Глава 7
„Мисля, че е нечовешко да насилваш хората с реална физиологична нужда от кофеин, да чакат на опашка зад тези, който виждат кафето като възможност за приятно прекарване.“
Дейв Бари
За да вляза в офиса на Кийт, се наложи да премина през всички възможни и невъобразими проверки. Металотърсач. Просто претърсване. Претърсване без дрехи. Въпреки, че последното го поисках аз. Човекът беше адски горещ!
Накратко, когато преминах охраната, горещото разбито мока лате на Кийт вече не беше горещо. Искам да кажа, не беше толкова горещо като въпросния човек. По-скоро беше просто топло, като Люк Скайуокър.
Приятна жена в изгладен костюм, ме придружи не до офиса на Кийт, а до конферентна зала. Щом влязох, почти се блъснах в друга жена, която държеше нож за дърворезба в ръката си. И беше бясна. Тя изпищя оглушително. Разклащаше ножа и заплашваше, че ще се обади на нечия майка, но само, ако е абсолютно необходимо, защото не може да понася тази нечия майка.
Кийт направи всичко възможно, за да разсее специален агент Гусман, за да имам време да оправя ситуацията. Жената със сигурност щеше да ме забележи, но беше твърде заета да ругае, за да обърне внимание на добрата стара мен, затова се приближих до Кийт и й подадох кафето.
– Дейвидсън – поздрави тя, преструвайки се, че току-що е забелязала присъствието ми, взе кафето и ме прегърна силно.
Докато Кийт беше ангажирана с безпрецедентна проява на чувствата, кипящи в нея, вторият агент се отстъпи с доброжелателна усмивка.
Когато САК се отдръпна, очите й блеснаха от емоция.
– Радвам се, че си добре.
И го каза от все сърце. Отне ми няколко секунди, за да се отърся от шока. Също така, чета по устните, така, че можех само да гадая какво точно каза. За бога, дробовете на мъртвата госпожица са просто огромни. Кийт може и да е казала: „Имам нужда да се поупражняваш в ада“. Но защо пък ще каже нещо подобно? Интуицията й, разбира се, е готина, но не чак толкова.
Прочиствайки гърлото си, тя изправи рамене.
– Запознай се със специален агент Гусман.
А след това, буквално ме обърна, като детенце, към втория агент. Почти избухнах от смях. Не ми беше лесно да видя агента, защото пред него стоеше същата мъртва жена. Не просто да стои, а да крещи право в лицето му. Нос до нос. От долната част на гърба й изскочи ръка, която разтърсих, надявайки се, че крайникът принадлежи на агент Гусман. При тези обстоятелства е трудно да кажа нещо със сигурност.
– Нгуен – каза внезапно Кийт и видях партньора й да влиза в стаята.
С агент Нгуен никога не сме се разбирали.
Мъжете се ръкуваха и дойде моя ред. Агент Нгуен ме изгледа мълчаливо. В знак на поздрав, му махнах едва забележимо и изведнъж осъзнах, че малко се е размразил спрямо мен Усмивката му изглеждаше по-малко кисела от тези, които ми беше давал преди. Не можех да разчитам на повече.
Най-накрая избрах един стол и тъкмо да сядна, когато изведнъж Нгуен издърпа стола точно изпод задника ми и сам седна на него. О, да, определено ще спечеля сърцето му! Веднъж по “Discovery Channel” казаха, че агентите на ФБР изразяват съчувствие чрез закачки и тормоз. Въпреки че, от това, техните ритуали на проява на приятелство не стават по-малко странни.
Кийт и Гусман също седнаха. Наложи се да заобиколя Нгуен, чийто поглед само загатваше за гняв, да седна пред всички и да се преструвам, че ситуацията изобщо не е плашеща.
И тримата ме погледнаха. Кийт – с надежда, скрита зад чашата. Нгуен – нетърпеливо. А Гусман – с любопитство.
– И така – започнах аз, скръстих ръце и осъзнах, че вероятно говоря по-високо от необходимото – вероятно всички се чудите защо свиках тази среща.
Кийт очевидно се опита да не се усмихне, докато новодошлият я погледна въпросително.
– Дейвидсън е частен детектив – обясни тя. – Периодично работи за нас.
– Наемате частни детективи? – Заяви Гусман.
– Наемането би означавало плащане – коригирах аз. – В нашия случай това е по-скоро доброволен труд.
– Разбирам – кимна той, преструвайки се, че разбира защо всички седим тук.
– Наскоро г-жа Дейвидсън получи информация за изчезването на жена ви – продължи Кийт и усмивката почти изчезна от лицето ми.
Разбира се, предположих, че жената, която крещи в лицето на Гусман, е скелет, изпаднал от килера му, и почти сигурно неговата починала съпруга, но не знаех как точно Кийт иска да изиграе тази карта. Дали подозира, че Гусман е убил жена си? И защо, по дяволите, ме нарече г-жа Дейвидсън?!
– Не разбирам – каза новодошлият със същия озадачен вид, който трябваше да имам и аз.
Г-жа Дейвидсън?
– Помоли ли сте я да разгледа случая на Манди?
Госпожа, шибана, Дейвидсън?!
– Не – поклати глава Кийт. – Предполагам, че тази информация просто е паднала върху г-жа Дейвидсън като гръм от ясно небе.
Едно е да знаеш, че някой някъде може да ме нарича така…
– Как може информацията за изчезнал човек във Вашингтон, просто да попадне върху частен детектив от Албакърки?
Съвсем друго е да го чуеш със собствените си уши.
– Изглежда, че се защитаваш. Има ли причина за това?
Може би трябва да взема двойно фамилия …
– Мислиш ли, че трябва да се защигавам?
Дейвидсън-Фароу.
– Ти знаеш по-добре.
– Значи затова съм тук? – Младият агент скочи на крака. Във всяко негово движение имаше нотка на готовност за жестоки действия. – Затова ли ме изпратиха тук?
В случай, че трябва да успокоява раздразнен колега, агент Нгуен също се изправи и забелязах още нещо. Жената беше спряла да крещи и сега ме гледаше със същото любопитство, с което Гусман ме беше гледал преди.
– Е, най-накрая – каза тя, скръсти ръце на гърдите си, сложи ножа под лакътя и започна нетърпеливо да потупва с крак по пода.
– И така? – Кийт ме погледна така, както всички останали, сякаш чакаше нещо.
Избрах от арсенала си най-безгрижната си усмивка, надявайки се, че Кийт ще ми даде знак. Поне някакъв.
– Боже мой! – Излая женският призрак, трескаво стискайки ръцете си. – Тя не знае повече от другите!
Погледнах право към нея.
– Е, просветли ме.
– Ако всеки път, когато някой има нова информация за моя случай, ми даваше по пет цента …
Тя все още не разбираше, че я виждам, и явно искаше да заплюе ярката светлина, която можеше да прогори ретината й. Повечето призраци веднага забелязват моята светлина и бързат към нея, както съпругите на олигарсите бързат към парите. И това почти винаги ги вдъхновява да преминат. Аз съм като пламък, а те – като молци.
Може би антената на тази мацка е счупена?
– Кажи ми какво се случи – попитах меко.
Трудно беше да не забележа раната на главата й и кръвта, пропита в косата й и бледорозовия халат.
Всички замръзнаха и се взираха в мен. Включително и мъртвата жена.
– Кажи ми какво се е случило – повторих аз.
– Ти… – Жената пристъпи в недоумение и беше наполовина вътре в масата. – Можеш ли да ме видиш?
Аз кимнах в отговор.
– Как… – започна тя, но промени решението си. – Защо… Не, чакай малко! – Тя замислено наведе глава, а после отново ме погледна: – Коя си ти?
Погледнах към публиката.
– Сега не мога да ти обяснявам.
– С кого говори? – Попита Гусман.
Агент Нгуен се облегна на стола си и се взря в ноктите си, докато Кийт се усмихваше и пиеше още кафе.
– Знаеш ли къде е тялото ти?
Жената премигна, огледа се, за да се увери, че й говоря, обърна се към мен и кимна.
– Знаеш ли кой те уби?
– Тя екстрасенс ли е? – Попита Гусман, като се ядосваше още повече.
– Не е екстрасенс – отвърна Кийт с толкова спокоен и доволен тон, че едва сдържах смеха си – а ходещо чудо.
– В задния ни двор, и не, не го направи той – каза жената, преди да успея да задам въпрос. – Неговата сестра психопатка ме упои с нещо, и след това ме удари по главата с наградата ми за първо място от конкурса „Мис Кентъки“. И никой не забеляза, че това нещо го няма!
Знаех си, че съм уловила акцента!
– Той е най-лошият детектив в света, кълна се. Две проклети години се опитвах да му кажа кой ме уби! – И тогава тя се увлече. – Две шибани години! Опитах се да се защитя. – Жената размаха ножа си и аз кимнах, насърчавайки я да продължи. – Просто е трудно да се бориш с побъркан психопат, а тази жена е луда, скапана глупачка!
Значи, “скапана” и всичко останало може, но “по дяволите” – не. Сигурно е южняшка баптистка.
– И то глупачка с главна буква! Тя, видиш ли, се премести при нас, за да ни помага в къщата. Да помага, да я вземат дяволите, в къщата!
А може би все пак е католичка.
– Живее там като шибана любовница. А сега аз служа за тор! Знам какво си мислиш. – Тя се наведе към мен. – Но това не е просто израз. Аз буквално наторявам маргаритките!
Реших, докато имам шанс, да предам получената информация:
– Сестра ти го е направила.
Би било голямо подценяване да кажа, че Гусман се съмняваше в моите способности. Лицето му придоби изражение, толкова злобно и подигравателно, че ръждата щеше да изпопада от тръбата.
– Тя засади тонове маргаритки върху трупа ми!
– И е погребала жена ви в задния ви двор.
– По този начин искаше да се посмее накрая, сякаш е била лишена от такъв шанс. Здравейте! Аз вече съм мъртва! Но не, това не й беше достатъчно! Не можеше да остави всичко както е. Отчаяно имаше нужда да изрази последното си „майната ти“!
– Сестра ти, след като се е преместила при вас, засади ли случайно маргаритки в градината ви?
Естествено, привлякох вниманието на агента, но при споменаването на маргаритки лицето му придоби съвсем различно изражение, отколкото очаквах. Чертите му не светнаха от разбиране. Вместо това, Гусман стана наситено лилав. Никога през живота си не съм виждала човек с такъв цвят и започнах да се чудя дали мога да го снимам, без да забележи. Само от научен интерес.
– Това е абсолютно недопустимо – каза агентът през стиснати зъби.
– Ще видиш! – Изпищя жената и го посочи с ножа. – Той. Никога. Никой. Не слуша.
– Агент Гусман… – започнах аз.
– О, не се притеснявай! – Прекъсна ме съпругата му. – Той няма да те послуша. Той е най-упоритият, най-твърдоглавия трекнит в целия свят.
Прегледах огромния си речник и не намерих нито едно съвпадение.
– Какво е трекнит?
Жената въздъхна раздразнено.
– Това си е наша дума с него. Луис се кълне, че съм го нарекла така на първата ни среща. Лично аз не помня нещо подобно. Онзи ден се напих доста и явно съм искала да го нарека кретен. И се е оказала “трекнит”. И така си остана.
Тя започна да обяснява как е използвала тези разбираеми само за тях думи, когато е било необходимо публично да намекне на съпруга си, че неговият инат отново надига упорито глава. А в това време тайно погледнах накриво Гусман.
Щом изрекох думата на глас, той видимо пребледня. Жалко. Червеният нюанс ми хареса повече. Но пък на Гусман започна да му просветва.
Погледнах Кийт.
– Може ли да останем сами за минута?
– За нищо на света. – Сякаш, готвейки се да се заеме с настоящия случай, тя избута кафето си настрана. – Това е любимата ми сцена.
– Имаш любима сцена? – Не знаех, да сме работили толкова често заедно, че да има любима сцена.
– Разбира се! Няколко минути говориш сама със себе си, преговаряш с въздуха, убеждаваш и молиш, понякога умоляваш и после издаваш нещо, което кара мозъка ти да експлодира. Отвеждаш ни там, където дори не бихме помислили да отидем. И изведнъж, като по магия, всеки настоящ случай се разкрива. Така, че не, скъпа, не бих го пропуснала дори за ранно пенсиониране.
– Сега – продължи Манди, отново ядосвайки се, – той ще си седи там и ще се преструва, че не знае, че съм тук. Както винаги. Всичко и всеки са на първо място, но не и аз. Изискването на вниманието му е като ваденето на зъби от устата на лъв. Дори го намушках с нож в лицето!
Веднага се обърнах към Манди.
– Опитала си да го намушкаш в лицето с нож?
– Не се опитах – махна тя с показалец. Тази мацка има повече от достатъчно смелост. – Намушках го. Много пъти. – Тя погледна ножа си. – Това нещо е толкова безполезно, колкото беше и в деня, когато го взех. Опитах се да забия ножа между очите на Син, но не се получи. Затова я раних в рамото.
– Разбира се. Била си дрогирана с нещо.
– Точно.
– Ако беше в час, определено щеше да се прицелиш по-добре и да я намушкаш в лицето. Много пъти.
– Мислиш ли? – Изсумтя жената.
Утешително я потупах по гърба.
– Сигурна съм. Лицето й щеше да се превърне в гевгир.
– Благодаря ти.
– Е, как е? Имаш ли напредък? – Попита Кийт, но в този момент забелязах реакцията на Гусман.
– Манди винаги казваше, че ще ми забие нож в челото, ако не й обърна внимание. Дори ни стана като шега.
Мислех си да му кажа, че времето за шеги отдавна е минало, но Гусман не трябваше да знае, че жена му го е ръгала в лицето с нож. И то повече от веднъж. Слава Богу, ножът беше неосезаем като нея.
– Слушай – каза агентът много по-спокойно, – тогава сестра ми дори не беше в града.
– Идеалното алиби – добави Манди. – Никой не се сети да го провери. Сериозно. Тя никога не е била в списъка на заподозрените.
Вгледах се в Гусман.
– А ти провери ли? За всеки случай.
– Разбира се, че не съм. Защо да проверявам алибито на собствената си сестра?
– Писна ми – изпъшка Манди и се гмурна право в съпруга си.
Разбира се, тя прелетя през него, но веднага започна да крещи, да рита и пробожда Гусман с ножа. Ако бях на негово място, щеше да е много болезнено.
– Г-жо Гусман! – Извиках аз, опитвайки се да се свържа с нея. – Трябва да му дадеш време. Това не е лесно да се приеме.
Манди спря да се опитва да направи дупка в хранопровода на съпруга си и издуха бретона си от челото си.
– Вече му дадох време. Две шибани години!
Добре, връщаме се към проклинанията.
– Знам, слънце, и все пак…
– Стига ми толкова – отсече Гусман и стана от масата.
И аз станах.
– Провери алибито на сестра си и извлеченията от кредитната й карта. Тя е упоила жена ти с нещо и след това я е ударила с наградата “Мис Кентъки”. Между другото – хвърлих поглед към Манди, – поздравления.
– Благодаря ти – засия тя с широка, много южняшка усмивка, която беше придружена от горящи очи и шикозни зъби. – Но това беше много отдавна. – Освобождавайки гърлото на съпруга си, тя приглади косата си.
– Но пък е постижение за цял живот.
Когато Гусман отново пребледня, за Бога, си помислих, че ще припадне. Нгуен си помисли същото, затова скочи и бутна Гусман обратно на масата.
– Не съм виждал тази награда от…
– Как изчезна жена ти?
Агентът се взираше право напред, превъртайки всички подробности от разследването в главата си. Знаех, че помни всички събития от онзи ден и бях готова да заложа последния си долар, че всяка секунда е завинаги вкоренена в паметта му. Можеше ли да се направи нещо друго? Къде се е прецакал? Дали е била отвлечена, или е напуснала града по свое желание?
Всеки от хилядите въпроса, показваше болка по лицето на Гусман. На същото това лице, което беше твърде младо за толкова много бръчки.
Той стана отново, излезе от стаята, но се върна след секунда.
– Защо? Защо Син би направила това?
Страхотен въпрос. През цялото това време Манди гледаше съпруга си с очи, пълни с любов.
– Вината не е негова. Наистина. Той е отличен следовател. Никой не се и сети да заподозре Син. И никой, дори и аз, не знаеше на какво е способна.
– Знаеш ли защо го е направила?
– Тя ни видя – усмихна се Манди. – Видя как се отнасяме един към друг, как си говорим и реши, че не подхождам на брат й. Той беше куотърбек, звездата на футболния отбор, префектен в последната година. Беше предопределен да направи велики неща. А Син ме мразеше. Мислеше, че не го обичам. – Манди докосна бузата на съпруга си и спря, чакайки отговора ми. – Грешеше. Винаги си говорихме така, но никой от нас нямаше намерение да се унижава или обижда. Така изразявахме любовта си по свой начин.
Реших да предам този отговор на Гусман със собствени думи:
– Сестра ти е направила това, защото е побъркана глупачка.
Манди се засмя.
– Не е разбирала връзката ви – продължих да перифразирам това, което чух – не е разбирала защо си говорите така.
– В смисъл?
– Ами, вие постоянно сте се дразнили и закачали. За вас е било игра, един вид израз на обич. Сестра ти не го е разбрала.
– Ние така живеехме. Тоест, живяхме. Обичах Манди повече от всичко.
– Повече от футбола? – Попита жената на Гусман и аз с мъка сдържах тъжната си усмивка.
– Тя… Няма ли я вече?
Досега не осъзнавах, че през цялото това време е таял надежда.
– Съжалявам, агент Гусман.
– Колието! – възкликна Манди и изведнъж си спомни нещо.
Изслушах обяснението й и казах на Гусман:
– Подарил си на жена си огърлица в деня, когато си заминал за конференция. Щял си да пропуснеш годишнината ви, затова си й дал подаръка по-рано. Колието е у сестра ти, в кутията й за бижута. Скъсало се, когато… По време на нападението.
Усещах как напрежението в агента се покачва. Не искаше да повярва. Отхвърляше истината с всички сили, но аз казах това, което нямаше как да знам. Беше му невъзможно да го отрече.
– Чакай малко – каза съпругата му. – Има и още нещо. Исках да му го кажа, когато се върне от пътуването си у дома.
За първи път очите й се напълниха със сълзи. Сякаш, останала без думи, Манди наведе глава.
Бях минала през това толкова пъти, че знаех точно за какво иска да каже. Но от това не ставаше по-лесно. Докоснах ръката й.
– Наистина, много съжалявам, Манди.
– Току-що бях разбрала. Щях да си уредя час при лекаря, за да се уверя, и след това да кажа на Луис. Но още тогава знаех. Толкова дълго се опитвахме…
Затворих очи и усетих, че Гусман се вцепенява.
– Какъв е проблема? – Попита той.
– Съжалявам, агент Гусман. Тя… жена ти… Щели сте да ставате родители.
Според Гусман отидох твърде далеч. Не успя навреме да потисне гнева си, но бавно и мъчително осъзна истината.
– Това ли ти каза?
– Да. Опитвали сте се цяла година. И накрая се е получило.
– Не – той поклати глава, без да знае дали е жертва на жестока шега или вижда невъзможното в момента. Но очевидно реши да си даде шанс да повярва. – И как да уредя всичко? Какво извинение да представя, за да разкопая целия си заден двор, по препоръка на някаква си лунатичка, без да се озова в психиатричното отделение?
Кийт се усмихна.
– Анонимно сведение. Винаги проработва.
– Ако искаш – казах на Манди – можеш да продължиш напред. Това е моята работа. Аз, виждаш ли, съм билета до другата страна без прекачвания. Направо към твоето семейство и приятели, които те очакват.
– Шегуваш ли се? И да не видя лицето на Син, когато мъжът ми я арестува? Съвсем не, сестро.
Кимнах и хвърлих поглед към Нгуен. Може би избързах с размразяването в отношенията ни, но той определено започваше да ми вярва. Не ме похвали, но не ме изгледа ядосано, преди да излезе от конферентната зала. Е, можем да кажем, че имаме напредък.
– Знаеш ли – започна Кийт, когато се наканих да си тръгвам – не ми каза защо се обади.
– Вярно. Като цяло, да ти благодаря.
– За какво?
– За Ню Йорк.
– Помогна ни да спасим цяло семейство.
– Но ти ми повярва. Дори, когато имах амнезия. Значи много за мен.
– Наистина? И колко?
– В смисъл? – Уточних, но Кийт вече беше включила в режим на преговори. – За какво обезщетение говориш?
– За малко информация – сви рамене тя. – Нищо супер важно.
– И каква информация ти трябва?
Кийт ме погледна сериозно.
– Как го правиш?
Тя вече знаеше доста. Със сигурност повече от тези, които отхвърляха всякакви признаци на свръхестественото като глупава измислица. Но Кийт не знаеше за всичките ми, така да се каже, регалии и щях да запазя девствеността й в областта на знанието коя е Чарли Дейвидсън, възможно най-дълго. Затова й отговорих:
– Древна китайска тайна.
– Сигурна съм, че всички представители на китайската култура ще намерят подобно изявление за обидно.
– Съгласна съм. Освен това, те знаят бойни изкуства и всичко това…
– Точно така. – Вече наближавахме изхода, когато изведнъж Кийт спря и сложи ръка на рамото ми.- Един ден, Дейвидсън, ще знам всичко за мистериозния ти задник.
Нямах представа, че е любителка на аналния секс.
– Добре, но може би първо ще ме поканиш на вечеря?