Глава 21
„Кафе. Разюзданост. Лудост. Едното е готово. Да караме нататък.“
Статус в социалните мрежи
Когато Рейес най-накрая се появи, с Куки седяхме на плота в кухнята и пиехме кафе. По-точно, аз пиех кафе и преглеждах разпечатките, направени от нея, а тя се взираше в нищото в пълен шок. Слюнка блесна в ъгъла на устата й. Не издържах и изтрих този позор със салфетка, но Куки дори не помръдна.
– Каза ли й? – Попита Рейес, докато си налива чаша кафе.
– Не трябваше ли?
– Напротив. Ако нещо ми се случи, тя е тази, на която можеш да разчиташ най-много. Трябва да знае всичко това толкова, колкото и ти.
Обръщайки се към мен, Рейес се извиси над плота. Беше облечен с тъмночервена риза и, както обикновено, с дънки. Не стегнати, но не и широки, панталоните, въпреки това, плътно прилепваха към бедрата му. И към задника. И към най-интересната предна част, по дяволите.
– Да се върнем ли в спалнята? – Предложи Рейес, без да сваля чашата си.
Изправих се и прочистих гърло. А след това изобразих най-искрената молба на лицето си:
– Рейс, моля те, махни името ми от…
– Не – прекъсна ме той с такъв тон, сякаш ме галеше. – Работата е свършена. И то преди седем години. – Той се приближи и постави лека целувка върху устните ми. – И спри да плачеш. Между другото – добави той, преди да вземе якето си и да излезе – изглежда, че Куки има нужда от медицинска помощ.
Трябваха ми още три чаши кафе, за да успокоя нервите си. Веднага след като Куки дойде на себе си, започнахме да разглеждаме заедно разпечатките, които беше донесла. Това бяха предимно новинарски статии за всеки от смъртните случаи в сиропиталището.
– Чарли – каза приятелката ми, която все още не можеше да разбере какво се е случило – какво излиза? Той ти е приписал всичко, още преди дори да се срещнете? Преди да излезе от затвора?
Кимнах и затворих очи, опитвайки се да не мисля за цялата несправедливост, сполетяла Рейес. Включително и тази, за която току-що говорихме.
– Не разбирам, каква муха го е ухапала, за да направи такова нещо? Това са неговите пари, Кук.
Сълзи се стичаха по бузите ми и Куки отново ме придърпа в прегръдките си.
– Той те обича, слънце. Винаги те е обичал. И те е търсил, дори, когато не сте се познавали.
– Но аз не го заслужавам.
– Чарли – тя ме хвана за раменете – той вярва, че го заслужаваш и честно казано, и аз го вярвам. Парите може да са полезни. А дори и да не са, Пип ще ги наследи.
Хълцах, почти смеейки се.
– ДОБРЕ. Може би от тази гледна точка си заслужава. Но все още ми е неудобно.
– Това едва ли някога ще се промени. Лично аз дори не мога да си представя толкова пари.
– За какво ти говоря? Между другото, знаеш ли колко кофи за боклук могат да запълнят с такава купчина?
Някой почука на вратата.
– Отворено е! – Извиках. – Това е твоят благоверен.
– Да.
Появи се Чичо Боб и изглеждаше много мъжествен в кафявия костюм и вратовръзка.
– Изглеждаш страхотно, Чибо.
– Благодаря ти, скъпа. Имам дело в съда – обясни той облеклото си.
– Да не би пак да си извършил убийство?
– Не съдят мен. Аз съм свидетел.
– А, добре, да. Съжалявам.
– И така, за да знаете и двете, ще ви попитам за последен път, кой ви нае. След това ще взема заповед. Или дори ще ви арестувам.
– Благодаря за предупреждението, чичо Боб.
Куки само повдигна вежди с пълната увереност, че в крайна сметка победата ще бъде нейна.
Чибо въздъхна отчаяно.
– Честна дума, ще го направя.
– Разбира се, че ще! Но, ако Джоплин толкова е откачил, защо сам не ме попита? И щом ти досажда, защо не го пратиш майната си?
– Защото не съм в трети клас, а той е обсебен от контрола. Много е любопитен кой ви е наел и защо.
– Всичко това е странно. Защо не му теглиш една и не го попиташ защо е толкова ядосан?
– Защото не съм в трети клас, а той е обсебен от контрола. Слушаш ли ме изобщо?
– Може би не иска отбор Дейвидсън да го води за носа.
С Куки си дадохме петица. Ами-и, какво? Ние сме страхотни.
Чичо Боб сви рамене.
– Той каза, че ще провалиш случая.
– Изглежда Джоплин няма какво да направи, затова се опитва да прехвърли цялата вина върху някой друг.
– Може и да си права. Но за всеки случай съветвам и двете ви, да си опаковате чантите с най-необходимото.
– Човек би си помислил, че ще ни вкарат в затвора с всичките тези боклуци.
Чибо се наведе да целуне жена си и тръгна към вратата.
– Ще се видим по-късно, скъпи – каза тя след него. – Ако ме вкарат в затвора, не забравяй да вземеш Амбър от училище. – Получавайки в отговор само грухтене и трясък от затворената врата, Куки се засмя: – Вбесява го, че не му казваме кой ни е наел.
– Ох, тези семейни дреболии! – Прелистих вестниците и попитах, връщайки ни към бизнеса: – Какво става с медицинската сестра в сиропиталището?
– А, да. – Куки посочи един от документите, който се оказа копие на въпросната медицинска сестра. – Тя работи там от много години, но виж това. Взела си е отпуск за няколко месеца, за да гледа болната си майка. И докато медицинската сестра не е била в приюта, никой не е умрял. Знам какво си мислиш – добави Куки, преди да успея да кажа нещо. – Децата умират от няколко години. И щом майката на медицинската сестра починала и мацката се е върнала на работа в сиропиталището, още едно дете е починало от астматичен пристъп. – Кук ми показа една от статиите. – Медицинската сестра е общата нишка. По-точно една от тях. И до сега, там работят същият директор, същите възпитатели и същият пазач, от времето, когато са започнали тези смъртни случаи. Стори ми се странно, че едно момче е починало точно преди медицинската сестра да излезе в отпуск, а друго дете е починало седмица след завръщането й.
– Наистина трябва да се поровиш по-надълбоко в това.
В статията наричаха медицинската сестра героиня, защото тя се опитала да спаси момчето, като му правила изкуствено дишане повече от час. Едва след като я открили, пристигнала линейката. На снимката, придружаваща статията, изтощена и ридаеща медицинската сестра падаше в прегръдките на свой колега, докато парамедиците отвеждаха деветгодишно момче. Заглавието гласеше: “Медицинска сестра припадна след смъртта на дете, което се опита да спаси.”
– Много драматично – казах, виждайки, че на снимката не всичко е наред. – Точно за такова внимание, жадуват някои хора.
– И аз така си помислих.
– Ами, изглежда, вече знам какво ще правя днес.
– И аз. Ще разбера в колко кошчета за боклук ще се поберат тридесет милиарда долара.
Отново си дадохме пет и аз отидох при Джордж. Джордж – душа на Рейес. Не. Затворих очи и се поддадох на потока от щастие. Джордж е нашият душ.
***
Приготвяйки се да отида в офиса, за да видя Куки отново, се облякох педантично и елегантно. Черен пуловер, дънки и високи ботуши. Тоест, всичко, което обикновено нося през зимата.
Рейес ми изпрати съобщение с вдигнат палец, което означаваше „Свързах се с Ош. С Пип и компания всичко е наред.”
Минавайки през паркинга към офиса, забелязах познатия светлозелен миниван, паркиран малко по-нататък в алеята. Това бяха същите тромави и супер готини ловци на духове, които исках да осиновя.
Заглуших в зародиш желанието си да изтичам до колата, и да дам на момчетата част от мозъка си за изследване. Първо, щеше да боли и много да кърви, и вместо скалпел и трион, имах само чиновнически нож в чантата си, и второ, не ми пукаше. Нека да си губят времето – за бога. Вярно, малко се изненадах, че след разговора ни все още се мотаеха тука. Надявам се, че френската компания все пак се е уплашила, защото със сигурност те са от опасните видове.
Докато се изкачвах по външните стълби, мобилният ми телефон избръмча и на екрана изскочи снимка на Пари с очила с водно конче. Тя никога не става толкова рано, поради, което веднага се притесних за Хедър.
– Всичко наред ли е?
– Както винаги. Как си? – Попита тя с дрезгав и приглушен глас.
– Възможно най-добре. Защо не спиш? А ти къде си? Гласът ти е малко приглушен.
– Аз съм в леглото. Гласът ми е приглушен, защото още не мога да вдигна глава. И се обаждам, защото ми се обади десет хиляди пъти със задника си снощи. Напи се, нали?
– Нищо подобно.
– Не ме лъжи, Чък.
– Само мъничко. Как е Хедър?
– Наред. Мисля, че се подобрява. Док й каза да пие много течности, за да изхвърли токсините от тялото си. Изглежда, че работи.
– Пари, много ти благодаря, че се съгласи да се грижиш за нея.
– Няма проблем. Просто се съмнявам, че салонът за татуировки е правилното място за впечатлително дванадесетгодишно момиче.
– Знам. Днес ще се опитам да измисля нещо.
– Какво? Нямах това предвид. Просто казвам, че може да се изплаши до смърт. Но засега всичко е наред с нея. Да, и нямам нищо против.
– Вярно-вярно?
– От само себе си. Тя вече спи. Или по-скоро се надявам да спи. В един сутринта я отведе един от редовните ми клиенти, но съм сигурна, че се е върнала жива и здрава.
А, не, няма да се хвана.
– Няма да се хвана.
– От опит глава не боли.
– Това е сигурно. Обади се, ако има нещо. Отивам в сиропиталището да разпитам хората.
– Разбрах. Край на връзката.
– Край на връзката… и до скоро.
Знаейки, че Хедър и Пип са добре, можех напълно да се концентрирам върху работата си. Но преди да отида в сиропиталището, се обади Паркър:
– Как върви?
– Прекрасно, но могат да те разобличат. Джоплин се опитва да накара съдията да ме принуди да призная кой ни е наел. Изглежда, че този въпрос не му дава мира.
– Шегуваш ли се?! – Разярен, излая в телефона Шут-Ник.
Радвам се, че не включих високоговорителя, когато влязох в офиса. Един куриер тъкмо си тръгваше.
Изчаках, докато вратата се затвори и все пак включих високоговорителя, и въздухът около нас, като мръсни пеперуди, се изпълни с много богато украсени и изразителни ругатни, от които с Куки едва не се затъркаляхме от смях. До момента, в който Паркър отдели време да обясни защо се обажда, вече ми беше трудно да запазя лицето си безизразно. По-точно гласа си, защото все пак говорехме по телефона.
– Имам нужда това да приключи. Мислех, че затваряш делата си бързо. Не е ли това, което правиш?
– Обади се, за да ме заплашваш ли, Паркър?
– Какво? Не. Обади се една от колежките на Емъри Адамс. Има информация, която може да е от значение. Искам да говориш с нея.
– Как се казва?
Записах всичко, което ми каза за въпросната колежка и помолих Куки да потърси повече информация за сестрата от сиропиталището. По-специално, за всякакво физическо или психическо заболяване. И едното и другото може да говори за Мюнхаузен. Ако мацката убива деца, за да се къпе в славата от фалшивите опити да ги спасява, тогава това може да се окаже една от формите на синдрома. Така нареченият синдром на Мюнхаузен “от трето лице”. Трудно е да се открие такава мръсотия и още по-трудно да се докаже.
– Може да се окаже, че имаме работа с истински, по дяволите, ангел на смъртта – обобщих аз. – Ще направя всичко, което е нужно за да я спра.
След това се втурнах долу, прегръщах се със съпруга си за около три минути и тръгнах да търся колежката на Емъри, на име Кати Невил. Имах късмет, че беше точно по път за сиропиталището.
Презвитерианската болница се намира на същата улица като нашия офис. Откриването на Кати не беше трудно. Беше излязла от лабораторията за почивка и седеше на столовете в чакалнята, с телефон в ръце.
– Това е тя – каза лаборантът.
Веднага, щом ме видя, Кати се изправи на крака.
– Вие от окръжната прокуратура ли сте?
– Нещо такова. Работя по случая Емъри.
Кати кимна, пъхна последния чипс в устата си и изхвърли пакета.
– Съжалявам, че трябваше да се довлечете дотук. Казах им, че мога да говоря с някого по телефона. Можете ли да ми кажете как вървят нещата? Заловен ли е извършителят?
– Арестуваха някага, да, но не когото трябва.
Тя ме погледна озадачено и продължи:
– Ами, просто исках да кажа на ченгетата, че мисля, че г-ца Адамс е в беда. – Тя завъртя очи. – Това, разбира се, е очевидно. Но имам предвид, че тя беше в беда, преди да изчезне.
– Какво имаш предвид?
Вече вървяхме по коридора към лабораторията, където работеше Кати.
– Не казах на никого. Не исках да сея съмнения сред хората. Както и да е, една вечер, след като затворихме, намерих госпожица Адамс в лабораторията. Тя плачеше.
– Имаше ли някой с нея?
– Не. Забравих си телефона. Оставям го навсякъде. Трябваше да помоля Естел да ме пусне.
– Коя е Естел?
– Чистачката. Най-сладката дама.
– Може би Естел е пуснала и г-ца Адамс?
– Разбира се, че не! Тя е администратор. Има ключове от всички врати.
– Точно така. Каза ли какво се е случило?
– Не. Естел нямаше представа, че г-ца Адамс все още е тук.
– Не, не. Госпожица Адамс. Тя каза ли какво се е случило?
Кати поклати глава.
– Не. Само се извини, грабна чантата си и изтича в коридора. Но знам как е. Понякога имаш нужда да се наплачеш добре, а в болницата няма нито едно място, където можеш да останеш насаме със себе си. Така, че разбирам защо г-ца Адамс е дошла тук в този час.
– Съгласна съм. Забелязахте ли нещо друго? Може би г-ца Адамс е изглеждала някак опърпана, сякаш е била нападната?
– Дори не знам. Честно казано, не бяхме много близки. Но сега, след като го казахте, започвам да си мисля, че наистина би могло да е била нападната.
– Защо?
– Имаше кръв по полата си. Съвсем алко. Сякаш се опитваше да изтрие паднала капка.
– Ясно. – Завъртях се в търсене на охранителните камери. – Защо не казахте на полицията по-рано?
– Бях на почивка, току що се върнах. Нямах представа какво се е случило с г-ца Адамс, докато не дойдох на работа днес. След това веднага разбрах, че трябва да говоря с някого.
– Благодаря много. – Стиснах ръката й. – Мога ли да ви се обадя, ако имам още въпроси?
– Разбира се! – Кати засия. – Ще помогна с каквото мога.
– Ето визитната ми картичка. Обадете се, ако си спомните нещо.
– Вие частен детектив ли сте?
– Да, сър.
– Яко! И аз бих искала да съм частен детектив.
Доверието ми в Кати избледняваше с всяка секунда. Тя е от хората, които обичат да помагат. По-точно от онези, които заради вниманието, натрапват помощта си, дори и никой да не я е поискал. Все пак информацията, която ми даде, може много да помогне в разследването.
Излизайки от болницата, набрах Паркър.
– Трябват ми записите от камерите, направени на деветнадесети вечерта.
– От кой етаж?
– От всички. По полата на Емъри са видели кръв, а тя самата е плачела, затваряйки се в лабораторията. Намери тази пола. Ако Емъри е била нападната, тогава всичко ще е записано.