Глава 29
„Моля, някой да пробие капачката на буркана ми!“
Надпис върху тениска
Блъсках по вратата на Паркър в продължение на десет минути, докато той благоволи да я отвори. И ядосан като никога. Не си беше направил труда да завърже халата си, а сините му боксерки не криеха много. А аз си мислех, че и там е рус.
– Ник – извика тихо една жена от тъмната стая зад Паркър.
– Връщай се в леглото. Идвам веднага, щом арестувам г-жа Дейвидсън.
– По чорапи ли спиш? Попитах.
– Какво, по дяволите, Дейвидсън?
– Искам да знам къде е информатора ти. Грант Герин.
– Откъде да знам?
– Добре. Да поиграем на играта на отгатване. Къде мислиш, че може да бъде?
– Имаш тридесет секунди, за да напуснеш частната ми собственост.
– Хайде, Паркър! Току-що измъкнах приятеля ти от обвинение в убийство и спасих задника ти от съдебен процес за възпрепятстване на правосъдието, и всички други глупости, за които Джоплин може да те вкара. А той можеше и ти го знаеш много добре.
– Нямам представа къде е Герин – каза Шут-Ник.
Извих устни на една страна от разочарование.
– Винаги, когато си помисля, че си благороден човек и всичко останало, ти правиш още една глупост. Защо мислиш, че съм толкова добра в работата си?
Той сви рамене раздразнено и уморено.
– Знам кога ме лъжат. Трябва да знам къде е Герин сега.
– Тоест, си ходещ детектор на лъжата. Любопитно. Значи, си дошла със заповед? Това ченге под прикритие се справя по-добре, отколкото моят информатор за цяла седмица. Дори и да знаех къде е, със сигурност нямаше да ти кажа.
– Виж, можем да продължим да работим заедно, или можем да прекратим нашите бизнес отношения тук и сега. Изборът е твой.
За Паркър думите ми не означаваха абсолютно нищо и в този момент нещо ми просветна. Той си мислеше, че съм убила собственото си дете. Как иначе да си обясня такава враждебност? По някакъв изкривен начин, Паркър наистина беше почтен човек. По благороден начин. Ще отиде в затвора заради приятел, дори само за да поддържа крехкото равновесие на света. И никога нямаше да каже на ченгетата къде е Грант Герин, защото според Паркър това е несправедливо и незаконно.
Но ето я уловката: не ме интересуваха възгледите на Ник Паркър. Герин щеше да убие чичо ми. Добър човек във всеки един смисъл. И Паркър знаеше къде се е скрило копелето. Е, може да отнеме малко усилия.
Минах покрай Паркър и влязох в неговия не толкова скромен дом.
– Кълна се, ще уредя да те арестуват – закани се Шут-Ник.
– Вече го чух. Продължавай все така, Паркър.
Дали да не му кажа истината. Но когато разбрах, че колумбийски наркобос иска вечеря с мен, реших да преосмисля броя на хората, които могат да бъдат приети в нашия малък приятелски кръг.
– Казано накратко, ще ти дам избор. Или ми кажи къде е Герин, или ще отида при Джоплин, и ще му кажа какво наистина се е случило.
Знам, че това е слаб удар, но бях готова да рискувам още едно петно върху репутацията си.
Какъвто и да е случаят, Паркър беше бесен. Ами, пичът явно има проблем с главата.
Застанал нос до нос с мен, той ме мушна в гърдите с показалеца си:
– Как смееш, кучко, да ме заплашваш в собствения ми дом! Мислиш, че не знам нищо за теб ли? Мислиш, че не мога да притисна теб и най-скъпия ти чичо до стената?
– Какво общо има чичо ми?
– Някак си всичко върви твърде гладко на твоята шахматна дъска с него, Дейвидсън. Просто е по-трудно от всякога.
Уау, да, той е спец на метафорите.
– Щом излезеш на сцената, двамата намирате какви ли не откачени лайна, като по магия. Анонимни сведения? Как ли пък не! Ти си най-мръсният и най-некомпетентният частен детектив, който съм виждал! Нямаш и грам професионална етика!
– Това е сигурно. И докато сме по темата за етиката, знам за досието, което имаш за мен.
Паркър пребледня.
– Ще ти натисна задника, дори това да е последното нещо, което правя в живота си. Имахте нещо толкова… така… – Гласът му прекъсна и аз се отдръпнах, за да го разгледам по-добре. – С жена ми се опитваме напразно от пет години, а ти просто взе и го изхвърли…
– Паркър… – започнах, удавяйки се в съчувствие.
И все пак той ме нарече кучка.
– Знам, че детектив Дейвидсън е с теб. Знам, че беше с теб, когато се е родило бебето.
– Всъщност той беше над мен – поправих го, като си спомних загриженото лице на чичо Боб, което ме гледаше от върха на кладенеца.
– Значи го признаваш. Признаваш, че си имала бебе и после… какво? Случайно ли го уби? Продаде ли го? Даде го на първия човек, когото срещна? Какво?!
Наистина ли е толкова благороден, че ще ме чука (без сексуален оттенък) дори след всичко, което направих за Лайл Фиск? Наистина ли ще се откаже от “приятелството”, или по-скоро от надеждата за изгодно (в съдебен смисъл) сътрудничество, само заради убеждението, че съм нарушила закона? Дали той беше от типа, който предаваше собствения си приятел за наркотици, вместо да му пази гърба?
– Ти не ме познаваш, затова нека ти обясня нещо – добави Паркър. – Аз не съм от хората, които биха прикрили най-добрия си приятел за наркотици.
Бях зашеметена! Ами, започвах да харесвам Ник Паркър.
– Ако мислиш, че ще се откажа да разследвам по-нататък, само, защото решихме този случай заедно…
– Заедно?
– … значи много грешиш. Ще разбера какво си направила с бебето, дори това да е последното нещо, което направя в живота си.
По дяволите. Напразно го каза.
– Не ме ядосвай, Паркър – казах аз.
– Притеснявам ли те? Това е добре. Надявам се, че ти и твоят продажен чичо…
– Продажен?
– Ще си получите заслуженото.
– Продажен? – Повторих аз.
– Сега, когато ти самата ми призна, че си родила дете и не можеш да предоставиш нито акт за раждане, нито документи за осиновяване… – Паркър не завърши и се усмихна самодоволно.
– Заради това ли е всичко? – Попитах аз, почти съжалявайки го. – Затова ли се зае с мен толкова сериозно?
– Въобще, не. Следя те вече почти две години. Имаш твърде много…
– Тайни, разбирам.
– Какво ще кажеш сега? Не искаш ли да изповядаш всичките си грехове точно тук и сега? Мога дори да донеса и официална бланка.
Рзчитането на Паркър не беше лесно. Той се оказа по-сложен от повечето хора. Нямаше да са ни излишни хора като него в нашия отбор. Но дори и да му кажа истината, дори и да направя някакво свръхестествено чудо като доказателство, няма да го заинтересува. А в същото време е готов да наруши закона заради приятел. Да, имам костелив орех насреща си.
– Последен шанс, Паркър. Къде е Грант Герин?
– Целуни ме отзад.
Забавих времето и помислих за това, което се канех да направя. Вярно, не мислех дълго, защото взех решението си точно в момента, когато той каза, че ще намери Пип, независимо от какво. Тези думи подпечатаха съдбата му.
Повдигнах се на пръсти, леко докоснах устните му с моите и пуснах времето. Истината се изля в мозъка на Паркър в огромен поток, като халюцинации от некачествен LSD. Излъчвах образи и спомени директно в главата му. Всичко, което ми се случи. Всичко, което знаех. Добро и лошо. Свръхестествено и човешко. И на Паркър му се наложи да понесе тази смазваща лавина.
Той видя как се образуват звезди, как се подреждат планети в космоса, свръхнови експлодират и червени гиганти умират. Видя падането на Луцифер и създаването на Ноевия ковчег. Видя война и глад, мир и изобилие. Паркър видя свръхестествения свят в целия му блясък. Също така видя Пип. Видя как се роди. Как едва не беше убита. Как заради спасяването на дъщеря ни, трябваше да я дадем. Видя какво ми причини този кошмар. И какво ще направя с него, ако той дори си помисли да продължи разследването си.
– Боже мой! – Паркър въздъхна и падна на колене. Слюнка капеше от ъгъла на устата му.
Ще му наложи дълго време да предъвква това, което видя.
Изведнъж Паркър скръсти ръце под брадичката си и наведе глава пред мен. Никога не съм бил обожавана. Поне, откакто станах човек. И абсолютно не ми хареса.
– Никога няма да я търся. Прости ми, прости ми… Ще се отърва от всичко, което успях да науча. – И ни в клин, ни в ръкав Паркър се разплака право на килима.
Наведох се над него и повдигнах лицето му.
– Грант Герин.
Ник се тресеше толкова силно, че едва успя да изстиска:
– Той е зад бара на Маккой на “Жирар”. – Вече се обръщах към изхода, но Ник ме спря: – Дейвидсън, аз… дори не можех да си представя…
– Както и всички останали.
Той затвори очи и зарови лице в ръцете си.
– Нямах представа…
Отидох и седнах до него.
– Сега можеш да заченеш дете. Изглежда, докосването ми има някакъв страничен ефект.
Когато Паркър ме погледна отново, в очите му имаше такава благодарност, че сърцето ми омекна, колкото и да се опитвах да го превърна в камък.
– Моля те.
Излязох навън, затворих вратата след себе си и се обърнах към свръхестественото създание, което дебнеше в тъмнината. Цвърченето на щурците стихна. Вятърът спря да шумоли през листата. Изправих се и стиснах зъби, без да повярвам, че Михаил е решил да ме удостои с още едно посещение. Още повече по това време.
Той излезе от сенките и присъствието му изглеждаше толкова завладяващо, че космите по тила ми се раздвижиха. Огромните крила се свиха зад архангела и аз обърнах ръката си към земята, готова да повикам Артемида, ако трябва.
Когато Михаил заговори, гласът му беше дълбок, гладък и ясен:
– Не можеш да спреш това, което вече е пуснато в движение.
Дори в тъмнината очите му блестяха като слънце, отразяващо се върху повърхността на басейн. Те реагираха на най-малката промяна в светлината, точно както очите на Рейес, които трептят дори, когато светлината е малко или никаква.
– За смъртта на чичо ми ли говориш?
Михаил беше облечен в дълго черно палто. Земята под него зашумя, когато архангелът пристъпи по-близо.
– Да помогаш на хората, които Отеца е създал, е едно, но ти смяташ да промениш тяхната история. Отецът каза думата си. Ти, вал-ит, вече разстрои небесата. Ако се опиташ да се намесиш…
Помагам на хората всеки ден. Мамка му! Ето как си изкарвам прехраната! И сега изведнъж в рая са недоволни?
Досадата на Михаил ме изуми и аз се засмях тихо:
– „Да се опиташ“ не означава непременно да успееш. – Изгледах го отгоре-надолу и добавих: – Не смятам да се провалям.
Вече се бях обърнала да си тръгвам, когато изведнъж Михаил се появи до мен и ме хвана за предмишницата. Не за да ме нарани, а за да покаже намеренията си.
– Ще дойдат за теб.
В него нямаше злоба или презрение. Не усетих никакъв гняв или отвращение от него. Напротив, ако трябва да дам име на емоциите, които кипяха под огромните крила, бих казала, че те много приличат на възхищение.
– Нека дойдат – отвърнах аз, вирвайки нос.
– Не разбираш, вал-ит. – Михаил наведе глава. Беше поразително красив, както вероятно и повечето ангели. – Той ще дойде за теб. В крайна сметка това е Неговият свят.
Неговият свят, значи. Да, Той ме доведе тук. Почти ме изнуди да стане жътвар в това измерение. За да спася Рейес, от цяла вечност в ада, аз се съгласих. А сега се осмелява да ми казва какво да правя на този свят и какво да не правя?
Наведох се към Михаил, докато между нас останаха само няколко сантиметра. Борех се с еуфорията от това, че съм толкова близо до ангела, който Йехова е създал. Поклатих глава, докато си мислех в кой свят се намирам. Михаил каза, че това е светът на Йехова?
– Повече не е негов – казах аз, извадих ръката си от упоритите пръсти и се отправих към този, над когото беше надвиснала смъртта.