Глава 10
„Вероятно дори няма да забележа как изпадам в старческа лудост.“
Факт
Пип е в безопасност.
Отново и отново си повтарях тази мантра, надявайки се, че рано или късно самата аз ще повярвам в нея.
– Чудесно, – казах от прага с най-вялия и съблазнителен глас, който можах да докарам.
Полицай Тафт вдигна очи, спирайки да попълва документи на компютъра. Или може би играеше на Pac-Man. Кой знае? Смяната на Тафт току-що започна, затова дойдох. Малко по-късно, той ще отиде да пази нашите улици и ще ми бъде много трудно да го хвана.
– Дейвидсън – поздрави той и се огледа, за да види дали няма да го види някой, че говори с мен. Тафт винаги се тревожи за репутацията си, която, честно казано, и без това не е най-безупречната. – Тя тук ли е?
Захарната Слива, известна още като Ребека, по-малката му сестра. От време на време играя ролята на пощальон. Много ми харесва позицията, но бонусите от нея са лоши.
– Искам повишение – казах, като се настаних неканена на стола до бюрото на Тафт.
– Не ти плащам.
– Така е.
Тафт стисна устни и продължи да прави това, което правеше преди да пристигна. Не изглеждаше много зле. Наистина. Даже беше наедрял. Или е започнал да ходи на фитнес, или се е увлякъл твърде много с поничките. Не мога да кажа веднага. Накратко, изглеждаше добре. Сякаш е пораснал и узрял. И, ако вземеш предвид пронизващите сини очи и късо подстриганата, във военен стил тъмна коса…
– Тя е добре – отговорих на въпроса, който Тафт искаше да ми зададе.
Той отново ме погледна.
– Честно? И не е сама, нали?
– Моля те! Тя даже никога не е срещала непознати. Включително и в отвъдното. Честно казано, там има някои другари, които е по-добре да не виждаш.
– В опасност ли е? – Тафт веднага се разтревожи.
– Не, Тафт, нищо не я заплашва. Тя е с Ракета. Имат една и съща банда. – Забелязах, че под документите стърчи ъгълът на някаква снимка. – Върху какво работиш?
Не можах да я погладна по-добре. Тафт видя къде гледам и натрупа цял куп папки върху снимката.
– Над нищо.
– Ми добре. Аз пък, работя по случая Адамс. Видях в доклада, че ти си се отзовал на обаждането.
– За случая Адамс, казваш? Гаджето й ли те нае?
– Знаеш, че не мога да отговоря на този въпрос. Между другото, изглеждаш страхотно.
Тафт се облегна на стола и скръсти ръце на гърдите си.
– Да си изясним нещо.
– Какво точно? – Някои хора са толкова подозрителни.
– Правиш ми комплименти, само, когато имаш нужда от нещо.
– Откровена лъжа! – Всъщност беше вярно, но при добро желание, мога да споря и с паркомера. – Просто искам да знам какво мислиш за този случай.
– Сама надуши.
Така-така-така. Значи се връщаме към закачането и дразненето. След това ще започнат тихите победни танци. Е, Тафт почти ме впечатли.
– Нямам никакво мнение за носа ти. Наеха ме. Наистина. Дори ми плащат. – Наистина, наистина се надявах на това. – И ми дадоха разрешение свише да те разпитвам.
Тафт ме погледна подигравателно.
– И колко високо стоят тези, които са отгоре?
– Много високо. По-точно, над средното.
– Защо не потормозиш чичо си?
– Делото ще води Джоплин. А Джоплин не може да ме претърпи.
– Не мога и да си представя защо.
– Така е, и аз това казвам. И така, какво става с колата?
– Майната ти. Искаш ли да знаеш какво мисля? – Тафт ми подаде някаква папка, опря лакти на подлакътниците и преплете пръсти. – Мисля, че красива, интелигентна жена среща ужасяваща смърт от ръцете на ревнивия си приятел.
– Сериозно? – Отворих папката, която съдържаше само доклада на Тафт. Все още не го бях виждала, защото не беше сред документите, които Паркър ми даде. – Значи мислиш, че гаджето е виновно?
– Кой друг? Или не си видяла цялата планина от доказателства, които свидетелстват срещу него?
– Не я видях. – И не излъгах. Не видях никакви доказателства със собствените си очи.
– Отпечатъците му са по цялата кола.
– Е, ами тези двамата са се срещали.
– Отпечатъци в кръвта, Дейвидсън. Тоест, те са се появирли там след инцидента. На няколко места.
– Той е намерил колата. Търсил е приятелката си, отворил е вратата и се е изцапал в кръв, която очевидно е била из цялото купе.
– Какво е имало да се търси? Фиск отворя вратата, Адамс не е вътре. Колата е в кръв. Фиск също.
– На задната седалка е имало спален чувал. Фиск си е помислил, че Емъри може да е в него. Затова и е влязъл да го провери.
– Значи пролазва през литри кръв към спалния чувал, вместо да обиколи колата и да отвори задната врата?
Ами, прав е за това, но си има обяснение, само, че не исках да просветлявам Тафт. Ако се стигне до съда, ще имам асо в ръкава. Номерът е, че вратите в колата се отваряха само с ключодържател, а вътрешните ключалки не се контролираха от него. Ако ченгетата не го разберат сами, ще изглеждат некомпетентни в съда. Това винаги е в полза на подсъдимия.
Върнах папката на Тафт.
– Всички ви доказателства са косвени.
Тафт се наведе по-близо и изигра своя коз.
– Това не е първото му убийство.
Опитвайки се да не показвам изненада, оцених емоциите му. Със сигурност не лъже.
– Какво имаш предвид?
– Надникна ли в миналото му? Преди три години. Непредумишлено убийство.
Непредумишлено убийство? По дяволите! Паркър не го спомена. Сега ще ми е по-трудно да си свърша работата, но все пак не е невъзможно. Не ме интересуваше какво е правил човекът в миналото. Той е невинен за убийството на Емъри Адамс.
– Значи, затова вие, дечица, толкова бързо сте спретнали арест.
– Мисля, че това е страхотна причина. Този, който е убил…
– Непредумишлено убийство и истинско убийство ндори не са близки.
– По вина на Фиск е загинал човек. Ако това според теб не е истинско убийство …
***
Сега имах дори по-малко възможности да се справя със случая на Лайл Фиск, отколкото преди. Върнах се обратно в офиса, за да проверя докъде е стигнала Куки, и в същото време исках лично да разровя някои подробности от миналото. През цялото това време мисълта, как да се доближа незабелязано до боговете ме сърбеше в главата. Ако един или двама богове на Узан крадат човешки тела, и след това ги изхвърлят като някакъв боклук, тези влечуги трябва спешно да бъдат спряни. Сега не става дума само за Пип.
Тоест, тя е в основата, разбира се, но някъде умират невинни хора и ми се струва, че отчасти вината е в мен. С Рейес бяхме предупредени да не влизаме в интимни отношения. Вярно, предупредиха ни след извършване на деянието.
Многократно. На различни места. И на различни повърхности.
– Радвам се, че дойде – каза Куки, докато ми подаваше набързо папката за Лайл Фиск.
След разговора си с Тафт, вече сериозно се страхувах да погледна там и се взрях с надежда в приятелката си:
– Какво имаме? Палец нагоре или надолу?
– Зависи как гледаш. След всичко, което ми разказа, като цяло, чети написаното със здравословна доза скептицизъм.
– Ок.
Наколко часа четох тоновете информация, която Куки беше намерила за Лайл Фиск и Емъри Адамс, и едва тогава направих собствено проучване на третото зъбно колело, което не се вписваше в картината. Защо Паркър е толкова убеден в невинността на Фиск? Или тук има нещо друго? И защо в случая с Лайл не се споменаваше непредумишлено убийство? Със сигурност Паркър е прикрил този нюанс нарочно.
Следобед Куки тръгна да вземе Амбър от училище, докато аз продължих да чета. Фиск бил президент на братството в Университета на Ню Мексико. По време на ритуала за посвещаване, който Лайл одобрил, е починало момче. И това се е случило точно, когато обредите на посвещение в различните братства били под вниманието на медии, активисти и политици. Като предупреждение към останалите, съдията осъдил Фиск на пет години затвор за причиняване на смърт по непредпазливост, но срокът бил намален за добро поведение.
Криминалното досие сериозно ще попречи на журито да постанови присъда за невиновност. И колкото и старателно Ник Паркър да саботира случая, а с това и кариерата си.
По-нататъшното търсене разкри, че загадъчният помощник-прокурор е бил в същото братство като Лайл. Паркър спомена, че са приятели от колежа, но забрави да спомене братството. Както и обреда на посвещаване.
За скърбящия баща на Емъри, разбрах малко. По едно време той е направил няколко неуспешни инвестиции. Кой от нас не се е обърквал? Аз лично, все още не мога да повярвам, че марсианката Барби е била настигната от съкрушително фиаско.
Разбрах също, че Емъри искала да бъде медицинска сестра. И то в травматологията. Получила диплома, но продължила обучението си в аспирантура, за да вземе докторска степен по болнично управление.
Никога не е превишавала ограничението на скоростта. Плащала е сметките си навреме. Дори работните си отчети винаги изготвяла предварително.
Внезапно осъзнавайки, какво се случва, аз се изправих на стола. Ама как не се сетих по-рано? Емъри Адамс е робот, изпратен от друга планета, за да изучава живота на земята. Но самата тя е забравила, че за това трябва поне да се преструваш на човек.
Изпратих SMS на Куки, че отивам да проверя колата на Емъри. По стълбите надолу, се изкуших да погледам сина на копелето Сатана, но трябваше да се взема в ръце. Нищо добро няма да излезе от това. Затова веднага се потеглих към управлението.
Разследването ми започна с тормоз на няколко ченгета в отдела за доказателства и едва тогава отидох до мястото, където беше колата на Емъри. Тази, за която се твърди, че е в толкова много кръв, че цветът й може да се определи само от свидетелството за регистрация.
Планирах да отида на местопрестъплението по-късно. Вече бавно се стъмняваше, а колата беше намерена в отдалечен район. Ето един факт за Ню Мексико: имаме много от тези отдалечени райони.
Смело изправяйки се лице в лице с един мързелив охранител, който не искаше да ме пусне до колата, едва се сдържах, да не го посъветвам да си купи стимулиращ растежа на косата, шампоан. Екип от експерти вече беше претърсил колата отвътре и отвън, затова едва ли мога да оплескам доказателствата.
За щастие Паркър ми уреди да имам достъп до всичко необходимо и охранителят нямаше друг избор, освен да ми даде зелена светлина да огледам колата.
За съжаление, кръвта имаше свойството да се разваля изключително бързо.
Вдигайки кръглите си рамене, полицаят извади ключовете и ме поведе възможно най-бавно към колата. Миризмата едва не ме събори, а дори не бях се доближила. Наложи ми се да спра, да сложа ръце на коленете си и да вдишам няколко пъти дълбоко.
– Наистина ли искаш да го видиш? – Попита полицая и ми се стори, че и той не иска да се приближава.
Кимнах и затаих дъх, докато отключваше. След това се отдръпна, очевидно неискайки да е наоколо, когато отвори вратата.
Без да мърдам от мястото, където стоях, огледах салона, надявайки се, че Емъри все още чака вътре. Чака някой, който вижда призраци, за да каже кой я е убил. Не таях ли твърде много надежда?
Ами, така изглежда.
Емъри я нямаше никъде. Явно е преминала веднага, след като душата е напуснала тялото.
Говорейки за птиците. Ако убиецът е оставил толкова много кръв, че за всеки да е очевидно, че е извършено убийство, защо е взел тялото? Лайл е намерил колата около полунощ. Може би престъпникът е щял да се върне, и да скрие някъде колата. Иначе защо да я оставя там, където може да се намери? Ако убиецът се е тревожил за уликите върху тялото, тогава вероятно е знаел, че в колата трябва да има още повече доказателства.
И все пак, не бяха открити никакви доказателства, освен тези, които сочеха Лайл Фиск. Без пръстови отпечатъци, без подозрителни влакна, без коса. Аз не мога да стигна до кухнята си, без да оставя доказателства след себе си. И изобщо намирам коса там, където никога през живота си не съм била. Но в колата не е открито нищо. Няма и следа от баща й, най-добрата й приятелка или колеги на Емъри.
С изключение на кръвта, колата изглеждаше почти стерилна.
Разбирам, че всякакви следи от Лайл се смятаха за изключително подозрителни от всички. Освен това, Тафт каза, че това не е първото му убийство. В сметката му вече има едно.
Прехапайки устна, преборих нов пристъп на гадене и се приближих. Въпреки това, бях права. Фиск не го е направил. Но истинският престъпник е бил наясно как се води разследване на местопрестъпление. Със сигурност е имал познанието как да прикачи убийството на Лайл.
Отворих вратата. Може би, защото не помнех кога за последно съм яла, или защото съм изтощена от притесненията за Пип, или дори, защото съвсем наскоро бях притисната от пораснало дете, но лицето ми отново беше на земята… И този път без чужда помощ.
***
– Как си? – Попита полицая, подавайки ми хартиена чаша.
Бяхме в клетка с оръжие, боеприпаси и кутии с документи. Миришеше на метал, прах и барут, което беше много по-добре, отколкото миришеше колата на Емъри. Страхувах се, че миризмата на смърт никога повече няма да напусне ноздрите ми. Самата мисъл накара стомаха ми да се свие отново. Борих се с гаденето с всички сили, но загубих.
Полицаят ритна кофата за боклук към мен, а аз паднах на колене и започнах да издавам най-унизителните звуци на повръщане, което някога съм чувала от човек или животно. Ехото отекна от метала, в същото време заглушавайки и усилвайки тези кошмарни звуци.
Без да обръщам внимание на смеха извън клетката (няколко ченгета се бяха събрали да зяпат), избърсах устата си в ръкава и се облегнах на стола. Затова пък имах някои интересни заготовки за играта “Аз никога няма”.
***
Куки ми изпрати съобщение, че носи някои документи вкъщи и ме помоли да ги взема веднага, щом се върна.
Г-н Адамс беше казал, че Емъри е много близка с дядо си. Ако някой я е преследвал или я е заплашвал, единствено на него е можела да разкаже за това.
Вече беше късно, но все пак отидох в старческото селище “Горско веселие”. Името му е все едно някой притеснен маниак го е измислил. Между другото, сега тук живее и г-жа Алън с нейния пудел на име принц Филип, известен още като Пипи.
Влязох на рецепцията, за да уведомя персонала коя съм и защо съм дошла, въпреки, че всеки обитател имаше собствен апартамент. Тук се предлагаха денонощни грижи, но самият комплекс не приличаше на старчески дом, което е добре.
Начертаха ми на картата цялия маршрут, който щеше да ме отведе до къщата на г-н Джеф Адамс-старши. Питах и за г-жа Алън, но сестрата каза, че тя живее в истинския старчески дом в съседната сграда, защото обича да се разхожда Пипи Бог знае къде и често се озовава на булевард “Аламеда” само по чорапи и нощница. За да я видя, трябва да дойда в работно време и да се регистрирам в дневника заа посетители в следващата сграда.
С мисленото обещание,да се върна възможно най-скоро, тръгнах към къщата на г-н Адамс-старши.
***
Името на комплекса веднага ми се стори странно, но по пътя към желаната къща подозренията ми само се потвърдиха. Първо карах по “Viper Lane”, завих наляво по “Fuzzy Drive”, след това надясно на “Hot Pepper Street”, отново наляво по “Daring Cockerels Drive” и накрая отново надясно в “Foamy Peony Lane”.
О, да, целият този комплекс е ясно проектиран от загрижен ботаник.
Таях надеждата, че ще намеря Емъри с дядо си. Ако бяха толкова близки, както каза мистър Адамс, и ако дядото беше стар и болен, Емъри можеше да е останала с него.
Не ми провървя.
Господин Адамс-старши се оказа силен мъж на седемдесет и няколко години. Той живееше в този център, само, защото не искаше повече да се грижи за земята около собствената си къща.
– Тук правят всичко сами – каза г-н Адамс, като ми подаде чаша кафе.
Трепереше толкова силно, че едва не разля кафето. Скръбта лежеше върху него като тежък воал. Сега, когато внучката му я нямаше, се страхувах, че силите ще го напуснат.
Г-н Адамс, с всички сили се преструваше, че всичко е наред. Сякаш не беше пречупен отвътре.
– Грижат се за тревните площи, готвят. Трябва да ходя в трапезарията, но храната не е толкова лоша. И постоянно разчистват. Като цяло, тук … тук е добре.
Той млъкна, потънал в тъжните си мисли, а аз продължих да го гледам. Гъста, сива коса, фермерски тен. През зимата носеше къси панталони и пуловер за кънтри клуб. Скръбта на г-н Адамс беше толкова силна, че трябваше да блокирам емоциите му, за да не рухна. Отново.
Връщайки се към реалността, той прокара ръка по лицето си.
– Малко по-надолу по пътя има голф-игрище и тенис-кортове.
Аз кимнах.
– Г-н Адамс, в разговорите с вас, Емъри не спомена ли, че е притеснена от нещо? Някой да я е дебнел или да се е обаждал и да е затварял? – Направих пауза, давайки му време да премине през поредната вълна на скръб и продължих едва когато той успя да потисне сълзите си: – Нещо, което да предполага, че я грози опасност?
Раменете на г-н Адамс се разтрепераха и той се прокашля в носна кърпа.
– Не – каза, като се съвзе – не е споменавала. Поне аз не съм чул такова нещо.
– Не ти ли се стори, че напоследък тя се тревожи за нещо?
Първо поклати глава, а после се замисли.
– Всъщност, стори ми се. През последните няколко седмици се държеше малко дистанцирано. Даже май беше разстроена.
– Не каза ли защо?
– Не, не съм я питал. Не исках да я притискам. Каза само, че има проблеми в работата.
– В болницата?
– Да. Работеше като администратор. – Чертите на г-н Адамс се смекчиха от гордост. – Беше най-младият администратор в тяхната история.
– Четох за това. Сигурно си много горд с нея.
– Скъпа, гордеех се с това момиче на всяка крачка. Детето беше прекрасно. А това вече е нещо, като се има предвид какво детство е имала.
– Детство?
– Ами, нали знаеш, всичко се случва. Да ти долея ли?
Очевидно умишлено смени темата, особено, след като дори не докоснах кафето.
– Г-н Адамс, всяка информация, дори и да ви се струва абсолютно незначителна, ще ми помогне да разбера кой е направил това.
Той наведе глава.
– Сам съм си виновен. Трябваше да съм по-строг с детето.
– С кое?
– Говоря за моя съименник. За сина ми. Той няма такава воля, като нашите с Еми. Работил съм усилено, за всичко, което имам. Винаги съм искал по-добър живот за сина ми, отколкото моя. Оказа се, че съм добър в правенето на бизнес и още много млад станах много успешен бизнесмен. Следователно, Младши израсна, без да има нужда от нищо. Сигурно… Както и да е, жена ми, Бог да я прости, постоянно ми казваше да спра да му угаждам, но аз винаги бях зает. Да, и най-лесно беше, да махна с ръка.
– Тоест синът ти не е познавал забраните.
– Той израсна напълно разглезен. Никога не е имал решителността, която имахме с Еми. Винаги се замесваше в някакви съмнителни приключения и търпеше провал след провал. В крайна сметка, спрях да наливам пари в схемите му. Бракът му се разпадна, а след това почина майката на Еми.
– Как? – Попитах.
– От рак на гърдата. Беше добра жена. Малко упорита, но с глава на раменете. Еми взе най-доброто от двамата. Тя беше умна, находчива, способна да реши всякакви проблеми. Не се страхуваше да поема рискове, но винаги преценяваше шансовете си и след това измисляше жизнеспособен план. Момичето беше умно. Наистина умно.
– Затова е станала прекрасен администратор.
Мистър Адамс кимна. Докато се бореше с поредния пристъп на тъга, аз станах от стола и разгледах снимките на камината. Няколко показаха много младата Емъри. Много красиво момиче. Дълга руса коса, големи пронизващи очи. През цялото това време мъката на г-н Адамс се процеждаше под ребрата ми и смилаше костите ми.
– Какво мислиш, че може да я е разстроило?
– Вече казах. Сина ми.
– Как можа баща й да я разстрои?
– Винаги я разстройваше с нещо. Виждаш ли, той не е най-надеждният човек на света. С Еми сякаш си размениха ролите от самото начало. Тя трябваше да е отговорната, а той скачаше от едно глупаво приключение в друго. Тя дори нямаше детство. Момичето трябваше да порасне много рано. И въпреки всичко, през което премина, никога не ме е молила за нищо.
– Тоест, беше напълно самостоятелна?
– Слабо казано! Не ми позволи да й помогна. Дори, когато се присъедини към скаутите, никога не ми продаде повече от три кутии бисквитки. Както и на всички останали, дори и на запалените любители на мента. Не приемаше услуги от никого. Когато беше в гимназията, баща й, с мъка, успя да й купи кола. Спомням си как изглеждаше лицето й. Един Господ знае колко незаконна е била сделката за покупко-продажбата. – Г-н Адамс изведнъж стана мрачен. – Два месеца по-късно Младши изгоря в друга пирамида и трябваше да заложи подаръка. Дори тогава, тя не дойде при мен с молба за помощ да си купи кола. Макар и за нещастните две хиляди долара. Той заложи кола за петнадесет бона за два. Нося такава сума в джоба си за дребни разходи.
– Не е ли опасно да носиш толкова пари в брой със себе си? – притесних се.
Г-н Адамс ме погледна топло.
– Искаш ли да научиш най-лошото?
Кимнах, въпреки, че не исках да го чувам.
– Тя дори не се разстрои. И не беше разочарована. Баща й й отнема колата, а Еми няма никакви емоции. Дори не се е надявала, че колата ще остане при нея дълго време. Ето как, тя свикна непрекъснато да я разочароват. С това, че постоянно да е разочарована. С това, че винаги и навсякъде е на второ място за баща си.
– Но защо се е държала така? – Попитах аз, по-притеснена, отколкото очаквах. – Защо не е поискала пари от теб? Ти си й близък.
– Веднъж й зададох същия въпрос. Каза, че ме е виждала как гледам баща й, тоест, сина си и не иска, и нея да гледам така.
Гласът на г-н Адамс едва се чуваше при последните му думи. Силен във всеки един смисъл, човека се пречупи. Раменете му се разтресоха и той покри очите си със силна ръка.
Разбрах, че е време да си тръгвам, но имаше още нещо, което не искаше да се впише в голямата картина.
Когато г-н Адамс най-накрая успя да се събере, попитах:
– Г-н Адамс, ще задам един ужасно груб въпрос, но защо с толкова много пари живееш в малка къщичка в старчески център? Наистина не вярвам в историите за грижата за земята. Можеш да си наемеш поне сто градинари.
– Преди около две години, веднага след като Еми получи работа в болницата, реших, че не искам да харча и стотинка повече за себе си или за глупавите си навици. Пенсионирах се и ликвидирах цялото си имущество. Събрах всяка стотинка и създадох доверителен фонд за Еми. След моята смърт, тя щеше да получи милиони. Исках всичко да е в нейните ръце. – Гласът на г-н Адамс отново се пречупи, но след няколко секунди той успя да продължи: – Никога не съм мислил, че ми е писано да я надживея. Справедливо ли е?
Нито капка.
Докато придружавах г-н Адамс до трапезарията за вечеря, аз му благодарих и потеглих към къщи. Беше вече късно и вкусните миризми от трапезарията, сякаш помогнаха на моя апетит да намери обратния път след дългата ваканция. Мисля, че беше отишъл до Шотландия, най-малко.
Господин Адамс се оказа забележителен човек. Обещах си, че непременно ще го посещавам всеки път, когато посещавам госпожа Алън.