Глава 22
„Вземам решенията си като катерица, която претичва през шосето.“
Мем
Преди да разпитам медицинската сестра-героиня от сиропиталището, се спрях в кафенето “Спътник” и се заредих с гориво. Остана ми само, да си измисля причина защо съм в сиропиталището.
– Уж искаш да си осиновиш дете – предложи Куки.
– Студено. Малко вероятно е, осиновяването да започва с лични посещения.
– Тогава се направи на филантроп, който търси къде да дари парите си.
– Тук пък е съвсем студено.
– Ами, съжалявам. Така-а, добре, можеш да си репортер, който иска да напише огромна статия за медицинската сестра?
Замислих се.
– Това може и да мине. За нея са написани много статии.
– Между другото, не открих и помен от болести. Никога не е била омъжена и няма свои деца.
– Ясно. Благодаря, Кук. Ще се обадя, ако разбера нещо интересно.
– Бъди внимателна.
Първото нещо, което направих, когато напуснах Развалината, беше да се отправя към офиса на администрацията, за да проверя дали медицинската сестра, известна още като Флорънс Ризо, е на работа днес. Премислих за репортерката – това може да не се хареса на персонала на сиропиталището. И така, когато ме попитаха коя съм, отговорих:
– Полицейски консултант съм. Г-ца Ризо може да има информация за случай, по който работя в момента.
Технически не излъгах. Вярно, по моите думи се подразбираше, че полицията ме е замесила в споменатия случай, но не го казах директно.
Изглежда нямаше как да изненадам жената на масата.
– Надолу по коридора и вдясно.
Е, лесно стана.
– Благодаря.
И така, всичко, което трябва да направя, е да прочета медицинската сестра, така да се каже, от нулата, преди да загатна за поредицата от смъртни случаи. Шестнадесетгодишно момиче с тъмна кожа и големи, екзотични очи с цвят на опушено стъкло каза, че медицинската сестра е на посещение при някого в лазарета. В ушите ми звънна аларма. Още едно болно дете в ръцете на г-ца Ризо, по дяволите.
Когато тя най-накрая се появи, аз се изправих и протегнах ръка.
– Здравейте. Казвам се Чарли Дейвидсън. Аз съм полицейски консултант. Помолиха ме за съдействие в случай, свързан с това сиропиталище.
– Боже… – отвърна сестрата със североизточен акцент. – Моля, седнете.
Флорънс Ризо се оказа пълничка брюнетка около четиридесетте. Съдейки по това, което имаше на бюрото й, тя беше фен на “Red Bull” и комиксите.
Седнах отсреща и изчаках, докато тя почисти бъркотията на бюрото.
– Имате пациент в пункта за първа помощ?
– Да. Горките деца! – Поставяйки комиксите на купчина, тя ги потупа по плота, за да ги подравни, и ги пъхна в чекмеджето. – Грип. Знаете ли, че в момента има епидемия?
– Да. Изглежда е по-зле от миналата година.
– И аз мисля така. Никой не е имунизиран от тази напаст. По дяволите, тези настинки! Така, как мога да помогна?
Не усетих нищо необичайно от мис Ризо, но пък току-що започвах.
– Имало е няколко смъртни случая тук през последните години. Наеха ме да разбера какво как е.
– Мили Боже! – Аахна сестрата, но вместо да се разтревожи или изненада, усетих, че е готова да сътрудничи.
За съжаление, точно това е реакцията, която хората с Мюнхаузен„от трето лице” дават. Те жадуват за внимание. Копнеят да ги приемат като герои или отчаяни жертви. Всичко в името на това, да са в светлината на прожекторите. Но още по-лошо е, че не разбират, че причиняват вреда, което означава, че е почти невъзможно да се прочете вината в тях.
– Наистина имаше няколко нещастни случая в “Топло убежище”, и всички те са обяснени в нашите доклади.
– Да, да, прочетох ги. Но, виждате ли, по отношение на статистиката всичко това изглежда малко… необичайно.
– И още как! – Мис Ризо кимна в знак на пълно съгласие, а след това, сякаш крушка светна в главата й, попита: – Да не смятате, че тук има злонамерено намерение? Някои от децата бяха тежко болни. – Тя сякаш започна да си спомня имена и мислено да слага отметки до тях. – Някои загинаха при нещастни случаи. Слава на небето, че имаме г-жа Очоа. Ако не беше тя, можеше да се случи още една трагедия.
– Коя е г-жа Очоа?
– Нашият снабдител. Преди няколко дни се срутили купчина дърва. Малкият Руди беше почти смазан, но госпожа Очоа го блъснала точно навреме. Сега той също е в медицинския пункт с контузия на крака. Всичко друго му е наред. Имахме и самоубийства. Две, за да бъдем точни. Трябва да разберете: всички тези деца са от дисфункционални семейства. Понякога просто не могат да се справят и си мислят, че единственият изход е да посегнат на живота си. – Сълзи бликнаха в очите на госпожица Ризо. – Когато се случиха тези инциденти, аз не бях тук.
– Струва ми се, че сте работили тук повече от десет години.
– Вярно е. Искам да кажа, че не бях в сиропиталището. Първото самоубийство разтърси стените на нашата институция. Директорът беше толкова отчаян, че едва оцеля след този кошмар. Тогава бях в Делауеър на гости при роднини.
Знаех си, че не съм сбъркала с акцента.
– Втората беше Сиси… Горката. Мислех, че е добре. Тя дойде при нас след трудности в приемното семейство. Отначало не се доверяваше на нито една жива душа, но въпреки това, се адаптира перфектно към новия живот. Онази нощ, когато Сиси се самоуби, имах почивен ден. Страшна трагедия…
Нещо не разбирах. Всички тези смъртни случаи нямаха нищо общо. Злополуки, самоубийства, странни болести. Без рими, без ритъм. Поне аз не съм виждала нещо подобно.
– Кой откри децата, които се самоубиха?
– Първото, момче на име Гивънс, беше намерено от неговия съквартирант. Другата, Cиcи, я видяла г-жа Очоа в женската баня на първия етаж, и беше толкова разстроена, че веднага ми се обади. Но онази нощ имаше ужасна снежна буря. Едвам успях.
– Ами, другите?
– Съжалявам?
– Кой намери загиналите при нещастните случаи деца?
– О, ти говориш за това! Така, едната от тях беше приятелката на Матю – Аби. Той я намери. Роберто го намери нашия техник, Джоуи. Имаше още едно момиче, истинска красавица, когато не си гримираше очите толкова плътно. Тя се разболя и един ден загуби съзнание толкова внезапно, че едва успяхме да извикаме линейка. И също…
Сестрата продължи да говори, докато аз седях и се опитвах да сглобя фактите. “Паяк-чувството” ми подсказваше, че мис Ризо не лъже. Тя изглеждаше искрено разстроена. Дали всичко е просто съвпадение? Може би тук няма злоба. Може би това сиропиталище го преследва лош късмет. Може би…
Изведнъж ми просветна. Затворих очи и почти се ритнах от разочарование, че съм толкова бавна. Изправих рамене и се облегнах на стола си. Нещастни случаи. Болести. Самоубийства, извършени от деца, чието поведение дори не загатва за признаци на депресия.
– Г-жо Дейвидсън, добре ли сте?
– Да. – отворих очи. – Моля за извинение, госпожице Ризо…
– Наричайте ме просто Флорънс.
– Флорънс. Разбирам, че въпросът е странен, но забелязали ли сте, че децата са се държали по някакъв необичаен начин, преди да умрат?
– Не. – Сестрата се замисли. – Поне в момента не си спомням.
– Аз забелязах.
Обърнах се и видях момичето, което ме заведе до тази стая.
– Какво си мислиш, Малая? – Мис Ризо се изправи, явно възнамерявайки да прогони момичето. – Бягай обратно в лазарета. – след това се обърна към мен. – Горкичката от сутринта е с висока температура.
– Сякаш са ги подменили – успя да каже Малая, преди мис Ризо да я избута до това, което изглеждаше като лазарет.
Точно!
– Е – скочих аз – няма да ви губя повече времето.
– Както кажете. Успех с разследването.
– Благодаря. Може ли Малая да ме изведе до изхода?
– Не мисля, че ще й навреди. Но после светкавично в леглото, млада госпожице.
Момичето се усмихна.
– Добре, госпожо.
Изминахме няколко метра и чак тогава попитах:
– Какво забеляза, слънце?
– Тези, които са прокълнати, престават да бъдат себе си. Те се променят.
Седнах на един стол пред офиса на администрацията и, за да спечеля време, се престорих, че си връзвам връзките на обувките. Малая седна до мен.
– Как се променят?
– Отначало е бавно. Сякаш полудяват, боледуват много и тогава започват да се случват всякакви ужаси.
– След ужасите, колко време отнема, преди някой друг да започне да проявява същите симптоми?
– Ами, известно време е тихо. Всички се чудим кой е следващият. Наскоро помислихме, че е ред на Хедър, но тя изчезна. Избяга. Жалко, че не съм толкова смела.
– Ти си смела, скъпа. В момента говориш с мен.
– Това не е смелост.
– А според мен е такова!
Малая погледна жената по-надолу по коридора. Предполагах, че е тукашният снабдител, г-жа Очоа.
– Не ни обръщат внимание. Преструват се, че им пука, но това не е вярно. Опитахме се сто пъти да говорим за проклятието, но никой не ни слуша.
– Затова пък аз съм готова да слушам и да слушам. И цялата съм едно здраво ухо. Не, цялата съм уши, като царевица на кочан. Представи си, че удари ушния джакпот.
Малая се усмихна леко, но тази полуусмивка беше пълна с тъга.
– Знаеш ли кой е под проклятието в момента?
Тя кимна и стисна устни, за да скрие треперещата си брадичка.
– Хюго, малкият ми брат. В момента също е в лазарета. Затова се преструвах, че имам температура.
Мамка му. Сложих ръка на гърба на Малая и попитах:
– Как успя да симулираш, че имаш температура?
– Всичко, което трябва да направя, е да пренастроя термометъра и да сложа грейка на лицето си, преди да пристигне мис Ризо. – Аз се засмях, а Малая добави: – Веднъж прекалих и термометърът показа, че температурата ми е четиридесет и пет градуса. Трябваше или да умра, или да изпадна в кома.
– Ето виждаш ли? – Усмихнах се. – Ти си смела. Рискуваш много, за да си близо до брат си.
– Да, не особено… – Гласът й се пречупи, сякаш остана без дъх.
– Може ли да го видя? Така да се каже, в стил инкогнито?
– Тоест, да те заведа при него него тайно?
– Да.
Изражението й се превърна в маска на решителност. Малая ми каза да отида до тоалетната, самата тя ме придружи и ми каза да чакам.
– Няма да мръдна от тук. И не си създавай проблеми заради мен. Сещам се за сто хиляди причини, поради които съм успяла да се изгубя тук.
Малая замина нанякъде. Мислех да се възползвам от местните удобства, но нямах представа колко дълго ще отсъства съучастничката ми, затова реших да не го правя.
Тридесет секунди по-късно тя се върна:
– Готова ли си?
Кимнах. Малая забърза по един коридор, после по друг и разбрах, че сега няма да ми се налага да измислям нищо. Наистина се изгубих. Знам как да се ориентирам в терена по същия начин, както мога да сдържам желанията и импулсите си. Искам да кажа, че изобщо не мога да го правя.
– Тук – извика момичето и се промъкна в тъмната стая.
От шестте легла три бяха заети.
– Той е там – изтъкна Малая, но не си направи труда.
Забелязах брат й веднага щом влязохме.
Тихо да се приближихме, но не успяхме да стигнем до леглото, когато изведнъж момчето седна и ни погледна. Тоест, погледна мен. И всичките ми страхове се потвърдиха.
Вътре в момчето седеше демон – същество, високо над три метра, въпреки, че братът на Малая беше два пъти по-нисък. Но както каза Рейес, правилата на този свят не важат за съществата от други измерения. По някакъв неразбираем начин, тялото на момчето напълно и изцяло пасваше на острозъбото влечуго в черни люспи. Човешките тела винаги отговарят на тези копелета.
Седнах на ръба на леглото, но момчето просто ме гледаше с празен поглед. Очите му бяха със същия невероятен цвят като на сестра му, само, че блестяха трескаво и болезнено.
– Какво става, Хюго? – Попита Малая брат си.
– Права си, слънце – казах аз и я хванах за ръката. – Брат ти е прокълнат. Но мога да го махна.
Ръката на момичето се вдигна до устата й.
– Трябва да ми се довериш, става ли?
Малая кимна.
– Ще говоря директно на проклятието и думите ми може да не са много мили. Но те по никакъв начин не са предназначени за брат ти.
Погледнах назад към Хюго, към демона в него и пуснах ръката на Малая. Тя седна на съседното легло и стисна ръба на матрака толкова силно, че ставите й побеляха. Не бих се учудила, ако Хюго е цялото й семейство.
– Напоследък се държиш зле, нали? – Попитах съществото.
Устата на момчето се изкриви в хитра усмивка и аз се преместих малко по-дълбоко в другото измерение.
– Мога да му счупя врата – каза демонът с гласа на Хюго, но на арамейски.
Малая нямаше представа какво беше казал брат й, но се напрегна от глава до пети.
И аз говорех на арамейски:
– Махай се и да не си посмял да се връщаш. Тогава може би ще те оставя да живееш.
– Ти се махай – отвърна демонът, сякаш играехме игрички. – И тогава може би ще те оставим да живееш.
Е, той не беше толкова тъп като огромното мнозинство от вида си. Знаеше, че ако изгуби защитата на тялото на момчето дори за част от секундата, не го чака нищо добро. Честно казано, не се надявах на това, а само разсейвах влечугото, за да спусна ръката си на пода и да изчакам Артемида да появи под дланта ми.
В същия момент ротвайлерът се стрелна под леглото и, оголила зъби, но без да издаде нито звук, се приготви за атака. Момчето наклони глава, чудейки се какво съм намислила, а аз спрях времето и кимнах. Артемида скочи право през гърдите на Хюго и извади демона от него.
В спрялото време, съществото замръзна безпомощно, но щом беше изтръгнато от скривалището си и моята светлина докосна подлата му кожа, то моментално се приспособи към сегашната реалност, запищя и се загърчи в челюстите на моя пазител. Разголвайки смъртоносни, остри зъби, демонът се втурна към мен, но пропусна. Огромната му глава се отметна назад, гърбът му се изви толкова много, че чух хрускане. Или може би Артемида успя да го сгризе наполовина.
– Защо? – Попитах, когато влечугото започна да се разсейва пред очите ми като дим. – Защо правите това?
С последно, отчаяно усилие демонът ме погледна.
– За да оцелеем, докато чакаме. Има много като нас, скрити в мрака.
– Какво чакате? – Попитах, но останките на демона вече се бяха разпръснали като пепел във вятъра. – Какво чакате?!
Времето се блъсна в мен с оглушителен рев и миг по-късно, светът около мен дойде на себе си.
– Хюго! – Малая се паникьоса. – Как си?
Той премигна и поклати глава.
– Казах ти, че всичко е наред. Винаги се пренавиваш.
Момичето ме погледна с надежда. Аз кимнах.
– Всичко ще бъде наред. Всичко свърши.
На бузата й се появи трапчинка.
– Вярно, вярно?
– Вярно, вярно.
Тя скочи и се затича да прегърне брат си. Той я потупа по главата, сякаш не знаеше как да реагира. Даже се смути. Изглежда, не се прегръщаха често, но от друга страна пък, кои братя и сестри не пестят от прегръдките?
В знак на одобрение погалих Артемида, след което тя използва краката ми като трамплин и се гмурна право в стената. Отново без синини.
– Какво правиш тук?
Обърнахме се едновременно и видяхме Флорънс. Но Фло не изглеждаше много доволна.
– Исках да я запозная с Хюго – промърмори Малая.
– Съжалявам – казах аз, като станах и тръгнах към вратата. – Малая не е направила нищо лошо.
– Всичко е наред, госпожо Дейвидсън – успокои се мис Ризо и погледна момчето. – Хюго е знаменитост.
– Сериозно? – Бях изненадана.
Момчето се усмихна от ухо до ухо.
– Аз съм изобретател. Искам да създам джобно устройство, което превръща солената вода в прясна. Когато ледниците се стопят поради глобалното затопляне, ще можем да пием водата, в която плуваме. И, няма да умрем от жажда.
– И определено ще успее – добави госпожица Ризо.
– Не се и съмнявам – усмихнах се аз.
Казах на медицинската сестра и след това на директора, че съм намерила Хедър и че тя скоро ще се върне. Но все пак трябваше да се уведоми полицията, тъй като администрацията на сиропиталището вече беше подала сигнал за изчезналото момиче. Затова се обадих на чичо Боб. Можех да му обясня какво се случи и той да направи така, че никой да не бъде обвинен. Обаче, Чибо се измъкна на някакво разследване и трябваше да бъде извикан друг полицай.
Тогава се обадих на Хедър и Пари, и споделих новината, че проклятието е изчезнало и никога няма да се върне. Боже, мислех, че ще се разплаче. Пари, не Хедър.
Пари я доведе, след което прекарах един час, обяснявайки на полицая какво е проклятието и защо Хедър вярваше, че ще умре, ако не избяга. Както си и помислих, пичът ни се присмя, но увери, че щом напише рапорта и махне името на Хедър от списъка на изчезналите, не би трябвало да има проблеми.
Отне ми много време, за да убедя самата Хедър, че никога не я е заплашвало проклятие и че никога няма да се върне.
– Пари каза, че не си от този свят – изуми ме момичето, когато останахме сами.
– Ами, отчасти, да.
– Тя каза още, че си от друго измерение.
– Отчасти – от друго.
– Освен това си принцеса.
Добре, дори аз мога да се справя с това.
– Донякъде, да.
– Бих искала да виждам твоята светлина, както я вижда Пари.
Радвайки се, че Хедър не вижда светлината ми, поклатих глава и си помислих за Пип. За това, през което ще трябва да премине, само, защото ще бъде различна от останалите. Лично аз никога не съм искала да бъда някой друг, но израстването с такива способности е много, много трудно.
– Радвам се, че не можеш да я видиш. А Пари, между другото, не знае как да си държи устата затворена.
Болестта на Хедър, както се оказа, се дължеше на обикновения грип. Тя ще се оправи. И трябва да си призная, че радостта, която преля от мис Ризо при вида на Хедър, стопли сърцето ми. Служителите на “Топло убежище” се грижеха за подопечните си. Не винаги го показваха, но наистина се тревожеха за тях.
След като прегърнахме всички, с Пари най-накрая се отправихме към нашите коли.
– Изглеждаш – казах на приятелката си – като че те е прегазил камиона на отчаянието.
Тя сви рамене.
– Харесваше ми да е край мен.
– Да, на мен също. Слушай! Ами, ако имат някакви социални програми като за по-големи сестри? Ако е така, бихме могли да дойдем и да се помотаем с децата.
– Мислиш ли, че съществуват такива програми? – Засия Пари.
– За питане пари не искат.
– Точно!
Без повече да каже и дума, тя се втурна обратно към сиропиталището, за да говори с директора.