Глава 24
„Гербът на моя клан е роба с връзки отзад. Това нормално ли е?“
Почти факт
След като вързах г-н Адамс, поставих телефона му на масата пред него.
– Когато си тръгна, се обадете на полицията. С нос. Вярвам, че ще успеете.
– Защо правиш това?
– Защото, г-н Адамс, че сте опасен за самия себе си. Обадих се и на Паркър. И между другото имам среща с Фернандо. Затова ще ви бъда много благодарна, ако изчакате двадесет минути, преди да се обадите на ченгетата, които несъмнено ще ме арестуват.
– Не трябва да се срещате с него – протестира г-н Адамс. – Г-жо Дейвидсън… Чарли, той е лош човек. Вижте само какво направи с моето момиче! Моля ви да…
– Г-н Адамс, това е единственият начин да свалим обвиненията срещу Фиск. Трябва да намеря истинския убиец.
Под натиска на скръбта, мистър Адамс наведе глава.
Затова го оставих, надявайки се, че няма втори пистолет в къщата и Паркър ще пристигне точно, когато обеща. За всеки случай се обадих на чичо Боб, казах му, че съм завързала един човек за негово добро, и го помолих да изпрати патрулен до г-н Адамс след около двадесет минути.
Преди да затворя, чух ядосаното „Как така си го вързала?!“.
Обиколих в кръг около една много хубава къща за района, известен на местните като “военната зона”. Коефициентът на престъпност тук е просто извън мащаб.
Почуках на входната врата. Къщата беше от кирпич, по первазите се виждаха цветя, а по стените беше увит бръшлян. Самата къща беше малка, но изглеждаше много по-хубава от повечето къщи в района.
– Насам – обади се някакъв мъж и ми даде знак да заобиколя, и да мина през портата към задния двор.
– Ти ли си Фернандо? – Попитах и, след като не получих отговор, добавих: – Значи, си мълчалива купчина мускули.
В задния двор мъж на около петдесетте ми размаха вилица за барбекю. Просто се надявах, че вилицата няма да причини смъртта ми.
– Аз съм Фернандо.
Чакай малко. Аз съм безсмъртна. Не може да ме убие с някаква си вилица.
Секунда по-късно, мъжът държеше в ръцете си двадесет сантиметров нож за дърворезба. И нима изведнъж с такъв нож ще успее?
– Аз съм Чарли.
Няма да му е излишно да се обръсне. Беше прибрал побелялата си коса на опашка и носеше цветна хавайска риза върху обикновена тениска. Слънцето, разбира се, от време на време се показваше, но времето явно не беше благоприятно нито за хавайски ризи, нито за барбекюта. Накратко, Фернандо изобщо не беше това, което очаквах.
– Ти изобщо не си това, което очаквах.
Той се засмя и се обърна към скарата, където се печаха ребра. Димът се завихри около него и устата ми веднага се напълни със слюнка, но не толкова, че да се олигавя открито.
– Няма ли да ме претърсиш за микрофон?
Той отново се засмя.
– Според мен, Умберто вече се е справил с това. Чух, че си мислиш, че съм убил дъщерята на Адамс.
– Вече не мисля.
Фернандо ме погледна през рамо и ми даде знак да седна на масата.
– Това е добре, защото не съм я убил аз. Заплаших го, разбира се, но само защото Адамс не ме познава добре и няма представа, че никога не бих направил нещо подобно.
Група деца изскочиха от къщата и се втурнаха покрай нас. Момичетата с викове бягаха от момчетата, които се мъчеха да ги изцапат с мръсните си ръце.
– Abuelo/дядо/! – Извика едно от момичетата. – Помощ!
– Ай, mi’jita/момичето ми/! Бързо престанете и се връщайте в къщата.
Децата избягаха обратно.
– Извинявам се.
Поклатих глава.
– Не си заслужава. Те са прекрасни.
– И така, – продължи Фернандо, избърса ръцете си с кърпа и седна до мен, – ако ми вярваш, тогава защо дойде?
– Интересувам се от твоите хора. Сигурен ли си, че си разпитал всички?
– Всички до един. Никой от моите момчета не го е направил. И защо изобщо някой да убива момичето?
– Твоите хора тук ли са сега?
– Тези, на които вярвам най-много, да. Но имаме широка мрежа от служители. Ще отнеме много време, за да се съберат всички. Умберто казва, че знаеш как да извадиш истината от хората.
– Може да се каже.
– И аз мога.
Не се съмнявах ни най-малко.
– Имаш ли нещо против да разпитам хората ти?
– Всички? Всъщност, имам. Освен това, само шепа от моите момчета знаят точно какво казах на Адамс, а те никога не говорят извън вътрешния кръг.
С един-единствен жест Фернандо нареди на хората си да излязат навън. Очевидно имаха почивен ден. Всички бяха облечени съвсем нормално и държахаq или чипс, или бира в ръцете си.
– Ходещите мъртви – каза Фернандо.
Погледнах към групата от седем души. Всички, с изключение на един бяха испанци.
– Според мен, изглеждат доста добре. Или ще ги убиеш по-късно?
– Говоря за сериала. В момента върви като маратон по телевизията. Ние празнуваме.
– Ясно.
Това обяснение изглеждаше много по-логично от сценария, който успях да измисля.
– На твое разположение са – усмихна се Фернандо, леко подигравателно.
– Добре, благодаря ти.
Бавно се изправих на крака и хвърлих тежък поглед на мъжете. Повечето от тях едва се сдържаха да не се разсмеят. Един не издържа и се разхихика, но бързо дойде на себе си и се изправи.
– Някой от вас убил ли е Емъри Адамс?
Те все още стояха спокойно, а един поклати глава с всичка сила, явно подигравайки се на ситуацията.
Тръгнах надолу по реда, спирах пред всеки мъж и задавах същия въпрос. Давам си зъба, че решиха, че съм луда. Но няма нищо. Наричали са ме и по-зле.
След като не намерих нещо, което да показва виновника, казах:
– И вие, очевидно, всички сте лидери. Капитани, нали?
Клоунът бутна с юмрук човека до себе си по рамото и ме поправи:
– El Capitán.
Фернандо го погледна ядосано и се изненадах, че пичът все още диша.
– Племенник ми е – обясни Фернандо. – Не знам какво да правя с него.
– Ясно. Кажете ми нещо, момчета. Само за да си изясня. Колко от вас са чували Фернандо да заплашва…
-Не наистина – добави шефът.
– … г-н Адамс?
Получавайки кимване от домакина, двама вдигнаха ръце. Останалите петима нямаха представа за какво говоря. Махнах с ръка, пускайки ги и попитах първите двама:
– Сигурни ли сте, че не сте казали на никого? Просто е много странно съвпадение, че Фернандо е заплашил г-н Адамс буквално две седмици преди смъртта на Емъри Адамс.
– Не мисля, че разбираш как работят нещата – каза единият.
Беше същият едър човек, който ме заведе до задния двор. Вторият беше по-млад, по-скромен и много по-привлекателен. Ами, просто невъзможно красив тип. Готова съм да се обзаложа, че както външния вид, така и позицията си е получил благодарение на семейните връзки. Тази наглост, която се носеше от другите, не миришеше от него.
– Не разказваме на приятелките си вкъщи какво сме правили през деня на работа.
– Никой от вас не е женен?
– Не разказваме и на жените си – ухили се едрият мъж.
Младият мъж се засмя тихо, а до мен достигна нещо, което не можех да разгадая. Неговите емоции бяха много различни от тези на всички останали.
– Значи, в момента, когато ти, Фернандо, заплашваш…
– Не наистина.
– … Г-н Адамс, само тези двамата са били наоколо? И тогава… – не завърших. Просветна ми. – Къде се проведе този разговор?
-В къщата му – каза Фернандо. – Трябваше да посетим Адамс, когато Умберто ми каза каква голяма инвестиция планира той.
Наложи ми се отново да седна. Истината, която ме осени, не искаше да се побере в главата ми. Но нямах други обяснения.
– Съжалявам, че те обезпокоих, Фернандо. Между другото ребрата ти горят.
– Мамка му! – Той скочи и хукна към скарата.
Аз също станах и тръгнах към изхода, но едрият кимна на младия, и той ме съпроводи до Развалината. Исках да му кажа нещо окуражаващо, в мажоретен дух, но положителните думи за раздяла, определено не са ми силна страна. Освен това, ако знаеше, че съм разбрала всичко, стресът му само щеше да се увеличи.
Просто благодарих на човека и той се върна. Вярно, погледна веднъж назад, сякаш се притесняваше, че знам, затова бързо се загледах в телефона.
Пичът беше полицай под прикритие. И се справяше със задачата с гръм и трясък. Никога нямаше да го разбера, ако не знаех, че нивото на стрес, което имат ченгетата под прикритие, е рядкост в ежедневието. И се притесняват, защото повечето хора изобщо не забелязват. Това е като да направите тест на Роршах на сто деца и да получите абсолютно еднакви отговори от всички, освен от едно. И всичко това, защото това едно, единствено дете от стоте вижда света по съвсем различен начин.
Ченгетата под прикритие виждат всичко от дузина различни ъгли, което не може да се каже за обикновения човек. Защото ченгетата са длъжни да гледат така на всичко, което ги заобикаля. Животът им може да зависи от това. Когато си под прикритие, не знаеш на кого да се довериш. Постоянно си нервен да не те разкрият. Никога не знаеш със сигурност дали приятелската закачка ще завърши с ръкостискане или с куршум в главата. Да-а, не бих искала да съм на мястото на този човек.
Щом завих зад ъгъла, набрах Паркър, който отново беше на ръба да избухне. Но нямах време за истериките му.
– Паркър, взе ли записите от камерите в болницата?
– Ти си го вързала.
– Смяташе да се самоубие.
– Ами, ако повдигне обвинение?
– Пф-фу! Нищо няма да повдигне. Има по-сериозни причини да се тревожи, от факта, че насочих пистолет към него.
– Значи признаваш, че си насочила пистолет към него.
– Паркър, какво по дяволите? Получи ли записите или не?
– Получих ги. Защо изобщо ти трябват? Там няма нищо.
– Никой ли не е нападал Емъри? И не се е скарала с никого?
– Не. Записите показват целия й работен ден. Въпреки това, от сутринта тя има разсеян вид. Също така, излиза на бърза вечеря.
– Значи си тръгва и се връща?
– Да.
– И тогава какво?
– Отива в кабинета си, където няма камери. Когато излиза, отива направо в лабораторията. Изглежда, че Емъри плаче. На записа бърше лицето си.
Притиснах чело към волана.
– Паркър, аз съм такъва глупачка…
Той така и не възрази. Козел.
– Мисля, че знам какво се е случило, но трябва да се проверя още нещо.
– Какво? Казвай веднага!
– Казвам ти, трябва да проверя нещо.
Ако грешах, щях да изглеждам не просто глупачка, а пълен идиот, затова реших да не изказвам подозренията си на глас.
– Ами, ако ти падне тухла на главата? Кажи ми сега, проклета да си!
– Ще ти кажа всичко, обещавам. Дай ми време до довечера.
– Дейвидсън…
Преди да ме бомбардира с още заплахи, натиснах край на обаждането и се обадих на Куки.
– Жива ли си! – С облекчение въздъхна тя.
– Да. С Фернандо се сработихме веднага. Провери ли финансите на г-н Адамс-старши?
– Разбира се. Както ти каза, преди няколко години, на практика е продал почти цялото си имущество и ликвидирал акциите си.
– На практика? – Попитах, без да знам какво да правя: да отлетя до седмото небе в пашкул от надежди или да се потопя в дъното на дълбокото униние.
Още малко и този случай може сериозно да се усложни.
***
Отлагайки отново търсенето на Ош, без да излизам от колата, хапнах нещо, което приличаше на пилешки пръчици, след което, пак без да излизам от колата, взех чаша мока лате и отидох да изследвам красотите на природата. Предстоеше ми да прекарам малко повече от два часа в път. Но ако съм права (а обичах да мисля така), тогава пътуването ми нямаше да е напразно.
Още не бях стигнала до I-25, когато забелязах един много познат, светлозелен миниван след себе си. Спрях на паркинг за камиони и зачаках. Миниванът обаче не дойде до мен, а спря на най-близкото кръстовище.
Излизайки от Развалината, тръгнах право към ловците на духове.
Те веднага се паникьосаха. За изражението на лицата им човек може спокойно би дал половин кралство и един кон. Когато до миниванът оставаха около три метра, ловците, като по сигнал, се взряха през предното стъкло и се опитаха да запалят колата, сякаш не ме бяха забелязали. А си мислех, че от мен ще излезе безполезна актриса.
Почуках на прозореца от страната на шофьора и тримата се спогледаха с недоумение.
– Спусни го! – Излаях през стъклото.
Миниванът беше стар, затова Тристан, единственият ловец на духове в бандата без брат, трябваше да завърти ръчката. Докато се спускаше, стъклото скърцаше ли, скърцаше. Последва дълга и изключително неудобна пауза, през която можех само да стоя и да се боря с усмивката си. Не исках да засрамвам момчетата. Наистина не исках да ги засрамвам повече.
– Не обсъдихме ли всичко това? – Попитах.
Тристан до сега не беше вдигнал глава, а когато ме погледна, при вида на сладкото и загрижено лице сърцето ми напълно омекна.
– Ние… се тревожехме за теб – заекна той.
И тримата бяха достатъчно учтиви, за да изглеждат засрамени.
– Защо така изведнъж?
– Заради отбора от Франция.
– Без да се обиждаш – добави един от братята – но една целувка няма да ги изплаши.
Засмях се.
– Възможно е, но мога да се грижа за себе си. Честна дума.
– Видяхме как някакво същество да те размяташе наоколо като парцалена кукла. Впуснала си се в сериозна работа.
– Мислиш ли? А мога ли да задам един въпрос?
И тримата кимнаха едновременно.
– Виждали ли сте някога нещо необичайно?
– Постоянно – отвърна Яго. – Въпреки, че това се случва много по-често с Тристан.
– Сериозно? И откога?
– От две години. Усещам, когато мъртвите са наблизо.
Трябваше да потисна още една усмивка.
– Наистина ли?
Привързания към Тристан призрак – огромен тип с дива прическа и в усмирителна риза – на практика седеше в скута му и ядосано го гледаше. Мълчаливо, без да мига или да се движи. Просто го пробиваше и пробиваше с поглед.
Виждам призраци постоянно, но дори и аз го намирах за страховито.
– Усещал ли си нещо напоследък? Наскоро да сте разглеждали психиатрична болница или стар затвор?
Тристан засия при моето предположение.
– Точно така! Имахме работа в една изоставена болница в Кентъки.
– И оттогава – включи се единия от братята – непрекъснато ни се случват странни неща.
– Например?
– Най-вече с Тристан, разбира се. Той периодично усеща студени зони и невидими докосвания.
Погледнах Айзък строго.
– Какво взехте оттам?
– Нищо не сме вземали.
Яго сметна за необходимо да се намеси в разговора:
– Ние сме градски изследователи. Винаги оставяме всичко така, както сме го намерили.
Извих вежди въпросително и погледнах към човека, който седеше най-близо до мен:
– Тристан, имаш ли какво да споделиш с класа?
– Аз? Не. Нямам какво да крия.
– Взе ли нещо от мястото на разследването? – Попита Яго, вярвайки на Тристан не повече от мен. – Пич, това е гадно във всяко едно отношение.
– Да, само шибаният оловен войник! – Тросна се Тристан. – Нищо друго.
– Дай да видя – настоях и щракнах с пръсти, защото той не се подчини веднага.
Много неохотно Тристан извади войника от джоба на шлифера си. Шлифер, по дяволите! Носеха шлифери. Добре, определено искам да ги осиновя всичките. Очевидно са гледали „Ловци на духове“ твърде много пъти, но колко често срещате такъв вид отдаденост в наши дни?
Яго погледна приятеля си, сякаш го вижда за първи път:
– Носиш оловен войник в джоба си?
– И тя го знаеше – каза Айзък и се засмя толкова силно, че се свлече на пода.
Както си и мислех, докато Тристан ми подаваше играчката, трескаво блестящите очи на призрака бяха приковани в нея. Сложих войника в дланта си и го доближих до мъртвия.
– Накратко – започнах аз, гледайки Тристан, – имаш две възможности. Можеш да се върнеш в болницата и да върнеш играчката там, където си я взел, или мога да примамя призрака, който те преследва от бог знае колко време, да премине.
– Тоест, как – да го примамиш да премине? – попита Айзък.
Тристан поклати глава.
– Какво каза за призрака?
– Имаш сянка. Вярно, това е моят личен термин. С други думи, ти си свързан към призрак, защото си взел неговия войник.
– Моля те, кажи ми, че това е метафора за неговата девственост – едва-едва изстиска през смях Айзък.
– Значи го виждаш? – Очите на Тристан блеснаха от любопитство. – И за протокола, не съм девствен.
– Момчето е голямо, прилича на пораснало дете. Има руса рошава коса. И едното му око е присвито.
– Можеш ли да го накараш да мине от другата страна?
– Да. И най-вероятно ще го направя. Той е напълно изгубен.
Тристан сложи двете си ръце на волана.
– Ако е по-добре за него, тогава просто трябва да го направиш. И… не може ли да му кажеш, че съжалявам?
– Ти току-що сам го каза.
Качих се в минивана, хванах призрака за брадичката и обърнах лицето му към мен, но погледът му все още беше прикован във войника. Много внимателно издърпах момчето към себе си и пуснах енергията си. Секунда преди да пресече, той ме погледна право в очите. А неговите се отвориха толкова широко, сякаш за първи път от много време видя нещо истинско.
Клепачите ми увиснаха и аз събрах смелост. Животът му трябва да е бил тежък. Но това, което видях, надмина всичките ми очаквания.
Както и повечето деца, бил щастливо дете, докато един ден не погълнал боя. Станало му много лошо. Лекарите казали, че няма да успее. Той все пак оцелял, но се променил завинаги. Оловото в боята засегнал мозъка му и, като всяко дете с увреждания, станал мишена на подигравки и тормоз. Баща му бил властен и непрекъснато ядосан, а плахата му и унила майка угаждала на всяка прищявка на съпруга си.
Момчето имаше твърде много разочарования и негодувания. Постоянно е бил тормозен. Никой не го разбрал. Опитал се да каже на родителите си, че иска да яде, да пие или че го боли, но те нямали нито силата, нито желанието да го изтърпят.
В крайна сметка, когато израствал в огромен и неконтролируем човек, бил вкаран в болница и веднъж завинаги сложен на психотропни лекарства, заглушавайки всякакви импулси. Наркотиците го задържали много по-ефективно от усмирителните ризи. С всички сили той се опитвал да се измъкне от гъстата гора, но се озовавал все по-надълбоко и по-надълбоко.
Чакал родителите му да се върнат за него, но те така и не дошли.
Връщайки се в реалността, поех дълбоко дъх и се облегнах на минивана, за да не се свлека под натиска на тежката скръб.
Последното нещо, което видях, беше как баба му и дядо му, които никога не беше виждал през живота си, го прегърнаха. И през цялото това време търпеливо го чакаха.
Все още се опитвах да си поема дъх. Сълзи се стичаха по бузите ми. Удряйки с юмруци по колата, изтрих носа си в ръкава на пуловера. Тъгата, обаче не изчезваше, стискаше гърдите ми като в менгеме.
-Г-жо Дейвидсън…
Беше Тристан. Той застана до мен и, се оказа, че ме подкрепя, за да не падна.
– Съжалявам – изхриптях. – Обикновено не се случва така.
Обърнах се и видях, и на трите лица безпокойство, подправено със сериозна доза любопитство.
– Какво се случи току-що? – Попита Айзък и Яго го удари по рамото.
Подадох войника на Тристан:
– Той искаше да го запазиш. Сега е на по-добро място от адската пропаст, която имаше в главата му. – Затваряйки очи с ръце, се поддадох на мъката, която обзе сърцето ми за поредна път. – Да, сега е на по-добро място.
Поемайки няколко освежаващи вдишвания, се отлепих от минивана. Тристан отново ми помогна, а от другата страна Яго, вече ме държеше за лакътя.
– Трябва да запомня за в бъдеще: преди да пусна човек в усмирителна риза в мозъка си, да се подготвя по-добре.