Глава 18
„Какво мразим като деца: да спим и да ни шляпат по задника. Какво обичаме като възрастни: да спим и да ни шляпат по задника.“
Мем
С кутия в ръка, Куки ме бутна в апартамента ми и се изненадах, че не ме завлачи до там за ухото. Имах чувството, че съм дете, което го чака голямо мъмрене. Или бездна от чисто унижение. Един дявол.
Когато влязохме, Рейес спря да прави това, което правеше (а той просто готвеше нещо и от шикозния аромат почти паднах на колене) и ни поздрави с въпросителната арка на една секси вежда.
– Сега ще се справим с това веднъж завинаги – решително каза Куки.
– Добре – каза той предпазливо, явно не подозирайки как и с какво ще се справя Куки.
Приятелката ми влезе в хола и започна да мести мебелите, а аз бавно се надигнах на пръсти, за да видя какво готви Рейес. Беше нещо шикозно, пикантно и определено си заслужаваше шамара, само за да го опитам. Точно като самия готвач.
Той наклони глава на една страна, наблюдавайки Куки, докато бавно се придвижвах към печката и секунда по-късно ме погледна въпросително. Спрях и свих рамене, сякаш и аз, като него нямах представа какво става. Но Куки очевидно взе плановете си много насериозно. Така, че, за да не ядосвам приятелката си, трябва да играя с нея. Интересува ме само едно: ще имам ли време да хапна преди всичко да започне.
– При мен – заповяда Куки, разглеждайки резултатите от труда си. – И двамата. А ти, г-н Фароу, преди да си събуеш обувките, по-добре изгаси котлона.
Сега всичко си дойде на мястото.
Куки наричаше Рейес г-н Фароу само, когато той е загазил. По-точно аз си мислех, че го нарича така само, когато е загазил. Никога преди не беше изпадал в подобна ситуация и Куки никога не го беше наричала г-н Фароу с този тон, но лесно събрах две и две. Като цяло съм истински професионалист по математика.
Вече бос, Рейес излезе иззад бара и започна да оглежда стаята. Явно, изобщо не се вълнуваше, но вероятно само, защото никога не е бил подлаган на подобни наказания. А наказанието е от онези, които причиняват много терзания и изискват изключителна концентрация.
– По местата – нареди Куки с глас на опитен съдия, седна на дивана, взе дъската и завъртя стрелата.
Събух си обувките и тръгнах към ръба на целофановия килим. Самият килим, известен още като постелката за мъчения, беше покрит с редици от ярки кръгове. Заех изходна позиция и изчаках опонента ми да направи същото.
Моментът на истината ни осени. Какво ще направи Рейес? Ще се усмихне и ще откаже? Или все пак ще приеме предизвикателството?
С весела усмивка, той се приближи до килима от противоположната страна и зае мястото си. Носеше широка сива тениска, която въпреки това, се обтягаше около широките му рамене, на които лесно можеше да кацне “Boeing 747” и мощните му бицепси, на всеки от, които можеха да изградят МОЛ. Мускулите на предмишниците му се напрегнаха, когато Рейес вдигна подгъва на тениската си и пъхна палци в предните си джобове.
Куки отново завъртя стрелката и обяви:
– Ляв крак на червено.
И двамата преместихме левите си крака до най-близките червени кръгове. Рейес беше с гръб към мен и чакаше следващите инструкции. Широките му дънки седяха ниско на тесните бедра, но все пак прилягаха плътно към апетитните полумесеци на невероятния му задник. Дори отзад ръцете му изглеждаха секси, по дяволите.
– Лявата ръка на зелено.
За пореден път и двамата приехме предизвикателството, макар, че не беше толкова лесно. Въпреки скорошното си опиянение, измърморих нещо нечленоразделно, все още решена да не се отказвам.
– Туистър? – Попита Рейес, сякаш трудно сдържаше смеха си.
– Дълга история.
Когато Амбър беше малка, именно с помощта на туистър Куки я помири с братовчедите й. Има нещо в това да поддържаш равновесие, да се въртиш и така, и така, докато се опитваш да не паднеш, което кара децата да се кикотят като… деца и магически да забравят всички кавги.
Но това, което се случи между мен и Рейес, беше много по-лошо от всяка битка на Амбър с нейните братовчеди. Отдавна сме надраснали куклите Барби и щипките за коса. Тоест, Рейес определено е пораснал, но аз все още жадувам и за двете.
– Лява ръка на синьо.
Отново раздвижихме левите си ръце и в това положение моя Medulla oblongata/продълговат мозък/ или както се казва сухожилието между петата и прасеца беше сериозно напрегнат.
– Изглежда, ще сме тук дълго време, ако искаш да обясниш – каза Рейес, дори без да се е задъхал.
– По-добре да попитам защо не говориш с мен.
– Десен крак на жълто.
Ставаше наистина неудобно. Почувствах се като орангутан, на състезание по художествена гимнастика. Но Рейес определено се чувстваше спокойно. Като хищник, който оценява способностите на плячката си. Като пантера, готова да удари. Зашеметяващите му очи блестяха изпод дългите мигли. Силните мускули се преобръщаха от всяко движение. Дългите пръсти поддържаха тежестта на мощното му тяло, но само леко, сякаш Рейес няма проблем да пази равновесие само на петите си.
– Говоря с теб всеки ден – възрази той.
Дълбокият тембър накара корема ми да потрепери, а между краката ми се появи напрежение.
– Ляв крак на зелено.
– Значи няма да ми кажеш какво те притеснява? – Попитах аз, борейки се с естественото желание на тялото ми да се поддаде на гравитацията.
– Първо ти.
– Дясната ръка на зелено.
– Нищо не ме притеснява. От нас двамата, ти си този, който едвам изстискваш думите.
– Лявата ръка на червено.
Този път почти паднах. Докосвайки желания кръг, пръстите ми се подхлъзнаха. Балансът определено не ми е силна страна.
– Дъч, ако така или иначе ще лъжеш, защо изобщо да започваш разговор?
Поех си рязко въздух през носа, но издишах шумно, защото вече бях задъхана. Да, тази игра е много по-трудна, отколкото изглежда отстрани.
– Няма да лъжа. И защо изобщо си помисли, че нещо ме притеснява?
– Лявата ръка на червено.
– Отново? – Изхленчах, опитвайки се да придвижа ръката си към червения кръг, но Рейес го стигна пръв.
Пъхнах дланта си точно под него и ръцете ни се докоснаха. Приличах на сепия. Рейес изглеждаше така, сякаш се подготвя за състезание по смесени бойни изкуства. Дънките му бяха тесни в талията, широката, сива тениска, издърпана нагоре, разкриваше изпъкналия му корем. Меки сенки играеха по хълмовете и долините на изваяния торс.
Той ме изгледа продължително и след това каза това, което му беше на ум:
– Не сме говорили за случилото се в Ню Йорк.
– Точно така. – Преструвах се, че дишам лесно. – Но аз не говорех за това само, защото ти изобщо не говореше.
– Десен крак на червено.
– Сериозно?!
Имах само една възможност да преместя крака си и да не падна, но Рейес беше по-близо до кръга, от който се нуждаех. И все пак той изчака, докато заема кръга. Сега самият той нямаше друг избор, освен, на практика да ме яхне, за да стигне до следващия червен кръг. Когато Рейес пристигна там, лицата ни бяха толкова близо, че изобщо нямаше да ми се налага да мърдам, ако следващата команда беше „Целувка“.
– Дясна ръка върху жълто.
По дяволите!
– Какво те кара да мислиш, че не искам да говоря?
Реших да изложа всичко както си е. Няма смисъл да се обикаляме и обикаляме. Ние сме женени. Ако не можем да говорим, тогава бракът ни няма шанс.
– Не знам – казах аз, свивайки рамене, доколкото позволяваше тъпата ми поза. – Някак си се измъкна. Още в самолета усетих как се отдалечаваш.
– Бяхме в самолета. Колко далеч бих могъл да отида?
– Десен крак на зелено.
– В емоционален смисъл – уточних, напомняйки си за жените от всякакви риалити предавания, които все хленчат, че мъжете им не споделят нищо с тях и не ги пускат в душата си.
Няма как. Аз не съм като тези жени. Поне до тази вечер си мислех, че не съм.
– Тоест, докато летяхме на десетки километра над земята, усети как се отдалечавам?
– Лява ръка върху жълто.
Крайниците ми вече видимо трепереха, но не знаех дали е заради играта или заради противника.
– Нещо такова.
– И какви признаци те доведоха до това заключение?
– Целият беше мрачен.
Рейес надвисна над мен. И двете му ръце бяха от едната ми страна. Той наклони глава.
– Аз съм син на Сатаната. Тъмнината е в кръвта ми.
– Не това имам предвид.
Замислих се. Тогава му дадох мястото до прозореца, за да се вкопчвам постоянно в него, когато, уж искам да погледна през прозореца. Да вдишвам аромата му отново и отново. Да се докосвам до раменете му. А той гледаше през прозореца през целия полет.
– Някак си се умълча.
Рейес също се замисли и се намръщи.
– Откъде знаеш? Спа през целия път.
– Заспах, когато усетих, че се отдалечаваш. Защото не можех да го гледам.
Той замръзна. Сега не бяхме толкова близо физически, както преди няколко секунди, но дъхът ни все още се смесваше.
– Пак питам: на какво основание реши, че се отдалечавам? – Попита Рейес.
Просто не можах да отговоря. Защото наистина не знаех. Какво ми показа, че се отдалечава? Инстинкта? Отвътре?
Не отговорих, а Рейес проговори.
– Може би си стоварила всичко от болната глава на здравата.
– Искаш да кажеш, че аз съм се отдалечила, а не ти? Рейес, току-що те преоткрих. Повече от всичко исках да те сграбча за косата и никога, никога да не те пусна.
В него пламнаха някакви чувства. Струваше ми се, че е нещо като объркване.
– Какъв е проблема? – Попитах.
– Не исках да те притискам.
– Как да ме притискаш?
– Ти преживя много. Загуби баща си.
– Вярно е, но…
– Преживя тежко раждане.
– Всяко раждане на дъното на кладенец е тежко.
– Загуби мащехата си.
– Няма нужда да го преживяваш.
– Беше принудена да се откажеш от собственото си дете.
Взирах се в Рейес няколко дълги секунди.
– Беше непоносимо, няма да споря. Но не бях единствената, която трябваше да се откаже от детето си този ден. И ти не си виновен.
– Виновен съм. Поне отчасти.
– Не, Рейес, не си виновен. И не това почувствах в самолета. И така, каква е сделката? Защо реши да създадеш пропаст между нас?
-По дяволите, Дъч, не знам – каза раздразнено Рейес. – Преживяхме толкова много, че исках да ти дам време да помислиш за всичко.
– За какво, например?
– За нас – отвърна той откровено. – Исках да преразгледаш всичко и в същото време да не ти се пречкам. Да не те задушавам с присъствието си.
За какво, по дяволите, говори? Или е една от фразите на тема „не става дума за теб, а за мен“?
– И какво точно да преразгледам? Нашата връзка?
Рейес стисна зъби, но не каза нищо.
– Първо, защо изведнъж трябва да преразгледам отношенията ни? И второ, дори и да ме задушаваш, сам знаеш прекрасно: аз съм за еротичното задушаване с всичките си ръце и крака.
Той отново беше над мен. Като хищна могъща котка, готова да погълне вечерята си. Топлината му проникна във всяка моя молекула, напои тялото ми, погали ме. Рейес ме прегърна. Погледнах Куки. Или по-скоро, където седеше тя.
– Тя си отиде.
– Дори не забелязах…
Подпирайки се на лакътя, Рейес постави другата си ръка върху бедрото ми и ние се сринахме на пода. Къпех се в погледа му, стоплях се в близостта му, възхищавах му се…
– Да се върнем при нашите овце – измърморих аз, връщайки се към реалността. – Защо трябва да преосмислям брака си?
Погледът му се спусна по-надолу. Рейес вдигна подгъва на пуловера ми и сложи ръка на корема ми. От докосването хиляди малки земетресения преминаха през тялото ми от главата до петите.
– Защото ме видя.
– Не разбрах.
Рейес стисна пръсти, нежно впивайки ги в кожата ми, от което вихър от чисто удоволствие да се втурна в мен.
– Видя истинския мен. Разбирам каква гледка е било за теб.
Чувствени устни, екзотични черти на лицето, кичур коса, паднал на бузата – всеки художник копнее да нарисува това.
– За какво говориш? – Попитах с дрезгав глас. – Виждам те всеки ден.
– Не.
Дългите пръсти се промушиха под сутиена ми и сякаш случайно тръгнаха по зърното, разпалвайки желание.
– В Ню Йорк – продължи Рейес – когато ме видя за първи път, след като си изгуби паметта – ръката му се върна към стомаха ми, сякаш Рейс отново се отдалечаваше от мен – ти се уплаши.
Вдигнах ръка и прокарах пръсти по красивите му устни.
– Ако наистина мислиш така, тогава нямаш представа какво означава думата „уплашен“. Никога не можеш да ме изплашиш наистина.
Той се усмихна тъжно.
– И все пак се уплаши.
Повдигнах се на лакти.
– Рейес, събудих се без идея коя съм или какво мога да направя. Първият призрак, който видях, едва не ме изпрати в кома. Тогава наистина се ужасих.
Рейес трепна.
– Мога да си представя.
– Но когато ти се появи за първи път, Рейес Фароу… – Легнах отново и сложих ръка на челото си замислено. – Боже… Нямаш представа колко си невероятен, нали?
Той се ухили и легна до мен, слагайки едната си ръка под главата ми, а другата така и не махна от корема ми. Напротив, пръстите му бавно, бавно се спускаха надолу, оставяйки горещи следи по кожата ми.
– Изражението на лицето ти казваше нещо съвсем различно.
– Прав си. – Обърнах се към него и също сложих ръка под главата му. Килимът шумолеше под нас. – И не си прав.
– Това е моят талант – каза той, като прокара кокалчетата си по пъпа ми.
– В онези дни не контролирах в кое измерение се намирам, така, че съществувах и в двете едновременно. А когато ти се появи, видях опасно, безмилостно, безумно мощно същество, което е наполовина човешко и наполовина неземно. В него сякаш се смесваха пантера и извънземен убиец. Сила, интелигентност, изящество и… – наведех очи. – И секс. Страхувах се какво мога да направя до него. До теб. – Прехапах устната си.- Бях привлечена от теб от първата секунда и това привличане беше толкова неумолимо, сякаш между нас през цялото това време има някакво невидимо въже, което се опъна веднага щом те видях. Изпъна се силно. Целият свят около мен започна да се върти и ме беше страх, че ще се превърна в локва. – Погледнах го отново в очите. – Рейес, бях възхитена.
– Наистина ли? Определено изглеждаше уплашена.
Засмях се тихо.
– Статистиката казва истината, че жените разбират по-добре невербалните сигнали и хората като цяло, от мъжете. Може би най-разумното нещо, което трябва да направиш, е да оставиш всички тези боклуци на мен.
Рейес отмести поглед.
– Страхът много трудно може да се обърка с нещо друго.
– За това време толкова много мисли промених! – Продължих, без да обръщам внимание на последните му думи. Страх, как ли не.- Но една от тях все още ме преследва.
– И каква е тази мисъл?
– Забравих те. – Рейес мълчеше, затова обясних: – Ти пророкува преди много време, че ще те забравя веднага щом науча неземното си име, и беше прав.
– Знаех си, че ще стане. Затова не бях изненадан.
– Но не те забравих по начина, по който каза. Това, което каза, предполагаше, че ще те надрасна. Ще обърна, така да се каже, нова страница, ще те разлюбя и ще живея без теб.
– Така беше. Но в известен смисъл стана точно така. Почти надрасна себе си.
– Много сили са хвърлили в светската мацка от Ню Мексико, чийто житейски стремеж беше някой ден да пътува до кафеените плантации по света и да се научи как да яде портокалов сладолед, без да си изцапа брадичката. А когато разбрах чия е идеята…
Рейес се засмя тихо и стегнатият, твърд сноп на емоциите му леко се отпусна.
– Но да спра да те обичам? Рейес, не мога да дишам, когато те няма. Още повече пък да мисля.
– Радвам се да го чуя. – Той погали пъпа ми с пръст и всичко ме заболя между краката. – И аз съм благодарен, но напоследък много неща криеш.
– Нищо подобно.
– Всичко ми е ясно – кимна с разбиране Рейес. – Трябва да ти кажа всичките си тайни, а ти запазиш своите за себе си.
Изсумтях, не можах да се сдържа.
– Рейс Александър Фароу, дяволски добре знам, че никога не си и никога няма да ми разкажеш всичките си тайни.
Той ме изгледа напрегнато.
– Един ден може да те изненадам.
– Наистина ли?
– Но ти трябва да си първа.
Прав е. По някакъв начин. Трябва да се научим да общуваме. Не е ли това, което казват експертите? Че комуникацията е ключът към решаването на всички проблеми?
Реших да започна с това, което ми причиняваше най-много болка в момента. Затворих очи като последния страхливец и проговорих в мрака:
– Имаш още едно дете.
– Сериозно? – попита весело Рейес. – Благодаря ти, че ме просвети.
Погледнах го с леко отпусната челюст.
– Какво му е смешното?
– Нямам представа, но повярвай ми смешно е.
– Рейес, имаш петгодишен син в Тексас.
Той повдигна вежди за момент, докато не осъзна за какво говоря.
– Да, Деймиън. Вече забравих, че съм успял да го зачена. И то точно в затвора.
– Това ли е твоето извинение? Твърдиш се, че не можеш да станеш баща, защото си бил зад решетките? – Рейес просто ме гледаше мълчаливо, борейки се с усмивката, затова добавих: – Ха! Вече знам как е станало, г-н Мачо!
Явно заинтригуван, той повдигна вежди.
– От теб е забременяла надзирателка.
– Точно така – кимна Рейес, сякаш си спомняше нещо. – Слава Богу, че не е бил мъж-надзирател. Там и без това е трудно да раждаш.
Беше му смешно. Той сякаш се присмиваше на ситуацията. Отмахна го, сякаш всичко е глупост. А аз бях зашеметена, шокирана и изумено лежах на пода. Също така бях загубила дар слово.
– Защо го приемаш толкова лекомислено? – Явно не го бях загубила напълно.
Ръката му се плъзна нагоре по кръста ми и кацна на гърба ми.
– Защото вие, г-жо Дейвидсън, сте смешник.
Е, Рейес наистина прие нещата много добре. Дори малко прекалено.
– Искаш да кажеш, че Деймиън Клей не е твой син?
– Моля те, кажи ми, че не си загубила ценно време и ресурси, за да разбереш това, когато просто можеше да ме попиташ.
– Разбира се, че не! Куки свърши всичко. Ще говоря с нея утре. А ти си признай. Да или не на твоя тест за бащинство?
– Дъч, ако имах още едно дете, ти щеше да разбереш първа. Дори и само, защото ще разкъсаш гласните си струни при родилните болки. Деймиън Клей е синът на твоето гадже, който никога не се е женил за майката на момчето.
Примигнах от изненада.
– Какво гадже? Новото? Как разбра за Фабио?!
Рейес не си направи труда да отговори. Очевидно обсъждането на дивана на Куки е под достойнството му.
Ами, добре. И така, синът на гаджето ми. Супер.
-Е, ужасно мило е от твоя страна да плащаш издръжка за него. Много… напреднало. Направо се получава атомно семейство. В постапокалиптичен смисъл.
– Това беше част от сделката – сви рамене Рейес. – Имах нужда от допълнителни очи, на които мога да се доверя. Да се грижат за Пип. Той беше допълнителните очи, на които мога да се доверя.
Вниманието ми достигна кулминацията си и отново се надигнах на лакти.
– А какво общо има Пип?
– Наех гаджето ти. По-точно и тримата. – Отворих уста в недоумение и Рейес ми обясни: – Помниш ли твоите рокери? Те наглеждат Лоуър. Тоест и Алвин. Не исках да оставям хартиени следи. Все пак тези тримата ги издирват.
– Наел си Донован? – Бях зашеметена. – Добре, разбира се! Наел си Донован и хората му да наглеждат Пип.
Те са невероятни, по дяволите. Рейес е прав: издирват ги за грабеж. И не за един. За властите няма значение, че рокерите ги изнудваха. Те са добри момчета. Разбирам е защо Рейес се е обърнал към тях, когато са му потрябвали силни ръце, за да защитят Лоуър и Пип.
– Едно от условията на сделката – продължи Рейес – беше, че ще използват само пари в брой и кредитните карти, които аз им изпращам. Освен това, се задължих да плащам издръжката му, за да няма следи в мрежата, които да доведат до местонахождението му.
Все още го гледах с отворена уста, но вече от възхищение, което далеч надхвърляше възхищението, което се роди в мен, когато за първи път влезе в бар-грил”Лагерен огън” в Слийпи Холоу.
– Това е невероятно, Рейес. Не мога да си представя, че си направил всичко това за тях. Заради Пип.
Красиви устни, оформени в тънка линия.
– Липсата ти на вяра в мен понякога е удивителна.
– Не е липса на вяра – поклатих решително глава. – Винаги вярвам в теб. Но понякога подценявам мозъка ти. – Потупах с пръст слепоочието му, отметнах къдрицата от челото му и я пъхнах зад ухото. Сякаш ножиците плачеха за него. – Винаги забравям, че твоето IQ е по-високо от банковата ми сметка.
– Гадно извинение.
– Знаеш ли, малко съжалявам. Щях да спася Деймиън, да го върна у дома и да го отгледам като собствен син.
– Като да опитомим вълче? – Кълна се, че вече съм чувала това някъде преди. – Не мисля, че майка му би оценила подобен жест – добави Рейес, убивайки ме с логика.
– Да, Куки каза същото.
– Добре – каза той, – да продължим напред. След като си говорим от сърце, какво друго те притеснява?
– Ами, нищо. Вече разкрих тайната. Твой ред е. Какво те тревожи? – Пръстите ми все още докосваха лицето му. Вървяха по линията на брадичката му, радваха се на наболата му брада… – Какви тайни пазиш в дълбините на блещукащите си очи?
– Имаш сърцето ми – усмихна се Рейес. – Там пазя всичките си тайни.
– Значи нямам ключ.
– Шегуваш ли се? Сама си изкова ключа.
Той целуна носа ми, легна отново и ме дръпна за гайката на колана на дънките ми, докато не се озовах точно до него. Сложи ръка под главата си и се взря в тавана. Погледнах в същата посока, помислих си за хиляден път за малкото момченце, което живее на нашите греди, и се върнах да се любувам на поразително красивия профил на Рейес.
– Така и не каза нищо за това, което ти се случи в склада в Холоу.
– Преди да дойдеш ти? – Ууточних аз.
Той кимна и благодарих на Бог, че Рейес вече не може да чете емоциите ми. Там, в склада, получих божествената чаша. Там разбрах, че съпругът ми е един от боговете на Узан. И именно там научих как да го хвана в капан, ако възникне нужда.
– Да-а, няма какво да се каже. Куур се опита да ме принуди да кажа къде е Пип. Естествено, не му казах. Той се ядоса. Настъпи хаос.
– Хаосът винаги е там, където си и ти – подразни ме Рейес с хумор. – И нищо друго не се е случило?
– Изглежда, не.
– Тогава защо имам чувството, че от този ден криеш нещо от мен?
– Нямам идея. А защо ми се струва, че от този ден ти криеш нещо от мен?
– Нямам идея.
Подпрях се на лакът и опрях брадичка на широките му гърди.
– Хаиде да сключим сделка.
– Хайде.
– Повече няма да крием нищо един от друг.
– Мисля, че това е твърде радикално – пошегува се Рейес, което беше ясно от начина, по който ъгълчето на устните му се повдигна.
– Чух, че е на мода тези дни.
– Това, съпрузите да не пазят тайни един от друг? Ако продължаваш да мислиш така, ще възпламениш революция.
Погледнах замислено настрани.
– Е, аз съм по-скоро за това, ако не друго, просто да си кажем, че единия от нас пази някаква тайна. Накратко, пълна откровеност.
– Според мен не разбираш съвсем правилно значението на думите “пълна откровеност”. Тук се предполага… пълна откровеност.
– Да, но ще ми е по-лесно. – Дори се развълнувах. Ами, ако именно от точно това се нуждая? – Например, мога да ти кажа, че имам тайна, но не мога да ти кажа точно каква е тя. Тогава ще знаеш, че имам някаква тайна и между нас няма да има недомлъвки. Никой няма да се чувства виновен, и няма да се обижда, че не е бил посветен в нещо. И така нататък.
– Не мислиш ли, че всичко това ще унищожи самата идея за разкриване на тайни?
Поклатих глава.
– Не мисля.
Рейес се закашля и заподозрях, че се опитва да скрие смеха си. Една голяма ръка се промъкна отново под пуловера ми, и се плъзна по гърба ми, напоявайки кожата ми с топлина.
– Добре, нека опитаме.
Извих се от вълнение и се приближих още по-близо. Мислех си за всичко онова, което пазех зад седем печата. Първата тайна, супер-пупер огромната, най-чудовищната от всички, е, разбира се, че Рейес е бог. Не му казах само, защото е създаден от енергията на зъл бог и нямам представа какво ще се случи, когато научи за това. Втората тайна е божествената чаша. Причините са същите. Последствията са различни. Освен това, именно върху висулката изграждах моят резервен план.
Знаейки кой всъщност е Рейес, сега разбирах много неща. Усещах как силата пулсира около него на мощни вълни. Тази сила е мощна, турбулентна и постоянно в движение. Рейес е много повече от просто свръхестествено създание и всичко това сега придоби смисъл.
Самият той е вихър от чиста сила. Ядрен реактор. Такава сила често е дива, непредвидима и неконтролируема. И трябваше да знам колкото се може повече. За съжаление, се сещах само за едно същество, израснало в същите условия, и знаещо повече за Рейес от всички останали на нашата планета. Ошекиел.
Рано или късно ще кажа всичко на Рейес, но като за начало трябва да науча, каквото мога.
– И така – започнах аз, преглъщайки трудно, – имам две тайни, за които не мога да ти кажа. – Легнах по гръб и разперих ръце, като едната падна върху лицетому. И то не случайно. – Фу-у-у! Господи, направо с главата напред. Не, чакай малко. – Замислих се. Това, за което все още не бях говорила, е, че Сатаната успя да хване Рейес, докато беше в режим на злия бог. Технически това може да се счита за третата тайна. – Вземам си думите назад. Имам три тайни. Съжалявам.
Рейес гризна ръката ми, която все още беше на лицето му. Засмях се като ученичка и се приближих. Когато най-накрая се настаних удобно, той каза:
– Тогава три. Твърде много.
– Има такова нещо. Но сега знаеш, че имам тайни и ще ти разкажа всичко веднага щом мога. Точно на минутата. Не, на микросекундата. Твой ред е.
– Хм – помисли си Рейес на глас – имам само една тайна. Обаче, не – веднага промени решението си и замълча толкова дълго, че едва не си изгризах ноктите. – Две. Технически имам две тайни.
Напълно се обезкуражих.
– Пазиш цели две тайни от мен?
– Ти имаш три – засмя се Рейес.
– Но, – станах, опрях длани на пода, – какви са тези тайни? Защо не ми кажеш за тях?
Лицето на Рейес се изпълни с тъга. В очите му. Едва забележимо. Той обаче бързо се събра и се усмихна.
– Знаех, че няма да сработи.
В мен пламна страх. Рейес не тъжи. Рейес се ядосва. Става твърд. Съставя план и действа, докато разбере как да реши проблема. Но да е тъжен? Има ли нещо, което не може да контролира? Нещо, за което не може да направи нищо? Нещо неизбежно?
Все пак започнах всичко това с една цел: да се укрепи връзката ни. Да се научим да се доверяваме напълно един на друг, дори, ако има причини да пазим тайни.
– Не, не, прав си. Ще сработи. Благодаря ти, че ми каза. – Легнах обратно и се съсредоточих върху ръката, която беше на гърба ми. Поне Рейес не спря да ме докосва. – Притеснявах се – избухнах аз, наслаждавайки се на топлината на голямата длан.
– За кое?
– Че не си ме докосвал повече от седмица.
– Обясних ти защо.
– Да, но…
– Дъч, ти заслужаваш нещо много по-добро от мен.
Хвърлих му най-ядосания си поглед.
– Или имаш надуто мнение за мен, или изкривено мнение за себе си. Лично аз смятам, че е въпрос и на двете. И според мен има само един начин да се справим с това веднъж завинаги. – Покатерих се върху Рейес, повдигнах тениската му и хванах панталоните му. – Така се уморих, че нямам повече сили да споря.
С тези думи прокарах ръка по релефния корем и обвих пръстите си около твърдия му член. Всеки мускул в тялото на Рейес се превърна в мрамор. Преместих пръстите си чак до основата и ръката на гърба ми се сви в юмрук. Продължих да движа ръката си нагоре-надолу, докато усетих познатия прилив на кръв.
Хващайки косата ми, Рейес ме придърпа по-близо, за да ме целуне.
Не се поддадох на провокацията и се дръпнах малко.
– Може би ще ми намекнеш малко? За едната тайна, не и за двете. Чакай малко, свързани ли са по някакъв начин?
Без да каже и дума, Рейес хвана ръба на целофановия килим и ни уви в него като бурито.
– Сигурен ли си, че Куки си е тръгнала? И определено не е хукнала, да речем, до тоалетната?
Покривайки устните ми със своите, Рейес притисна бедрата си в моите, което ме накара да усетя доказателството за неговата възбуда в стомаха си.
– Ако все още е тук – въздъхнах рязко, защото беше намерил ухото ми – тогава я чака шокираща гледка.
Без да обръща внимание на думите ми, той бързо и грубо ме обърна по корем и се притисна отзад. Дългите му пръсти спряха на гърлото ми.
– Какво каза за еротичното душене?
– Шегувах се…
Въздъхнах, когато пръстите му се стегнаха. С другата си ръка вече дърпаше панталоните ми. Прохлада затанцува по кожата ми, която почти веднага се замени от изгарящата топлина.
Докато Рейес разкопчаваше дънките си, горещите му устни отново се приближиха до ухото ми.
– Разкрачи се – нареди с дълбок, кадифен глас.
Но собствените ми дънки бяха някъде около коленете и не можех да разтворя краката си.
Оказа се, че не съм се подчинила веднага. Рейес пъхна ръка под сутиена ми. Първоначално пръстите просто галеха Заплаха, а секунда по-късно стиснаха плътно деликатния връх и по кожата ми пробягаха тръпки.
Той седна върху мен и обви коленете си около краката ми.
– Разтвори се – повтори той в ухото ми.
Ръката около гърлото ми се стегна. Заравяйки нос в косата ми, той пое дълбоко дъх. В долната част на гърба ми лежеше горещ, твърд и готов за подвизи член.
Повдигнах ръцете си, сложих ги на задните си части и се разтворих.
– Добро момиче – прошепна Рейес, потапяйки пръсти във влагата ми и издиша в косата ми със стон – Ти си по дяволите мокра.
Миг по-късно пръстите му бяха вътре в мен.
Очите ми се замъглиха. Исках това да продължи. Рейес да продължи, докато зрението ми се върне. Но той извади пръстите си и погали клитора ми. Нежно, съблазнително, сякаш ме убеждаваше. Удоволствието се завихри в мен, осветявайки всеки тъмен ъгъл, събуждайки спящите частици с малки искрящи торнада.
Изстенах, а Рейес се възбуди още повече. Твърдият като камък член се плъзна по кожата ми и се притисна към самия ми вход, като кон към преградата преди началото на състезанието.
Рейес се поколеба, ухапа ухото ми толкова силно, че ахнах, и прошепна:
– Да се надяваме, че ще стигна там, където трябва.
Където трябва? Отворих очи и замръзнах. Страхувах се от аналния секс не по-малко, отколкото хората от Розуел се страхуват от експериментите в ръцете на извънземни. Въпреки това, с едно бързо и точно движение членът му беше във влагалището.
Сладкият спазъм ме удари до дъното на душата ми. Едва не свърших, но Рейес замръзна дълбоко в мен и изчака да се поуспокоя. Той също трябваше да се успокои. Разтресох се и пръстите ми се изплъзнаха от дупето ми. Рейес стисна по-силно гърлото ми. Още малко – и нямаше да съм много далеч от кислородния глад.
– Vous ne devriez pas taquiner, mon amour – каза той на перфектен френски, който звучеше плавно с всяко движение на пръстите му по гърлото ми, а след това повтори на английски – Не ме дразни.
Все още не помръдваше, но някъде в далечината ехото на приближаващия оргазъм блесна в горещи, пулсиращи вълни. Колкото повече стискаше гърлото ми, толкова по-дълбоко усещах члена му вътре в себе си, толкова повече се приближаваше екстазът. Размърдах се, молех се за още, но Рейес нямаше намерение да прави никакви отстъпки. Обаче ми тежеше твърде много, а ръката около врата му беше прекалено стегната.
Целуна ме по скулата, по врата, по ъгълчето на устата ми. И изведнъж, без предупреждение, се отдръпна назад и след секунда отново се гмурна с цялата си дължина. Ахнах, когато ме притисна обратно към пода и стисна гърлото ми. Заради ограниченията в движението и дишането ме заля вълна от удоволствие, която се разпространи като горски пожар, във всички ми кътчета. Настръхнах. Исках да го усетя отново. Да изпитам отново притока на остро, чувствено, жестоко желание.
Рейес се облегна върху мен с цялото си тяло, правейки напълно невъзможно движението, и направи нещо неочаквано. Забави времето и започна да се движи с кратки мощни трасъци. Резките приливи на вълнение предизвикаха най-сладката болка в стомаха ми. Пръстите на гърлото ми се стегнаха още повече и оргазмът почти настъпи.
– Не сега – прошепна той, дишайки тежко.
В такт с ударите, дъхът му се измъкваше от гърдите му мощно и бързо, и знаех отлично, че и той като мен е близо до екстаза.
– Не сега – повтори Рейес, докато издишваше, и се движеше по-бързо.
Ръцете му започнаха да треперят, но вече не можех да се сдържам. Горещия му дъх стопли бузата ми и изведнъж, без да забавя нито за секунда, Рейес притисна устни до ухото ми.
– Сега.
Времето се блъсна в нас, засилвайки удоволствието, което моментално избухна в мен. Мускулите ни се напрегнаха едновременно под натиска на чиста, пулсираща енергия, от която светът около нас затрепери. От гърлото на Рейес се изтръгна тихо ръмжене. Оцелявайки от смазващите вълни на собствения си оргазъм, той сграбчи подложката.
Няколко секунди по-късно измърмори няколко цветущи ругатни. По дяволите, дори аз не бих могла да се изразя по-добре. Когато рухна върху мен, само остатъците от удоволствието блестяха наоколо, като оръфани фрагменти от забравена звезда.
Рейес се свлече и легна до мен. По бузите му лежаха невероятно дългите мигли. Чувствените му устни бяха леко подути.
– Хареса ли ти? – Попитах.
Той поклати глава.
– Симулирах.
– Наистина? Аз също. Мисля, че трябва да опитаме отново.
Доволна усмивка докосна красивите му устни.
– Добре, но този път без килимчето.
– Договорихме се.