Глава 3
„Ако по кожата ми бълбукат мехурчета от светена вода, какво означава това?“
Въпрос към приятел
След като възвърнах способността си да изразявам разумно мислите си, обещах на Куки да помисля внимателно до какви последствия може да доведе видеото. Веднъж дадох абсолютно същото обещание на директора на училището, когато ме помолиха да обмисля внимателно поведението си. Кой да знае, че само след една свирка Джон Бъроуз ще удари Хейли Марш със своя лъскав нов Мустанг? Количката беше страхотна. Момчето също. А кракът на Хейли се възстанови напълно. Отне само шест месеца гипс, плюс шест месеца физиотерапия. Вярно, трябваше да се сбогува с мечтите си за Олимпийските игри, за това ми беше малко неудобно.
И все пак, трябва да си призная, умирах от любопитство кой е публикувал видеото.
– Ние с Куентин ще разберем – каза Амбър с гордо вдигнат нос.
– Ти и Куентин ще се погрижите за домашните си – отвърна мигновено Куки със свити вежди.
Само тонът й беше малко по-мек, отколкото предполагаше изражението й. Ето как й въздейства Куентин – превръща я в мек, гъвкав маршмелоу.
– Разбира се, че ще се погрижим, мамо. А след ще разберем кой е публикувал видеото. – Амбър вдигна палци и ме погледна: – Можем да се справим.
Познавайки тези двамата, нямах никакви съмнения. Малко по-късно, вероятно, за всеки случай, ще помоля Пари – моята приятелка, която слаге всеки хакер в джоба си. Но първо, нека Амбър и Куентин се опитат да разберат всичко.
Междувременно, беше време да се облека за работа, защото ходенето на работа по пижама е естественото определение за непрофесионално. Така казва Куки. Между другото проверих. В речника на Уебстър няма нищо такова. Значи, приятелката ми греши.
Изглежда, почти цялата ярост на Рейес се е разсеяла, но оставаше неочаквано… Как да го нарека? Съмнение в себе си? Това чувстваше, откакто се върнахме? Въпреки, че не. Рейес е несигурен, толкова, колкото ягуар в джунглата.
Преди да тръгне, облечен в дънки и бяла риза с навити до лактите ръкави, той се облегна на рамката на вратата на банята, където дърпах косата си да я хвана на опашка. Той наведе глава и тъмните къдрици паднаха по челото му.
– Ще дойдеш ли за закуска? – Не веднага, но все пак попита.
– Не знам. Някак си имам среща. На закуска.
Ъгълчето на красивата му уста се повдигна.
– И с кого?
– Казва се Каролайн. Влюбена съм до уши в нея.
– И мислиш, че е правилно?
– Никога не съм опитвала такова мока лате като нейното. Тя добавя малко бита сметана към него. Неподражаемо!
– Значи, по план ще закусваш едно мока лате?
– Да.
– Моята закуска е сто пъти по-добра.
По дяволите! Прав е. Колкото и да обичам Каролайн, и нейните мока лате, huevos rancheros на Рейес може да се сравнят с много малко. Той знае какво прави чилито с мен. Знае какво прави той самия с мен, защото няма по-красив и по-прекрасен на света от него. За Бога, трябваше да стане готвач. Или стриптизьор. Или екзотичен десерт. “Reyes à la mode”. Със сладолед. Бих поглъщала всичко до последната хапка и бих облизвала чинията си.
Не казвайки нищо повече, Рейес се отлепи от касата и си тръгна, но все пак успях да уловя нотката на гнева, който го беше обзел малко по-рано. И този намек беше с привкус на желание за защита. Чудя се какво още крие той? Пропуснах ли нещо важно във видеото?
Или си струва да захвърля всички трикове. И да го попитам директно. Работим в една и съща сграда, затова не е нужно да ходя далеч. Рейес има бар на първия етаж, аз имам офис на втория. А самата сграда е на петнадесетина метра от нашата къща.
Като цяло е много удобно. Но сега, докато се борех да се върна на пътя, тази близост само засилваше чувството на отчуждение, което идваше от Рейес, подчертавайки пропастта между нас.
За щастие, днес петнадесетте метра надолу по улицата, десетте стъпала и килимчето с надпис „Добре дошли!”, по които се препъвам всеки ден, не бяха напразни. По пътя получих прозрение.
Оказа се, че Куки вече е в офиса, но това е добре. Носа ми кървеше, да споделя с някого прозрението си и да обявя предстоящата си победа
– Днес определено ще изгоря – казах, отивайки към бюрото на моята приятелка.
Тя беше на колене и ровеше из чекмеджето, затова, речта ми беше насочена не съвсем към нея, а по-скоро към задника й.
– Радвам се за теб – измърмори Куки от вътрешността на чекмеджето. – Можеш да започнеш, като ми кажеш къде си скрила телчетата за телбода.
– Говоря сериозно, Кук. – Сваляйки якето си, го хвърлих на една кука на стената, но пропуснах с три метра. Но дори това не ме спря. – Спри да губиш време. – Черното яке рухна на пода изтощено, като повечето от бившите ми, след като – знаете какво. – Време е да действаме.
– Да скрепям листове хартия – това си е действие.
– Според мен в света има два вида хора.
Куки спря да рови из чекмеджето си и накрая ми обърна внимание.
– Е, това трябва да е интересно.
Вярно, тя все още беше на колене, затова се почуствах все едно ми се кланя.
– Някои, пускат осветлението, когато им се пикае нощем, а други не. – премерих с решителен поглед приятелката си, надигнах глава, изпънах рамене, сложих юмруци на бедрата си и леко присвивайки очи, тържествено се загледах в далечината. – Аз съм от тези, които пикаят в тъмното, скъпа.
– И затова толкова често си чупиш малкия пръст.
– Аз съм самото олицетворение на смелостта и решителността.
– И пример за лош късмет.
– Ще си върна дъщерята.
На устните на Куки разцъфна разбираща усмивка.
– Давай, приятелко!
За Пип, известна още като Алвин Александра, сега се грижат човешките родители на Рейес. Тези, от които е бил отвлечен като бебе. Те са прекрасни хора, наистина, и аз съм им много благодарна за помощта, но да се откажа от дъщеря ми никога не е влизало в плана. В моя – по-точно.
Сега тя е заобиколена от цяла армия от лоялни защитници сред хората и свръхестествените същества. Всеки от тях е готов да даде живота си за нея. И на всички тях съм изключително благодарна. Но, отново, никога не съм искала нещо в живота си по начина, по който искам да я защитавам сама, да се грижа за нея и да я гледам как расте. В мен се води безкрайна борба между „искам“ и „имам нужда“. Все едно, дяволът на едното ми рамо и ангелът на другото, непрекъснато се бият, а бойното им поле е в гърдите ми.
Поех си дълбоко дъх, за да запълня зейналата празнота в стомаха ми.
– Като цяло, разбрахме се за това. Кога ще обядваме?
Куки отново се наведе над чекмеджето.
– Току-що ядохме. Но до обяда можем да поиграем на занимателната игра „Намери кламерите“.
– Както кажеш. – Огледах се наоколо за нещо, с което да се заема. – Ще си наостря моливите.
Изглежда, по някаква причина, остренето на моливите е важно. Нещо по-малко от пилатеса и световния глад. Вече се насочвах към офиса си, до който от приемната, тоест от бюрото на Куки е точно половин крачка, когато изведнъж приятелката ми попита:
– Ами телчетата?
– В долното дясно чекмедже.
– Търсих там.
– Виж под списанието “Мъжки детайли”.
– Какво?
Вече бях включила кафеварката и чух глух удар, после звук от отварящо се чекмедже и шумолене на хартии.
– Не съм абонирана за “Мъжки детайли”.
– Вече си. Забравих да ти кажа.
– Чарли! – Ахна Куки. – Абонирала си се за порно списание на мое име?
– Само за едно!
Ама, защо се ядосва? В крайна сметка тя обича мъжките детайли не по-малко от мен. Преди Куки да успее да каже нещо друго, вратата се отвори и в офиса влязоха двама мъже. Давам си зъба, че си имат всякакви мъжки части. Дали е съвпадение?
Реших да вложа цялата си енергия в изкуството да правя кафе, докато Куки ухажваше гостите. Откакто се върнах, случаите бяха рядко, затова се съмнявах, че тези хора са потенциални клиенти. Най-вероятно продават прахосмукачки, топки за пинг-понг или паста за зъби. Чакай малко! Трябва ми паста за зъби.
За всеки случай стисках палци.
Идвайки до вратата, която разделяше нашите офиси, Куки обяви високо, че в чакалнята има двама мъже, които искат да ме видят незабавно. Ако е възможно, разбира се.
Всичко прозвуча толкова официално и професионално, сякаш отново сме истинска агенция. Веднага изпитах диво желание да се забавлявам. Включвайки Бън, бързо седнах на масата и казах:
– Бъди така добра да ги пратиш.
– От тук, моля.
За съжаление, първият човек, който се появи на вратата, беше помощник-окръжния прокурор на име Ник Паркър. Нямам представа кой беше другият пич, но не мисля, че е приятен човек, щом се мотае с някой като Ник Паркър.
Станах да поздравя, но не протегнах ръка. Ник не се обиди, защото и той не възнамеряваше да се ръкува с мен. Изглежда не му харесваше да доказвам невинността на хората, които иска да вкара зад решетките. Случи се само веднъж. Това отмъстително копеле!
– Това е Чарли Дейвидсън – представи ме той на по-възрастния си приятел, чийто костюм очевидно беше виждал не едно десетилетие.
Затова му протегнах ръка.
– А това е Джеф Адамс – каза Паркър.
От главата до петите ме обзе чисто отчаяние. А щом стиснах протегнатата му ръка, получих убождане право в сърцето от тези емоции, и ми се наложи да се боря с всички сили, за да остана на крака.
И двамата бяха разстроени, но г-н Адамс отвътре изглеждаше просто кървава каша. Някой е умрял. Дори бих заложила последния си никелиран Глок на това.
– Седнете, моля – едва изтръгнах и махнах на гостите да седнат.
Аз също седнах и разгледах внимателно Паркър. Ами, ако си играе с мен? Трудно беше да се ориентирам в емоциите на възрастния мъж, но Шута Ник също излъчваше някои чувства. Нарекох Паркър така, когато се срещнахме за първи път. Поиска си питие. Бяхме в бара на татко, и Шута Ник знаеше дяволски добре, че не съм сервитьорка. Той обаче щракна с пръсти и се ухили арогантно. Оттогава постоянно искам да счупя тези му пръсти.
– Какво мога да направя за теб? – Попитах хладно.
Гледайки ме няколко дълги секунди, Ник погледна косо към г-н Адамс и очевидно реши, че трябва да поеме юздите в свои ръце.
– Миналата седмица – започна той, покашляйки се, – дъщерята на г-н Адамс беше убита. Основният заподозрян е нейният приятел, художникът на свободна практика Лайл Фиск.
– Моите съболезнования, г-н Адамс – казах аз, записвайки имената с розовата писалка, която откраднах от Куки.
За Бога, химикалките винаги ми бягаха. Винаги, когато имах нужда, нямах нито един под ръка. Жалко, че не ме избягват призраците, като азиатката, която, съдейки по гласа й, беше адски вбесена от настолната ми лампа. Можех да я разбера. Тази лампа е проблем.
Фокусирах се върху седящите срещу мен потенциални клиенти. Още една вълна от скръб заля г-н Адамс и ме проряза, както горещ нож, масло. Стиснах писалката в юмрук, но не блокирах потока на енергия. Имах нужда да усетя всичко, което чувстват моите гости. Клиентите често ме лъжат. Но те лъжат и себе си, така, че рядко им се обиждам.
Въпреки това, разгадаването на лъжите, в които хората вярват, е много по-трудно. Г-н Адамс страдаше истински. Болката му беше сърцераздирателна. Но все пак усетих нотка за вина, която с всеки дъх, като латентна форма на пневмония, се разпространяваше из застаряващото тяло.
Не знаех подробностите по случая. В крайна сметка дори не бях в щата. Но преди няколко дни чух нещо по новините.
– Значи искаш с моя помощ това гадже да отиде в затвора до края на земния си живот – казах без въпросителна интонация.
Но Ник поклати глава:
– Не, Лайл не го е направил. Не е могъл. Искаме да направиш точно обратното. Да докажеш, че е невинен и да намериш виновника.
Не очаквах това. Облегнах се на стола и потупах брадичката си с химикалката.
– Защо мислиш, че не го е направил?
-Знам това – каза г-н Адамс с дрезгав и празен глас. – Той… той не е могъл.
Зачервените очи срещнаха моите и в погледа му прочетох абсолютна убеденост. Г-н Адамс не предполагаше, а знаеше, че човекът е невинен.
Значи той е убил собствената си дъщеря? Чувството на вина беше осезаемо, но също и скръбта. Ако беше убил дъщеря си, сега явно съжалява.
Или беше твърде близък с гаджето й. Нищо чудно, че г-н Адамс е толкова сигурен в него. И все пак, не се вписваше в главата ми, как такъв любящ баща може да направи това, което са направили с Емъри Адамс. Вътрешността на колата й беше буквално в кръв. Каквото и да се е случило, смъртта на Емъри беше ужасно брутална.
– Учихме заедно в колежа – каза Паркър. – Познавах го много добре. Лайл не може да направи това. Никога.
Учили заедно в колежа? И това е всичко? За бога, той е обвинител в съда! Не може да не знае колко малко означава подобно твърдение.
– Мислех, че тялото още не е открито. Защо полицията е толкова сигурна, че момичето е убито?
– Заради количеството кръв в колата – отвърна Паркър. – След такова нападение тя не би могла да оцелее.
– И всичката кръв е…
– До последната капка – каза мистър Адамс с пречупен глас. – До последната скъпоценна капка…
Болката, която го обхвана, сви дробовете ми. Страданието на този човек беше толкова очевидно, че дори азиатката го погледна, като спря да се опитва да събори лампата от масата. Г-н Адамс издуха носа си и аз не можех да сдържам сълзите си, дори и да запечатах слъзните си канали със суперлепило.
Поех си дълбоко въздух. Паркър сложи ръка на рамото на г-н Адамс. Нямах представа, че Шута Ник може да прояви състрадание.
– В целия свят няма по-добра от нея – продължи г-н Адамс. – За мен тя беше всичко. А аз… аз съм лош баща. Тя заслужава някой по-добър.
Сълзи бликнаха от очите му. Раменете му трепереха толкова силно, че изглеждаше сякаш ще се разпадне. Дадохме му време да се справи с емоциите си, но се оказа, че далеч не е лесно. Накрая г-н Адамс скочи на крака и се втурна от офиса ми към балкона.
Е, имах шанс да притисна Паркър по много по-малко изтънчен начин.
Наведох се напред и попитах обвиняващо:
– Защо дойде, Паркър?
Той смирено въздъхна.
– Защото си вършиш работата, Дейвидсън. Няма значение какво мисля за теб, твоите методи или… твоите навици…
Какво по дяволите?
– … правиш нещо, което никой друг не прави. Доказваш невинността на онези, които според останалите имат пряк път към затвора. Намираш доказателствата, от които се нуждаеш, там където никой друг не би се сетил да търси. Виждаш доброто в хората, докато другите виждат само лошото. Нужно ми е да си на страната на Лайл. Той не е убил никого, но доказателствата категорично сочат обратното.
Паркър ми подаде една папка. Нямах му и капка доверие. Нещо повече, с удоволствие бих го подгонила със стика за голф на баща ми. Но все пак аргументите на Паркър бяха доста добри. Отново, той е прокурор, който очевидно се цели в главния офис на прокуратурата. Освен това е достатъчно млад и амбициозен, за да получи този офис някой ден.
– Къде е Лайл сега?
Паркър се отпусна малко.
– Задържан е за разпит.
Прелистих документите в папката.
– Просто така, без тялото, няма как да го арестуват. Полицията трябва да има нещо солидно, което да насочва директно към убийството и участието на Лайл.
– Знам. Това е безпрецедентен случай. Между нас казано, всички се надяват на сделка срещу самопризнания. Защото без самопризнания делото може да пропадне.
– А има ли шанс да получите това признание?
Паркър ме погледна ядосано.
– Не, Дейвидсън. Няма шанс.
Е, така да бъде.
– Познаваше ли Емъри Адамс?
– Не – поклати глава Ник. – Не се познавахме. Въпреки това, доколкото мога да кажа, тя е била прекрасен човек. – Той наведе глава и изражението му стана строго. – Тя не заслужаваше това. – Продължих да мълча, затова Паркър отново се втренчи в мен. – Виж, знам, че не се разбираме много добре, но всички са прави за теб.
– Всички? – Попитах аз, знаейки много добре към какво води.
– Разкриваш престъпления. Благодарение на теб се приключиха много дела.
– Да-а, – съгласих се, сложих писалката на масата и започнах вътрешно да се подготвям за това, което щеше да се случи.
Азиатката най-накрая остави лампата намира и ме забеляза. Погледът й стана тъжен и обичлив. Искаше да си отиде у дома. Да види отново семейството си. Това исках и аз за нея. Честно казано. Просто не в този конкретен момент. Но тя смяташе да премине точно сега и не можех да направя нищо.
За да спечеля поне няколко секунди, станах и обиколих масата.
– Кой е назначен за обвинител?
Шута Ник прокашля гърлото си и нервно се размърда.
– Аз.
– Тоест, как така? Мислех, че Лайл е твой приятел.
– Беше ми приятел. И си остава такъв.
Каква игра играеше?
– Тогава трябва да си направиш самоотвод. В противен случай ще те уволнят. По дяволите, ако всичко се разкрие, ще ти отнемат лиценза! Да не говорим, че ще започне дело, което ще струва много пари на държавата.
– Остави това на мен.
– Паркър…
– Виж, няма значение какво е личното ми мнение за теб, нито всички слухове, че…
– Какви слухове?
– … Лайл не го е направил.
– Какви, питам, слухове?
– Имаш необяснимата способност да оправдаваш виновните, дори, когато всички доказателства са срещу тях. Така, че докажи ми, че не е сляп късмет.
– Е, тук има една сериозна пречка. Късметът играе голяма роля в ежедневието ми. И не оправдавам виновните, Паркър.
Той също се изправи и се приближи до мен.
Напорист е, по дяволите.
– Трябва да приключим случая.
– Разбирам.
– Бързо и тихо.
– Виждаш ли, не мога да се нарека тиха. И все пак трябва да си направиш самоотвод.
– Не, – хитро се усмихна Шута-Ник. – Аз съм резервния план.
– Ти, какво?
– Резервния план. Ако се прецакаш, аз лично ще се погрижа всичко да протече както трябва.
Да кажеш това на глас, от гледна точка на закона, беше меко казано неуместно, но все пак ми се зави свят от предвкусването на интригата. Страхувайки се, да не ни подслушват, прошепнах:
– Ще саботираш случая?
Паркър леко сви рамене.
– Ще направя така, че да оправдаят Лайл.
– Със собствени усилия?
Помощник-прокурорът мълчеше в очакване на моята реакция и, съдейки по изражението на лицето му, се опитваше да изчисли нещо.
– Това не противоречи ли на професионалната етика или на всичко останало?
– Във всеки смисъл.
– И какво те кара да мислиш, че подобно нещо ме устройва?
Отново отговорът беше само намек за усмивка.
Кучи син! Има нещо за мен! Беше твърде сигурен в себе си. Освен това, Паркър далеч не е глупав. Той не би хвърлил информация в лицето ми, която може да сложи край на кариерата му и дори да го изпрати в затвора, ако няма някакви гаранции. Е, или някаква застраховка, която ще ме принуди да играя по неговите правила.
Жената мина през масата и аз отстъпих назад. Естествено, Паркър помисли, че се опитвам да се отдалеча от него и пристъпи напред. Очевидно не му пукаше, че нахлува в личното ми пространство. Освен това, възнамеряваше да ме изнудва със заплахата, че не съм отишла направо при главния прокурор.
Добре, ще трябва да играя с финес. За съжаление имам недостиг на финес, но знам кой има повече от достатъчно. Дотогава трябва да играя с него. Нека Паркър си мисли, че съм на негова страна. Междувременно ще разбера какво има срещу мен. Надявам се, да не е нещо компромисно в интимен смисъл. Времената, когато се компрометирах наляво и надясно, отдавна отминаха.
– Ами, ако Лайл е виновен? – Попитах. – Ако намеря нещо, което опровергава гледната ти точка, докъде смяташ да стигнеш?
– Изобщо не се притеснявам за това.
– Но какво ще стане, ако намеря нещо подобно?
– Няма да намериш нищо подобно, затова няма какво да го обсъждаме.
– Защо си толкова сигурен? Защо са толкова убеден в невинността на Лайл, че си готов да рискуваш кариерата си заради него?
И отново към мен се втурна нотката на вина, която усетих веднага, щом Паркър влезе в кабинета ми. От него и от г-н Адамс се носеше вина. Ами, ако са в тайно споразумение, което да доведе до неприятни последици?
Нямаше време да ми отговори. Вдигнах показалеца си, взех кърпичка от кутията на масата и се закашлях, покривайки устата си. После опрях ръка на плота, отпих глътка кафе и се закашлях още малко. Междувременно животът на азиатската жена мина пред очите ми.
До смъртта си тя работила в оризовите полета в град Джамуна, Непал, преживявайки наводнения и земетресения, предпазвайки семейството си от глад. След това Амита се омъжила за необичан мъж и нейните приятелки на полето, станали единственият й изход. Заедно се смеели, отглеждали децата и, кикотейки се тихо, обсъждали съпрузите си.
Чувствата на Амита обаче постепенно се променили. Сиян започнал да й се струва мистерия. Тя го наричала раашямайя/тайнствен/ в себе си, и се вглеждала все повече и повече в сребристите му очи, и предпазливата усмивка. Той израснал в едно село на запад от града и когато усетил, че Амита не му се доверява, станал водач на туристи, които искат да посетят местата, където живеят шерпите. На Амита, това изглеждало коварно и безразсъдно решение, но то носело пари. В крайна сметка, тя започнала да очаква с нетърпение мъжът й да се върне у дома.
Но когато се връщал, той никога не говорел за приключенията си, а приятелките й се опитали да отгатнат как е минало поредното пътуване. Сигурно е било много почтено и приятно нещо, казвали те, да се среща с богатите от запада, но Амита знаела, че грешат. Всеки път Сиян се връщал ранен и изтощен. Стихиите в планината не щадели никого. Отслабнал почти до неузнаваемост и Амита трябвало да го угоява цял месец. Но всяка година Сиян ставал все по-силен и по-красив с всяко завръщане.
Един ден Амита събрала смелост и го попитала как е протекло пътуването. Повече и не било нужно. Сиян разказал на жена си всичко, което я интересува. Учтив ли е към туристите от запада? Уважават ли го? Красиви ли са белите жени? Разказал всичко на жена си и й дал всяка спечелена рупия. Той купил подаръци за децата и подарил на Амита елегантни бижута, от които тя нямала нужда, но все пак грижливо пазела.
Сиян и Амита се превърнали в нещо като знаменитост, въпреки, че тя все още работела на полето, както и децата им. Година след година не променяла традициите, дори и, когато един ден Сиян не се завърнал.
До смъртта си, с разбито сърце, Амита продължавала да работи и да чака мъжа си да се върне у дома. Не можела да премине веднага, защото била убедена, че той е някъде в планината, съвсем сам. Но в момента, в който премина, почувствах радостта й. Тя отново видя съпруга и децата си. Озовавайки се в прегръдките на най-близките си, най-скъпите си хора, Амита забрави за всички трудности и аз с мъка преглътнах буцата, която се надигна до гърлото ми.
Секунда по-късно се строполих на стола и Паркър наистина се изнерви.
– Добре ли си?
– Съжалявам, завъртя ми се главата.
– Да, чувам, че имаш… проблеми с равновесието.
Той отново седна срещу мен и замълча, давайки ми време да си поема дъх. Възползвах се от шанса да се отдам на послевкуса на лудата любов, която Амита изпитваше към съпруга си. Разбирам я много добре. Винаги е така с опасните мистериозни типове.
Поемайки дълбоко дъх, отворих папката и прегледах документите, докато Паркър ме информираше за случая и всичко, което имаше срещу Лайл Фиск. Всичко изглеждаше, меко казано, не много добре. Разбирам защо Шута-Ник е толкова отчаян, че да се обърне към мен.
На хартия човекът изглеждаше 100% виновен. Бил е намерен на местопрестъплението, покрит от главата до петите с кръвта на Емъри. Открили отпечатъците му в колата и той държал телефона й в ръцете си. Освен това, според доклада на полицая, пристигнал пръв на местопрестъплението, Лайл се държал толкова враждебно, че е трябвало да го усмиряват. Ако Фиск е невинен, то тогава най-вероятно работата не е била във враждебността, а че е полудял от това, което е видял.
Но, ако го е направил той и е бил на мястото на убийството преди пристигането на полицията, тогава къде е отишло тялото? По волана на колата на Емери не са открити отпечатъци на Фиск, а пикапът му конфискували незабавно. Вътре намерили само доказателства, че момичето е било в колата на гаджето си, което не е изненадващо. И никакви следи, които биха могли да останат, ако е закарал тялото някъде.
Накратко, делото се основаваше на косвени доказателства и можеше да се похвали със сериозни дупки. Просто трябва да измисля как да пробия повече такива дупки, така, че журито да има достатъчно съмнения, които да доведат до оправдателна присъда. Ако, разбира се, Лайл Фиск наистина не е убил никого.