Глава 8
„Не съм от онези момичета, които се задоволяват с простото “докато смъртта ни раздели”. Аз имам някои въпроси. Кога ще се случи? Защо трябва да е смъртта? А можем ли да хапнем някъде по пътя към смъртта?“
Мем
На връщане към офиса направих яка отбивка, за да мина покрай къщата на Фостър. Г-жа Фостър е същата жена, която (направо казано, тъй като няма начин да се разкраси информацията) е отвлякла Рейес, когато е бил още бебе. И когато почти ги разкрили, те го продали на чудовището, което го отгледал. Ърл Уокър.
От момента, в който дойдох на себе си, си създадох навик да обикалям квартала им и да проверям дали колата на г-жа Фостър все още е там. Само за да съм сигурна, че семейството няма да изчезне. Проследих ги и онлайн. Рано или късно те ще бъдат обвинени в две отвличания наведнъж. И ще ми трябва всичко, което мога да изровя, когато дойде време да представя този случай на Чибо. Освен това, тъй като сега работя с помощник-прокурора, може и да го накарам да се позабавлява.
Този път г-жа Фостър беше у дома. Досега не я бях виждала, но се обърнах на улицата точно в момента, когато тя влезе в къщата с шепа храна в ръце. Мразех я. И от това, че най-накрая успях да я види, нищо не се промени.
Реших да не използвам външните стълби. Вкарах Развалината под навеса и отидох до задната врата на бара. Валеше дъжд, който в такъв студен ден изглеждаше почти топъл. И все пак, когато прекрачих прага и се насочих към офиса на Рейес, бях леко мокра и замръзнала.
Той седеше на масата с някакви документи и когато влязох, дори не вдигна глава. Имах възможност да се огледам. Офисът беше абсолютно същият както при татко, включително и семейните снимки по рафтовете и стените, на които вече имаше празно място, заради всичките лични вещи от полицията. Карти, награди, стари белезници… От вида на белезниците мислите ми веднага насочиха настрани в грешната степ.
Трябваше да взема нещата в свои ръце. Или Рейес ми действаше повече от преди, или фалопиевите ми тръби се готвеха за инвазия.
Погледнах назад, за да видя дали е забелязал, че съм забелязала белезниците. Изглежда беше потънал в мисли, въпреки, че не се съмнявах, че е забелязал както присъствието ми, така и накъде са се насочили мислите ми.
Реших да поразгледам още малко офиса и започнах да разглеждам снимките. Когато дойдох тук преди седмица, за първи път след дългото си отсъствие, бях много изненадана. Всичко в живота ни беше обновено и по-добрено, но барът си оставаше същият. Едно е обаче да не променяш нищо в бара, а съвсем друго е да не преустроиш офиса.
И изведнъж забелязах малка промяна. Някои от снимките, останали от татко, Рейес все пак е премахнал. Не е докоснал само тези, на които бях аз. Дори и не задължително на преден план, както например на снимката, която си направихме в Южна Калифорния през ваканцията, когато бях в началното училище.
На снимката Джема показваше изкривения си пясъчен замък, а аз се очертавах на заден план. Тя разтягаше устата си с пръсти и се плезеше. О, да! И беше събрала очи към носа си. Без събрани очи, никоя готина снимка няма да е готина. Не изглеждах най-добре, разбира се, но на Рейес изглеждаше да му харесваше.
– Дошла си отново да ме полееш с кофа с ледена вода? – Попита той.
Обърнах се. Без да вдига поглед, Рейес все още изучаваше някои документи.
– Каква кофа? – Попитах, но той не отговори. – Върху какво работиш?
– Над завещанието си.
Усещайки прилив на безпокойство, заобиколях масата.
– Над завещанието си? Защо ти трябва завещание?
Накрая той ме погледна.
– Сигурно се шегуваш.
Исках да поспоря, но той е прав. Не можем да наречем живота ни безопасен. Да отречем това, би било просто смешно. Но “смешно” е второто ми име.
– Имам план – казах аз, като смених неудобната тема с удобна.
– Включва ли смъртта ми? Ако да, тогава ще трябва да изчакаш ден-два. Трябва да върна тези документи на нашите адвокати.
– Имаме адвокати? – Готино! Никога не съм мислила, че съм от типа, който наема адвокати. – Няма значение. Разбрах как да си върнем дъщерята.
Най-накрая наистина успях да привлека вниманието на Рейес. Той остави писалката и се облегна на стола си. Най-обикновено, на пръв поглед незабележимо движение, но кожата ми настръхна от вълнение.
Ръкавите на ризата му бяха навити, разкривайки мощни предмишници, силни длани и дълги, способни пръсти.
Този път видя точно къде гледам, но дори не помръдна, не ме покани в личното си пространство, а просто зачака. Какво? Какво ще кажа? Да направя първата крачка?
Без да знам какво да мисля, все пак клонях повече към първия вариант.
– Като цяло, за да проработи планът, ни трябват дузина спринцовки, цилиндър с весел газ, сериен убиец и танк.
Рейес не отговори и ми стана малко гадно, че не се подигра на списъка ми за пазаруване. Дори не го подложи на съмнение. Затова реших да изясня последната точка:
– Танкът е един от тези, които имат в армията.
– Знам какво е танк – каза Рейес с нисък, мек глас.
– Знае ли човек. Може да си помислиш за танкер за гориво или за съхранение на риба …
– Не. Разбрах те от първия път.
Той ми хвърли трепкащ поглед и в тъмните вирове забелязах искри на любопитство. Наистина исках да се преместя в другото измерение дори и за секунда, за да видя Рейес по свръхестествения начин, но подозирах, че той знае кога го правя. Трябва да се контролирам.
– Мислиш ли, че ще проработи? – Попитах.
– Говориш за плана?
– Да.
– Още не съм го чул. Говориш само за това, което е необходимо за прилагането му.
– Ами, да, точно така.
През цялото това време се опитвах да се отърва от желанието, което, без да обръща ни най-малко внимание на гласа на разума, изгаряше вените ми и се разливаше в стомаха ми. Разбира се, бях катастрофално фиаско. Трябваше отново да заобиколя масата и да седна срещу Рейес, за да има поне малко разстояние между нас. И здраво парче дърво. Всичко обаче е напразно. Вероятно, защото знаех много добре какво може да направи Рейес с това парче дърво, ако все пак поиска да стигне до мен. Въпреки, че е очевидно, че той не иска нищо подобно.
Поех си дълбоко въздух, приготвих се да изложа всички детайли на плана си, но вместо това попитах:
– Можеш ли да ми кажеш какво те притеснява?
Рейес не повдигна вежда. Изражението на лицето му изобщо не се промени. Той просто ме погледна. Невероятно дългите му мигли накараха очите му да заблестят още по-ярко на приглушената светлина.
– Имаме гости.
– Значи, такава е работата! Притесняваш се за момчето на тавана?
Не получих отговор обаче. Ош, известен в свръхестествения свят като Ошекиел, влезе в офиса. Влезе така, сякаш нищо не се е случило, сякаш не трябваше да е на съвсем друго място.
– Ош, – сериозно се разтревожих, – защо си тук?
Пъхайки ръце в джобовете си, той наведе глава за момент. Както винаги, дългата до раменете черна коса беше покрита с черен цилиндър. Само, че днес Ош беше с дълъг дъждобран, черен като всичко останало. И тежки рокерски ботуши.
Рейес се изправи от масата в очакване на отговор.
– Преместихме я.
Изпепеляващата жега ме погълна от главата до петите, защото веднага, щом тези думи бяха изречени, Рейес загуби контрол над емоциите си. Но моите емоции доведоха до различен резултат. Сърцето ми се качи в гърлото, а нервната ми система се претовари от адреналина.
– Къде е тя? – Попитах, приближавайки се до Ош.
Той сви глава в раменете си и пъхна ръце по-дълбоко в джобовете на дънките си.
– Не мога да ти кажа, и ти го знаеш много добре.
Нападнах го по-бързо, отколкото можех да си представя. Няма значение, че той е най-смъртоносното нещо, което адът някога е виждал, даева е демон от ниско ниво, обучен да се бие и закален в битка. За мен той е деветнадесетгодишно хлапе, което знае повече за дъщеря ми от мен. Изведнъж несправедливостта на цялата ситуация ми се стори непоносима.
Хващайки го за гърлото, го блъснах в стената. Той хвана китката ми с две ръце, но и не помисли да се бие.
Рейес за секунда се озова до мен.
-Дъч – каза той тихо, докосвайки ръката ми, която стискаше гърлото на Ош.
Но, ако Рейес не иска да ми помогне да удуша хлапето, тогава не ми е от полза в момента. Хванах гърлото му със свободната си ръка. Рейес вдигна глава, сякаш дори беше доволен от този развой на събитията.
Трябва да знам къде е дъщеря ми. Защо е трябвало да бъде преместена е едно. И съвсем друго е да не зная къде е. Ако тя има нужда от помощта ми, нямам много възможности.
Валери, за която Куки каза, че е една от сервитьорките на Рейес, спря да чисти масата, надникна в офиса и веднага се оттегли, очевидно забелязала колко ядосан е шефът й.
– Дъч – повтори Рейес задавено, но твърдо.
А аз вече се плъзнах в другото измерение и наблюдавах аурата на Ош да се върти около мен. Все още не се опитваше да се съпротивлява. Все още държеше китката ми с едната си ръка, но другата вече беше на рамото ми. Знаех, че е светкавично бърз и също толкова смъртоносен, затова не се съмнявах, че е намислил нещо.
Около Рейес бушуваше мрак. Вечният пламък изтичаше от него към мен. Във всеки друг ден щях да се чувствам сякаш ме изгарят жива, но сега просто се раздразних повече.
– Къде е дъщеря ми?
Ош мълчаливо поклати глава, изпълнявайки заповедите до последно. Е, мога да гарантирам, че днес наистина ще е последният му ден. Яростта ми разтърси стените и от кухнята се чу писък. Явно сервитьорката Валери пищеше.
– Дъч – каза отново Рейес, – не може да ни каже. И ти самата го знаеш.
– Тогава ще умре, съжалявайки, че не ми е казал.
Ако си бях направила труда да разгледам по-отблизо съпруга си, щях да забележа как с Ош се спогледаха. Секундата по-късно, лицето ми се изравни с дървения под на офиса. Тези двамата го направиха толкова бързо, че дори не забелязах. Така-а, значи забавиха времето. А аз, видите ли, стоях и се бавех, като някой психо, натъпкан с литий. Остана ми да се надявам да не се олигавя.
– Сега разбираш ли?
Мигайки, изпъшках под натиска на ужасната тежест и се опитах да си асимилирам какво ми казват. Каквото и да е, “да” е може би най-добрият отговор.
– Да – успях да кажа, гърчейки се под тон крайници и торсове. Мили Боже! Ами, тежки са!
– Какво казах? – Попита Рейес.
По дяволите!
– Че и двамата ще ме махнете от мен, по дяволите, и Ош ще ми каже къде е дъщеря ми.
– Отговорът е грешен.
Притиснаха ме още по-силно и отново изпъшках. Тежестта на поражението беше почти непоносима. Както и масата от мускули и лакти, които ме притискаха. Кълна се, че тежаха двеста и петдесет килограма. Всеки.
Сложиха ръцете ми зад гърба ми и за по-сигурно ги притиснаха с чифт колене. Едната ръка (вероятно тази на Рейес) беше обвита около врата ми, а другата притискаше главата ми толкова силно към пода, че виждах всяка пукнатина в него.
За съжаление, при такива обстоятелства не можех да постигна нищо. Ако можех да говоря нормално, щях да извикам за помощ, но в момента дори не можех да напълня дробовете си с достатъчно въздух, за да издам нещо като писък.
– Ще те пуснем, ако обещаеш да не убиваш никого.
В отговор изсумтях неясно и получих още двадесет килограма натиск за всеки квадратен сантиметър в корема ми.
– Добре! – Наполовина изпъшках, наполовина изскърцах.
Много бавно, започнаха да свалят тежестта от мен, сякаш искаха да се уверят, че няма да се побъркам отново. В същото време лицето ми остана притиснато към пода. Явно някой е очаквал, че рано или късно ще поникна. Ще пусна корени. Защо иначе да натискаш нещо толкова старателно?
През мъглата на кислородния глад се разнесе тих женски глас:
– При вас…всичко наред ли е?
– Не – започнах да казвам, но нечия силна длан смачка лицето ми.
– Да – каза Рейес, – благодаря.
Някъде зад Валери се чу силен смях. Трябваше да е Сами, главен готвач и предател, събрани в едно. Явно бях сплескана на пода против волята си, но той какво? Не му пука, ето какво. Подобно на онези, които не ме оставяха, Сами определено беше в Лигата на изключителните кози.
– Добре са, Валери – каза той. – Те винаги се забавляват.
И какво преувеличение е това!
– Разбирам – промърмори Валери несигурно.
През замъглените си очи видях крака – Сами отвеждаше сервитьорката.
И тогава ме вдигнаха. Поех си дълбоко дъх, безмълвно доволна, че Рейес ме прикова към стената като предупреждение. В противен случай определено щях да грохна.
– Не е честно да забавяте времето – казах, отметнах глава назад и се опитах да си поема дъх.
– Ти започна първа – отвърна Ош, който, сгъвайки се наполовина, подпря коляното си с едната си ръка, а с другата потърка гърлото си и го побутна с дългите си пръсти тук-там, проверявайки дали е цяло.
Рейес ме притискаше към стената с цялото си тяло. За цяла седмица, това беше единственият ми секс, затова реших да се насладя максимално на усещанията. Освен това, върховете на пламъците погалиха лицето ми и наситиха кожата ми с топлина.
И изведнъж ми просветна какво направих. Заплаших един от най-добрите си приятели. Едно от малкото същества на Земята, които могат да ни помогнат да защитим Пип. Едно, от онзи малък брой същества, които са готови да пожертват собствения си живот за това.
Вината ме обля цялата. Никога през живота си не съм си изпускала нервите така. Или бях? Може би затова, Архангел Михаил се опита да ме убие в кафенето в щата Ню Йорк? Наистина ли нямам никакъв контрол върху собствените си сили?
Кашляйки, Ош се изправи, облегна се на стената в съседство с тази, където бях залепена, и също отметна глава назад, притискайки тила си към дървения панел. Задиша с дълги, дълбоки вдишвания.
– Съжалявам – прошепнах на Рейес.
Дългите пръсти се свиха около врата ми и секунда по-късно той зарови лице в косата ми. Миришеше на мълния. Емоциите му искряха като електричество. Силното тяло изглеждаше като пустиня след проливен дъжд – свежо, поразително красиво и опасно.
– Как си? – Попита, стопляйки врата ми с дъха си.
– Всичко е наред.
Рейес се отдръпна, погледна ме в очите за последен път и след като направи няколко крачки, се обърна. Докоснах бузата си и се обърнах към снимката, за да видя отражението си в стъклото, но виждах само размазани черти, които изглеждаха съвсем обикновени. Какво не е наред с мен? Защо съпругът ми се отвръща от мен?
– Очите – каза Ош, сякаш беше прочел мислите ми.
Рейес го изгледа яростно, но Ош никога не виждаше съпруга ми като заплаха. Чудя се какво ще каже той, когато разбере, че Рейес е бог? Или може би вече знае. В края на краищата, Ош е бил в ада, когато Луцифер е създал син си, смесвайки енергията на бога с адския огън, за да го втвърди, да го направи силен и непобедим.
Нямах време да поискам обяснение за очите, защото чух Куки да се втурва нагоре по стълбите. Приятелката ми се втурна през коридора, нахлу в офиса и щом ме погледна, разбра, че нещо не е наред.
– Какво е станало? – Въздъхна тя, притискайки ръка към гърдите си.
– Това се опитвам да разбера.
Пристъпих към Ош, който моментално замръзна. Всяка клетка в мен беше обзета от вина, оставяйки горчив вкус на езика ми. Какво направих?
– Съжалявам – казах на Ош и леко докоснах врата му.
Този път той не започна да се бори с мен, а ме погледна лукаво.
– Наистина ли? – Попита, без да обръща внимание на мъжа, който се задаваше зад мен. Този, за когото съм омъжена. По устните на Ош заигра позната усмивка. – И колко съжаляваш?
Той ме придърпа към себе си за ръба на тениската ми. Знаех, че се опитва да ме разсее, опитвайки се да ме попречи да се замисля върху факта, че го нападнах. Без да се колебая, го прегърнах силно и му прошепнах в ухото:
– Много, много.
Прегръщайки ме, Ош каза:
– Аз съжалявам още повече.
И не излъга. Наистина му се искаше да може да ми каже къде е Пип. Но това беше наше общо решение. Никой не трябва да знае къде е тя, освен Ош и, разбира се, семейство Лоуер, тъй като те бяха тези, които сега се грижеха за дъщеря ни. Къде е тя, знаеха и нейните защитници – пъстра армия, която никога нямаше да напусне поста си.
Армията, за която говоря, е цяло зрелище! Пип е постоянно до човека, когото отдавна наричам г-н Уонг. Той е нещо като архангел, само, че от моя свят. Опитен воин и водач. Тя също така, има и трима рокери с нея, които се заклеха във вярност на Рейес и мен. И дванадесет огромни, безмилостни и абсолютно очарователни адски хрътки, известни като Дузината.
Пип има цяла армия от защитници, но по някаква причина, все още трябва да бъде местена нанякъде.
От самата мисъл ме заболя сърцето. Трябваше да се боря с проблясъка на главозамайваща тревожност.
Отдръпвайки се от Ош, хванах Куки за ръката.
– ДОБРЕ. Няма да питам отново къде е. За сега. Но можеш ли поне да ми кажеш защо трябва да се премести?
Рейес се приближи и аз се отдръпнах, преди да се докоснем.
– Знаците са навсякъде – каза Ош, гледайки Рейес, сякаш лично той се е прецакал. – Труповете се появяват един след друг. Първите бяха през два окръга от мястото, но след това все по-близо и по-близо, сякаш някой се връща в родната земя.
– Трупове? – Попитах Рейес.
– За Пип ли говориш? – Уточни Куки.
Аз кимнах.
– Трябвало е да я преместят някъде.
Изражението на лицето на Куки напълно отразяваше страховете, бушуващи в мен. Настаних моята приятелка на единия стол, а аз седнах на другия, който стоеше в офиса специално за мен.
– А какви са тези трупове?
– Ти ли ще й кажеш? – Попита Ош, Рейес.
Рейес седна пред мен. Вероятно се притесняваше, че отново ще изляза от релсите. Това е интересно, ще излетя ли или не?
– Имаме един вид списък със знаци, които ни предпазват да не пропуснем нещо и ни уведомяват дали боговете идват. Един от тези знаци са труповете на хора. – Рейес се обърна към Ош. – Как изглеждаха?
– Нямаше да дойда, ако не отговаряха на описанието.
Стискайки зъби, Рейес изруга и се обърна отново към мен.
– Едно свръхестествено същество не може толкова лесно да вземе и да се озове на този свят. Да кажем, че няма достъп. За да взаимодействаш с параметрите на, което и да е измерение, трябва да се преместиш изцяло в него. В нашия случай, единственият начин да стигнеш до земята е, както може би си забелязала, да се преместиш в човек.
– Но – добави Ош, – човешкото тяло е твърде крехко. То не е в състояние да задържи бог за повече от няколко часа и веднага започва да се разлага. И то, по-бързо от нормалното.
-Но демоните могат да го правят – възразих аз. – Те са в хората от години. Изглежда дори предотвратяват нараняване. А понякога се разхождат в мъртвото тяло с месеци.
– Да – каза Рейес – демоните могат да се справят с това. Както, по принцип и всяко свръхестествено същество от всеки свят, което намира начин да стигне до земята. За да се премести напълно, просто трябва да завладее човешкото тяло.
Отлепвайки се от стената, Ош погледна през високия прозорец.
– Само демон може да поддържа тялото живо цяла вечност. А Богът е твърде могъщ за такъв крехък съд. – Ош се обърна към Рейес, сякаш му дава думата.
– Богът има силата да поддържа тялото живо за кратък период от време – продължи Рейес – след, което клетките започват да се разпадат и топят. В крайна сметка тялото престава да бъде като на човек.
– Какво се случва с човека, когато Бога влезе в него?
– Нищо ново. Той или тя загиват, веднага щом богът завладее тялото. Това е, като да поставиш ядрен реактор вътре в човек и след това да гледаш как тялото се топи.
През цялото това време държах ръцете на Куки и усещах как тя стиска юмруци. Трепереше видимо и красивите й вежди бяха събрани в остра линия.
За съжаление, Ош не забеляза нищо от това.
– Ако бог е наблизо и използва човешки тела, които след това захвърля като ненужни, тогава той определено е тръгнал по следите на Пип. И като всяка добра хрътка, няма да се откаже, докато не стисне жертвата между зъбите си.
Куки вдиша рязко и Ош най-накрая осъзна в какво състояние се намира. А аз, вероятно не се сринах, само, защото се притеснявах за нея. Исках да крещя, да беснея, да чупя вратове, докато някой не ми каже къде е дъщеря ми. Но не можех да го направя пред Куки. Не можех да я разстройвам повече.
– Ами труповете? – Попита Рейес Ош, все още седейки пред мен. Едната му длан лежеше върху крака ми, а другата здраво стискаше подлакътника. От натиска се чуваше пукане.
Ош кимна.
– Те… се разлагат неестествено бързо. Да не говорим, че кучетата не могат да си намерят място от яд. Претърсват всеки сантиметър от земята. Душат. Изгарят от нетърпение да започне лова.
– Какво могат да направят на боговете? – Попитах.
– Да ни спечелят време.
Ситуацията беше наистина ужасна. Главата ми се завъртя от страх.
– Кажете ми, че сте преместили Пип навреме.
Ош отново кимна.
– Тя е в нова къща. Там вече е безопасно. Почти цялата гвардия е с нея.
Така наричахме армията на Пип. Пазителите.
– Какво означава “почти”?
Ош наведе глава.
– Твоят човек, Донован, остана на предишното място, за да ни уведоми дали ще има още трупове.
Примигнах от шок. Благодарността, че Донован е готов на подобна постъпка, докара буца в гърлото ми.
– Той още ли е там?
Красивото момче, което не можеше да бъде повече от деветнадесет, но което всъщност беше няколко века по-възрастно от Рейес, кимна още веднъж, а устните му се извиха в мрачна линия.
– Той се опитва да проследи бога и да разбере следващия му ход.
Вкамених се.
– Сам?!
– Самият той настоя другите двама да отидат с Пазителите.
– Ош, той е само човек. – Пристъпих към даева. Рейес също се изправи и хвана ръката ми за всеки случай, но аз се отърсих. – И какво според теб трябва да направи Донован, ако разбере?
-Да се обади – отвърна Рейес и отново ме хвана за ръката.
– Да се обади?! – Онемях. – И кога? Преди или след като богът открадне тялото му? – Никой не каза и дума, затова добавих: – Трябва да го видя.
– За какво? – Попита Рейес, а яростта му барабанеше из стаята. – За да станеш фара, който да ги отведе направо при твоя приятел?
– Явно не го харесваш много – наля масло в огъня Ош.
Прави са. Заради мен ще убият Донован по-скоро. Същото може да се случи и с Рейес. Тъмнината му е като моята светлина. Разбрах го, когато се научих да се движа от едно измерение в друго. Това е като обгорена пустиня на хоризонта. Черна бездна. Аз съм порталът към рая, а Рейес е порталът към ада. Всяко свръхестествено същество може да ни види и двамата от хиляди мили разстояние.
– Мога ли да попитам какво те кара да мислиш, че само един бог е по следите ни?
– Така действат винаги – отвърна Рейес. – Разделят се, докато един от тях не открие плячката. След това се появяват и останалите.
Значи Рейес наистина няма представа, че е един от тримата богове на Узан. Че само двама преследват Пип.
– Ако беше друг свят, те просто щяха да го унищожат.
– И какво ги спира? – Попита Куки.
– Бог Йехова – отговори Ош. – Те не докосват света, отчасти от уважение и отчасти от самосъхранение.
– Последното нещо, което искат, е война с друг бог.
– Значи, са същите страхливци, като всички останали масови убийци.
– Може и така да се каже – каза Ош.
Но съпругът ми далеч не е страхливец. Значи, наистина, изобщо не прилича на братята си.
– Какво мога да направя? – Попитах аз, като погледнах към Рейес и после към Ош.
– Обратно на работа – отвърна Ош.
– Гледай си работата, сякаш нищо не се е случило – съгласи се Рейес. – Може да имат шпиони.
– Шпиони? – Куки ахна и стана още по-бледа.
– Може да се опитат да ни прогонят – обясни Ош. – Ако започнеш да се паникьосваш, да проверяваш Пип и да се опитваш да проследиш боговете, шпионите ще разберат къде е тя за нула време.
– С една дума ще им спестим ненужното тичане.
– Тоест, трябва да си седя на задника, знаейки…
– Знам, че Пип е добре – прекъсна ме Ош с твърд тон. Дойде до мен и докосна брадичката ми. – Кълна се. Вече я преместихме на безопасно място.
– Засега безопасно – казах аз.
Нямаше какво да се възрази. Ош отново кимна и тръгна към вратата, но после спря.
– Почти забравих. Убих още един емисар.
Рейес, който досега беше виждал Ош само като даева, демон, който стои на най-ниското стъпало в адската йерархия, враг, а не приятел, се приближи до него и стисна предмишницата му. Ош отговори със същото. Сякаш двамата току-що дадоха мълчалива клетва пред братството с обща цел: да служат и защитават Алвин Александра Лоуър, момичето, което ще се бори с чумата, заплашваща света. Момичето, което един ден ще спаси човечеството.
Все още не бях казала на Рейес, че Ош е предопределен да обича дъщеря ни. Няма смисъл да люлея лодката точно сега.
Бръкнах в джоба на дънките си и стиснах здраво божествената чаша. Това е единствената ни надежда срещу двата богове на Узан. Поне аз не знам друг начин. Какво да правя? Да кажа ли на Рейес за висулката?
За да хване бог или друго същество в адското измерение, човек трябва да знае името му. Истинско му име. Не знам имената на двамата богове на Узан, нито истинското, божествено име на Рейес. Ако му кажа за висулката, ще я използва ли срещу мен, когато разбере кой всъщност е той?
Беше минала само седмица. Само седмица, откакто знам, че Рейес е бог. Вероятно мога да запазя тази малка тайна още малко, докато получа повече информация. Докато не съм сигурна, че на контролираната от Бога част в Рейес, може да се има доверие. Самата тази част, която всъщност е истинското зло.
Да-а. Не можете да си представите нещо по-лошо.