17
След като бях осъден, веднага ме прехвърлиха в затвор за физически и психологическо изследване. Няколко седмици по-късно ме прехвърлят в държавния затвор. Аз съм най-младият в групата. Мъжете, които се прехвърлят заедно с мен, са смесица от новаци и опитни. Опитните са нервни. Неспокойни. Вбесени. Новаците са уплашени до смърт. Единият е толкова уплашен, че направо трепери. Аз
искам да му кажа да се успокои, но няма да е от полза. Той
ще стане нечия кучка така или иначе.
Слухът за мен се е разпространил в затвора. Един от по-опитните затворници ме иска, но все още не знае за репутацията ми. Преди да ме преместят в градския затвор, ме наричат Дъхът на дявола. Но обречените не харесват нищо
повече от предизвикателство в земния си живот и още първия ми ден поставят цена за главата ми.
Тъкмо съм седнал с подноса си за обяд, когато го усещам. Трима мъже са се насочват към мен от различни посоки. Те имат самоделни ножове и ще ме вкарат в болница, ако не в земята. Ню Мексико, известна банда, иска да извърши преврат. Те искат да ме поставят на мястото ми.
Изчаквам, докато се приближат малко повече. Един от охранителите, момче, което е ново за всичко това, както и аз е забелязало активността. Той е разтревожен. Обажда се за подкрепление. Но те са върху мен, преди да успее да каже и дума.
Отблъсквам юмрук му, извивам му ръката и понеже съм бесен
счупвам врата му, преди още да разбере какво го е сполетяло. Същото правя и с другите двама. Единият осъзнава какво се случва и се опитва да се отдръпне, но аз не съм в настроение да го оставя. Той е особено гаден екземпляр, който е бил заклеймен за ада, когато е изнасилил съседското момиче и след това я е отвел в една горичка където я удушава, за да не го издаде. Първо му счупвам гръбнака, а после оставям болката да се разнесе из организма му, след което му счупвам врата.
Няколко секунди по-късно съм приклекнал върху масата. Всяко лице в столовата се взира в мен зашеметено. Охранителят, който викаше подкрепление, все още държи радиостанцията пред устата си. Челюстта му виси отворена.
Изправям се. Слизам надолу. Вземам подноса си и се премествам на друга маса. Един стар мъж ме гледа. Но не се страхува от мен. И не иска да ме чука или да ме направи своя кучка. Така че веднага го харесвам.
Той се засмива.
– Определено знаеш как да направиш впечатление.
Намигвам и изяждам каквото мога, преди охраната да ме обгради. Храната не е толкова лоша, колкото очаквах. Ял съм и по-лоша.
Мястото се заключва. Всички са на земята, когато четирима
охранители се втурват към мен. Оставям ги. Те просто си вършат работата. Така че съм с лице надолу и отново съм задържан от мъже с пистолети и, което е по-лошо, с електрошокови палки. Тези шибани неща нараняват.
Охранителят, който пръв забеляза тримата затворници да се приближават към мен, се застъпва за мен по време на разследването. Аз, разбира се, съм в карцера, но получавам личен разпит от надзирателя. Провежда се пълномащабно разследване и мисля, че единствената причина да не ми бъде повдигнато обвинение е заради показанията на онзи пазач. Името му е Госет. Той е… заинтригуван от мен. Предпазлив. Вбесява се малко, когато поглеждам в негова
посока. Може да ми бъде полезен някой ден.
Посещават ме група мъже от щата. Те ми казват колко
съм умен. Казват, че коефициентът ми на интелигентност е така нареченият „неизмерим“. Искат да направя още тестове.
– Аз съм в затвора – казвам им. – Колко умен мога да бъда?
Отказвам тестовете и те си тръгват с опашки, прибрани между краката си.
След като ме пускат обратно в моя сектор, свиквам с бандитския живот доста лесно. В по-голямата си част никой не си прави шега с мен. Впрочем не често.
Винаги има един или двама, които се опитват да си извоюват име. Аз съм превърнат в най-голямото предизвикателство.
И тук има банди. Организации, които работят вътре, и
извън системата. Няколко от тях се опитват да ме вербуват, но след като им става ясно, че няма да бъда вербуван от никоя от тях, те се успокояват малко. Те знаят, че няма да ги нападна по заповед на вражеска банда.
Всичко е въпрос на политика и оцеляване.
Ежедневието в затвора е отчасти скука, отчасти оцеляване и отчасти глупости. От време на време някой надзирател се възгордява прекалено много от себе си. Или банда нарежда убийство. Или избухва случаен бой. Тук обаче, битките са смъртоносни и се приемат много сериозно.
Решавам да използвам времето си разумно. Продължавам това, като започнах да уча през нощните часове, изучавайки право, като същевременно се запознавам и с компютрите. Основно как да ги хаквам. Едно от първите неща, които правя, е да проникна в моята алма матер, където прекарах три месеца в изучаване на неща, които вече знаех, и да си фалшифицирам диплома за средно образование. След това получавам онлайн диплома по право.
Ставам и местният компютърен специалист. Администрацията ме привлича да поправям всички компютри.
Създавам вируси, които да нахлуват в определен ден и час. Те ме викат, и аз изкоренявам собствения си вирус, само за да засадя друг, който да започне да действа няколко месеца по-късно. Питат ме защо не мога просто да поправя компютрите наведнъж от всички вируси. Казвам им да спрат да посещават порно сайтове и всичко ще остане поправено. Това ги спира всеки път.
* * *
Така че всичко това ме занимава за няколко години, когато Дъч не е в някаква смъртна опасност. Осъзнах, че на пътя и се изпречват неща, заради това, което е тя. Така трябва да беше. Никой не би могъл да влезе в толкова много
неприятности без малко свръхестествена помощ.
В исторически план жътварите никога не са живели много дълго. Те умират млади, а след това изкарват мандата си, като пренасят душите през измеренията.
Откъде знам всичко това? Научавам много. Спомням си много. Като кой съм аз. Откъде съм. Сякаш парче стъкло, което се е счупило се сглобява отново. Бавно. С болка. Всяко парче като бръснач се вписва в следващото, а картините заливат паметта ми.
Виденията на ада изпълват нощите ми. За нечовешки армии и епични битки.
Това е частта, която ме изненадва най-много, защото осъзнавам, че са били прави за мен. Всички шепоти, всички слухове и намеци за това, че съм синът на дявола. Аз не съм човек. Не знам какво точно съм, но знам, че има част от мен, която не е по-човешка от Дъч.
Също така научавам много, благодарение на способностите ми да навлизам в света без контрол. Не е като решетките на затвора да могат да ме задържат. Мога да отида навсякъде.
След като осъзнах, че Дъч е истинска, че буквално напускам тялото си, за да я видя, да я потърся, осъзнах, че мога да отида навсякъде.
Мислят, че имам припадъци. Правят тестове, но те ще направят само това за сметка на държавата. Вероятно това е добре, тъй като не мисля, че са наистина припадъци. Не и в медицинския смисъл на думата.
Понякога ме подмамват и получавам пристъп. Неудобно е. Изглежда като слабост от страни. Когато съм в това състояние, всеки може да се нахвърли върху мен. Мога да бъда мъртъв, защото една жена, който има склонност да се забърква в толкова много гадости е на път да бъде убита.
В един неподходящ момент ме връхлита друго осъзнаване. Един секунда съм на койката си и чета, а в следващия момент съм пред Дъч. Тя е в колежа UNM и е нападната. Естествено. Гневът избликва вътре в мен толкова горещ и ярък, че дори не се замислям, преди да размахам меча си
и да прережа гръбнака му.
Това не е изненадващата част. Тя ме беше повикала при себе си. Тя буквално ме беше призовала. Винаги ли е постъпвала така? Дали аз съм я търсил през цялото време, или и тя ме беше викала?
Смятам, че това е въпрос на избор. Прокарвам устни по устата и, преди да си тръгна, а тя да остане да се справя с охраната на кампуса. Когато се връщам, съм прободен с нож от синдикален новобранец. А аз си мислех, че сме постигнали съгласие. Или поне взаимно разбиране.
Не убивам момчето. Не искам да имам проблеми. Но това се набива на очи колко вредни могат да бъдат близките до смъртта преживявания на Дъч. За мен. Не за нея.
Малко пребивам момчето. Счупих му носа. Вероятно и ларинкса му. След това го предам на Синдиката. За съжаление, ударът не е бил поръчан. Момчето е действало на
своя глава. Начинаещ подражател, който иска да се прочуе. Той умира в същия ден в локва от собствената си кръв. В локва, която не беше моя заслуга.
След малко повече от две години ме посещава Амадор. Той идва всъщност веднъж месечно, но това посещение е специално. Това посещение ще остане в историята като деня, в който едва не счупих врата на най-добрия си приятел.
– Арестуван съм за нападение при утежняващи обстоятелства – казва ми той. – Така, че е почти сигурно, че ще вляза в затвора.
Гледам го учудено. Той е на път да се ожени. Годеницата му е бременна. Никога не е бил толкова щастлив.
Той прочиства гърлото си. Почуква с пръсти по масата.
– Защо? – Питам го.
– Защото нападнах полицай.
– Не, защо рискуваш всичко…?
– Той е шибано ченге, Рей. Човек като теб и мен.
Той греши по този въпрос.
– Само че този човек е абсолютна гад. Преследва Бианка,
и когато тя съобщава за това – вместо да ми каже – той подхвърля открадната бутилка Окси и я арестува.
Ръцете му се свиват в юмруци, а очите му се насълзяват от емоция.
Чувствам се, разстроен заради него.
– Те си мислят, че понеже носят шибана значка, са над закона.
¡Cabrones, hijos de puta! Policías como ellos deben morir en un baño de sangre.(Гадове, кучи синове! Полицаи като тях трябва да умрат в кървава баня.)
Макар че той се изказва на родния си език, не мога да не почувствам, че това е отчасти моя вина. Ако Амадор знаеше на какво съм способен – наистина знаеше – можеше да дойде при мен, вместо да поеме въпроса в свои ръце. Аз можех,
със сигурност мога да разбера желанието му за кръв. Чувствах се бесен.
– Единствената причина, поради която успях да дойда при теб днес – каза той, успокоително е, че всичко това се случи снощи. То не е пратено в техните системи. Но не мисля, че ще мога да идвам да те виждам повече. Не и за известно време.
Това беше най-малкото ми притеснение.
– Не знам къде ще ме изпратят. Надявам се да е тук – казва той с горчива усмивка, осъзнавайки иронията на надеждата си да бъде изпратен в определен затвор с максимална сигурност.
– Ще се погрижа за полицая – казвам аз.
– И как ще го направиш, като си затворен тук?
По лицето ми се разстила бавна усмивка, така че той свива рамене и се съгласява с нея.
– Просто се опитай да се увериш, че ще те изпратят тук, ако адвокатът ти има някаква дума по въпроса.
Той кимва и ние оставяме сбогуването си да виси във въздуха около нас, без да сме сигурни кога ще се видим отново. Той е един от добрите. Ако той не беше, щях да го видя още в мига, в който го срещнах. Той заслужава възмездие.
Бианка още повече.
Същия следобед отивам на работа. Един от компютрите на заместник-началника на затвора се е прецакал, а той и охранителят, който ме наблюдава, знаят за компютрите толкова, колкото една катерица. Хаквам компютъра на полицая и го карам да изглежда така, сякаш той е
ръководител на огромен център за разпространение на детско порно. Дори създадох банкова сметка със стотици малки депозити от цял свят.
По времето, когато Амадор е осъден и изправен в затвора, полицаят е застрашен от няколко десетилетия зад решетките. Най-вече защото реших да подплатя автобиографията му с малко трафик на наркотици и няколко хубави обвинения в изнудване.