Глава 23
„Бях готова да покоря света, докато не забелязах нещо лъскаво.“
Надпис върху тениска
Оставяйки Пари в сиропиталището, се потопих в надеждата, че някъде в необятните простори на моята родина ще намеря Ошекиел, но не бях изминала и две крачки, когато ми се обади Куки.
– Къщата на тиролските гащички Чарли.
– Можеш ли да говориш?
– Може би да. Въпреки, че понякога мога да шептя. При недоспиване. Но като цяло се чувствам добре.
– Хазарт.
– О, да, бейби! Вегас. Блек Джак. Мъжки стриптийз.
– Г-н Адамс.
– Ами, нека и той да дойде, но ще живее отделно в хотела.
– Заради хазарта, всичките му бизнес опити завършвали с неуспех.
Замръзнах в полукрачка.
– Искаш да кажеш, че има проблеми с хазарта?
– Не просто проблеми, а огро-о-о-о-мни! Задлъжняле като в коприна. И не в добрия смисъл.
Нима в това има добри случаи? И сега въпросът за двадесет хиляди долара:
– На кого дължи?
– Успях да разбера само името на неговия букмейкър. Дани Трехо/американски актьор/. – Мълчах, така че Куки добави: – Съжалявам. Видях името Трехо и се развълнувах. Името на букмейкъра е Умберто Трехо.
– Да-а, по дяволите! Едва ли, разбира се, това е същият Умберто Трехо, с когото учих в училище. Къде, между другото, намери тази информация?
За бога, Кук направо ме взриви.
– Имам си източници.
– Кой, чичо Боб?
– Да. Те също се занимават със случая Адамс.
– Мислех, че той не знае нищо за разследването.
– Ами, в участъка се носели слухове. Така ми каза той.
– Защо, по дяволите, би ти разказал за тези слухове, след като заплаши да ни арестува и двете?
– Обещах му невъзможно специална среща.
– Куки – изкикотих се аз – растеш толкова бързо!
***
Отново трябваше да отложа плановете си за проследяването на Ош. Проведох няколко разговора и отидох до дупката на Мичъл, която и така се наричаше „Дупката“. Според моите източници, именно там Умберто въртеше бизнеса си. И, ако е така, тогава много добре се досещам за кого работи този алчен адвокат, с ръце са до лактите в буркана с мухлясали сладки, като най-корумпирания конгресмен.
В “Дупката” имаше няколко мъже. Почти всички веднага се обърнаха към мен, защото отдавна вкоренената параноя в мозъците им, моментално надигна грозната си глава. Сигурно е гадно да си престъпник и да подозираш всеки, когото срещнеш. В крайна сметка, има и по-тихи начини за изкарване на прехраната.
Само един нисък и набит пич, който преглеждаше някакви бележки в една тетрадка, не ме погледна. Сякаш нищо не се е случило, отидох направо при него.
– Та това е самият Зумберто!
Така го наричахме в училище, защото явно имаше трън в задника. Не можеше да седи на едно място дори за няколко минути. За Бога, могат да го снимат в реклама за хапчета от СДВ.
Умберто се огледа уплашено.
– Чарли Дейвидсън?
– Всеки ден. Как е живота?
Седнах три столчета по-нататък – по-близо до изхода и свободата, в случай, че трябва спешно да си плюя на петите. Всички очи, все още бяха насочени към мен. Твърде втренчено, твърде тежко, сякаш присъстващите са готови да ме измъчват, само за да получат някаква информация. Или просто да ме измъчват за забавление. Параноята тук може да се разсече с брадва.
Умберто явно не беше на себе си.
– Нормално. Ти как си? Чух, че подгазуваш на ченгета.
– А аз, мога само да гадая ти на кого подгазуваш.
– На никого. Тук аз съм шефът. – Къде е това ”тук”, той показа, повдигайки брадичка, като истински гангстер.
– Добре, нека перифразирам. Кой те вербува за букмейкър?
Устата на Умберто се изкриви в безгрижна усмивка и той сви рамене.
– Не знам за какво става въпрос. И между другото, трябва да изчезваш оттук.
Преместих се едно столче по-близо.
– Виждаш ли, дойдох на официално посещение. Не бих искала да видя, как обръщат с главата на долу това място. – Цъкнах с език и се огледах. Навсякъде имаше мръсни дървени плотове и мътни огледала. Неравен под и мръсни, разклатени билярдни маси. – Ще бъде жалко да се лишеш от такъв лукс.
– Лукс, не лукс, но това място си върши работата. Защо, по дяволите, ме заплашваш? В училище се разбирахме много добре.
– Така е. – Дори бих се осмелила да кажа, че с Умберто бяхме приятели. Винаги съм харесвала клоуни. – Но това беше преди да станеш букмейкър. Ти ли прибираш дълговете?
Това би обяснило защо имаше такава концентрация на мускулна маса в този ранен час.
– Дейвидсън, какво искаш от мен?
Преместих се още едно столче по-близо. Умберто спря с жест пича, който тръгна към нас и явно се канеше да ме извие като овнешки рог.
– Ами, например, да ми кажеш каква сделка имаш с един от клиентите си.
– А може би, един от твоите, госпожице частен детектив?
– Нима се интересуваш се от моите случаи?
– Нямам си друга работа! Просто ти някак помогна на братовчед ми. – Изведнъж, зарязайки цялото това гангстерско шоу, Умберто омекна: – Той беше ушит за отвличане, възпрепятстване на правосъдието и куп други лайна. А ти доказа, че някаква побъркана жена го е накиснала. Ти, Шарлот Дейвидсън, си корава мацка.
– Не може да бъде! – Оказах се на столчето точно до Умберто. – Ти си братовчед на Сантяго? Написах го с вряла вода!
– Като всички. По дяволите, този pendejo/глупак/, момичета в училище го следваха на тълпи! – Умберто кимна на бармана. – Искаш ли нещо?
– Нека да е вода. Имах… интересна вечер.
– Случва се. И така, какво те води насам?
– Имам нужда от информация за един от твоите клиенти.
– Едва ли мога да ти кажа нещо, но така да бъде, давай.
Замислих се как да формулирам въпроса, за да не изглежда прекалено натрапчив, но нищо добро не ми дойде наум.
– Колко ти дължи Джеф Адамс?
Умберто погледна някъде напред. По устните му се разля мързелива усмивка.
– Нямам представа за какво говориш.
Така си и знаех, че няма да сработи.
– Тогава можеш ли да ми кажеш дали ти дължи пари?
– Просто приемам залози. Ако, да речем, той е длъжник на някого от организацията, то определено не е на мен.
– Да, разбрах.
Честно казано, Умберто всъщност не оставяша впечатление, че някой стои начело. Реших да се обърна към семейните ценности.
– Много е важно. Дъщеря му почина.
Той стисна зъби, постави чашата си на бара и се обърна към мен. После се приближи, сложи ръка на бедрото ми и се наведе, докато устните му бяха на милиметър от моите.
Само, че от него изобщо не миришеше на похот. Проверяваше дали имам микрофон. Ръката му се плъзна под пуловера, докосна корема ми, премина по Заплаха и Уил. Добре, че не съм срамежлива. За някой като Куки, подобни манипулации биха го извадили от равновесие. А за мен? Нека да ме претърсва цял ден, ако с това ще свърши всичко. И, ако накрая ми каже това, което искам да знам.
Прокарайки ръка по гърба ми, Умберто плъзна пръсти в колана на дънките ми, малко по-навътре от необходимото и ме придърпа толкова близо до себе си, че циповете ни се докоснаха. Тогава в него пламна искра на похот, но много мъничка. Той никога не е бил влюбен в мен и двамата го знаехме.
Наведох се напред, за да може да притисне устата си към ухото ми. Всички наоколо замълчаха и замръзнаха, гледайки безплатната еротична продукция.
– Казвам всичко това само, защото нямаме нищо общо със смъртта на момичето.
– Добре.
Умберто продължи да ме претърсва, но по-нагло, сякаш искаше да провери докъде може да стигне. Протягайки се между краката ми, той погали с палец шева на дънките ми.
– Пичът стърчи на Фернандо с шибан тон пари. Загуби всичко, но продължи да залага отново и отново. Закопаваше се все по-дълбоко. А никой не иска да е на дъното с Фернандо.
– Можеше да спреш да вземеш залози от него.
– Да, и как! Ако Фернандо каже вземай, аз вземам. Пичът изглежда има богат баща, затова Фернандо измисли план.
– Звучи много лошо.
Умберто хвана ушната ми мида с устни.
– Накратко, последният му залог беше огромен. Той вярваше, че играта ще се обърне, и за това вдигна с триста.
– Няма значение!
– Фернандо прие залога. Каза на Адамс, че ако загуби и не плати отново, той ще започне да убива всички, които са му скъпи. И ще започне с дъщеря му.
– Умберто… – прошепнах аз, започвайки да се тревожа за това, в което се е забъркал, и хванах ръкава на якето му.
Той ме притисна още по-силно.
– Ти не разбираш. Когато играта не тръгна по плана на Адамс и момичето наистина умря, Фернандо беше ужасно разстроен. Почти излезе от кожата си, querida/скъпа/. По едно време си помислих, че някой от хората му, без разрешение, се е постарал. Но повярвай ми, нямаше нищо такова. Фернандо… разпита всички.
Отдръпнах се и му хвърлих подозрителен поглед.
– Умберто, сигурен ли си, че Фернандо няма нищо общо с това? Ако е така, тогава всичко това е страхотно съвпадение.
– Попитай го сама, querida. Ще видиш, че не лъжа.
– Добре. Не се забърквай в нищо, става ли?
Освобождавайки ме, Умберто разпери ръце встрани.
– Както винаги. Аз съм бял и пухкав, скъпа.
Когато станах от столчето, мъжете около мен се засмяха, а Умберто отново ме хвана за ръката и ми прошепна в ухото:
– Цялото това шоу всъщност беше безполезно за мен.
– И двамата знаем, че не е така.
Той прокара пръст по долната ми устна, а след това го облиза, сякаш облизва последното парче шоколад.
Бях поразена от шок. Не усещах никаква похот от Умберто, както се случва с момчетата, които всъщност се интересуват от мен. Едва по-късно разбрах защо. Той изпитваше не похот, а нещо много по-дълбоко и по-сериозно.
Умберто притисна ръката ми към гърдите си.
– Веднъж разби сърцето ми, querida. Сега трябва да го защитя. Така, че, махай се оттук.
С игриво намигване той се извърна и ми отне няколко секунди, за да разбера, че не се шегува.
Напускайки “Дупката”, усърдно се порових в мозъка си, припомняйки си как и кога съм успяла да разбия сърцето му. Да кажем, че сме приятели, разбира се, би било преувеличено. Но ние общувахме. Познавах го, той ме познава. Но никога не сме си обръщали повече внимание, отколкото е необходимо.
Развалината, събуждайки се, замърка малко по-силно от “Боинг”. Тъкмо щях да тръгна към офиса, за да разбера какъв персонаж е този Фернандо, когато изведнъж дойде съобщение. Явно от Умберто. В съобщението пишеше, че Фернандо е готов да се срещне с мен след два часа. Имаше и адрес.
Не му отговорих.
***
Все още имах време, задачата да проследя Фернандо отпадна от само себе си, затова отидох в къщата на г-н Адамс. Как, за бога, можех да сгреша толкова за него? Взех го за мъж, здраво стъпил на краката си. За прекрасен баща. За стълб на обществото. Но дори собственият му баща не каза нито една добра дума за него.
Знае ли г-н Адамс, старши, че г-н Адамс, младши, е завършен играч, каквото и клише да е това? Съмнявам се, иначе старшият щеше да ми каже. И все пак, как можеш да затънеш толкова дълбоко в хазарта, да губиш отново и отново, без никой да разбере? Поне хората, с които говорих, не го знаеха.
Чухме се с Куки и обсъдихме всичко, което тя успя да изрови за г-н Адамс. Животът на този човек беше ярък и пъстър с много провали. И тези провали някак си бяха твърде много.
Когато почуках, самият той отвори вратата. Изглеждаше блед и изтощен. Вината го изяждаше жив. Умберто сигурно е сбъркал относно шефа си. Със сигурност това е дело на Фернандо.
– Г-жо Дейвидсън – каза мистър Адамс, като ми придържаше вратата. – Намерихте ли нещо, което да оправдае Лайл?
– Още не, но съм близо.
Седнахме в претрупана с разхвърляни списания, всекидневна. Кошът за пране стоеше на дивана. Тук-там бяха пръснати мръсни чинии. Само аквариумът с костенурката беше чист. Преодолях желанието си да се запозная с нея.
– Г-н Адамс, решена съм да разбера какво се е случило с дъщеря ви, но имам нужда от вашата помощ.
– Разбира се. Ще направя всичко по силите си.
– Виждате ли, забелязах, че през последните години ни ви е вървяло. Случили са ви се странни и много неприятни събития. Например, счупил сте си крака, изкълчил сте рамото си и загубил сте два пръста на някаква строителна площадка.
Господин Адамс скръсти ръце.
– Г-жо Дейвидсън, какво общо имат тези инциденти с дъщеря ми?
– Сър, обещахте да ми кажете истината. – Той не каза нищо и аз добавих: – Мисля, че наистина е свързано с дъщеря ви и един от вашите залози.
Щом спрях да говоря, г-н Адамс се разплака в кърпата, която лежеше на дивана. Раменете му трепереха толкова много, че нямаше да се изненадам, ако ребрата му се откъснат.
– И въпреки това заложих – едва каза той. – Не мислех, че е способен на такова нещо.
– Говориш за човека, който ти е счупил крака и отрязал пръстите?
– Не беше Фернандо. – Г-н Адамс ми показа ръката с отрязани малкия и безименния пръст. – Беше друг букмейкър. В друг град и по друго време.
– От колко време продължава това?
– От началните класове. Играех за пари през цялото време. От време на време, ме изпращаха вкъщи заради играта на зарове в училищния двор. Не си купувах храна с дни, само за да имам какаво да заложа по-късно.
– Баща ти не се ли опита да ти помогне?
Г-н Адамс се засмя горчиво, смехът му беше изпълнен с болка.
– Никога не съм отговарял на високите му стандарти и той никога не ми позволяваше да забравя за това. Семейство Адамс нямат нужда от помощ. Всички проблеми на Адамс се решават от само себе си.
– Затова ли се държахте така? Да отмъстите на баща си?
– Не знам. Знам само, че направих този залог със собствените си ръце. И подписах смъртната присъда на дъщеря си. – Сълзите отново се стичаха по лицето му.
– Съжалявам, г-н Адамс, но всичко това са само слухове. Те няма да помогнат за свалянето на обвиненията срещу Лайл Фиск. Има твърде много доказателства срещу него. За да бъде освободен, ни трябват сериозни доказателства. Имаме нужда от реална гаранция.
Може би вече имах такава гаранция. Не мога да отида срещата с Фернандо с микрофон, но може да намеря нещо, което ще ни помогне. Може да видя някоя улика, която в крайна сметка оневинява Лайл.
Със сигурност това е дело на Фернандо. Кой друг? Освен, може би някой от неговите хора, който е смятал, че по този начин ще спечели доверието на шефа си. А когато Фернандо се е паникьосал и е започнал да разпитва хората си, ентусиастът, уплашен до смърт, е млъкнал и се е снишил.
Ако виновникът е на срещата, ще го усетя и в краен случай ще кажа всичко на Фернандо. Възможно е да убедя убиеца да се предаде на полицията.
Канейки се да си тръгна, забелязах пистолет в ъгъла на хола и веднага разбрах какво се случва.
– Извинете, може ли чаша вода?
– Разбира се.
Веднага след като собственикът излезе от стаята, аз написах на Паркър: „Аз съм в къщата на Адамс. Ела бързо.” Паркър отговори: „Имам среща. Ще съм там след час.”
Супер. И как да разсея г-н Адамс за един час? Между другото и аз имам уговорка.
Не можех да замеся Куки в това. Чибо е зает. Нямах право да довлека и Пари тук, защото вече я бях въвлякла до ушите, в случая с Хедър.
Е, не ми оставаше избор.
Когато г-н Адамс се върна, аз насочих пистолета към него.
– Какво става? – Притесни се той и с основателна причина.
– Седни – наредих и, както по филмите, размахах пистолета си към дивана.
Господин Адамс дори и не помисли да се подчини. Вместо това той отпи глътка от водата, която ми донесе, и разпери ръце встрани, примирен със съдбата си.
Мамка му! Не очаквах това. За човек, който така или иначе ще се самоубие, насочения пистолет към него е като подранил коледен подарък.
Винаги, добрата идея ми идва по-късно, отколкото би трябвало.
– Не се шегувам – казах през стиснати зъби, надявайки се, че така ще изглеждам по-убедително.
– Направи го. Моля те.
В очите му отново се появиха сълзи. Бях му страшно ядосана, но въпреки това сърцето ми се изпълни с болка.
Поех дълбоко дъх, започнах да отпускам пистолета, но изведнъж си спомних за костенурката в аквариума, усмихнах се и я прицелих.
– Седни.
Слава Богу, г-н Адамс нямаше представа, че предпочитам да застрелям него, отколкото костенурката.