Глава 12
„Обичам да питам децата какви искат да станат, когато пораснат. За себе си все още търся варианти.
Мем
Събудих се от миризмата на кафе и цвъртенето на бекон. Вярно, не ме събуди това, а зовът на природата. За да отговоря на призива и да си измия зъбите, се вмъкнах в стаята за момичета и след това в кухнята, където Куки, все още с халат, проверяваше пощата си на телефона.
Облизах устни и се придвижих до кафеварката.
– Не знам как стана, но мисля, че току-що закусих с лосион.
– Бившият ми съпруг е образцов задник.
– Защо още не съм го срещала?
Извадих чаша за кафе от шкафа за чаши за кафе. Самото шкафче беше като вълшебна кутия, пълна до ръба със специални съдове за кръвта на моя враг. Или за кафето. Тези съдове са в състояние да съвместят и двете.
– Той каза “не”.
– Как смее?! – Извиках, поемайки ролята на мажоретка.
– Разбира се, и аз самата още се съмнявам, но той взе и направо забрани.
– Можеш да го съдиш, – преминах в ролята на адвокат.
Облегнах се на бара и отпих най-голямата глътка(кафе, а не кръв), която можах, без да се налага да ме влачат в болницата с изгаряния от трета степен на хранопровода.
– Амбър ще бъде ужасно разстроена.
Изправих се и влязох в ролята на най-добра приятелка:
– А-ае, не, по дяволите. Къде ти е бейзболната бухалка? Той има ли наколенки?
– Всичко върви към това. Имам чувството, че отказва всичко, само за да ме дразни. Използва съвместното попечителство срещу мен и дори не се замисля как може да се отрази на Амбър.
Отидох до Куки.
– Съжалявам, слънце. И така, какво има?
– Казах на бившия си за Училището за глухи и колко много иска да учи там Амбър. И той каза “не”. И точка. Твърди, че няма да позволи Амбър да се излага на опасност.
– Опасност? – Попитах обидена, а пък не съм глуха. – Каква опасност? Да се включи в богата култура и традиции? Да живее до силни и уважаващи себе си хора, които всеки ден трябва да разравят толкова глупости, колкото ние не можем за една година? Опитвала ли си някога да поръчаш пица на високоговорител? Това е кошмар!
– Точно така. Амбър можеше да научи много там.
Престорих се на врял и кипял мафиот:
– Искаш ли да говоря с него?
– Не – засмя се тихо Куки. – Аз сама. Ще измисля нещо. Освен това, Фредо, последният път, когато помогна, имаше мъртви риби из целия град. Вярно, в подаръчна кутия от ресторанта за морски дарове. И ни струваше цяло състояние.
– Но аз предадох основната идея: не се забърквайте с нас. Освен това, получихме няколко хубави благодарствени картички в замяна.
– Едва ли този път подобна схема ще проработи.
– Чакай малко, защо съм аз Фредо?
– Накратко, сама ще говоря с него.
– Не беше ли застрелян по заповед на собствения си брат?
– Може би ще трябва някак да го омилостивя. Само Господ знае какво ще поиска този път.
– Тоест, как така? – Изведнъж ми стана любопитно. – Искаш да кажеш, че бившият ти те манипулира с такива ситуации, за да получи нещо?
Куки ме погледна и примигна объркано.
– На това се основава бракът.
– Така е, но не сте ли разведени?
– Не в това е работата.
– В това е и още как. Защото, ако не си разведена, трябваше да кажеш на чичо Боб.
– Ти се шегуваш, нали? Имам големи планове за този човек. След това, което ще му причиня, животът му никога няма да бъде същият.
– Не се съмнявам ни най-малко – засмях се аз.
– Между другото, той излезе рано.
– Чичо Боб? Да, чух.
– Не, г-н Фароу.
– О, да… г-н Секси-Шмекси. Скръб и радост – главно, разбира се, радост – на сърцето ми.
– Знаеш ли, можеш да направиш нещо лудо. Например, да говориш с него. Да му разкриеш част от истината. Да му кажеш, сама знаеш за кой и сама знаеш за какво.
Нямах представа за какво говори Куки.
– Вече опитах. Вчера. Той е най-упоритият, най-непреодолимият, най-упоритият …
– Всички тези думи са синоними, които, смея да твърдя, се отнасят за теб.
Челюстта ми увисна.
– Е, понякога – добави веднага Куки. – Например вчера поръча бурито и ти донесоха бургер. Беше много отзивчива. Бих казала дори гъвкава.
Права беше. Вчера успях да се разтегна и да загрея. След добра загрявка, по принцип съм гъвкава, като пружина. Ако ситуацията го изисква, мога дори да се разчекна на шпагат. Изненадващо, подобни ситуации ми се случват все по-често.
***
По пътя към офиса усетих нечии очи на тила си.
Това често ми се случва. Кожата ми изтръпва, сякаш някой ме наблюдава. А днес някой наистина ме следеше. Може би пича от Ватикана. След като се върнах, все още не се бях свързала с него и, честно казано, си мислех, че е уволнен, тъй като сега вече не можеше и дума да става за тайно наблюдение. Сега вече почнах да се съмнявам. Следеше ме някой, когото не познавах,затова със сигурност не беше Гарет. Когато е наоколо, го усещам по начина, по който чувствам Куки, Чибо и Джема. Те имат много отчетливи вибрации, които съм се научила да разпознавам. Не, беше някой друг. Или може би не само един.
Най-накрая намерих източника. Тримата приятели се бяха върнали на поста си. На половин пресечка беше паркиран светлозелен миниван. Имах предчувствието, че тези тримата нямат пари нито за хобито да подслушват, нито за опита да проследяват хора.
Изведнъж усетих познато присъствие и малко по-надолу по улицата видях бездомното момиче, което срещнах до контейнера за боклук. Беше се облегнала на стената на Бойд и носеше същите дрехи. Но пък нещата й бяха с нея. Значи, все пак се е върнала за тях. И слава богу. Притесних се, че някой друг може да ги е взел.
Господин Бойд излезе на улицата. От тълпата суетящи се хора, повечето ученици, бързащи към училище, той избра момичето и отиде право при нея. В ръцете си носеше кисело мляко и сок. Имаше и ябълка. Дори и да ми платяха, пак нямаше да устоя на сравнението, което ми дойде наум.
Без да губя време, отидох при тях. Всеки ден, г-н Бойд флиртуваше със студентите. Колкото по-млади, толкова по-добре. Но този път е различно. Момичето определено е на не повече от петнадесет, а мистър Бойд е петдесет и няколко годишен. Има огромни черни мустаци и корем, на които Джаба Хаитянина би завидял. Защо, за бога, е решил, че едно от младите момичета може да го пожелае? Ами, ако е напълно откачен?
Забавих крачка, забелязвайки, че момичето поклати глава, затегна ремъка на раницата си и се обърна, за да си тръгне. Тя се обърна към мен и веднага ме видя, но аз нямах време да я поздравя – бях твърде заета да гледам г-н Бойд.
– Какво искаш? – Попита той, пристъпвайки към мен.
Отпускайки глава надолу, продължих да вървя, докато не се озовах между момичето и Бойд. Искаше сблъсък – аз с удоволствие ще му го организирам. Още повече, че от доста време чакам възможност го заплюя. За Бога, ще го оплюя от главата до петите.
До това обаче не се стигна. Бойд забеляза, че няколко души ни наблюдават. За перверзник, който постоянно се мотае из студентския кампус, където живеят далеч не глупави хора, всичко може бързо да отлети в ада. Бойд се отдръпна, размаха неистово ръце и се върна в магазина си.
Обърнах се, мислейки, че ще видя момичето да спринтира към най-близката уличка, но тя стоеше точно зад мен. Черното яке и черната коса, я караха да изглежда като естествена готика, въпреки, че не го бях забелязала последния път. И още повече! Носеше със себе си розово одеяло и раница.
– От теб ли е? – Попита момичето и извади десетачка от предния си джоб.
Вчера, когато сложих пари в нейните неща, просто нямах нищо друго със себе си.
– Не. – Наместих чантата на рамото си. – Не нося пари в брой.
Тя присви очи подозрително и ме погледна яростно.
– Благодаря – каза тя, без да приема лъжата.
Да, определено е време да овладея напълно, великата наука за лъжата. По някаква причина напоследък никой не вярва в лъжите ми. Май губя хватката си. Или съм я оставила в Ню Йорк. Мамка му! Ще трябва да се върна за нея. Яко! Предстои ми пътуване!
– Гладна ли си? – Попитах, сочейки “Границата”, на няколко пресечки от нас.
Оглеждайки се, момичето сви рамене.
– Малко.
Не можех да разбера защо все още не си е купила нещо за ядене. Тя буквално трепереше от глад. Или може би от страх. Може би цялата тази слаба фигура трепереше именно от страх.
– Да вървим. Умирам от глад.
За щастие, въпреки, че изядох кулинарния шедьовър от пържено яйце и бекон на Куки Ковалски-Дейвидсън за закуска, оставих си място за домашен чипс и салса “Рейес”. За всеки случай, ако по някакво чудо, изведнъж се озова с чиния в ръка, докато обикалям из живописната кухня, която изобщо не ми е на път, към стълбите за втория етаж. Какво да кажа? Ще се изгубя заради едната плюнка.
След като поръчахме закуска, преминахме през лабиринта, наречен “Границата”, в търсене на свободно място и когато намерихме свободна маса в дъното, на екрана се появи номерът на нашата поръчка.
– Аз ще я донеса – казах, надявайки се момичето да не промени решението си и да избяга през задната врата на три метра от масата.
То явно се смути, но беше гладно. Видях я да примижава към чиниите, докато бяхме на опашката.
– Е, изглежда шик – отбелязах, когато се върнах с поръчката.
Подадох й портокалов сок и първата закуска от менюто, докато аз започнах да ям двойната порция задушено свинско с лют червен пипер отстрани. Задушеното свинско, нали знаете, никога не е много.
– Точно така – отвърна момичето, като предпазливото й изражение се превърна в маска на гладно нетърпение.
Да-а, харесвам това дете.
– И така – започнах, дъвчейки малки парченца, защото изобщо не ми се ядеше – имаш ли си име?
– Хедър, – не веднага, но все пак ми отговори.
И ми каза истинското си име. Притеснявах се, че ще ме излъже.
– Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Чарли.
Протегнах ръка през масата за официално ръкостискане. Хедър я стисна и се върна към храненето.
– Можеш ли да ми кажеш какво става?
– В какъв смисъл? – Уточни тя, напъхайки здраво парче в малката си уста.
– Защо живееш на улицата? Все пак има и по-добри места.
– Да. – След като погълна храната, Хедър я прокара с половин чаша сок на един дъх.
– Добре, поне на колко си?
– Осемнадесет.
Помълчах няколко секунди и после попитах:
– А всъщност?
Тя замръзна и ме погледна намръщено, опитвайки се да разбере дали може да ми се довери.
– Може би трябваше да спомена нещо, преди да те поканя на закуска. Имам супер сила.
Хедър остави вилицата си на масата и се приготви да си плюе на петите.
– Усещам емоциите на другите хора. – Момичето само присви очи, опитвайки се да ме разбере, затова продължих: – Знам кога някой се страхува. Или когато някой е виновен за нещо. Или ядосан.
– Не съм ядосана.
– Но те е страх. И го усещам на една пресечка от теб.
– Сериозно?
– Сериозно. – Говорех така, че да не я уплаша. С лек и безгрижен тон, без да правя резки движения, сякаш не ме интересува, че Хедър е на секунда от бягството. – И определено не си на осемнадесет.
– Какво искаш? – Тросна се тя.
– Затрудняваш ми дишането.
– Какво?
– Когато някой се страхува толкова, колкото и ти, и също като теб, постоянно се страхува, усещам натиск в гърдите и дробовете ми се свиват. Затруднява ми дишането.
– Нещо като астма?
– Точно като при астмата – съгласих се аз, макар да съм сигурна, че астмата е хиляда пъти по-лошо, но ставаше за сравнение. – Яденето ти ще изстине.
Хедър изсумтя.
– И студената храна е храна.
– Така е – засмях се тихо.
Това беше достатъчно на Хедър да се отпусне малко, да вземе вилицата и да продължи да яде.
– И така, на колко си? На девет? – Предположих аз, с намерение да я обидя малко, за да я накарам да говори.
– Дванадесет.
По дяволите! По-млада е, отколкото си мислех. Шокираше ме само, като си помисля за дванадесетгодишно дете, което се скита само по улиците на Албакърки.
– И така, какво става със суперсилите? – Попита Хедър, докато набождаше яйце на вилицата си. – Използваш ги за зло или за добро?
О, да, наистина харесвам това момиче.
– Ами, да видим. Обикновено всичко зависи от времето. Но ще ти кажа това: злото изглежда по-забавно.
Хедър се засмя и гласът й ми се стори дрезгав, сякаш наскоро е била болна.
– Да се върнем на нашите овце. Защо се страхуваш?
– Не се страхувам от нищо – отвърна тя и всички защитни бариери веднага се върнаха.
– Дробовете ми не лъжат, а ти ще ме душиш. – Хванах се за гърлото с две ръце. – Сериозно… времето изтича…
Започнах да се смъквам в стола си, а Хедър се намръщи, пусна още една хапка в устата си и едва тогава попита:
– Бъзикаш ме, нали?
– Въобще не. – Седнах по-изправено. – Само мъничко. Но няма да те лъжа. Хайде питай ме нещо.
Момичето се облегна на стола си, хвърли ми втренчен поглед и кимна към някакъв посетител:
– Как се чувства този човек?
Погледнах пича. Обикновен студент-ботаник, обаче красив до ступор, и с фигура за пет стотачки. Но момичето, което седеше до него, беше по-скоро кралица на красотата, отколкото зубър. Те учеха нещо. Освен това, човекът очевидно беше учител на момичето.
– Той е влюбен в това момиче.
– Очевидно е – разочаровано каза Хедър.
– Дай ми минута. Всъщност все още работя.
Усмихната, Хедър изчака.
– Той наистина е влюбен в нея. Аз обаче си давам зъба, той не знае, че тя е влюбена в него още повече.
– Хайде, де!
– Честен кръст.
Момичето се сгуши до момчето, докато той й показваше как да изчисли площта между две криви, въпреки, че аз лично нямам представа защо, по дяволите, ще е необходимо това. Странното в цялата тази ситуация беше, че момичето не научи нищо. Сякаш вече знаеше всичко, което той й показваше.
– Свети Спондж Боб! – Въздъхнах и премигнах от изненада, когато цялата картина се изясни. Наведох се към Хедър и прошепнах: – Тя изобщо не се нуждае от помощта му. Помолила го е, само защото е влюбена. Изтича от нея на потоци.
– Не може да бъде! – Хедър беше също толкова изненадана, колкото и аз.
Колкото повече гледах момчето, толкова повече разбирах момичето. Той беше като картичка!
– Един ден те ще имат красиви, умни деца.
– И бъдещето ли виждаш?
– Не, просто предположих.
– Разбирам.
Хедър изглеждаше още по-разочарована от преди. Мислейки за нещо друго, тя започна да си играе с храната.
– Има още нещо, което не ти казах. Аз съм частен детектив.
Хедър ме погледна и изражението й се превърна в маска на паника.
– Не са ме наели да те търся – обясних набързо. – Офисът ми е на същата улица. Както казах, усещам колко си разстроена. И имам връзки. От каквото и от когото да се страхуваш, мога да ти помогна.
Момичето се засмя, макар по-скоро да изсумтя, а след това силно се закашля. Като се опомни, тя проговори:
– Никой не може да ми помогне. Твърде късно е.
В мен пламна безпокойство. Умира ли? Ами, ако има някаква ужасна болест? Или по-лошо, рак?
– Може ли поне да опитам? – Попитах. – Мога да помагам на хората, честно казано.
– Ще решиш, че всичко това са глупости, и ще ме изпратиш обратно.
– Обратно?
Прехапвайки устни, Хедър се сви.
– В къщата. Аз съм десетата. Което означава, че съм следващата и скоро ще умра.