12
Отиваме до края на парка и чакаме. Все пак съм там по някаква причина, и тази причина се разхожда из парка, докато си говорим. Джилиан, медицинската сестра
която разроши косата ми в болницата, върви към нас. Ако тя не беше толкова мила с мен, никога нямаше да се опитам да я намеря отново. Но тя беше и сега не мога да я оставя да си отиде. Просто не мога.
Тя говори по мобилен телефон, смее се, напълно неосъзнавайки, че е на път да бъде намушкана с нож в собствената си къща.
Ние я следваме, като се държим настрана, за да не ни забележи. Тя е хубава, точно както си я спомням, с тъмно руса коса и широка усмивка. Когато стигаме до къщата и, аз скривам Ким зад група храсти, заставам пред задната врата и чакам. Това е моментът, който видях в болницата. Санитарят е влюбен в нея, но тя иска да бъдат само приятели. Той не го приема добре.
От друга страна, нещата биха могли да се променят. Надявам се, че всъщност е така.
Не съм сигурен дали съдбата е определена на камък, но смятам, че може да се случат много неща, които да насочат Доналд по различен път. Това беше преди години. Може би е намерил някого. Или се е научил да приема отхвърлянето
малко по-добре. Или е умрял при странен инцидент с дефибрилатор. Със сигурност някой трябва да ги почисти.
За съжаление, случаят не е такъв. Усещам го. Той вече е вътре.
Опитвам да отворя вратата. Тя е заключена, естествено. Бутам я с рамо.
Обикновено разбиването на вратата не би било проблем, но тъй като наскоро се случи да ме пребият, вратата се оказа по-голям проблем отколкото очаквах. До момента, в който натискам достатъчно силно, за да счупя рамката на вратата,
Доналд я е пробол с нож.
Те са в кухнята и. Тя крещи, докато той отново вдига ножа.
Моли го да спре. Влизам зад него. Тя пада назад срещу
хладилника, а той тъкмо се канеше да забие ножа в сърцето и, когато аз казвам:
– Така или иначе ще отидеш в ада. Защо да отлагаш неизбежното?
Той спира и завърта глава, което помага на инерцията, когато аз счупвам врата му.
Джилиан е ужасена. Тя се задъхва и хвърля окървавените си ръце върху устата си. След това, когато Доналд се свлича на пода, аз удрям главата му в плота.
– Той се криеше в къщата ти, когато се прибра – казвам и, като оставям тялото му да се свлече докрай на земята. – Той те нападна. – Издърпвам краката му малко навън, така че да изглежда, че е паднал. – Ти отвърна на удара. – Има
чаша вода на плота. – Бутна го. – Хвърлям съдържанието върху пода. – Той се подхлъзна. Падна върху плота. Счупи си врата.
Тя не потвърждава нищо от думите ми. Самата тя се свлича на пода и се взира с ужас, напълно заслепена от случилото се.
Отивам при нея. Хващам я за раменете. Разтърсвам я, докато не се съсредоточи върху мен.
– Какво стана?
Клепачите и потрепват.
– Какво?
Разтърсвам я отново.
– Какво се случи тук?
– Аз… Той беше в къщата.
– Чакаше те.
– Чакаше ме. Той ме нападна. Прободе ме с нож. – Тя се задъхва, когато осъзна, че наистина е била прободена. Започва да се хипервентилира. Повдигам я от пода и я слагам на един стол.
– Какво следва?
– Аз… аз го бутнах и той се спъна назад. Той падна. Удари си главата в плота.
– Трябва да забавиш дишането си. – Сложих ръка на гърба и. – Ти ще изгубиш съзнание и трябва да се обадиш на бърза помощ.
Тя кимва, изплашена до смърт, и постепенно започва да ме разпознава.
Виждам го в изражението и.
Променям своето. Втвърдявам го. Поклащам глава. Тя отново кимва, разбирайки.
Навеждам се над нея и я целувам по бузата. Тя иска да ме прегърне, но не го прави.
Мисля, че не иска да имам кръв по дрехите си. Аз нося
суичър, така че тя не знае, че дрехите ми вече са окървавени.
– Обади се на полицията – казвам аз.
Тя поставя ръка върху бузата ми.
– Той щеше да ме убие.
– Обади се на полицията – казвам отново. След това излизам.
Чувам прошепната благодарност, докато бързам да изляза през вратата.
Вече не мога да видя какво се случва с нея. Бъдещето и вече е нейно. Доналд е бил обречен на ада в момента, в който е взел решението да отнеме живота и, така, че въпреки, че не успя да я убие, той все пак ще падне. Аз не се задържам наоколо достатъчно дълго, за да може подът да се отвори и да го погълне. Виждал съм само един човек да отиде в ада. Нямам желание да го видя отново.
С Ким се връщаме в апартамента и аз се чудя защо го направих.
Защо изложих врата си за Джилиан. Тя трябваше да умре. Чудя се дали съм завъртял ключ в някакъв космически ред във вселената. Чудя се дали този един прост акт ще доведе до унищожаването на нашия свят след сто години. От друга страна, също толкова лесно може да съм го спасил. Невъзможно е не може да се знае какво ще причини една малка промяна. Какъв ефект ще има пеперудата. Може би цунамито ще се случи, независимо дали пеперудата размахва крила или не.
Връщаме се преди Ърл да го направи и Ким отново измива кръвта от мен.
Дава ми чиста риза. Приготвя ми спагети. Тя иска да попита какво стана, но не го прави. Което е добре. Все още се примирявам с факта, че току-що съм убил човек. Ако мога да го направя веднъж, защо да не мога да го направя отново?
Не, не мога. Не мога да рискувам да вляза в затвора и да оставя Ким сама. Тя ще бъде настанявана от едно приемно семейство в друго приемно семейство. Поне в нашата ситуация, аз знам, че мога да се грижа за нея. Мога да бъда тук за нея.
Назад към част 11 Напред към част 13