Глава 17
„Изобретателя на шоколадова водка сто процента изкупи вината на копелето, което измисли чоропогащника.“
Кейти Грейковски
След като се сбогувах с Хедър и Пари, се преместих в Развалината, за да направя едно важно обаждане. Със сигурност работният ден на Нийл Госет вече е приключил. Небето потъмня и ниските облаци, които все още висяха над главите ни, се промениха от красиво сиво в дълбоко и зловещо черно. Само, ако всеки ден беше толкова релаксиращ! Впечатлението се разваляше само от мразовития дъжд, залял любимите ми пасти на “ПлейГърл”. Но по пътищата, на практика, нямаше автомобили. Вярно, притеснявах се, че ще ми се наложи да карам на лед.
И все пак обожавам Ню Мексико.
Слава Богу, че имах мобилния номер на Нийл. И то благодарение на находчивостта на Куки, която се престори на журналистка от някакъв вестник в Санта Фе и каза, че иска да направи цял репортаж за Нийл Госет. Слушах звуковите сигнали, докато гласовата ми поща се включи, след това натиснах край на обаждането и се обадих отново. И отново. И така няколко пъти, докато накрая в слушалката се чу дяволски раздразнен, остър глас:
– Да!
– Здравей, Госет! – Извиках колкото се може по-щастливо. – Как е живота?
– Както винаги.
– Така-а, горе-долу, значи? – Нямах представа какво се случва в живота на Нийл, но не можех да не го подразня.
– С кого говоря?
Това вече е обидно. Честно казано. Или би било жалко, ако бяхме приятели. Всъщност ние сме само познати. Още от гимназията. Не е необходимо да поддържаме връзка, освен, когато възникне такава нужда. Както сега.
– Аз съм Чарли… Дейвидсън… Учихме заедно в…
– Знам коя си, Чарли. Откъде взе този номер?
– Ами, моята асистентка се обади на твоята асистентка, представила се като журналист и …
– Забрави. Какво не е наред?
– Когато Рейес живя във вашето заведение, имал ли е съпружески свиждания?
Нийл се прокашля и гласът му омекна.
– Как е той?
– На свобода.
Харесвах Нийл. Не в училище, очевидно, но той е узрял много оттогава, затова трябва да му отдам заслуженото. Винаги се е държал добре с моя човек, докато излежавал присъдата за престъпление, което не е извършил. Може дори да се каже, че го е подкрепял, доколкото заместник-началникът на затвора може да подкрепя един затворник. Но Нийл винаги е знаел, че Рейес е различен, специален и, че заслужава по-добро.
Само, ако Госет знаеше поне половината истина…
– Мога ли да попитам защо питаш?
– Плаща издръжка на петгодишно дете. Ако не си го пускал да ходи периодично в града на ергенски партита, значи трябва да е имал съпружески свиждания.
– Нямаше нищо подобно – каза Нийл над звука на нещо, цвърчащо на скарата. – Тоест, не съвсем.
Намръщих се неспокойно.
– Какво означава това?
– Само това, че нямаше съпружески свиждания.
– Но теоретично е можел да има? Това разрешено ли е в Ню Мексико?
– Вече не. Почти тридесет години е било разрешено, но през 2014 г. властите затвориха магазина. Освен това, има строги изисквания. Повечето от затворниците трябва да са официално женени, за да може искането изобщо да се изпрати за разглеждане. Това, което следва, е дълъг процес на одобрение. Затова те уверявам, Фароу не е имал никакви съпружески срещи.
– Но? – Изстрелях, защото наистина почувствах, че трябва да излезе някакво „но“.
– Но… да, това не означава, че бебето не може да е негово. Имаше един пазач…
– Какво?! – Бях зашеметена.
– Всъщност бяха трима, но именно този… О, да, и зам. – Началникът на затвора преди мен, който е бил жена. Накратко, само четирима. И това са само тези, за които знам.
– Не мога да повярвам на ушите си.
– Но, доколкото разбирам, инициативата не е била на Фароу. Ако това ти помага, разбира се.
– Боже мой! – Ахнах. – Съпругът ми дори в затвора е бил мъжкар.
– В негова защита…
– Госет – казах през стиснати зъби.
– В негова защита – продължи Нийл, както правеше по време на футболни мачове – не мога да кажа със сигурност дали е имало секс. Взаимоотношенията между надзиратели и затворници са строго забранени. Въпреки, че, разбира се, всичко се случва. Но Фароу винаги се е държал особено. Той получаваше много внимание и от двата пола, но доколкото мога да преценя, беше напълно незаинтересован от всичко това.
– Наистина? – Попитах аз, разцъфнала под лъча светлина, който проникна право в червата ми.
– И пак ти казвам, невъзможно е да следиш всичко двадесет и четири часа на ден.
– Благодаря. – От разочарованието ме заболя сърцето.
– Моля.
– Кажи ми нещо. Имало ли е случаи, когато някоя надзирателка да е забременявала от затворник?
Нийл мълча толкова дълго време, че разбрах всичко, преди той да отговори:
– Нашите надзирателки постоянно забременяват и излизат в отпуск по майчинство. Повечето от тях са женени. Но имаше една, за която се говореше, че се среща със затворник. Когато я разпитахме, тя призна, че се е забъркала с осъден, но не посочи името му.
– Как се казва? – Попитах под звука на разбиването на сърцето ми.
– Нямам право да разгласявам такава информация, Дейвидсън, и ти го знаеш много добре.
Мамка му! А си мислех, че мога да го пречупя.
– Гъбите ми изгарят. Свършихме ли?
– Може би. Чакай малко! Можеш ли поне да ми кажеш кога се е случило?
– Дейвидсън – каза Нийл заплашително.
– Хайде, Госет, точно като в добрите стари времена.
– В добрите стари времена ти ме мразеше.
– Не е вярно. Просто силно ме ядосваше.
– Подигравах ти се, нали?
– Престани да сменяш темата, Госет – изръмжах.
– Боже – изхленчи той в телефона – Наистина не помня. Може би преди пет или шест години. Всичко ми се смесва. Тогава имаше един случай…
Нийл започна да разказва за затворник, който срязал собствената си артерия с лъжица, но аз се задържах на думите „преди пет или шест години“. Съпругът ми все пак има друго дете.
***
Лежах на бара с ръка под главата си. Беше доста удобно, докато барът не започна да се върти. Трябваше да се държа за ръба. Никога не съм харесвала въртележките.
Каролайн дойде при мен с друг коктейл, съобщи на посетителите за възможността да направят последната поръчка и започна да мести коктейла към мен, но изведнъж спря. Вдигнах глава, опитах се да се съсредоточа върху лицето й, но лицата й бяха твърде много.
Каролайн е очарователна, червенокоса красавица с къса черта и малък нос. По-точно, беше очарователна, докато не каза:
– Мисля, че ти стига толкова кофеин за днес.
С това тя отдръпна коктейла ми от мен.
– В смисъл? – Бях бясна. – Обърнах само пет парчета!
– А-ха – избухна Каролайн и отнесе, по дяволите, нанякъде моето чудесно, голямо, горещо мока лате с допълнителна порция бита сметана.
Мъжки глас достигна до ушите ми. Брайън. Този човек прави кафе, сякаш е заченат и износен в кафемашина. Той е и вторият ми най-любим човек в света. По-точно ще бъде, ако все пак ми даде моя коктейл.
– Кажи й, че съм добре, Брайън. Имам двигател, какъвто ми трябва. Ще оцелея.
Брайън се засмя.
– Вече се обадих на мъжа й.
– Познаваш Рейес? – Бях изненадана, като осъзнах, че езикът ми леко се заплита. – Той е син на Сатаната.
– Само не казвай, че сте се скарали! – Извика Каролайн, докато разчистваше, преди да затвори.
– Разбира се, че са се скарали – добави Брайън. – Не наричам гаджето си така.
– Само още една чаша! Обещавам, че ще се свържа с теб на сутринта. Ще се запиша при психолог, или в група за подкрепа, или…
– Кой етап е, когато почнат да се пазарят? – Попита Брайън.
– Някъде по средата – отвърна Каролайн и изведнъж се изправи, сияеща.
Само един човек в света има такъв ефект, както върху жените, така и върху мъжете. И той беше тук.
– Благодаря, че се обади – каза Рейес с гладък като бърбън глас.
Върнах се към залягането на бара. През последните няколко часа главата ми беше станала просто непоносима. Ето защо, когато синът на истинското зло се приближи, видях само пакета му. Този същия, който изчукал някаква си мис Клей. Този, към който бях привлечена, като пристрастен наркоман към … хероина.
– Прибираш ли се?
– Не. – Вдигнах показалеца си. Не знам защо. – Обичам да прекарвам време с приятелите си. С Каролайн и Брайън. И не те познавам. И вече ти казах това днес.
Когато Рейес заговори отново, чух нотка на забавление в дълбокия му глас.
– Дъч, да се хвана за колана или какво?
Той започна да ме дърпа от табуретката за ръка и аз извиках, без да се обръщам конкретно към някого:
– Помощ! Хулигани!
За съжаление нито Брайън, нито Каролайн можеха да се обадят на ченгетата. И двамата бяха твърде заети да хвърлят игриви погледи към Рейес. Да вървят по дяволите. Не, той да върви по дяволите!
Накрая той спря да ме влачи и вдигна лицето ми от плота.
– Наистина ли си пияна?
– Може би е изляла нещо в кафето си – предположи Каролайн, все още сияеща. – Не продаваме алкохол.
Рейес прерови джобовете ми, което накара нещо в стомаха ми да се размести, намери колба и каза:
– Моля да я извините.
Разбира се, шегувам се. Не, нямах колба. Бихте си помислили, че ще се напия толкова от една колба. По пътя трябваше да отида в магазин за алкохол и да си купя литър уиски. Изпразних половината бутилка, преди дори да стигна до кафенето, а останалото вкарах контрабандно вътре в якето си.
– Всичко е наред – махна му с ръка Каролайн. – Сигурно е имала тежък ден.
– Труден и още как, приятелко! – Кимнах, сочейки пръст към нея. – Първо намерих бездомно момиче, което е прокълнато и заради което, скоро ще умре. Тогава разбрах, че ме следят не една, а две групи ловци на духове. И не само ме следят, но и ме сканират с ЕМП измишльотина.
– Ще дойде ли на себе си? – Попита Брайън Рейес.
– Все едно съм малтретирана…
Рейес не отговори на Брайън, но ме погледна мръщейки се притеснено.
– А след това – продължих аз, тъй като никой ни ми отнемаше думата – разбрах, че помощник-прокурорът има секретно досие за мен, съпруга ми и детето ми. – Спрях и огледах публиката си. Тъгата ме обля като сянка, покриваща слънцето по време на затъмнение. – Родих дъщеря си на дъното на кладенец.
Защото паднах. В кладенеца. И тъй като бях в деметия месец, от падането започнаха контракции.
– Между другото, раждането на дъното на кладенец не е толкова лесно, колкото изглежда. Първо, има много мръсотия. Освен това трябва да се загрее вода, макар, че нямам идея защо. След това…
Преди да успея да завърша първото действие на моята тирада, ме хвърлиха през рамо (трябва да призная, доста широко рамо) и ме изнесоха от “Кафе Спътник” като чувал с картофи.
Рейес ме бутна в Развалината и ме закопча с колана. Всяко негово движение беше рязко, агресивно и умопомрачително секси. Тъкмо се канех да сложа ключа в запалването и да натисна педала на газта до пода, преди да заобиколи колата, но волана го нямаше. Откраднали са го! Как, за бога, да се прибера без волан?!
И тогава ми просветна. Ами, ако мога да правя такива чудеса с помощта на моите суперсили?
Концентрирах се, доколкото можах и Развалината, събуждайки се измърка.
Това е!
Единственото, което си спомням от това пътуване по улиците на родния ми град, са красивите светлини, които се втурваха и се отразяваха в прозорците. Тези светлини проблясваха в очите на Рейес и ми напомняха за Коледа. При такъв сценарий той би бил моят подарък.
***
Няколко дни по-късно се събудих на Фабио, чудейки се как съм попаднала тук.
– Предполагам, че си будна? – Куки седна до мен на дивана. – Мисля, че се разбрахме, да се обадиш веднага щом разбереш нещо.
– Така беше – измърморих и се обърнах, изгаряйки от срам. – Просто бях много изненадана. И обидена, и цялата потънала в мисли за самоубийство.
– О, слънчице…
Куки ме прегърна. Почти. Получи се така, че зарових носа си в бюста й. Приятелката ми има нормален бюст, за бога, но веднага ми стана трудно да дишам. Потупах я по рамото.
– Бъди търпелива, слънце, скоро всичко ще се оправи – каза тя, като ме залюля.
Отново я потупах по рамото и се опитах да кажа нещо точно между гърдите й, но нищо не излезе.
– Трябва да се отпуснеш. Утре ще е по-лесно. – Тя ме прегърна още по-силно. – Освен, ако, разбира се, доживееш до утрешния ден.
Добре, разбрах. Куки е бясна. Случва й се рядко, но в подходящия момент.
– Съжалявам – измърморих тихо. – Бях много разстроена.
– И вместо да ми се обадиш, седна в бара…
– В кафенето.
– … на бара в едно кафене и се наля до козирката. И планирала да шофираш да шофираш в това състояние?
– Разбира се, че не! – Обидих се и рязко се надигнах да я погледна. – Случи се от само себе си.
Куки завъртя очи.
– Не си се прибрала сама, Чарли. Рейес те доведе. А Робърт докара Куду-то.
Усмихнах се широко.
– Давам си зъба, че много му е харесало.
– Това не е точната дума – изкиска се Куки. – Първото нещо, което каза, когато се прибра, беше „Колко е мощна!”
– О-о-о… Мислиш ли, че сега е луд по нея?
– Надявам се, не. Знаеш ли какво? – Изведнъж промени решението си приятелката ми. – Той заслужава поне малко забавление. Нека си купи мощна кола. Или някаква спортна кола.
– Може би Харли? – подразних я аз.
– Не, без мотори.
Куки не обича мотори. Някога в младостта си, се срещала с моторист, паднала от мотора му и се изгорила на горещия ауспух. Сега има белег във формата на щата Индиана на глезена си, заедно със страха от всички мотори по света.
– Не бих шофирала – казах на Куки – и ти го знаеш много добре. – Шофирането в нетрезво състояние не свършва добре. – Просто… знаеш ли, мисля, че бебето все пак е негово.
Куки ме гледа с отпусната челюст толкова дълго, че паузата стана сериозна. Накрая попита:
– Приятелят ти от затвора ли ти каза?
– Не, но със същия успех можеше да го каже и в прав текст.
– Чакай малко – тя вдигна показалец и усетих, че започва да се паникьосва – женен ли е бил? Тоест, разрешавали са му съпружески посещения?
Поклатих глава.
– Не, но имало няколко инцидента с надзирателки и дори с бившата зам.-началничка на затвора.
– Господи… Не ми е минавало през ума.
– По принцип Госет не каза директно, че някой е забременял от Рейес, но каза, че е възможно. Освен това, една от надзирателките е уволнена, защото се е забъркала със затворник. И познай кога се е случило.
– Не мога!
Аз кимнах.
– Преди пет-шест години.
– Съжалявам, скъпа.
– Не си струва. – Станах и започнах да крача по пода, който трепереше под краката ми, но не много. – Реших, че всичко е наред. Всичко това вече не ме плаши. Можем да приемем бебето Деймиън и да го отгледаме като свое.
– Като да опитомим вълче?
– Да. Ще бъде готино. Можем да отидем за него този уикенд.
– Това случайно не е ли отвличане?
– Тук ще му хареса. Особено, ако все пак ми позволят да осиновя слон.
– Едва ли майка му ще оцени такъв грандиозен жест.
– И това е вярно. Ами, ако се страхува от слоновете?
– Не. Това, че ще вземете момчето. Едва ли тя мълчаливо ще го даде.
– Наистина ли?
– Знаеш ли какво?
– Знам. Ти си моето прекрасно пиле.
Отново седнах до Куки. Фабио веднага се приспособи към нашите бедра и започна да ги гали.
– Нека проверя коя е тази мис Клей. Утре в офиса ще се погрижа първо за това. За пет минути ще разберем дали е работила в държавни поправителни домове или не.
– Великолепна идея. Или нека го направим веднага.
– Готвя вечеря – засмя се Куки – и никога през живота си няма да стигнеш до офиса цяла и невредима. Отново ще се прекатуриш по стълбите.
– Маце, тогава не бях пияна.
– За това става дума.
– От колко време съм в нокаути?
– Хм – Куки хвърли поглед към календара на стената, – трийсет минути.
– Какво?! – И аз погледнах календара. – Значи съм тук само от половин час?
– Приблизително.
– Говорим си от десет минути.
– Да.
– Как изтрезнях толкова бързо?
Лицето на Куки озари от хитра усмивка, от която на едната й буза се появи очарователна трапчинка.
– Може би всичко е заради целувката.
– И целувка ли имаше? – Веднага се заинтересувах. – Натискали сме с теб, нали?
– Не ти и аз, а ти и Рейес. О, Чарли… Трябваше да видиш как те положи на дивана! Не те хвърли, а внимателно те остави, сякаш си най-крехкото нещо на планетата.
Куки влезе в кухнята, добави малко подправки към ястието, което се готвеше на котлона, и го разбърка. Съдейки по погледа й, мислите й бяха някъде далеч, далеч оттук.
Тогава се сетих, че забравих да вечерям. В отговор на апетитните миризми, носещи се в моята посока, стомахът ми изръмжа.
– А след това се наведе над теб – продължи замечтано приятелката ми, монотонно бъркайки ястието – и цялото това мощно тяло се изду от мускули… И тогава той притисна устни към теб. Точно като в Спящата красавица. Тази целувка те излекува.
– Сериозно?
– А след това докосна лицето ти, отстрани кичур коса от бузата ти, прокара пръсти по рамото ти…
– Кук, ти ме възбуждаш.
– Съжалявам – дойде на себе си Куки. – Просто, той е толкова… толкова… добре де, нали знаеш.
– Знам. – Господи, и още как знам! – И също така искам да ям.
– По дяволите – изруга тя и намали котлона, за да може ястието да къкри. – Едва ли ще ти стигне.
– Как така? – Избухнах и посочих тенджерата, която беше само малко по-малка от моята вана.
– Съжалявам, но трябва да се нахраниш вкъщи.
– Да, сега – изсумтях, връщайки се в прегръдките на Фабио. Само той ме разбира. – Не си и мечтай. Оставам тук, Кук. Утре ще се обадя на хамалите. Можеш да ме осиновиш още сега. Сега това е новият ми дом завинаги.
– Е, това е, – каза Куки и решително отиде до килера, – не ми оставяш избор.
– Какво става? – Изнервих се и тя извади кутията.
Не просто кутия, а онази!
– О, не, Куки, не, не, не.
– О, да, Чарли, да, да, да.
– Не това – поклатих глава и се отдръпнах. – Всичко, но не и това!
Куки спря точно пред мен.
– Ще бъде както казах. Примири се.
– Това е жестоко и странно. Той никога няма да се съгласи.
– Искаш да спорим? – ухили се приятелката ми.
Честно казано, не исках. Нито капка. Защото подозирах, че ще загубя парите си с гръм и трясък.