Глава 15
„Липсва ми да затръшна телефона възможно най-ядосано. Яростното натискане на бутона “КРАЙ” съвсем не е същото.
Мем
През деня говорих с няколко приятели и колеги на Емъри Адамс и всички казаха едно и също нещо. Емъри е работила усилено, била е истински професионалист, умно и мило момиче. Помагала на по-малко късметлиите и не позволявала на лекарите да я размотават. Съдейки по това, което чух, заключението беше: в цялата история на човечеството Емъри е обичана повече от всеки в света. Е, кой тогава е искал да я убие? Или някой я е мразил ужасно, или смъртта й е резултат от случаен акт на насилие. Емъри беше най-чистият човек, когото съм срещала. Освен може би Куки Ковалски.
И все пак не можеш да угодиш на всички. Това е статистически невъзможно. За бога, Емъри работеше като администратор в болница! Сигурно й се е налагало да взема трудни решения повече от веднъж. И сигурно някой й е наточил зъб. Но достатъчно ли е да убиеш?
Колкото повече хора разпитвах, толкова повече ми се струваше, че е инцидент. Възможно ли е наистина Емъри да е била нападната без особена причина?
Осъзнавайки безсмислието на разговорите, отидох на местопрестъплението. Тя живееше в подножието на Сандия, а колата й беше намерена някъде на магистрала 313, между Албакърки и Берналило, в изоставен район.
Земята тук е принадлежеше на хора, които по време на убийството, са пътували по крайбрежието на Южна Америка, което се потвърждава от редовните актуализации на профилите им във Facebook.
Като цяло, всичко това изобщо не свидетелстваше в полза на Лайл Фиск, чийто невинност се опитвах да докажа. Защото именно той е намерил колата на Емъри в пустинята, въпреки, че обясни това с наличието на приложение в телефона на момичето.
Докато бях заседнала в трафика по I-25, се обади Куки. Колите едва пълзяха напред. Слава Богу за крекерите със сирене, макар, че само Той знаеше от колко време лежат на задната седалка на Развалината.
– Здравей, Кук – промърморих с пълна уста.
– Здравей и на теб. Как се чувстваш?
– Искаш да кажеш, че едва не убих човек с целувка? Умопомрачително.
– Съжалявам, слънце.
Наистина трябва да се науча как да контролирам нещата си. Но какво ще стане, ако нямам представа на какво е способно моето лайно? Едно е да си бог от собственото си измерение. Но явно, че правилата там, не важат тук. Тук съм просто ангел на смъртта, тоест, мрачен жътвар. Защо някой със здрав разум би ми дал толкова много власт?
Куки се засмя, но имах предчувствието, че е напълно съгласна с мен.
– Е, какво става, пиленцето ми?
– Няма да ти хареса – каза приятелката ми.
– А кога изобщо ми е харесвало нещо?
– Репортер от канала KOAT иска да направи репортаж за теб.
– Той истински ли е?
– Или беше KRQE… Мразя съкращенията.
– Значи, истински репортер ли е или не?
– Има и трети… Как се казваше там? Да, КОБ. Въпреки, че не, това са три букви, а определено бяха четири.
– Добре, какво ще кажеш за…
– Има и KASA…
– Кук, – не издържах, – веднага се върни на земята. Пичът истински репортер ли е, или какво?
– Така изглежда. Остави три съобщения.
– Изглежда, че е истински. Значи казваш, че иска да ме интервюира? Дали е защото съм жътвар?
– Не.
– Значи, защото съм бог от друго измерение?
– Също така не.
– Тогава, защото съм разрешила толкова много дела за полицейското управление, че искат да ме наградят с медал и едногодишен запас от препарат за фурна?
– Не. Всичко е заради видеото.
В гласа й се усещаше прословутото “Казах ти!” Или може би съвестта ми се събуди, защото така небрежно плюх на съществуването на записа.
– Говориш за онова старо видео? Бях на двадесет и две, не повече.
– Казах му, че не коментираш.
– Браво на теб. Всеки следващ път, Кук, ще изглеждаме все по-важни. Почти като знаменитости. Знаеш ли какво следва? Ще ни предоставят собствени места в “Macaroni Grill”.
– Мислиш ли? – Куки моментално се заинтересува. – Харесвам този ресторант.
– Кой не го харесва? – Изсумтях аз.
– Между другото, помниш ли пекарната от снимката? През тридесетте години е принадлежала на известната Мей Дайсън. По-точно Мей Л. Дайсън. Познато ли ти е името?
– Ни най-малко.
– Добре, ще продължа да ровя.
– Благодаря. А аз, между другото, съм на мястото на жестоко престъпление.
– Къде? Какво стана?!
– Не, не, нищо. Току-що стигнах до мястото, където намериха колата на Емъри.
– Ох – въздъхна Куки с облекчение, – разбирам.
Местността тук е невероятно красива. Криви дървета, висока трева… Забелязвайки полицейската лента, тръгнах към нея, подскачайки по неравностите и пропадайки в дерета. Слава Богу, Развалината е създадена за това.
– Много е красиво тук.
– Да, знам. Татко ме водеше на лов там, преди Албакърки да нарасне до сегашните си размери. Между другото, какво разбра за мис Адамс?
– Репутацията й е скърцаща като моите чинии, след като Рейес ги почисти.
– Представям си. И нищо не мога да намеря. Никога не е подавала сигнал в полицията, никога не е подавала жалба в работата си, никога не е попълвала формуляр в колежа. Никога не е пропускала уроци и е получавала отлични оценки. На ум ми идват само “Степфордските съпруги”.
– И все пак – казах – дядо й казва, че баща й не е бил най-добрият. Не се съмнявам, че я е обичал, но е имал проблеми до козирката, а нито грам бизнес нюх. Струвал цяло състояние на баща си, а също така провалил собствения си брак.
При срещата обаче, г-н Адамс ми се стори съвсем нормален. Въпреки, че, очевидно, този човек живееше извън възможностите си. Или тук има нещо друго? Неуспешните инвестиции са едно, но години наред или дори десетилетия да търпиш едно фиаско след друго и да продължиш в същия дух, това вече говори за по-дълбоки проблеми. Макар, че не мога да си представя какви.
– Един безотговорен баща може да е причината Емъри толкова отчаяно да създаде идеален образ за себе си.
– И аз това си мислех. По този начин тя се е опитала да компенсира всичко, което й е липсвало. И е прекалила.
– Случи ми се веднъж – каза Куки. – Помниш ли огромната вдлъбнатина в стената на ресторант “Olive Garden”?
– Не може да бъде! – Бях зашеметена.
– Може и още как.
– Имам чувството, че изобщо не те познавам.
– Между другото, прегледах информацията за “Топло убежище” – продължи приятелката ми, сякаш нищо не се е случило. – Чарли, тя е права. Искам да кажа, Хедър е права. Девет деца са починали през последните седем години, но на различни места и по различни причини. Не звучи като нечие злонамерено дейстивие. И все пак, самото количество загатва за обратното.
– Съгласна съм. Продължавай да ровиш. Ще се върна в града след двадесет минути.
– Отметнато. Бъди внимателна.
– Внимание е второто ми име.
Излязох от колата на суха земя. Навсякъде около мен растяха причудливи голи дървета, които изглеждаха странно красиви. Съвсем наскоро тук са идвали много коли. По земята имаше следи от колела, което означава, че е валяло в нощта, когато е намерена колата на Емъри.
Без да знам какво да търся, продължих напред, докато не стигнах до едно дере на около тридесет метра от местопрестъплението. И тук имаше отпечатъци, но не като другите. Дълбоките вдлъбнатини бяха изсъхнали. Нечия кола определено е заседнала и е постояла известно време под дъжда. И дълго време се е плъзгала в калта, преди шофьорът да успее да добере до върха.
Може някакви момчета да са дошли дотук с джип, за да се позабавляват, но пък има и по-добри места за забавление.
Ами, ако това е същата кола, с която са отнесли тялото на Емъри? Но, ако е така, тогава защо да убиваш момичето, да зарежеш на видно място окървавена й кола и да отнесеш нанякъде трупа? Въпреки, че е възможно да я убият на едно място, да изоставят колата й на друго и да изхвърлят тялото й на трето.
За всеки случай написах съобщение на Паркър и му казах да провери тези следи, ако все още не са ги открили.
***
На път за града ми се обади още един колега на Емъри. Всички твърдяха, че той е най-добрият й приятел. Често вечеряли заедно и ми беше любопитно, как Лайл е реагирал на толкова близки отношения. Докато не чух гласа по телефона.
– Значи ти си гей – заявих очевидния факт.
– Ясно синьо, като небето отгоре.
Сигурно човекът издаваше тази фраза с ентусиазъм и удоволствие, но днес думите му нямаха необходимата енергия.
– И си поет – добавих тъжно.
Сексуалната ориентация на Диаджо обясняваше защо Лайл е нямал нищо против приятелството му с Емъри.
– Опитвам се.
– Съжалявам, че те безпокоя, но вече няколко души ми казаха, че Емъри е била разстроена за нещо, няколко седмици преди… да изчезне. – Почти казах, преди да умре, но много се съмнявах, че човек като Диаджо ще приеме подобно твърдение без доказателства.
– Така е, но тя не ми каза защо. Въпреки, че предполагам, че има нещо общо с баща й.
– Сигурен ли си?
– В девет от десет случая, а това се случваше доста често, беше виновен баща й. Този път обаче беше различно. Тя не му се сърдеше. И не се сърдеше на никого. Изпитваше болка. Никога не съм я виждал такава.
– Болка? Значи не е била притеснена или уплашена?
– Не бих казал. Винаги ми е споделяла, но този път си мълчеше. Опита се да скрие, че е разстроена, но все пак забелязах.
– И нямаш представа защо е била разстроена?
– В главата ми има много глупости, но не знам истината.
– Благодаря ти много за откровеността. Вече ми имаш номера. Обади се, ако се сетиш още нещо?
– Няма проблем. Както всички останали, искам да хванат това копеле. Или може би го искам дори повече и от другите.
– Лайл ли имаш предвид? Мъжът, с който се е срещала Емъри?
Диаджо се засмя тихо.
– Повярвай ми, в Лайл Фиск няма и капка жестокост. Изучавах го отвътре и отвън. От далече, разбира се. Знам кое е добро и кое е лошо. Този човек е 100% добър човек.
– Радвам се, че и ти мислиш така.
– Също така мислех, че той е този. Единствения.
– Единствения? За теб?
– Не, скъпа, за Емъри. Тя много го харесваше. За известно време дори подозирах, че е бременна.
Пулсът ми се ускори.
– Защо?
– Един ден на вечеря, тя почти припадна. Наложи се да взема чантата й и да я заведа до колата, където обеща да изчака Лайл. Но успях да забележа таблетки, съдържащи желязо в чантата й. Може и да греша, но май, тези се пият по време на бременност.
– Случва се – промърморих, обмисляйки последните новини. Доколкото знаех, Емери не беше бременна. – Благодаря отново, Диаджо.
– За нищо, скъпа. Ако се сетя нещо, непременно ще се обадя.
***
Отправяйки към кантората на помощник-окръжния прокурор, реших да разбера две неща: защо той крие криминалното досие на Лайл Фиск и защо са му на самият Ник Паркър всичките тези хемороиди.
Едва ли ще е трудно да получа отговор на първия въпрос. Още повече, че можех и сама да се досетя. Ник не ми е казал криминалното досие, за да съм по-склонна да поема случая. Сериозно ме интересуваше обаче, вторият въпрос.
– Съжалявам… – измърмори секретарката, когато препуснах покрай нея и нахлух в офиса на Паркър.
Винаги съм искала да направя това. От момента, в който за първи път видях тази маневра в някакъв филм.
– Имам нужда от отговори – казах от прага.
Но в офиса изобщо не беше Ник, а възрастен джентълмен в чисто нов костюм. Една жена беше коленичила пред мъжа.
– Мамка му, съжалявам…
Отдръпнах се и жената вдигна глава. В ръцете си държеше сантиметър, а от устата й стърчаха карфици. Тоест, жената му вземаше мерки за нов костюм.
– Красиво – казах на чичкото, преди да затворя вратата след себе си и да се насоча към друг офис.
– Трябва да се запишете! – Излая тичащата зад мен секретарка.
Отворих втората врата и открих килер за препарати.
– Ще извикам охраната – изскърца мацката точно в момента, когато намерих правилната врата.
Веднага намалих скоростта си, за да се прочета табелката.
Отваряйки третата врата, тя се блъсна с трясък в някаква библиотека. Преодолях желанието си да потръпна, изправих рамене и вирнах нос.
– Имам нужда от отговори – казах за трети, и надявам се последен път.
Паркър гледаше през прозореца, а офисът беше много по-малък, отколкото очаквах.
Без дори да се обърне, Ник вдигна показалеца си, да изчакам.
– Извинете, г-н Паркър – промърмори секретарката. Точно като по филмите!
Той спря и нея с показалеца си.
– Изглежда и на двете ни показаха пръст – ухилих се аз, а мацката ме изгледа гневно в отговор. – Съжалявам. Видях това в един филм, затова исках да го изпробвам.
– Ако ми даваха по пет цента всеки път, когато чуя това… Кълна се, слагат нещо във водата. – обръщайки се, секретарката излезе и затвори вратата след себе си.
– Дейвидсън – обърна се най-накрая Паркър към мен.
– Паркър.
– Как върви?
– Умопомрачително. Благодаря, че попита.
Той ми направи знак да седна. Не приех предложението.
– Защо не спомена предишните присъди на Фиск?
– Присъда – Паркър изви вежда, – в единствено число. Седни, моля.
Обиколих кожения стол и седнах. Паркър също. Не на моя стол, разбира се, а на неговия.
Сигурно щеше да е сладък, ако нямаше голяма стоманена игла в задника си. Паркър винаги изглеждаше толкова надменен и строг, че другите около него се чувстваха изключително неудобно. Явно този нюанс му беше от полза по време на всеки процес.
– Защо тази информация не беше в папката, която ми даде?
– Казваш го, сякаш съм го направил нарочно.
Преструвайки се на саркастичната версия на Кристофър Уокън, превърнах лицето си в тухла.
– Мислех, че няма да се заемеш със случая, знаейки, че има криминално досие.
– За какво говориш!
– Мога да обясня всичко.
– Ами, давай.
Паркър се наведе напред и започна да мести документи по бюрото, несъзнателно изграждайки бариера между нас. Чувството за вина, вече познато ми от последната ни среща, изтече от Ник като водопад.
– Има хора, които всички обичат. Така беше и с Лайл. Момичетата го преследваха на тълпи. Момчетата дори против волята си, бяха пропити със съчувствие. Лайл беше рядка смесица от добър мъж и добър външен вид. Такива хора привличат. Всеки иска да грабне поне част от тяхната привлекателност.
Това можех да разбера. Фиск сигурно е изглеждал красив, когато не е бил обвинен в убийство. Особено в убийство, което не е извършил.
– Засипаха го с покани от куп университети. Можеше да отиде навсякъде. Лайл имаше светло бъдеще.
– Като и човекът, който е умрял.
Паркър кимна виновно.
– Не беше лесна седмица. Ритуалът на преминаване пропадна в канала. Момчето изпадна в анафилактичен шок. Какво ли не направи Ел, за да му помогне…
– Кой е този Ел?
– Лайл. Така го наричахме тогава. Момчето обаче почина. Ел пое вината и излежа три години за непредумишлено убийство. – Ник се размърда. Вината просто го изяждаше отвътре. – Идеята беше моя, но тъй като Ел беше президент на братството, той реши да поеме цялата вина. За всички нас.
– Младежа е починал по време на церемонията по посвещаване в братството, на което, Фиск е бил президент. Както и да е, Лайл е този, който е бил отговорен за случилото се.
– Да, – Паркър се усмихна кисело, – и той каза същото. Вината не беше негова, а моя.
– Пряко?
– Да. – Изкашляйки се в юмрука си, Ник го притисна към устата, сякаш отново изживяваше целия ужас на този ден. – Трябваше да отвлечем новодошлите, да им сложим чували на главите, да ги качим в микробус и да ги оставим на “Централ”, в най-жалката част. Разбира се, новодошлите бяха по шорти. Лайл каза, че е опасно да ги оставим така, затова се повъртяхме малко и оставихме новобранците в средата на кампуса.
– Прилича на най-обикновено посвещение.
– Щеше да бъде, ако си бях свършил работата. Трябваше да проверя медицинските досиета на новодошлите, но този ден имах важен изпит и не стигнах до тях.
– Гадост.
– Един от новодошлите имаше алепгия към фъстъци, а в чувалите е имало точно фъстъци.
– По дяволите…
– Нямах представа, че някой може да има такава реакция. Винаги съм смятал, че трябва да погълнеш това, към което си алергичен.
– Е, да получиш нови знания по този начин, не е най-добрият вариант.
– По-късно ни казаха, че гърлото на момчето се е подуло толкова бързо, че дори не е имало време да извика за помощ. – Паркър се обърна към прозореца. – Аз го убих. И само, защото Лайл беше президент, а медиите от всички страни притискаха окръжния прокурор, Лайл беше обвинен в непредумишлено убийство.
Мислех, че Паркър няма съвест.
– Добре, чувстваш се виновен и разбирам защо, но какво общо има сегашното разследване?
Стискайки зъби и присвивайки очи, Паркър ме изгледа твърдо и решително.
– Той няма да лежи за нещо, което не е направил, Дейвидсън. Няма да го допусна.
– Но доказателствата са доста убедителни.
Доказателствата обаче винаги са убедителни, поради което хората идват при мен. Аз съм последната им надежда. Последния отчаян тласък. Но не бих му го казала.
Той се наведе напред.
– Повярвай ми, ти самата не искаш делото да отиде в съда. Или ще разбиеш проклетите доказателства на парчета, или аз лично признавам за убийството.
Облегнах се на стола, почти искайки Паркър да направи точно това. Ако поеме убийството върху себе си, тогава бремето на вината за миналото ще падне от плещите му и той ще може да живее собствения си живот, без да се обръща назад.
– Ами, ако не успея?
Той блъсна с ръка по масата.
– Лайл не го е направил, Дейвидсън, и ти го знаеш много добре. Имаш особен усет към такива неща.
– Знам, но защо си толкова сигурен? Доказателствата казват друго.
– Знам, и точка. Както си спомняш, аз съм този, който преглежда всички доказателства, за да се увери, че имаме достатъчно елементи на престъпление, за да отнесем делото в съда.
– Добре, разбира се. Мислиш да го саботираш.
– Можеш и така да се каже. И така, какво ще кажеш за твоя успех?
Поклатих глава.
– Не, нека се върнем към мен. Какво имаш за мен? Виждаш ли, аз наистина не обичам да ме изнудват.
– Не те изнудвам, а те мотивирам.
– Не ме интересува. И така, какво имаш?
Паркър присви очи, сякаш се опитваше да реши дали може да ми се има доверие, а след това взе един плик за улики с окървавен нож вътре.
– Преди няколко седмици това беше открито, забито в стената на местопрестъпление, което все още не е разкрито. Именно с този нож са убили една жена в Саут Вали.
– Разбирам – казах, започвайки малко да се изнервям.
– Твоите отпечатъци са върху него.
Наистина усетих как кръвта се оттича от лицето ми.
– Никога през живота си не съм виждала този нож.
– Така ли? – Паркър се изправи и се наведе над бюрото. – Дори, когато убиха Селена Рамос?
– Какво? – Най-накрая проблеснах. – Нямам представа за какво става въпрос. Изобщо никога…
– Шега – Шут-Ник се засмя отвратително, сядайки си обратно.
Напълно безмълвна, аз го гледах с отворена уста. Ако не бях толкова шокирана, веднага щях да разбера, че ме лъже.
– Един старец от Коралес заклал прасето на съседа си. Каза, че искал да яде. Сега е обвинен в кражба и жестокост към животните.
Дишайки отново, погледнах Паркър злобно.
– Ти си рядка коза.
– Да, сър. Как мислиш, че постигнах всичко това? Затова те съветвам да не се изпречваш на пътя ми.
Сега вече, помощник-окръжният прокурор Ник Паркър се превърна в истинско любопитство за мен.
– Опитвал ли си се някога да защитиш Лайл в колежа?
– Опитах, разбира се. Но според устава на кампуса, президентът на братството е отговорен за всичко, което се случва в къщата му. Образно казано. Освен това…
Той сведе поглед и аз не издържах:
– Е?
– Мисля, че баща ми се намеси.
– О, да! Той е щатски прокурор.
– Тогава беше прокурор. Както и да е… – Паркър отново стана и се приближи до прозореца. – Как върви?
– Честно казано, малко съм изненадана колко бързо, вие деца, сте измислили ареста. За всяко от вашите проклети доказателства може да се намери обяснение..
– Това не е достатъчно – каза той пред прозореца. – Трябвада откриеш този, който е убил Емъри Адамс. Само по този начин Ел ще бъде освободен от всички обвинения.
– Работя по въпроса.
– Работи по-усърдно! – Отсече Паркър.
Вдигнах небрежно рамене.
– Имам нужда от докладите на съдебния лекар.
Всъщност имах нужда от тях, за да разбера от какво са умрели сираците, но Ник не трябва да знае за това.
– Защо? Няма тяло.
– Но пък е проучил местопрестъплението и е изследвал кръвните проби.
– Мога да ти изпратя последния докл…
– Благодаря, но по-добре сама.
– Проклета да си. Пени ще уреди всичко.
– За предпочитане в рамките на деня.
– Нещо друго?
– Да. Какво ще кажеш за другото случайче?
Паркър се обърна към мен.
– Какво друго?
– Поех твоя случай. Дай ми всичко, което имаш.
Той поклати глава.
– Веднага щом обвиненията срещу Ел бъдат свалени, ще получиш цялата папка.
– Имаш цяла папка за мен? – Изненадах и се изправих на крака. – Колко странно. И аз имам папка.
Връщайки се на бюрото, Ник се строполи на стола и скръсти ръце зад главата си.
– И какво има в твоята папка, г-жо Дейвидсън?
Отправих му мързелива, доволна усмивка, която приличаше повече на нахална усмивка и извадих мобилния си телефон.
– Като за начало, целият ни разговор.
Този път, кръвта се оттече от лицето на Паркър и очите му веднага се залепиха за телефона.
– Записът вече е в облака, затова, дори не си го и помисляй. За идиот ли ме мислиш? Казах ти, че не обичам да ме изнудват. Или, както обичаш да се изразяваш, мотивират.
Той се занадига, но аз му махнах да си седне отново.
– Продължавай. Пази всичко до посиняване, което си успял да изфабрикуваш за мен. Но имай предвид: винаги е по-интересно да играм заедно, отколкото поотделно.
Обърнах се и излязох през вратата. Съдейки по смаяното му лице, успях поне малко да се защитя. Нямаше какво да се свърже с мен. Не е ли чувал за разгневени жени? Жалко, разбира се, че наистина не се сетих да запиша разговора ни, но Ник никога няма да го предположи.
Нека крие всичките си козове, колкото си иска. Няма да съм единствената, която ще има безсънна нощ.
Поне така се надявах.