се ухили и сребристите му очи блеснаха палаво.
– Зад тъпата щайга е -каза той, и кимна към сандъка с картофи.
– Яко! – Отидох да разгледам новата си играчка. – Винаги съм искала чук.
Дръжката беше колкото половината от моя ръст, а самата глава – с размера на бутилка от литър и половина. Но като цяло чукът изглеждаше много красив.
Хванах дръжката и се опитах да вдигна инструмента, без да обръщам внимание на „ловеца на глави“, който се кикотеше на масата. Нищо не може да ме отклони от набелязаната цел.
– Е, нека опитаме.
Някак си успях да измъкна чука иззад сандъка и да го повлача малко по пода.
– Няма да убиваш никого с него, нали?
– Определено не – казах аз, пъхтейки и сумтейки, докато чукът се удряше по плочките на пода със звуци, които биха прилягали на филм на ужасите.
– Знаеш ли, че този етаж е на сто години?
Жал ми беше за пода, честно казано, но глупавото устройство не се повдигаше по никакъв начин.
– Много по-тежък е, отколкото изглежда.
– Искаш ли помощ?
– Не. – Едва дишах. А изминах едва половин метър. – Мога да се справя сама.
Точно зад кухнята имаше малка стая с нещо, което приличаше на килер. Никой не знаеше какво е. Дори сестра Мери Елизабет. Що се отнася до мен, това можеше да е някаква изповедалня. Каквото и да направихме, не можахме да отворим вратата. Даже забравихме за това за известно време. Но колкото повече мислех за килера, толкова повече исках да разбера какво има там. А можеше да има всичко. Труп, златна планина или стълба към таен проход.
Накратко, търпението ми се изчерпа. Имах една последна надежда. Ще отворя тази врата, дори ако трябва да съборя стената около нея.
Гарет ме последва в малката стая, която бяхме превърнали в перално помещение. Тъй като аз отказах физическа помощ, той реши да помогне по различен начин. Гледаше, смееше се и ме уверяваше, че не съм с всичкия си. Друго и не очаквах.
Цяла вечност по-късно стигнахме до вратата, която някой беше направил точно в средата на стената. Стената, между другото, беше успоредна на стената на стаята, в която ние с Куки разположихме нашия офис. Но между двете имаше цял метър и половина. Какво беше скрито там?
Щях да разбера на всяка цена.
Отпивайки от бирата си, Гарет наблюдаваше от прага как се мъча да вдигна чука от пода. Всъщност, изобщо не съм слабачка и мога да вдигам тежки неща. Дори и да са сравнително тежки. Но това нещо не помръдваше.
Пуснах чука на пода точно, когато пристигна Рейес. И той се появи със същата скептична усмивка, с която ме наблюдаваше Гарет.
– Имаш намерение да отвориш вратата? – Попита той, подсушавайки ръцете си с кърпа.
– Имам и още как. – Опитах се отново да вдигна чука и го пуснах обратно на пода, за да си почина. – Трябва да разберем какво има вътре. Там все пак може да има всичко! Сигурно има причина тази врата да е заключена. – За хиляден път се взрях във вратата. – Мен обаче ме интересува друго. Кой я е заключил? Няма ключалка.
Наистина, това е просто абсурдно.
Вратата беше тежка. Кому е нужна такава мощна и непробиваема врата в манастир с обикновени стени и обикновени врати? Рейес дори се опита да надникне в килера по нематериален начин. И не можа да влезе!
– Не си ли любопитен? Какво може да се крие в стая, до която не може да се достигне дори нематериално?
Отново се опитах да вдигна чука, но вече имах повече зрители.
– Отново ли нейното? – Попита Ош.
– И очевидно няма да отстъпи – каза Рейес.
Всичко това започна да ми писва.
– Добре, г-н Умник, щом не искаш да ми помогнеш, кажи ми за какво си говорехте с Ейнджъл?
Рейес присви очи.
– В смисъл?
– Видях ви днес на поляната.
Той изправи рамене.
– Какво правеше там?
– Преследвах една доста мъртва монахиня. Тя се опита да ми покаже нещо, а след това ме бутнаха, паднах и едва не си счупих врата. Къде беше ти? Определено не и наоколо, за да ми помогнеш.
Горещината ме погълна, но не разбрах на какво се ядосва Рейес. На мен или на факта, че бях бутната.
– Какво значи бутнаха?
Е, слава богу.
– Кой те бутна?
– За какво си говорехте с Ейнджъл?
– Значи това е от там? – Рейес хвана ръката ми и посочи новата драскотина. Докосването му наистина беше парещо.
– Може би. – Отърсих пръстите му и отново взех чука. – Нямам представа кой беше. Затова пък миришеше странно. – Изправих се и се замислих. – Нещо като лавандула. – И отново се наведох към проблем номер едно.
Рейес се приближи и вдигна лицето ми за брадичката.
– Кой беше?
В момента, в който се приближи, имах чувството, че съм потопена в бушуващ пламък.
– За какво си говорехте с Ейнджъл? – Той не отговори, затова се отдръпнах и посочих някъде към хола. – Иди и застани в ъгъла с г-н Уонг.
Пристигна Куки и започна да подскача, опитвайки се да види поне нещо зад Ош.
– Отново ли се опитва да пробие вратата?
Рейес се извърна раздразнено.
– Защо е тук?
– Г-н Уонг? Нямам идея. – Но спрях, когато забелязах Рейес и Ош да се взират един в друг. – И ти ли мислиш същото като мен?
– Защо в къщата живее толкова мощно същество? – Каза Ош.
– Не. Тоест да, но си мислех, че трябва да се разхожда по-често. Да се запознае с някое момиче, добре де, или да се запише в ергенски клуб. Мисля, че е ужасно самотен.
Отново дръпнах чука, вдигнах го на около два сантиметра от пода и блъснах с всичка сила по вратата. Ударът се оказа едва забележим, а звукът едва се чуваше от шума на пералнята, работеща на цикъла центрофугиране.
Вече имах още повече зрители. Зад Гарет се очертаваше Джема, но се съмнявах, че тя е тази, която кара ушите ми да кървят. Не, сестра ми няма нищо общо с това. Изпищя, разбира се, мащехата ми.
– Какво правиш? – Извика тя и си проправи път в стаята.
Пренебрегвайки я, Рейес реши да забрави за известно време за г-н Уонг, когото аз лично смятах за най-добрия човек на земята. Дори и мъртъв.
Рейес отново дойде до мен и погали драскотината ми с пръсти.
– Как се чувстваш?
Всичките ми вътрешности се превърнаха в желе.
– Перфектно.
– Чук? – Дениз не се поколеба. – Какво си мислите вие, че я оставяте да носи чук?!
– Ще се обадя на Катрин – добави Рейес, все още невпечатлен от избухливостта й. – За всеки случай.
– Акушерка-Катрин – поправих го аз.
Нямаше как да родя в болница с лекарски екип, затова организирахме екип вкъщи. Дори оборудвахме една от стаите на първия етаж в болнично отделение, с всичко, от което може да се нуждае една съвременна акушерка.
Дениз изтръгна дръжката на чука от ръцете ми.
– Имаш ли представа какво може да се случи с детето?!
Шегува се, нали?
– Детето не е в опасност, Дениз.
– Чарли, не можеш да вдигаш тежести.
– Мога и още как. Не много на високо, но…
Шамара отекна като ехо от стените. Секунда по-късно ми просветна, че бузата ми гори. Моментът беше толкова шокиращ, че всички замръзнаха на място. Включително и Дениз. Изглежда, тя беше повече шокирана от останалите.
Първи реагира Рейес. Усещайки проблясък на топлина, моментално спрях времето и се загледах в ръката на съпруга си, която стискаше гърлото на мащехата ми. Гневът му беше толкова всепоглъщащ, че щеше да й счупи врата на мига, преди да разбере какво прави. Застанах пред Рейес, поставих длани върху широките му гърди и с всички сили го бутнах. Пуснах времето, без да махам ръцете си и се подготвих за удара.
Времето се завърна с рев, а Рейес, не очаквайки да се намеся, неволно отстъпи назад. Мамка му! Блъснах го с всичка сила, а той се премести само със сантиметър! Част от секундата по-късно отново се втурна към Дениз, но аз сложих ръце на лицето му и го придърпах към себе си.
– Мамо! – Извика Джема, опитвайки се да си пробие път в стаята през мъжете, блокиращи прохода.
Тя не разбираше напълно кой е всъщност Рейес, но знаеше, че той е смъртоносно свръхестествено същество. Застанала пред Дениз, сестра ми вдигна ръце, за да защити мащехата си от него.
– Съжалявам – измърмори Дениз, надявайки се да успокои Рейес.
– Рейес – започнах тихо, – всичко е наред. – Нажежената му ярост наистина ме нараняваше. – Моля те, успокой се. – Усмихнах се, за да разредя напрежението. – Жива ме изгаряш.
В този момент той сякаш изгаси гнева си. Гъстите му мигли блестяха с едва забележима влага от кипящите в него емоции, въпреки че самият Рейес ме изпепеляваше с поглед. И тогава, бавно, много бавно, се взе в ръце.
Избърсах една сълза, стекла се по бузата му, а той се извърна смутено, дълбоко в себе си, все още кипящ от гняв и вероятно уплашен от това, което можеше да направи.
Обърнах се към Дениз.
– Ще живееш?
Тя покри устата си с две ръце.
– Чарли, аз много, много…
– Веднага да се маха от къщата ми -каза студено Рейес, без да се обръща.
– Да тръгваме. – Джема поведе Дениз през стаята.
Гарет побутна и двете, след което застана на пътеката с Ош, в случай, че Рейес промени решението си.
– Всичко е под контрол – каза им Рейес, но те не помръднаха.
Погледнах Куки. Изглеждаше така, сякаш ще избухне в сълзи.
– Всичко е наред, слънце – уверих я, но не успях да я убедя.
Кук обаче кимна и тихо излезе от стаята.
– Рейес – повиках го и сложих ръка на гърба му. Опари ме дива жега. – Какво става? Ужасно си горещ и се държиш така, сякаш ще се взривиш всеки момент. Излизаш и изчезваш някъде с часове, а когато се върнеш посред нощ, усърдно ме избягваш. Не разбирам нищо.
Предвид всичко това, не можех да си представя как ще реагира на новината за Лоуър. Само от тази мисъл ме изпълваше смразяващ страх.
– Кажи й – каза Ош и се облегна на рамката на вратата.
– Заради мен ли е? – Наведох глава, страхувайки се да чуя отговора. – Заради това как изглеждам?
Рейес ме погледна яростно и аз отново почувствах проблясък на топлина.
– Не мога да повярвам на ушите си.
– Бременна съм, Рейес. И от дълго време приличам на дирижабъл.
Виждайки озадачения му поглед, замръзнах. Рейес беше очевидно изненадан.
– Изглеждаш прекрасно. И никога не си била толкова красива. Не разбираш ли? Ти си бог, а аз съм син на най-големия ти враг.
Реших да не зациклям на думите за красотата и попитах:
– И какво общо има всичко това?
– Ако ти не й кажеш, аз ще го направя. – Ош явно притискаше Рейес. Не мисля, че сега е подходящият момент за това. Или греша?
– За какво говори? – Попитах съпруга си, който погледна ядосано даева.
– Както искаш – каза Ош. -Тогава сам ще й изложа всичко.
Погледът на Рейес беше направо убийствен. Дори аз потръпнах. Той направи крачка към Ош и всяко движение излъчваше опасност.
– Това ще бъдат последните ти думи.
Даева кимна.
– Време ти е да отгледаш няколко яйца.
По дяволите, Ош беше шампион. Най-силният и бърз боец. Дори по-бърз от Рейес, както ми каза веднъж упоритият ми съпруг. Но Ош беше много по-нисък от него. Поне в човешки образ. Как, обаче да разбера дали размерът има значение в този случай?
Рейес направи още една крачка напред, но аз го спрях, като сложих ръка на гърдите му. Вярно, успях само, защото той ми позволи.
Тогава се обърнах към Ош:
– Кажи ми.
Даева се усмихна, което според мен беше излишно. Някак си твърде много му харесваше да се опълчва на Рейес.
– Не е спал след атаката.
– Какво? – Обърнах се рязко. – От каква атака? Кога си бил нападнат?
– От този момент преди осем месеца – отвърна Ош. – Няма да имаме никаква полза от него в битката, ако се наложи. Ако Дузината по някакъв начин премине границата…
– Осем месеца? – Изхъхрих най-накрая. – Той шегува ли се? Не си спал от осем месеца?!
Ние, разбира се, сме свръхестествени същества, но имаме човешки тела и човешки нужди. Нищо чудно, че Рейес постоянно изглежда уморен и разрошен. Веднъж изкарах три седмици без сън. Мислех, че ще умра. Но осем шибани месеца?!
– Защо? – Попитах Рейес.
– Още не сме стигнали до най-интересното – продължи Ош.
Челюстите на Рейес започнаха да играят.
– Да не си посмял. Спрях. Нищо не се получи и аз спрях.
– Спрял си какво? – Попитах аз, борейки се с нарастващия си страх.
– Колко опита направи, преди да спреш? Десет? Или дори повече?
– Спрях. Всичко друго няма значение.
За да напомня за себе си, зарових ноктите си в бицепса на Рейес и строго наредих на Ош:
– Разказвай.
– Мислеше, че може да намери начин да убие кучетата. – Очите на Ош блеснаха от забавление. – Ама сгреши.
– Да ги убие? – Местех поглед между даева и съпруга си. – А как точно протече търсенето на начина?
Този път Гарет проговори, макар и без намек за усмивка.
– Завличаше ги към светата земя, надявайки се, че това ще ги убие.
Изпаднах в такъв шок, сякаш току-що бях пъхнала вилица в контакта. Напълно онемяла и безмълвна, се втренчих в Рейес. Как изобщо му е минало през ума?
– Какво си направил? -прошепнах едва чуто.
Първоначално мълчеше, а когато ми отговори, ми напомни за ученик, на който го карат, че е пил предния ден:
– Опитах само няколко пъти. Нищо не стана, затова спрях.
– Петнадесет -добави Гарет. – Той опита петнадесет пъти.
Представих си Рейес, който не само се бори с кучета, но и ги завлича -нарочно! – До осветената земя, където отново се бие с тях. Светът около мен се завъртя и след секунда земята изчезна изпод краката ми.
– Може би, ако спеше поне от време на време, нямаше да слагат собствения задник на сребърна тепсия всеки път, когато опита – каза Ош от някъде в тъмнината около мен. – Тези копелета се бият наистина добре.
Сякаш на забавен каданс се отпуснах на пода. Всичко се замъгли пред очите ми. Три чифта ръце едновременно се протегнаха към мен, а след това се оказах в прегръдките на Рейес. Тежах половин тон, а той изобщо не се затрудни да се изкачи по стълбите с мен до нашата спалня. Там, където седяха Дениз, Джема и Куки. По дяволите, това няма да свърши добре.
– Тя още ли е тук? – Попитах сестра си, опитвайки се да отърся мъглата от главата си. – Майтапиш ли се?
– Трябва да се извиня – каза Дениз, кършейки ръце. – Какво се е случило с нея?
Погледът, който Рейес й отправи, би изсушил зимна роза. Само, че никой не би си обърнал езика да нарече Дениз цвете.
– Всичко е наред, слънце – казах на съпруга си и с жест го помолих да ме свали на пода.
Много внимателно Рейес ме пусна и ме придържаше, докато се изправя сама, след което каза:
– Няма да те оставя сама с нея. Дори не си и мечтай.
– Рейес, всичко е наред. Тя не искаше да ми удари шамар.
Кой да знае колко трудно изговорих тези думи! Но след това, самата аз се загледах ядосано в мащехата си. Имаше наглостта да се преструва, че се срамува.
– Не е тя тази, която ме притеснява. Значи, затова беше с Ейнджъл на поляната?
Рейес не отговори веднага.
– Да.
И ме излъга. Знаех. И той знаеше, че аз знам. С предизвикателно вирнат нос се отдръпнах. Рейес излезе от стаята секунда по-късно.
Обърнах се към жената, благодарение, на която детството ми се превърна в ад.
– Защо си още тук?
– Искам да обясня.
– Чарли – намеси се Джема, – изслушай я. Мисля, че ще е от полза и за двете ви.
– За какво? Тя никога не ме е чувала. Защо да я слушам? Както и да е, отдавна трябваше да маркирам душата й за Ош. Въпреки, че… тя няма душа.
– Нямам душа ли? – Каза през стиснати зъби мащехата.
Ето я – истинската Дениз. Знаех си, че всички тези глупости със загрижеността и желанието за помощ няма да продължат дълго.
-Винаги си ме мислила за бездушна! – Лицето й се превърна в яростна маска.
– Какво говориш, мила моя! Ти си самата прелест.
– Ти дори не се появи на погребението на собствения си баща.
Джема ахна силно.
– Седиш в тази дупка от месеци, – понесе Дениз усилено, – сякаш си в програмата за защита на свидетелите!
– Ако имам нужда от някаква защита, то тя е от теб.
– Стига! – Извика сестрата. – Сядайте! И двете.
Дениз седна на пейката до леглото, а аз скръстих ръце на гърдите си, демонстрирайки пълно нежелание да се подчинявам на никого.
Хващайки ме за ухото, Джема ме завлече до един стол в ъгъла на малката ни с Рейес спалня.
– По дяволите, Джем! Акушерка-Катрин няма да те погали по главата за това.
– Спри да я наричаш така. Името й е Катрин, точка.
Тя пусна ухото ми и аз разтърках увредения хрущял.
– Как го направи?
– Седни!
– Не, сериозно. Скоро ще имам бебе. Трябва да знам как да изкарам човек от строя, само като го хвана за ухото.
– Казах да седнеш.
Седнах.
– Ще ми кажеш по-късно, нали?
– Трябва да изслушаш мама.
– Не й дължа нищо.
– Тя го заслужава, Чарли.
– Чакай малко! Ти сама видя всичко. През цялото ни детство ти беше там и видя, какво трябваше да преживея с нейна милост. Да вземем последния шамар!
Това беше вторият шамар в живота ми, който Дениз ми удряше пред цяла тълпа от хора. И вторият беше не по-малко унизителен от първия.
– През целия си живот съм виждала и двете да се държите като деца на пясъчника.
– Да, но тя винаги започва първа.
– Изобщо не е така.
– Забрави ли как ме свали от колелото пред кварталните деца, само защото не съм измила чиниите? Или как се обърна и не направи нищо, когато едно момче хвърли пръст право в лицето ми? Или как се опита да ме блъсне с колата?
Дениз пое рязко дъх.
– Никога не съм се опитвала да те блъсна!
– Добре, току-що го измислих. Но всичко останало е вярно.
– Господи, Чарли -въздъхна Джема, – може ли сега да не си измисляме приказки?
– И защо? Трябва да имам нещо в резерв, в случай, че не си спомняш никакви страшни примери. Знам, че това, което казвам, изглежда нелепо детинско, сякаш нямам причина да я мразя толкова дълго. Но тя се държеше с мен така всеки ден. Каквото и да направя. Никога не ме е хвалила, никога не е вземала моята страна. Постоянно ми се караше, търсеше причини, едни от други по-глупави. Сякаш се превърна в личната й мисия да направи всичко, че другите да ме смятат за нищожество. Майките не унищожават и не се подиграват, Джема. Те отглеждат, поддържат и ценят. Точно както тя направи с теб.
– Това не е вярно, Чарли -каза сестра ми с лекарския си тон.
– Тя ме удари пред куп хора. А бях на пет години.
– Чарли, опитай се да се поставиш на нейно място. Положението беше ужасно. Казала си на жената, чиято дъщеря е била издирвана седмици наред, че момичето е точно пред нея.
– Така беше.
– Ние сме простосмъртни, Чарли, и не знаехме нищо. Мама беше ужасена, затова се паникьоса.
– Като преди няколко минути? – Потърках бузата си и погледнах мащехата си, която беше достатъчно умна, да се преструва, че е смутена. – И днес ли изпадна в паника?
– Да – отвърна тя.
Изсумтявайки, погледнах Джема.
– Знаеш ли, че жената ми даде колело, когато заведох ченгетата до тялото на дъщеря й? А майка ти не ми позволи да го задържа.
Джема изглеждаше зашеметена.
– Помогнала си на жената да се отърве от неизвестното. Естествено, че ще иска да ти благодари.
– Дори непознатите вярваха в способностите ми, а тя – премерих Дениз с ядосан поглед – постоянно ме караше да се чувствам като идиот.
– Не мисля, че трябваше да те поощряват за това, което направи. Трябваше да знаеш, че е грешно. Не можеш да казваш такива неща наляво и надясно, дори и да са истина.
– Е, научих си урока. Не е нужно да се притесняваш. Свършихме ли?
– Не – отвърна Джема. – Мама иска да обясни.
– Опитах се да те науча на нещо – започна Дениз. – Да те възпитам.
– Не. – Станах и започнах да обикалям из стаята. – Ти беше напълно безразлична към мен. Дори не това, ти ме мразеше. Това не е възпитание, а наказание.
– Никога не съм те мразила.
– Е, не ти пукаше за мен. Ако това не е омраза, тогава какво е?
– И не съм била безразлична.
– Ти беше чудовище! – Изкрещях, неспособна да се сдържа. – Защо си тук? Защо изобщо говориш с мен?
Раменете на Дениз се разтрепереха и тя се прокашля. А не така, няма да изкара мен лошата в цялата тази глупост. Може би сълзите й да са повлияли на баща ми, но аз няма да се хвана и за секунда.
– Не бях безразлична, Чарли.
Засмях се безрадостно.
– Страхувах се от теб.
Не можейки да повярвам, че мащехата ми разиграва тази карта, въздъхнах тежко.
– Уплашена бях до смърт от теб. Ти беше… различна. Нещо, което не може да се нарече човешко. Затова се страхувах от теб.
– Ами, трябвало е! Сега, както се оказва, вярваш във всичко това?
– Моля те, Чарли, изслушай я. Ние сме в това от толкова време! – Включи се Джема.
– Значи ти си нейният личен психолог? Тогава ще ти дам съвет. Антипсихотиците правят чудеса.
– Трябва да й отделиш поне малко от времето си.
– През целия ми живот тя се държеше с мен като с лайно. Единственото нещо, което й дължа, е среден пръст и игнориране.
– Права си – каза внезапно Дениз. – Права си за всичко.
Хвърлих поглед към сестра си.
– Виждаш ли?
– Ако ми позволиш да обясня всичко – продължи мащехата ми – ще си тръгна днес и няма да се върна отново, освен ако, разбира се, не промениш решението си.
– Няма да променя мнението си за нищо на света. Слушам.
Дениз се взираше в треперещите си пръсти.
– Когато бях малка, майка ми претърпя инцидент.
Мамка му! Нямах желание да слушам истории от живота й, за бога. Можеше да се проточи дълго време и вече много, много исках да отида до тоалетната.
– Закараха я в спешното. Състоянието й се стабилизира, така, че ни позволиха с баща ми да я посетим. Беше много страшно да я видя, заобиколена от всички тези устройства и монитори.
Гледах с копнеж вратата, чудейки се дали някой ще забележи, ако избягам за няколко минути. Пип явно си играеше на скокове с пикочния ми мехур, а признанието на Дениз определено нямаше да свърши скоро.
– Татко отиде за кафе и докато го нямаше, мама се събуди. Тя ме погледна сънливо и протегна ръка. И тогава машините полудяха. Кръвното й налягане падна. Дотичаха сестри и лекари, и скъсаха едно от одеялата й. Беше синьо.
Лично аз не харесвам много синьото.
– Всички се суетяха, опитвайки се да свестят мама. Тя се събуди отново, но мониторите все още бяха в пълен хаос. Мама се огледа и заговори. Нещо от рода на “Добре, разбирам, не можех да си представя…”. И имаше толкова любящ поглед! Погледнах нагоре и видях с кого говори. Беше ангел.
Веднъж и аз видях ангел, но реших, че сега не е моментът да го споменавам.
– Той изчезна. Всички ме забравиха. Върнаха мама в операционната. По пътя й направиха сърдечен масаж, но тя вече беше починала. Когато се върна, татко разля кафето си. Опитах се да му разкажа за ангела, но той видя само одеялото, което сбърка за кърпа.
Осъзнах за какво става дума. Когато бащата на Дениз почина, бях на четири години. Той дойде при мен и ме помоли да й предам съобщение. Нещо за сините кърпи. Бях твърде млада и нищо не разбирах. А по-късно не ми пукаше.
– Докторите се върнаха и казаха, че мама вече я няма. Татко се разплака. Непрекъснато му говорех и говорех за ангела, а той виждаше само синята кърпа.
Определено ще имам нужда от кърпа, ако не вляза в банята възможно най-скоро.
– Татко каза, че понякога синята кърпа е просто синя кърпа. Тези думи станаха негова мантра. Когато се случеше нещо необяснимо, той ги повтаряше отново и отново. Но за първи път говорихме за този ден две години преди да срещна Лиланд.
Класика. Направихме скок във времето. Кръстосах крака и се опитах да не се извивам. Седнала на пейката до Дениз, Джема докосна ръката й. Те винаги са били близки. Честно казано, опитах се да разбера защо е така, но някои неща са просто невъзможни за обяснение. Като например НЛО-то и чарлстон-панталоните.
– Татко получи масивен инфаркт, но оцеля. Един ден, докато вечеряхме, той ме погледна внимателно и каза: „Понякога синята кърпа не е просто синя кърпа“. Но по това време вече бях пораснала и бях станах истински скептик. Като цяло… – Дениз се сви, сякаш се срамува. – По принцип не му вярвах. И то, след това, което видях с очите си в детството. Обвинявах лекарствата, които пиеше. А след като се запознах с баща ти, претърпях инцидент.
– Тоест, изводът от цялата тази история е да не се возя в една кола с теб или с някой от роднините ти?
– Чарли – каза Джема монотонно и без намек за преценка. О, обичам психологията!
– Баща ти се втурна в болницата и ви доведе и двете. Казаха му, че почти не съм умряла.
“Почти” е ключовата дума тук.
– Сигурно му позволиха да ви доведе, защото беше ченге. – Дениз се засмя скръбно. – А аз едва бях в съзнание.
Точно както сега, едва не изтървах аз.
Тя ме погледна с разсеян поглед.
– Тогава го видях.
Имах много възможности за този „него“, затова реших да замълча.
– Видях светлината ти, Чарли. Вярно, само за момент.
– Не знаех за светлината – каза тихо Джема, – докато Дениз не ми каза.
– Добре дошли в клуба – казах аз. – И аз не я виждам.
Дениз ме гледа няколко секунди с широко отворени очи и след това продължи:
– Тогава реших, че съм сънувала всичко. А около година по-късно отново вечеряхме с татко. Разказах му за това, което видях. Опита се да ми каже колко си специална. А аз се засмях и повторих мантрата му: „Понякога синята кърпа е просто синя кърпа“.
– Честно казано, до тук не чух “съжалявам”.
Джема ме погледна ядосано. Жалко, че не знаеше колко ми е пълен пикочния мехур в момента. За Бога, аз се сдържах с последни сили. Но сега вече не исках да си тръгвам. Когато Дениз и Джема решат да си тръгнат, ще имам страхотно извинение да се сбогувам възможно най-бързо.
– Бавно започнах да разбирам, че татко е прав. Ти си специална. Различна. Тогава не знаех, че помагаш на баща си да разкрива престъпления. Лиланд криеше това от мен дълго време.
– Не мога да проумея защо така изведнъж.
– Разбрах всичко едва след онази случка в парка с майката на изчезналото момиче. А когато разбрах, побеснях.
– Защото той ми обръщаше внимание?
– Защото не исках да повярвам на това, което видях с очите си. Въпреки случилото се, аз се убеждавах, че ангелът е само плод на въображението ми. Че майка ми не е отишла в по-добър свят. Че няма свръхестествени същества като ангели и демони. А от момента, в който разбрах за теб, всичко, което ме крепеше до тогава, започна да се руши. В света има твърде много болка и страдание. Не исках да повярвам, че някакво всезнаещо, всемогъщо същество е отговорно за тези ужаси. Станах атеист. Хората са или лоши, или добри. И никой дявол не ни насърчава да станем зли.
– Е, трябва да се съглася за хората.
– Ами дявола? – Попита Джема.
Специално за Дениз, бавно разтегнах устните си в усмивка:
– Омъжена съм за сина му.
– Чарли, това не е смешно.
Погледнах сериозно сестра си.
– Не се шегувам, Джем.
Тя се наведе напред и по някаква причина едва чуто прошепна:
– И така… Сериозно?… Искам да кажа…
– Да. Той е син на Луцифер.
Надявах се, че тази новина ще накара Дениз да се втурне така, та чак петите й да заблестят. Но вместо това тя заговори отново. Как може да е толкова досадна…
– След разговора ни в къщи, когато ми предаде казаното от татко за сините кърпи, последните отчаяни трохи от моя атеизъм се изплъзнаха през пръстите ми. Не знаех какво да правя. Как да живея с него. И тогава времето сякаш отлетя. Аз и баща ти имахме проблеми и…
– След като татко почина – прекъсна я Джема – мама започна да ходи на църква.
– Наистина ли е в по-добър свят сега? – Дениз изхлипа в носната си кърпичка.
– Всъщност последният път, когато го видях, беше в банята.
И двете ме гледаха с отворени усти и замигаха бързо.
– Какво толкова? Бях облечена.
– Той е тук? – Попита Дениз.
– Не. Поне не в момента. – За всеки случай се огледах. – Честно казано, не знам какво става с него. Но наистина, наистина трябва да бягам по малка. Може ли да приключваме вече?
– Не. – Цялата поза на Дениз крещеше, че няма да отстъпи. – Искам да те помоля за прошка.
– Прошка? От мен? – Изсумтях насмешливо.
– Чарли – започна Джема предпазливо, – ти обеща да изслушаш мама.
– Обещах и я изслушах. Но не съм давала други обещания.
– Всичко е наред. – Дениз погали Джема по ръката. – Чарли ме изслуша. Нямам право да искам повече. Но бих искала да знаеш, че много съжалявам за всичките страдания, които съм ти причинила.
– Мисля, че пропускаш нещо -посочих аз.
– Може би.
– През цялото това време знаеше коя съм. Знаеше, че имам някаква дарба, че аз, например, съм специална или нещо подобно. Но ти категорично го отрече и направи всичко, за да ме накараш да се почувствам като последното лайно заради това. А сега ми казваш, че си знаела всичко, и аз, видиш ли, трябва да се почувствам по-добре? Повярвай ми: след подобно признание ти си още по-голяма глупачка, отколкото винаги съм си мислела.
Джема наведе глава тихо:
– Понякога трябва да простим. Не заради другите. Заради себе си.
– Права си, Чарли. Борих се с истината, борих се с теб. Борих се с баща си, с твоя и дори със самия Създател. Нямам кого да обвинявам освен себе си. – Дениз се изправи, пъхна носната си кърпичка в чантата и тръгна към вратата. И тогава, без да поглежда назад, каза: – Ако някога намериш място за мен в сърцето си, знай, че наистина бих искала да бъда част от живота ти. И част от живота на Пип. Ще направя всичко, което искаш. Ще помагам с бебето, ще пазарувам, ще сменям пелените. – Гласът й замлъкна за момент. – Моля те, поне си помисли.
Дениз си тръгна, но Джема имаше какво да каже накрая.
– Отне й няколко месеца, да спре да плаче всеки ден за татко. Тя измина дълъг път, Чарли. Освен нас не й е останал никой. Моля те, поне помисли за нейното предложение.
– Ще си помисля. Но първо ще пикая.