Даринда Джоунс – Чарли-Дейвидсън – По-яркa от слънцето – Новела 8,5 – част 2

2

Когато се събуждам, вече не съм в мазето. Уморен и дезориентиран, не разпознавам заобикалящата ме среда. Отне ми минута, за да осъзная, че съм в болница. Болница. Оставам неподвижен, когато влиза медицинска сестра. Проверява венозната ми система. Казва ми, че съм имал припадък.
Добре. Всичко това е прекрасно, но аз винаги имам припадъци. Имах ги от тригодишна възраст. Откакто за първи път видях светлината на Дъч. Защо съм в болница? Никога не съм бил в болница. Никога не съм бил дори при лекар. Аз съм в синя престилка, а ръцете ми са облепени с тиксо. Едната е с интравенозна система. В другата има
превръзка, която се простира от лакътя до китката.
Ърл седи до мен. Евтиният му одеколон витае във въздуха около мен като сълзотворен газ. Отвътре той е бесен. Усещам го като нагорещени игли по кожата. Отвън той е усмихнат. Усмивката на лицето му е нещо страшно. Той флиртува с медицинската сестра. Тя се смее и свежда глава. Той потупва ръката ми с пясъчни ръце и ме нарича Александър. След това стиска здраво ръката ми стиска, сякаш не знам какво, по дяволите, означава „Александър“.
Очи надолу. Устата е затворена.
Първата ми мисъл е за сестра ми Ким. Тя не е истинската ми сестра, но определено е следващото най-добро нещо. Тя е всичко, което имам, и Ърл го знае.
– Доста си се раздрал – казва медицинската сестра.
Не казвам нищо. Само кимам.
– Аз съм Джилиан. – Тя проверява превръзките ми. – Господи. – Тя се отдръпва изненадано. – Почти излекувано. Как, за Бога, това е…? – Тя спира и поправя изражението си. – Това е невероятно. Обзалагам се, че скоро ще можеш да се прибереш у дома.
Кимвам отново и се свивам от копнежа, който изпитва към мен. Тя иска да има дете.
Момче точно като мен. Сладко. Учтиво. Умно. Тя няма представа какъв съм аз.
Колко съм мръсен. Колко лош. Жал ми е за нея.
– Готов ли си да се прибереш вкъщи, шампионе? – Пита ме Ърл.
Той разрошва косата ми. Шибаната ми коса, сякаш съм двегодишно дете. Горещи кладенци се надигат в мен. Изгарят кожата ми. Прехапвам устни и кимам като добра малка кучка. Негови думите. Малка кучка. Просто се случва да съм съгласна с тях.
Джилиан се смее. Очите и блестят, когато ме поглежда. Обръщам се. Тя трябва да запази това за някой, който заслужава повече.
– За съжаление, може да минат още няколко дни – казва тя. – Все още не знаем какво причинява тези припадъци. Но се обзалагам, че ще излезете оттук за нула време.
Гневът на Ърл достига нов връх.
– Имаш интересни белези по себе си – казва тя. Тя иска да
да ги разгледа. Да ги види отново. Да ги разгледа по-внимателно.
Не я насърчавам. На Ърл не му харесва, когато хората ги забелязват. Моите рождени белези. Извивките и линиите, които покриват голяма част от раменете ми и гърба. Бяха наистина светли, когато бях дете. Едва забележими. Те стават все по-тъмни, а формите започнаха да се появяват в сънищата ми. Сякаш означават нещо. Сякаш водят нанякъде. Вероятно към тъмнината.
Ърл кимва.
– Те са там, откакто се е родил – казва той, сякаш знае.
– Е, ще съобщя на доктора, че е буден. – Усмивката и е невинна като слънчева светлина върху цвете.
Влиза един мъж, санитар, докато тя пише в картата.
Той поглежда към Джилиан взема кошчето за боклук, избърсва плота в банята и поглежда отново към нея. Поглеждам го втренчено. После поглеждам обратно към Джилиан. После отново към него.
Името му е Доналд. Има мазна кафява коса и дебели очила, и ще я намушка до смърт след няколко седмици. Той иска тя да излезе с него.
Тя е мила. Никой не е мил с него. Но когато тя му казва, че иска само да бъдат приятели, той е бесен. Нарича я дразнителка. Нарича я курва. Той е чакал толкова дълго за нея. Надявал се е толкова дълго. Ако той не може да я има, никой няма да я има.
Затварям очи. Опитвам се безуспешно да блокирам сцената, която се разиграва в главата ми. Сцена, която мога да си представя само защото той отива в ада, а аз виждам нещото, което заклеймява хората за ада. Това първо ужасно действие, което извършват и което определя съдбата им. Знам имената на всички които отиват в ада, и знам дали човек отива там в момента, в който се срещнем, независимо дали човекът е извършил грях или не.
Адът не е добро място. Виждал съм това и в сънищата си. В моите кошмари. Повечето от тях са за графа. За ръцете му и ноктите му и зъбите му. Но понякога сънувам ада. За огъня и агонията и войниците. Армията на дявола. Виждам ги отвисоко, докато маршируват.
Как се бият. Командвам ги, сякаш съм го правил от векове, а това не може да е добре. Има само един начин, по който мога да виждам такива неща. Аз съм лош.
Аз съм лош, защото само един лош човек би могъл да знае неща за ада.
Искам да кажа на Джилиан за Доналд, но не мога. Не и с Ърл точно там.
Тя така или иначе няма да ми повярва.
Гневът на Ърл се засилва, когато медицинската сестра му казва, че ще минат още няколко дни, и аз знам, че съм в още по-голяма беда. Но това е добре. Все още усещам
светлината. Тя прониква през кората. Външната обвивка. Потъва дълбоко в мен. Той не може да ми я отнеме. Искам да мечтая за нея още малко, но в момента, в който сестрата си тръгва, Ърл изтръгва интравенозната система, хвърля дрехите ми и ми казва да се облека. Тихо. Иначе знам какво ще се случи.
По дяволите, знам.

Назад към част 1                                                               Напред към част 3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!