Глава 5
„Любовта ми е като свещ. Носи ме навсякъде със себе си и ще осветявам пътя ти. Забравиш ли ме, ще изгоря, по дяволите, къщата ти.“
Надпис върху тениска
От другата страна на офиса ми, където беше балкона над бара на Рейес, чух стъпки. Подовите дъски скърцаха, докато стъпките спряха пред вратата. Пристъпих по-близо и зачаках, знаейки много добре кой е зад прага. Неговите емоции ми се сториха осезаеми, като централните спирали на торнадо. Усетих и червено чили. Господи, кой би могъл да знае колко много обичам този човек!
– Ще ме пуснеш ли или какво? – попита Рейес от другата страна. Не от “тази друга страна”, която е от другата страна, но все пак.
– Зависи от това, дали знаеш тайната парола.
– Чили.
Отворих вратата.
– Свети зелени люти чушки, Батман. Но ти си страхотен.
– Харесва ми да мисля така – отвърна Рейес, гледайки ме с блещукащи очи. Носеше две чинии, но когато се отдръпнах, за да го пусна да влезе, той остана да стои в коридора. – Трябва да ме поканиш.
– За един час презимето ти да не е станало Дракула?
– Почти.
И въпреки това не помръдна.
Направих величествен жест:
– Официално си поканен в моята скромна обител.
Със „скромността“, разбира се, се пошегувах. Докато ни нямаше, Рейес ремонтирал целия етаж, където беше офисът ми, но оставил бара по същия начин, както го наследи от баща ми. Сякаш искаше да запази спомените за мен и сестра ми. Но офисът ми вече може да сложи в малкия си джоб, всеки модерен апартамент в Манхатън. Плътни меки цветове и плавни линии. Само дето, нямах маса за хранене.
Рейес все още не влизаше. Изнервена, аз се огледах. Нещо неприятно ли лежи тук? Аз обаче не забелязах нищо подобно. Вярно, моите вкусове, меко казано, леко не се вписват в концепцията за нормални.
Обърнах се отново към Рейес, чието изражение се промени драстично за секунди. Той стана изключително сериозен.
– Сигурна ли си, че искаш това?
– Какво конкретно?
– Да ме поканиш.
Или нещо не разбирам, или нямам представа за какво става дума.
– Разбира се. Сградата е твоя.
– Наша – поправи ме рязко Рейес. – Сградата е наша. И не това питам.
Без да каже нищо повече, той влезе в кабинета, все още държейки по една чиния във всяка ръка, наведе се и притисна устни към моите. Моите полустиснати юмруци веднага паднаха върху гърдите му и цялата се разтворих, стопих се в Рейес. По-точно почти цялата. Частично се разтопих направо в панталоните си.
Той наистина не ме беше целувал цяла седмица. Горещи като огън, устните му моментално превърнаха нежната целувка в изискваща. Езикът му премина през зъбите ми, плъзна се агресивно в устата ми и се наложи да се вкопча в ризата му, за да не разкопчая дънките му. Топлината, която винаги го заобикаляше, изгори устните ми, попи в косата ми, легна на ленти по кожата ми и се притисна между краката ми.
Но дори и сега тревожността, която гъделичкаше задната част на съзнанието ми, прокарваше пътя си. Не можех да забравя преживяванията си. Не можех да не се чудя дали Райзър диктува действията на съпруга ми. Ще бъде ли заплаха за дъщеря ни? Ще победи ли някога богът на разрушението окончателно и безвъзвратно? Или Бога е толкова част от Рейес, колкото е Бога в мен? Част от самата природа, написана в ДНК-то?
Аз съм вал-ит, богът Ел-Рин-Алития. Но също така, аз съм Чарли Дейвидсън. Не можем да се разделим, не сме две различни личности, а една. Същото ли е с Рейес? Ами, ако последният и най-младият от тримата богове на Узан, също е част от него? Може ли някой, който е създаден от абсолютно зло, да се промени, ако добавите дори капка добро към него? Искрено се надявам, че може.
Изведнъж си спомних за издръжката и моментално се превърнах десетокласничка, обсебена от това колко момичета е целунало гаджето й преди, колко е успял да набута на задната седалка на “Буик”-а на баща си, и колко е успяло да опипа, преди да го изритат.
Рейес сигурно усети съмненията ми. А може, именно заради това, да се отдалечава от мен?
Той се напрегна и аз осъзнах, че наистина усеща всичко. Въздъхнах. Студеният въздух върху зъбите ми, ми стори като чист лед. Изненадана, прекъснах целувката, чудейки се откъде идва студът.
Тъжна усмивка повдигна ъгъла на красивата му уста. Сякаш, наслаждавайки се на послевкуса, Рейес бавно облиза устните си и след това каза:
– Така си и мислех.
Примигнах объркано. Той каза, че вече не усеща емоциите ми. Че не ги чувства, откакто научих неземното си име, дематериализирах собственото си човешко тяло и придобих повече сила. Така, че той не може да усеща сегашните ми притеснения.
– Не разбирам.
Рейес наведе глава.
– Тогава не мога да ти помогна.
– Рейе…
– Яж. – Подаде ми чиниите, които се оказаха горещи, сякаш току-що извадени от фурната. Чудех се той ли е готвил или някой друг? – Ще изпратя Валери да вземе чиниите.
С тези думи той се обърна и тръгна към вратата, но аз успях да попитам:
– Коя е тази Валери?
Рейес обаче не отговори, а продължи да слиза надолу, през три стъпала наведнъж. Всяко негово движение, беше безшумно, гъвкаво и излъчваше сила. След като постоях още две секунди, изтичах към Куки, за да й дам чинията. Рейес, разбира се, е израснал в ада, но за разлика от него, аз определено нямам способността да издържам на кошмарно горещи неща по дланите си, без да се изгоря.
– Горещо! – Ахнах, и на практика изпуснах двете чинии на бюрото на моята приятелка.
– Не мога да се разсейвам от храна – каза Куки, без да вдига поглед от монитора.
– Рейес я е сготвил.
– Това е друг въпрос! – Скачайки, тя хукна за вилици и салфетки, и в същото време се втурна към Бън за още.
Седнах срещу нея на масата. Ядяхме често в приемната, за да уведомяваме потенциалните си клиенти, че сме хора, които трябва да ядат, пият и пускат водата в тоалетната. Фактът, че по тяхна заповед трябва да преследваме собствените им блудни съпрузи в безбожни часове, не означава, че и ние, поне понякога, нямаме нужда от почивка. Все пак има закони. А ние имаме права!
Добре, де, шегувам се. Ядем във фоайето само, защото има по-добра гледка към кампуса на университета в Ню Мексико. Гледането на хора е завладяващо и образователно в същото време.
– Имаме нов случай – казах, когато Куки се върна с пълна чаша.
– Вече ми каза. Ами стария?
– Изясних всичко снощи. Остава само да събера смелост и да се срещна с г-жа Абелсън.
Куки се намръщи.
– Съпругът й все пак й изневерява?
– По-лошо. Мотае със студенти, играе видеоигри и експериментира с марихуана.
– А защо да е по-лошо?
– Виждала ли си г-жа Абелсън?
– А-а-а! – Каза Куки разбиращо. – Разбрах. Искаш ли ти уредя среща сега?
– Не.
– Чудесно, тогава ще се обадя веднага.
– Съмнявам се, че мога да я изтърпя сега.
– Виждаш ли, някой трябва да я изтърпи и определено това не съм аз.
– Не.
Куки вдигна телефона и игнорира протестите ми, докато набираше номера на г-жа Абелсън.
– Може би не е нужно?
– Откъсни вече този проклет лейкопласт – отвърна приятелката ми, натискайки бутоните с химикалка.
– Не искам.
– Искаш и още как!
– Харесвам лейкопласта там, където е сега.
– Веднага ще се почувстваш по-добре.
– С бинтове и лейкопласти изглеждам по-благородно.
– Махни го и това е.
– Ще боли.
– Както и делото, което г-жа Абелсън ще заведе, ако разбере, че страдаш от съмнения по-дълго от необходимото.
-Няма да посмее да ме съди! – ахнах.
– Виждала ли си г-жа Абелсън?
Увиснах унило и, протегнах ръка за слушалката. След като си уговорих среща за днес, реших да досадя на асистентката си. По-точно да й досаждам повече от обикновено.
– Какво четеш?
– Нищо.
Куки веднага обърна монитора от мен и аз, разбира се, го върнах обратно.
– Работех, кълна се – измърмори тя през устата си, пълна с яйца, тортила, картофи и червено чили. – А след това с няколко щраквания с мишката – и се изгубих в бърлогата на дявола.
– Пак ли се изгуби в нашата къща? – Натъпках си устата, давайки си няколко секунди да осъзная, че току-що съм изяла малко парченце рай, след което се наведох да погледна снимката на екрана. – Снимката е фалшива.
Куки разгледа така наречените необясними снимки от миналото. Всичките черно-бели и всичките, разбира се, еднакво страховити. За Бога, аз самата съм падала няколко пъти в тази заешка дупка. Можех да разбера Куки. Последните ни работни дни бяха предимно прекарани в гледане на забавни клипове с котки и видеоклипове на Елън Дедженерис в YouTube.
– Защо се разстрои толкова от видеото, което гледахме днес? – Попитах.
– Защото… чакай малко! Какво те кара да мислиш, че снимката е фалшива? Тези снимки не могат да бъдат обяснени, затова се наричат необясними. Това е целият смисъл.
Снимката, която Куки гледаше в момента, показваше малко момиченце с крилата фея на рамото й.
– Ти сериозно ли?
– Добре, – отказа се приятелката ми, – но какво ще кажеш за този?
На снимката мъж с усмирителна риза левитираше над леглото.
– Фалшива.
– Тоест, няма левитиращи психопати, но има ангели на смъртта?
Права беше.
– Нещо такова.
Сдъвках още една хапка.
– Глупости. Но следващата снимка определено не е за нищо…
– Липа – избухнах аз, веднага щом Куки показа следващия кадър. – Кажи ми честно, какво очакваш?
– Не знам. Как ти се струва тази снимка?
– Глупости. – На снимката момче с кръстосани по турски крака висеше над стара детска количка на четири колела от “Радио Флайър”. – И мисля, че прекрасно го знаеш.
– Могат да те разкрият – призна приятелката ми накрая.
– Издавала съм се и преди, но никога не ти е пукало за това.
– Не говоря за онези дреболии, които говориш под мустак. И откъде знаеш?
– Ами, никога не си казвала, че се тревожиш за това.
– Не, говоря за снимката.
Посочих към екрана с вилицата си.
– Виждаш ли носещото се момче?
– Разбира се. Ето защо снимката попада в категорията странни и необясними.
– Хората не се носят. Поне живите. Ако момчето наистина витае, то щеше да е в нематериална форма. Или издигнато от някакво нематериално същество. Ако го виждаш, то определено е в тялото си. А аз не виждам някой безтелесен, който да го издига. И какво ще стане, ако ме разкрият? Малко разкриване не е навредило на никого. Малко вероятно е да изпратят ангелосмъртната полиция за мен.
Куки отново щракна с мишката.
– Вероятно си права. Но не знаеш чие внимание може да привлече това видео. Мислиш ли, че заради него имаш досие във Ватикана?
– Имаш предвид заради видеото? – Сложих още едно парче в устата си. – Според тяхното куче пазач, те имат досие за мен от деня, в който съм се родила. Така, че едва ли. – Следващата снимка показваше момче, покрито с люспи. – Фалшива.
Без повече приказки, Куки щракна върху новата снимка.
– И ако това видео попадне в ръцете на някои грешни сили?
– Какви, например? Ако говориш за въоръжените сили, тогава дори ще е забавно. А всички останали сили, знаят отлично коя съм. Аз съм проклет фар. Затова дори знаят къде съм. Нямам представа кой би могъл да привлече повече внимание от мен. Поне в свръхестествения свят. Липа … липа … липа … обичайният ужас … липа …
– А, ако видеото хване окото на някой от този свят? Някой, който не знае нищо, но се интересува много? Много, много, много се заинтересова?
Усещах как тревожността се надига в моята приятелка.
– На кого му пука, Кук? Това ще промени ли нещо?
– Но…
– Първо, – нагло я прекъснах, – никой няма да повярва на това видео. Всеки ще си помисли, че е имало въжета или някой добре запознат с компютърната графика.
С едва забележимо свиване на рамене, Куки се загледа в друга снимка.
– И второ, дори някой да обърне внимание на записа, повтарям въпроса си: какво може да направи този някой? – Погледнах снимката. – Фалшива, и е ясно като бял ден.
– Лишаваш цялата идея от магия.
– Знам, слънце. Съжалявам… – не успях да се извиня, защото следващата снимка ме остави без думи. Приближих се. Присвих очи. И замръзнах. – Какво е това?!
Без да поднесе вилицата към устата си, Куки също замръзна.
– Не ми казвай, че момичето наистина може толкова лесно да си свали главата от врата.
– Не, не, това са пълни глупости. Но на заден план… – на практика посочих екрана с пръст. – Виждаш ли момчето? Какво прави той?
На фона на нелепата снимка, на която момиче държеше за русата коса нещо много подобно на собствената си глава, момче стоеше и сочеше с пръст витрината на някакъв магазин.
– За този ли говориш? – уточни Куки, защото на снимката имаше няколко.
Този, за който говорих, беше облечен по старомоден начин. Къси панталонки. Чорапи до коленете. Тиранти. На главата си имаше шапка на търговец на вестници. Той се взираше право в камерата и сочеше витрината на магазина.
– Да. – Оставих вилицата, избутах чинията си и на практика легнах на масата, показвайки дълбочината на деколтето си, но Куки не го отрази. А напразно. Можеше да се състезава с някого за място в леглото ми. – Разпечатай я.
– До-о-обре – проточи тя предпазливо. – Трябва ли да започна да се паникьосвам?
– Не знам. – Изтичах до принтера и започнах да тегля листа хартия, преди да е завършило отпечатването. Имам предвид, да си играем на военни игри с принтера, докато той срамно не се отказа. Обратно на масата, посочих изображението. – Погледни витрината. Какво виждаш?
– Мръсотия. Всичко е размазано.
– Не прилича ли на някакви шарки? Или на някакъв странен шрифт? Или дори на пиктограми?
– Ами, не. Само петна мръсотия. Прилича на тест на Роршах. Какъв е проблема? – продължих мълчаливо да гледам снимката, а Куки добави: – Чарли, по дяволите, какво виждаш?
– Момчето с винтидж дрехите е с мръсни ръце. Сякаш е писал нещо на витрината. Но смисълът не е в него, а в това, което пише на тази витрина.
– И какво пише там? – Попита Куки, чието любопитство и безпокойство нарастваха с всяка секунда.
– Това е ангелско писмо.
– В смисъл на ангелския език? Значи момчето е ангел?
Почти се засмях.
– Малко е вероятно. Поне силно се съмнявам.
– Можеш ли да разчетеш надписа?
– Мога и още как – отвърнах, усещайки как страха запълзява по гръбнака ми като ледена змия.
– Добре, и?
Изглеждаше, че това не може да бъде. Това, което виждах, просто не се вписваше в главата ми.
За да ме върне в реалността, Куки докосна ръката ми.
– И какво пише?
– Това е съобщение, но как е възможно това?
– Съобщение от кого?
– Ако не се лъжа, това момче е Ракета.
– Ракета? Нашия Ракета? Този от лудницата?
– Да.
Надникнах в кръглото лице, в момчешките черти. По това време Ракета е бил примерно точно на тази възраст.
– И какво пише там? – Куки се наведе по-близо и присви очи, опитвайки се да види това, което виждам аз. – Между другото, не разбирам. Откъде знаеш, че е той?
– Първо, момчето много прилича на него, и второ, на прозореца пише “Госпожице Шарлот, какво е по-голямо от кутия за хляб?”.
Куки ме погледна, все още не разбирайки нищо.
– Ракета е единствения, която ме нарича г-це Шарлот. Но нямам представа какво означават тези думи и как, за бога, се е сетил да ми остави съобщение. Той е починал двадесет години след като е направена снимката. А с мен се запозна след повече от петдесет години.
– Магазинът, между другото, не е какъв да е, а е пекарна. Освен това е боядисан така, че да прилича на кутия за хляб.
– Добре. – Ще трябва да повярвам на думата на моята приятелка.
– Баба ми имаше подобен. Виж, изглежда, че тук има писалка.
И наистина виждах нещо, което приличаше на кутия за хляб с дръжка отгоре, а над дръжката имаше табела с надпис „Пекарната и сладкарницата на Мис Мей“.
– И какво е повече от това, освен, че е сграда? – Попитах. – Нищо не разбирам.
– Аз също. И как изобщо е възможно това?
– Ами, всъщност има много неща, които могат да бъдат повече, отколкото тази пекарна.
– А-а, не…
– Ами, например сгради, които са по-големи и по-високи.
– Не говоря за…
– Небостъргач!
– Чарли. – Куки се опитваше да подреди целия този боклук толкова упорито, колкото и аз. – Тази снимка е направена не по-късно от четиридесетте години.
– По-точно през тридесетте. – Поглеждайки по-отблизо момчето, ставах все по-убедена, че Ракета ми е дал послание от миналото. – Намери всичко, което можеш за тази снимка.
– Готово, шефе. По дяволите, нивото на страховитост в чакалнята току-що се повиши десетократно.
– Това е, защото съпругът ти е на път да се появи.
Куки се огледа и ме погледна възхитено.
– Ти си наистина ясновидка.
– Да, де!
Нямах сърце да й кажа, че видях сянката, а след това и размазания силует на чичо Боб върху стъклото на картината, точно зад масата на Куки. Ще съсипя момента. Макар, че не мога да разбера защо, нещо, свързано с мен, все още я изненадва.
Скочих и взех якето си.
– Значи, така. Първо, намери всичко, което можеш, за жертвата на убийство, Емъри Адамс.
– Ок.
– И не забравяй да разбереш на кого плаща издръжка мъжа ми.
– Точно с това и ще започна.
– А след това…
– Продължавай – каза Куки, като за пореден път изучаваше внимателно снимката на Ракета, и когато вратата се отвори, вдигна глава, за да погледне грохналия ми чичо.
Бързо го прегърнах, което го накара да се почувства много неудобно. Напразно, значи, се стараех. Чичо Боб ме потупа по гърба и почти (почти!) отвърна на прегръдката ми. Висок и с леко наднормено тегло, той просто олицетворяваше нормите на мъжко поведение. Мъжете не се прегръщат. Това противоречи на кодекса на мъжествеността. Освен, ако не е весела и чисто братска прегръдка. Или някакво още по-мъжествено събитие. Като тъчбол, например. Или барбекю в задния двор. За американските момчета прегръдката е добре, само, ако единият или, и двамата имат щипки за скара в ръцете си.
Също така не се втурват към жените си, за да им дадат страстна, лигава целувка, както Чибо реши да направи точно в тази секунда.
Честно казано, бих изчакала, докато се задушат, но имам само двадесет и четири часа на ден, затова рискувах:
– Забравих да попитам, Кук. Коя е Валери?
В отговор приятелката ми, ми показа среден пръст. Буквално. Очевидно, планът й не беше да прекрати разврата със собствения ми чичо. Издух се от гордост. По-силна от гордостта от Куки, когато се беше отровила от нещо застояло, и свали три килограма за два дни. Все пак го приех като сигнал да се изпаря възможно най-скоро. По принцип, трудно понасям публичната демонстрация на чувства, особено, когато мой роднина участва в нея. И особено този, който в свободното си време без угризение на съвестта натиска най-добрата ми приятелка.
Излязох на улицата, където вече цареше мрачен мъглив ден. Точно както ми харесва. Облаците нахлуха от североизток, събраха се над Сандия и скриха върха, правейки цялата планина да изглежда като котел на вещица. Някой може да си помисли, че такава картина сама по себе си ще ме развесели. Или факта, че планината е покрита с искрящ сняг, поне ще ме накара да се усмихна. Но не беше така. Страхувах се. Ужасно ме беше страх. Страхът ме обхвана и проникна в дробовете ми, правейки невъзможно дишането.
На половината път до Развалината, моят джип с черешов цвят, спрях. Защо ме е страх? Понякога се страхувах, но не толкова. А сега се изплаших до смърт.
И този страх се завихри около мен в гъста мъгла. Реших да направя инвентаризация. Огледах се възможно най-внимателно. Потупах джобовете си, сакото, момичетата. Не, определено не е за мен. Но, ако страхът, който почти ме парализира не е моя, тогава чий е?
Огледах се. Нямаше толкова много хора. Повечето от офисите в тази част на “Централ” имат задна врата, плюс колежа от другата страна на улицата, но въпреки това трафикът в нашата алея беше много, много слаб. Забелязах само няколко студенти, които явно вървяха към кампуса.
Тръгнах напред, опитвайки се да се съсредоточа върху източника на страха и се заборих с желанието да подушвам, сякаш търсех източника на странната миризма в кухнята. Какво да кажа? Случва ми се.
Едва, когато обиколих контейнера за боклук, забелязах бездомното момиче, което явно беше избягало от вкъщи. Страхът й ме удари като стена и космите по тила ми настръхнаха.
Момичето седеше с кръстосани крака на земята. Черните й маратонки определено бяха виждали и по-добри дни, както и мръсното одеяло около раменете й, било някога розово. Черната й къса коса беше рошава, не от мръсотия, а сякаш току-що се беше събудила. Младото лице изглеждаше доста бледо. Момичето беше на не повече от четиринадесет години. Петнадесет, максимум. Опитваше се да отвори кофичка кисело мляко с мюсли. До чашата със сок имаше лъжица за еднократна употреба. Пръстите й трепереха, а фолиото върху киселото мляко не помръдваше.
– Мога ли да ти помогна? – Попитах възможно най-тихо.
Тъмнокосата глава веднага се надигна. Пълен с изненада и страх, погледът й се спря в мен за секунда и веднага се размърда, проверявайки дали съм сама или не. Един Господ знае какво е преживяло това младо и красиво момиче. И Бог знае само защо, или по-скоро, с чиe благоволение се е озовало на улицатаq и какво я e довело до такова необмислено решение.
След като се увери, че сме сами, момичето ме погледна подозрително, а аз вече гледах това, което смяташе да яде.
– От къде го взе? – Попитах, защото изведнъж се заинтересувах повече от храната, отколкото от обстоятелствата, в които се намираше бегълката.
Ако беше просила, нямаше да си купи здравословна храна със събраните пари. Повечето деца са готови да живеят само на чипс и пица, а това кисело мляко и сок очевидно идват от магазина”При Бойд”, който е на ъгъла срещу нашия бар и офиса ми.
Момичето не смяташе да ми отговаря, но очите й ми казаха всичко, от което се нуждаех. Тя хвърли бърз поглед към магазина и аз трябваше да насиля волята си, за да потисна изблика си на гняв.
– Значи господин Бойд ти го даде?
Тя се намръщи, а аз почти изсумтях.
– Давам си зъба, че също така ти е предложил да пренощуваш в склада на магазина му, ако няма къде да отидеш. Само да се постоплиш за малко, нали?
Не чух отговор, но усетих как думите ми намериха отклик в момичето. Значи нещо подобно й беше казано все пак. Нещо повече, тя веднага се изчерви срамежливо.
– Този пич е перверзник, слънце. До дъното на душата си.
Приближих се и момичето замръзна. Вероятно заради това колко грубо звучеше гласът ми.
– Стой далеч от него – наредих й, защото точно от това има нужда едно бездомно дете, което бяга, разбира се. От възрастни, които да й дават заповеди наляво и надясно. Да й казват какво да прави. Да се опитват да контролират живота й. Или дори да я използват за собствени цели.
Тя бавно се изправи на крака и аз осъзнах, че съм отишла твърде далеч. Момичето определено нямаше да говори с мен.
Вдигнах ръце в знак, че се предавам.
– Чакай малко…
Но тя излетя и се втурна надолу по алеята, оставяйки и нещата си, и закуската.
Браво, Дейвидсън, продължавай все така.
Бягайки, момичето събори кофата за боклук, зави зад ъгъла и се втурна към “Централ”. Събрах нещата й и ги скрих зад контейнера. Тя ще се върне. Срещата ни не беше пълно фиаско. Хванах я…, поради липса на друга дума, по миризмата. Емоционален отпечатък. Честота, ако щете. Значи, пак мога да я усетя. Ако не се върне, сама ще я намеря. О, да, аз съм такава хрътка. До мозъка на костите си.