Глава 25
„Ако не се получи от първия път, унищожи всички доказателства за провалените опити.“
Стивън Райт
Отне ми известно време, но все пак ми просветна: току-що бях наляла масло в огъня, който вече гореше със силен пламък, в кръга от ловците на духове. Докато ме придружаваха до Развалината, усетих колко трудно им е да не ме бомбардират с милион въпроси. Тръгнаха си едва, когато се убедиха, че мога да карам колата. Но нещо ми подсказа, че това трио ще се върне.
Вкарвайки адреса, който Куки ми изпрати в навигатора, отново се насочих към мястото, докъдето все още не бях стигнала. Надявах се, да стигна преди да се стъмни. Малко вероятно е обаче, навигаторът да ми помогне там, накъдето се бяхме запътили с Развалината. Слава на всички богове, колата ми е 4Х4.
Слънцето вече започваше да залязва, когато след четири грешни завоя най-накрая намерих правилния изход. Седем минути и пет неравни километра по-късно, забелязах малка селска къща, сгушена удобно в подножието на планината. Това беше любимо място за ловци от всякакъв вид, така, че повечето хижи нямаха нито ток, нито течаща вода. Въпреки, че, познавайки г-н Адамс-старши, тази къща вероятно има всичко.
От комина излизаше дим, но този, който сега живееше в къщата, седеше на двора върху един шезлонг и се наслаждаваше на последните лъчи на слънцето.
Емъри Адамс се изправи и постави ръка на челото като козирка, за да види колата в светлината на моите фарове. Явно от време на време някой й идваше на гости, защото външният ми вид никак не я изненада. Докато не осъзна, че не съм този, когото очаква.
Скачайки на крака, тя се уви в палтото си. Порив на вятъра отвя от лицето й, дългата до раменетей коса, с цвят на изгоряла захар. Чертите й бяха меки и красиви, но предпазливи. Емъри Адамс явно знаеше как да контролира израженията на лицето си.
Излязох и се приближих до нея. Тя се изнерви и се огледа, сякаш се кани да хукне. Но къде ще избяга? Навлезе ли в гората – природата няма да я пощади. Когато Емъри осъзнае това, моментално ще промени решението си и след това ще трябва дълго и досадно да търси пътя обратно.
Когато приближих достатъчно, че да говоря, без да ме чуе целия квартал, реших да се представя:
– Здравейте, г-це Адамс. Казвам се Чарли Дейвидсън. Дойдох да ви информирам, че вашият перфектно изпълнен и работещ план удари на камък.
– Нямам представа за какво става въпрос.
– Лайл Фиск е на път да влезе в затвора за твоето убийство.
И двете ръце на Емъри се вдигнаха до лицето й.
– И тъй като, ти си напълно жива и здрава, тогава може би двете ще измислим как да премахнем обвиненията срещу него.
– Не – изстиска Емъри, без да сваля ръце от лицето си, и седна на стола. Имах усещането, че с ръцете се опитва да се огради от новините, които й донесох. – Не. Той не беше в града. Защо е заподозрян?
– Защото никога не е напускал града.
Накрая тя ме погледна.
– Не, не, той тъкмо замина! – Нейното недоумение беше толкова силно, че можех да го докосна. – Беше на летището. Видях го там.
– Чрез приложението? – Попитах, като си проправих път през храстите по-близо. Емъри кимна, а аз добавих: – Той е пристигнал на летището, дори започнал да минава през проверката, но усетил, че нещо не е наред, променил решението си да лети и се върнал в града.
Пръстите на Емъри се свиха в юмруци от двете страни на устните й.
– Не.
Седнах до нея.
– Ако не се върнеш с мен, той ще отиде в затвора до края на живота си.
Тя стисна силно очи.
– Не исках това. Никога не съм искала да го нараня.
– Значи не мислиш, че новината за смъртта ти би му навредила? Дори само малко?
– Искам да кажа, не исках да го замесвам във всичко това. – Тя ме погледна право в очите. – Опитах се да скъсам с него, но не успях.
Що се отнася до мен, странно изказване във всяко едно отношение, но реших да не навлизам в подробности.
– Лайл няма нищо общо с това. За всичко е виновен баща ми.
И аз така си мислех.
– Ами-и, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, баща ти се разкъсва от вина. Дори искаше да се самоубие.
Явно отказвайки да съчувства на този, за когото говорихме, Емъри предизвикателно вдигна глава. Но все още улавях болката, която нарастваше в нея. С всичка сила се опитваше да заблуди една от нас, и със сигурност, не мен.
– Той никога не би се самоубил. Червата му са тънки.
– Така или иначе, той е с разбито сърце.
– Той смята, че е виновен за убийство. Исках да се чувства така, както аз се чувствах, когато направи този залог.
– Значи си чула разговора между баща ти и Фернандо.
Емъри кимна.
– Казаха му в прав текст: ако загуби този път и не може да плати, никой няма да тръгне след него. Ще убият мен. И знаеш ли какво направи той?
Наведох глава, защото знаех много добре отговора на този въпрос.
– Въпреки това, направи залога. – Дъхът на Емъри спря. – Той, по дяволите, застраши живота ми!
– Съжалявам, Емъри.
Тя се сви на кълбо и плака толкова дълго, че нощният хлад накара сълзите й да замръзнат по бузите. Придружих я в къщата, сварих кафе по старомодния начин и като й подадох чашата, казах:
– Честно казано, ти измисли изобретателен план.
– Явно не е достатъчно изобретателен, след като си разбрала – поклати глава Емъри и избърса челото си с опакото на ръката си. – Не мога да повярвам, че Лайл е обвинен за моето убийство.
– Той не можал да се свърже с теб и използвал приложението, за да те намери. Но това беше твоя резервен план, нали?
Тя кимна и взе чашата с две ръце.
– Не знаех дали някой ще намери колата ми, затова реших, че Лайл ще каже на полицията за приложението, което пък ще им помогне да ме намерят. Ченгетата трябваше да намерят колата, а не него. И, разбира се, не в същия ден. – Тя ме погледна. – Как отгатнахте всичко?
– Забелязах няколко неща. Първо, телефонът ти беше включен в колата за зареждане. Лайл спомена, че имаш един от онези мобилни телефони, които продължават да се зареждат, дори, когато двигателят е изключен. Също така каза, че идеята за приложениято е твоя. Не веднага, разбира се, но все пак разбрах, че си инсталирала приложението по някаква причина.
Емъри наведе глава смутено.
– Заблуди ме кръвта – продължих аз – докато не разбрах къде точно си видяна да плачеш. В лабораторията. Два дни по-рано са ти направили кръвен тест. Лаборантът разказа за това по време на разпита. Така, че защо ще се връщаш отново там? Не си била бременна, броят на белите ти кръвни клетки е бил по-висок от нормалното, но не са открити инфекции. Неведнъж са те виждали на ръба на припадък и си приемала добавки с желязо.
Докато ме слушаше, Емъри не възрази нито веднъж.
– Ако си отишла в лабораторията само за да си поплачеш, тогава откъде е дошла кръвта по полата ти? За такива неща ти говоря. Колко време събира кръвта си?
Вече знаех, че е събирала кръв. Подсказваха го левкоцитите. Дарявайки кръв, човек губи червени кръвни клетки, а самият организъм компенсира липсата им. Кръв, припадък, желязо. Изводът се правеше сам.
– Две седмици. Знаех точно колко да събера, за да може всички да повярват, че не съм оцеляла при нападението. Не събрах достатъчно, но добавих друга кръв и накиснах добре седалките със сместа.
– Кога измисли плана?
– В същия ден. Когато баща ми направи този залог, нещо в мен умря. Но думите ти все още не обясняват как попадна по следите ми. Какво ме предаде?
– Всичко започна от разговора с Фернандо. Каза, че е заплашил баща ти две седмици преди да изчезнеш. А всичките ти приятели и роднини казаха, че приблизително по същото време си започнала да се държиш странно. Просто събрах две и две. И в колата ти нямаше нищо освен кръв. Нито парченца кожа, нито коса, нито сиво вещество.
Емъри затвори очи.
– Мислех и за това. Но да режеш парченца от собствената си плът или по някакъв начин да получиш парче от мозъка си… Не, определено не е опция. Дори да бях взела всичко това от моргата, рано или късно съдебните лекари щяха да разберат, че пробите не са мои.
– Между другото, може би ще поискаш да продадеш колата.
– Боже! Не мога да повярвам, че Лайл е арестуван. – Тя скри лице в дланите си. – Той ще ме намрази. Аз… развалих всичко. Унищожих всичко. Заради този човек! Той, този човек, отново спечели. Не знам как, но той винаги печели. – Брадичката на Емъри потрепери. – Имаше един път, когато ми подари наистина страхотен CD плейър. Бях на дванадесет. Знаех, разбира се, че щастието няма да продължи дълго. Баща ми ще загуби или на състезания, или в някой бар и ще дойде да си вземе подаръка, за да го заложи. А на мен този плейер ми харесваше толкова много, че не исках да го давам и накрая го скрих под пода. Знам, че е глупаво. Дори не можех да го слушам. Но ужасно не исках да се разделя с него, затова казах, че са го откраднали. Че някой е нахлул в къщата, докато баща ми беше на работа и е взел плейъра. Два дни по-късно се върнах от училище, а плейера го нямаше.
Когато Емъри отново ме погледна, дълбоката й ярост се отрази в очите й.
– Той не каза нищо. Дори не спомена плейера. Никой от нас не го спомена. Просто живеехме, сякаш никога не съм имала плейер. Но CD плейърът е едно, а моят живот… – Гласът й прекъсна. – Той постави живота ми на карта, сякаш е някаква вещ. Предмет за еднократна употреба. Сякаш самата аз съм за еднократна употреба. Заслужи си цялата болка, която сега носи в себе си.
Определено не бих спорила с това. Докато Емъри стягаше багажа си, направих омлет с бекон. Беше помислила за всичко. Нищо не беше взела от вкъщи, а си купила всичко наново – от дрехите до тоалетните принадлежности.
Ядохме в тъжно мълчание.
– Съсипах живота си. Съсипах всичко заради този човек.
– Може би не – възразих, преструвайки се на голям мислител.
– Тоест? Ще ме арестуват. Ще загубя работата си. Да не говорим за бъдещето ми с Лайл. – Емъри поклати глава. – Той беше най-доброто нещо в живота ми.
– Защо тогава се опита да се разделиш с него?
– За да не бъде въвлечен в случващото се.
– Да, така си и помислих. А дали да не се опитаме да се отклоним малко от плана ти? Можеш ли да лъжеш? И как се справяш с болката?
***
Два часа по-късно украсата беше готова. Кимнах на Емъри, тя ми отвърна и аз вдигнах телефона.
– Паркър – казах, дишайки тежко и преглъщайки, сякаш тичах, – бях права. Ела спешно. Спешно! И се обади на линейка. Тя е жива!
След като набързо описах къде да дойде, натиснах „край“ и се приготвихме да чакаме в тъмното.
– Лекарите няма ли да установят, че всичката кръв не е твоя?
– Нямат времето или ресурсите да тестват всяка капка в колата за ДНК. Ще им отнеме много усилия да разберат дали съм загубила достатъчно кръв, за да умра. – Емъри протегна ръка, прошумолявайки с въжето на китката си по пода на склада. – Не знам как да ти благодаря, Чарли.
– Дай на баща си втори шанс.
– Тогава скоро няма да видиш благодарност от мен.
– Разбирам – казах тъжно.
– Може би, някой ден… И ще разкажа всичко на Лайл. Не за теб, разбира се. За това, че съм инсценирала всичко, а след това съм ти се обадила, например. Той трябва да знае в какво се забърква.
– Как мислиш, че ще го приеме ли?
– Не знам. Но едва ли е добре.
Някъде в далечината се чуха сирени.
– Трябва по някакъв начин да се опиташ да му предадеш, че си направила всичко, за да не го въвличаш в това.
– Ще се опитам.
Изчакахме, докато колите спрат в склада.
– Чакай малко! – Успях да кажа, преди ченгетата да нахлуят с извадени пистолети. – Искаш ли да пием кафе някой път?
– Искам и още как!
Чукнахме си юмруците, след което хванах Емъри под мишниците и я повлякох към изхода, но по пътя се спънах и двете се пльоснахме на пода точно в момента, в който лъчът на първото фенерче падна върху нас.
– Тук! – Извиках, като мислено се молех всичко да се оправи.
Нека да казват, че оранжевото е новото черно, но има наистина варварски ефект върху тена ми.
***
И Чичо Боб се появи. Знаех, че веднага ще разбере, че нещо не е наред, но толкова не харесваше Джоплин, че не му пукаше. Веднага завлякоха Емъри в линейката, а мен ме разпитваха за няколко години напред.
Ако всичко се получи, си обещах да взема някои уроци по актьорско майсторство. И също така да правя добри дела и спра да се подигравам на хората, че се обличат в грозни неща. Само едно нещо можеше да е в наша полза: в деня, когато Емъри пристигнала в планинската къща, тя паднала в едно дере. Следователно, вече имаше няколко сериозни натъртвания и охлузвания, плюс една дълга и дълбока рана по крака от счупен клон. Това можеше да ни послужи добре.
И въпреки това, трябваше да я ударя на няколко места. Или по-скоро опитах. В резултат Емери ме нарече слабачка и направи почти всичко сама.
– Още веднъж, – не отстъпваше Джоплин, – как така “случайно” се натъкна на моя изчезнал човек?
Минали сме през това вече милион пъти. Но Джоплин също усещаше, че нещо не е наред, затова се опитваше да ме обърка. Да му дам причина да ме арестува. Да, да избягам.
– Получих сигнал от мой информатор, че държат една жена тук против волята й, заради дълговете на баща й към хазарта.
Самата Емъри го измисли, за да примеси лъжата със значително количество истина. А тъй като г-н Адамс има купища дългове, включително и на карти, кой ще разбере кой от букмейкърите я е отвлякъл?
– Искали да сплашат бащата, затова разпръскали кръвта на Емъри в колата, заедно с тази, която откраднали от кръвната банка. Дойдох тук, претърсих района и тогава чух нечий глас от склада. Нахлух и намерих Емъри. По дяволите, Джоплин, това да не е ядрена физика.
– Продължавай така, Дейвидсън, и аз…
– Стори ли ми се, или ти заплашваш племенницата ми? – Гласът на чичо Боб беше спокоен, но отвътре Чибо кипеше от гняв. – Тя направи това, с което ти не можа да се справиш, Джоплин. Намериха ти липсващия. За това ли й лазиш по нервите? Въпросът е защо? Защото тя свърши работата вместо теб? – Чичо Боб се приближи толкова близо до Джоплин, че върховете на ботушите им се докоснаха. – Още веднъж да те чуя да й говориш с този тон…
– И какво ще стане? – Отсече Джоплин.
Господи, той ни мрази! Чудя се какво съм му направила?
Приближи се и капитанът, който също леко кипеше.
– Джоплин! – Излая той, а Джоплин подскочи. – Ела тук – каза капитанът през зъби, силно ми напомняйки за Клинт Истууд.
О, да, беше много смело.
Докато хокаха Джоплин от всички страни, прегърнах Чибо с ръка.
– Можете ли да ми кажеш какво наистина се случи? – Попита той.
Ама как е разбрал всичко?
– Разкривам престъпления през цялото време. Какво те кара да мислиш, че този път нещо не е наред?
– Тъй като и аз се досетих какво е намислила Емъри.
– Мамка му! – Взрях се в очите на чичо Боб.
– Не всичко, разбира се, ми е ясно, но имам подозрения.
– Чичо Боб, Емъри е имала много добра причина.
– Знам, скъпа – кимна той. – И ти вярвам напълно.
– Наистина? И няма да ме предадеш?
– Какъв чичо ще съм тогава? Освен това, Кук веднага ще се разведе с мен.
Не можах да се сдържа и се засмях.
– Наистина ли ми имаш доверие? За всичко?
– С изключение на кулинарни ти умения. И да, за всичко.
Ахнах.
– Ама аз само два пъти в живота си съм ти готвила!
– И това ми е достатъчно, скъпа. Повярвай ми.
Когато най-накрая ме пуснаха, дойде Паркър, който дотогава беше на някаква много важна среща. Малко се притеснявах, защото не знаех как ще реагира на случващото се.
А той не каза нищо. Просто ми вдигна палец и изви вежди въпросително. Кимнах и той прокара ръка през косата си с облекчение. Нямаше да мине и час, преди да освободят Лайл Фиск. Не завиждам на Емъри. Разговорът между тях ще е труден.
Сядайки в Развалината, тръгнах да се вихря през лабиринта от празни складове, на който попаднах преди малко повече от година във връзка с поредното разследване. Тогава дори не подозирах, че тези складове някой ден могат да бъдат много полезни.
Завивайки надясно, видях фаровете на един черен камион и намалих скоростта. До него спря друга кола, камионът запали, обърна и потегли. Беше Гарет, а в другата кола беше Хавиер, един от колегите му. Е, време е да разбера какво как е.
Проследих Гарет чак до къщата му и усещах как кръвта ми кипи във вените през целия път. Не буквално, разбира се, иначе щеше да ме боли. Суопс спря на алеята си. Спрях точно зад него.
– Чарлз – поздрави той с характерната си усмивка.
– Не ме чарлосвай. – Пристъпих по-близо и забих пръст в гърдите му. – Защо следиш чичо Боб?
– Какво-о-о?
Гарет се обърна и влезе в къщата, а напълно ядосаната мацка в моето лице, не изостана с нито една крачка.
– Не се прави на глупак, Суопс. Защо, по дяволите, седиш на опашката му?
– По работа. Нищо не мога да ти кажа. Клиентът поиска конфиденциалност.
– Глупости. Ако следях чичо ти, щях да ти кажа кой ме е наел.
– Кой сега говори глупости?
Прав е, по дяволите. Разкривам имената на клиентите си на Гарет, само, когато го замесвам в случая.
– Все пак говорим за чичо Боб!
– Не, ти говориш за него, а аз отивам да пия бира.
И тогава от нищото се чу гласът на Ош:
– Донеси и на мен една бутилка!
Втурнах се към хола и видях, че Ош играе спокойно на видео игри.
– Какво правиш тук? Защо не се грижиш за дъщеря ми?
– Проверявам я на всеки час.
– Знаеш ли колко неща могат да се случат за един час?
– Имах да свърша няколко неща и да си сверя плановете със Суопс и съпруга ти.
– Тоест, аз не съм включена в тях.
– Включена си. Но беше заета. Не искахме да те разсейваме.
Съдейки по всичко, Ош е убил друг лош човек. По-точно, надявах се, че човекът е бил лош. В крайна сметка Ош е демон, даева и може да убива добри момчета със същия успех.
– Нямам сили да споря с теб. – Махнах ластика от косата си и си почесах скалпа. – Беше ужасно дълъг ден.
Гарет донесе на Ош и предложи да направи кафе. Тези двамата преминаха през много с нас. Освен това, Ош е единственият в целия свят, който може да знае как е създаден Рейес. Също така, двамата с Гарет бяха сред най-добрите ми приятели. И двамата знаеха как да пазят тайни.
Отхвърлих идеята да пия кафе (което, признавам си, е необичайно за мен) и седнах между Ош и телевизора на масичката за кафе (която, между другото, няма вкус на кафе).
– Ще изсмуча душата ти от тялото ти – закани се той.
– Не ме интересува. Двамата с теб трябва да проведем сериозен разговор. И то сериозен като от операта, наречена „Как целият свят ще потъне в забвение“.
– Светът го грози пълно унищожение? Отново? – Изключвайки играта, Ош пусна дистанционното на масата до мен. – Току-що предотвратихме едно унищожение. Може ли да си починем?
Стиснах силно устни.
– А-ха, значи си сериозна.
– Никога не се шегувам с унищожението на целия свят.
Той отпи голяма глътка бира. Гарет последва примера му, след което разкопча ризата си, седна и кръстоса протегнатите си крака.
Какви красиви момчета са!
Затваряйки очи, събрах смелост, и отваряйки ги, започнах:
– И така, трябва да ми кажеш всичко, което знаеш за създаването на Рейес.
Ош се намръщи.
– Искаш да кажеш, как е създаден в ада?
– Да.
Той се облегна на дивана и се замисли. Благодарение на младежкия си вид, Ош много приличаше на истински геймър.
– Ами, не знам нищо особено. Луцифер го е създал от енергията на ада и пламъците на греха. Поне така казват.
– Как е протекъл самият процес?
– Нямам идея. Защо?
Аз също седнах на дивана и запрехвърлях поглед между двамата.
– Ще ви кажа най-голямата тайна в живота си, която пазя през злополучните десетина дни. Но… не разбирам много и не знам какво да правя и при кого да отида. Разбира се, казах на Куки, но аз й казвам всичко. Накратко, имам нужда от помощ.
– Има специални институции за това – отговори Гарет – и лекарства.
Ош се засмя, а аз се намръщих толкова силно, че ме заболя челото.
– Не разбрах.
– Бъзикаш ни – обясни Ош.
– Сто процента – съгласи се Гарет.
– Нищо подобно.
Суопс почеса лицето си със свободната си ръка.
– Добре. И каква е тази огромна тайна, която ще доведе до смъртта на целия свят?
– Ами, тя е от три части.
– Още бира? – Попита Гарет Ош.
– Не. Остана ли чипс?
Господи… Не ме приемат на сериозно! Може би е време за разплата за всичките случаи, когато аз не приемах и двамата на сериозно.
А, не. Няма да се предам жива.
– Момчета! – Извиках и вдигнах ръце. – Забравете за бирата и чипса!
– Днес по телевизията има мач, нали? – Попита Ош.
Търпението ми се изчерпа. Нахвърлих се върху Ош и като свих ръката си в лакътя, го стиснах за гърлото. Достатъчно, за да му спра кислорода, но да не загуби съзнание.
– Не мисля, че се шегува – изграчи Ош.
Най-накрая, спечелвайки пълното им внимание, се подготвих да им разкажа най-невероятните новини, откакто научих, че Земята не е центърът на Вселената. Изведнъж Артемида изскочи изпод пода и се втурна към Ош и мен. В зъбите й имаше демон.
Извиках от изненада и скочих на дивана, сякаш бях видяла мишка. Ош запълзя по гръб. А демонът съскаше и виеше, защото светлината на вашия покорен слуга го изгоряше жив.
Гарет също скочи на крака, макар да не знаеше какво става.
Артемида, от друга страна, явно се радваше на новата си играчка. Тя разтърси демона напред-назад с ръмжене, причинявайки му още повече болка. През цялото това време, купираната й опашка се движеше със скорост от милион километра в минута.
Демонът започна да се разсейва. Когато вече нямаше нищо за навиване и разклащане, Артемида, очевидно доволна от свършената работа, скочи до мен с отворена уста.
– Моето добро момиче – казах, плъзгайки се от дивана, погалих я по главата и я прегърнах през врата, за да се поборя с нея на шега. Между другото, това е нейната секунда за деня.
– Артемида донесе подарък на Чарли – обясни Ош на Гарет. – Демон.
– И сега той броди из къщата? – Ошашави се Суопс.
– Никъде не броди – отсякох и заедно с ротвайлера се претърколих през масичката за кафе на пода. За съжаление не аз кацнах върху нея, а тя кацна върху мен. Излезеи целия въздух, но това не ми попречи да говоря. И като цяло малко ми пречи да говоря. – В къщата няма демон, нали, Артемида? Това е, разбира се, има един, но … Ти си моето умно момиче, моето момиче. Добро момиче!
– Сега изглеждаш като избягала от психиатрична болница – отбеляза Гарет и отново седна. – Виждам само, че се търкаляш по пода и говориш с килима.
– Чу ли? – Попитах аз, докато Артемида небрежно дъвчеше врата ми. – Той те нарече килим. Лош, лош Гарет!
Изведнъж ротвайлерът замръзна и се взря в неизвестното. От гърдите му се изтръгна тихо ръмжене, а устните му се дръпнаха назад, разкривайки редици смъртоносни зъби.
– Какво има, красавице? – Попитах, но това само я вбеси.
Замълчах и се опитах да не се смея. В крайна сметка, това е много сериозно! Нито един непознат няма да посмее да прекрачи прага на къщата, охранявана от Артемида. А ако дръзне, тогава няма да види милост!
Преместих се в другото измерение, но не видях нищо необичайно. Въпреки това, моят пазител, както всяко едно куче, уловя всеки намек за звук, и веднага застана нащрек. Наведе глава, изпълзя до прозореца и секунда по-късно, като куршум, изстрелян от пистолет, скочи през стената и изчезна.
Господи, радост е да я гледам.
Засмях се и забелязах, че Гарет и Ош ме наблюдават.
– Днес ще има истински мач по телевизията – каза последният.
– Това, което ще кажа, е по-важно от всеки мач. – Изпълзях до дивана и отново седнах до Ош. – Това е по-важно от…
– Да, вече разбрахме – завъртя очи Гарет. – Целия параграф. Но не може ли този разговор да изчака до края на предаването?
– Не. Имам план. Но първо трябва да ви разкрия тайните си. Защото, ако опиша плана си, преди да кажа… Накратко, просто слушайте. – Спрях, за да помисля как точно да разкажа историята, че съпругът ми и техен приятел е създаден от енергията на един зъл бог. След това събрах волята си в юмрук и се реших. – Моят съпруг и твой приятел, между другото, е създаден от енергията на един зъл бог.
Ош отпи глътка бира. Гарет се замисли. Ош отпи още една глътка.
– Добре, нека обясня. – Просто ей така, те няма да разберат какво точно може да се окаже това за нас. – Помниш ли, когато един от емисарите се опита да ме убие в склада в Холоу, Куур?
И двамата свиха рамене, сякаш не бяха чували по-тъп въпрос в живота си и отпиха от бутилките си.
Прехапах устна, затворих очи, изстъргах всички остатъци смелост до дъно и преглътнах. Предстои ми да изкажа на глас нещо, което може да промени съдбата на целия свят. Не просто така през петнадесети век, са скрили божествената чаша. Монасите, които са заровили висулката, очевидно не са искали някой да я намери.
– Той не се опита да ме убие.
Не видях, но усетих как нараства любопитството на публиката ми.
– Аз съм бог и изглежда, че не всеки може да ме убие. Но могат да ме хванат в капан. Така, че Куур се опита да ме примами в капана. Точно това се е случило със злия бог, от когото тогава Луцифер си е създал син на име Реязиел.
Ош имаше неразбиращо изражение на лицето си. От тези, когато ти се струва, че изобщо не му пука. Но усетих, че нещо се раздвижи в него. Сякаш парченце от пъзела си дойде на мястото.
– Историята, значи е такава – продължих. – В отчаянието си Бог, Йехова, създал нещо, което по-късно било наречено божествена чаша. Създал цяло измерение, при това адско, и го поставил в парче стъкло. Стъклото изглежда като бижу от опал. Не може да бъде унищожено. И е абсолютно невъзможно да избягаш от там. Само човекът или съществото, които са те вкарали там, могат да те измъкнат оттам. И Йехова създал това измерение, за да хване в капан само един бог. – Вдигнах пръста си. – Йехова искал да затвори само един бог в ада. В непрекъснато несъществуване, което се простира във вечността.
– А за какъв бог е създаден този ад? – Попита Ош.
– Не знам това. Куур далеч не ми каза всичко. Съмнявам се, че самият той го знае. В края на краищата той е работил за Луцифер, и принцът на подземния свят вероятно не бърза да разкрива картите си на всеки.
– Ако стъклото е създадено от Йехова, как Луцифер е успял да го вземе, и да го използва по-късно, за да създаде Рейазиел?
– В това е въпросът, оттук нататък детайлите са обвити в мрак. По някаква причина, този бог не е бил изпратен в божествената чаша, но нямам представа как се е озовал в ръцете на Луцифер. А също така, не знам как, но той е успял да хване един от боговете на Узан. И всичко това с една и съща цел. Да си създаде син. Рейес.
Замълчах и зачаках публиката да разбере смисъла на думите ми.
Никой не каза нищо, затова добавих:
– След като създал Рейес, Луцифер дал божествената чаша на един от своите поклонници тук, на Земята. И той, както вероятно се досещате, е използвал малкото нещо изключително със зли намерения. Един ден, група монаси успяват да заловят влечугото и да го хвърлят в адското измерение. Тъй като стъклото не може да бъде унищожено, те трябвало да прекосят океана и да намерят уединено място, където копали гроба на стъклото в продължение на месеци. Разбира се, монасите се надявали, че никой никога няма да го намери.
– И Куур го изкопал? – Каза Ош.
Аз кимнах.
– Куур намерил висулката и се опита да ме хване с нея в капан. Да ме изрита от този свят, за да може Луцифер да стигне до Пип. За да може да убие този, на когото е било писано да го унищожи.
– Всичко това звучи като някакво свръхестествено шоу – каза раздразнено Гарет. – Как, по дяволите, могат да се случат подобни неща? Мислех, че боговете са добри, доброжелателни, отговарят на молитвите и всичко това. Но не! В тази серия боговете са зли, обсебени и планират да унищожат света.
– Боговете не могат да бъдат обладани – добави Ош.
– Ами, да, съжалявам. Явно, има някакви правила?
Ош се намръщи.
– Боговете на Узан, поне тези, които съм виждал, дори не се доближават до представите на Луцифер за тях. А се оказва, че Луцифер взел и използвал такъв, за да си създаде син.
Секунда по-късно с Ош се случи нещо, което не бях виждала досега. Той пребледня. Новината толкова го шокира, че кръвта се оттече от лицето му.
Загледах се в килима.
– Всичко е лошо, нали? Искам да кажа… дори не знам. Има ли много от злия бог в Рейес? И колко от Рейес е в него?
Ош се замисли толкова дълбоко, че стисна юмруци.
– Чакай малко – каза той внезапно, – видя ли го? Виждала ли си божествената чаша?
Прехапвайки устни, бръкнах в джоба си и извадих висулката.
– Взех го за себе си, когато хвърлих Куур там.
Ош замръзна с отпусната челюст.
– Ти… ти…хвърлила си Куур там?
– Не се дръж сякаш си изненадан.
– Извинявам се. Значи Куур ти каза за Рейес? Имам предвид как е създаден?
– Не. – Отново се загледах в килима, като се съпротивлявах с всичка сила на желанието да гледам с любов висулката. Красивото, чисто стъкло беше като наркотик. Беше завладяващо. Хипнотизиращо… А вътре имаше цял ад. – Не, не ми го каза Куур, а татко.
Раздразненото изражение на Гарет се замени от загриженост.
– Така се върна паметта ми. Татко… мина през мен, за да си спомня коя съм. И да предам информацията, която е събрал, докато е шпионирал в ада. А той е научил много. – Погледнах към Ош. – Наистина ли не знаеше всичко това? Не знаеше как е създаден Рейес?
Той поклати глава.
– Но обяснява много.
– Например?
– Например, защо Реязиел беше толкова различен от всички останали. Той беше много по-мощен от всичко, което Луцифер можеше да създаде. По-силен дори от самия Луцифер и това като цяло е някаква глупост. Никой не можеше да разбере какво става. Дендорите го накараха да премине през ада. В буквален и преносен смисъл.
– Какви са тези дендори?
– Нещо като учители. Треньори, ментори, само, че по-лошо.
– И те накараха Рейес да премине през ада? Но защо?
– Откъде да знам? Може би от завист. Но той преодоля всичките им препятствия. Какво ли не измислиха, само и само да го убият! Биеха го, моряха го от глад, разкъсаха го на парчета…
– Спри! – Запуших си ушите с ръце и след няколко секунди попитах: – А какво ще кажеш за Луцифер? Просто ги остави да се подиграват на сина му?
– Искаше синът му да е силен, така, че, да. Сега знам, че дендорите просто не биха могли да го убият. Каквото и да правеха, той не умираше, затова тестовете ставаха все по-жестоки, докато…
– Докато? – Оопитах аз, отчаяно искайки да разбера как и с какво е приключил този тормоз.
– Докато Реязиел не сложи край на това – отвърна Ош, сякаш нищо не е станало. – Един ден му писна от всичко и уби дендорите. Изви врата на всеки от тях със собствените си ръце, сякаш бяха само изсъхнали клони. След това той тръгна след другите и унищожи всички, които му нанесоха зло. В ада този ден се нарича Ауя с’Ди.
– Ден на кръвта – преведох автоматично аз, облягайки се на дивана и опитвайки се да си представя детето, израснало в ада.
Нищо обаче не се случи. Въображението ми явно не е достатъчно за това.
– За да разбереш по-добре какво точно е направил Реязиел в този ден, представи си десетгодишно момче, което напада армия от добре обучени войници и ги убива с голи ръце. И след това тръгва в търсене на следващите жертви.
– Рейес е бил на десет?! – Изпищях от уплаха.
– Въобще, не. По стандартите на човешките години тогава той беше много по-млад.
Нима цялата съдба на Рейес е била в страдание? Първо, е бил измъчван от легиони демони в ада, после тук, на Земята, е малтретиран от Ърл Уокър… Сърцето ме болеше за него, но в същото време усетих нещо неопределено от Ош.
– Какъв е проблема? – Попитах го аз.
– Нищо.
– Сериозна съм, Ош. За какво мислиш?
– Ами, ако злото все още живее в Рейес?
– Това се опитвам да разбера.
Погледнахме косо към божествената чаша, а след това открито се загледахме във висулката.
– Кой иска още бира? – попита Гарет.
Е, това, без сто грама няма да можеш да го разбереш.