Глава 9
„Когато бях дете… Не, чакай. Все още правя така.“
Надпис върху тениска
Започнах да пресмятам колко емисари останаха от дванадесетте, които Сатаната ни изпрати. Ако съм преброила правилно, тогава, девет парчета, но не е сигурно. Няма да ги извикам поименно,я. Мога, разбира се, да направя някакъв финт с ушите си и да им кажа, че са спечелили телевизор. Понякога така правят с бегълците престъпници. Само, че трябва да имам адресите им! Как да изпратя на емисарите съобщение, че са спечелили, ако не им знам адресите? А демоните гледат ли телевизия?
С Куки се преструвахме, че всичко е наред и аз непрекъснато повтарях една и съща фраза в ума си. Пип е в безопасност. Пип е в безопасност. Имахме да разрешаваме случай, и започнахме да разравяме миналото на Емъри Адамс и Лайл Фиск.
Куки по някакъв начин, като от операта „знай по-малко – спи по-добре“ получи извлеченията от кредитната карта на Емъри и списъка с контактите от телефона й. Междувременно се срещнах с г-жа Абелсън, и й обясних какво прави съпругът й. И много се постарах да го представя като истински герой.
Г-жа Абелсън не се върза и аз много съжалявах за човека. Предстоеше му много лош ден. Тя сигурно се ядоса от новините за растенията. Какъв кошмар! Какво ще каже цялата църковна група?! Лично аз нямах представа как църковната група може да научи нещо, ако самата г-жа Абелсън си държи устата затворена, но беше безполезно да споря с нея. А пък, и нямах настроение. Ето защо, докато жената си правеше изводите, аз седях мълчаливо и слушах цялата тирада за това как тя, горката, е жестоко предадена и колко несправедливо постъпва съпругът й, като се откъсва за малко спокойствие със студентите.
Справих се доста добре. Запазих спокойствие и хладнокръвие, въпреки, че посетителите на “Граница”, един от любимите ми ресторанти, вече ни гледаха накриво. Но когато г-жа Абелсън започна да плюе съпруга си, търпението ми се пръсна. Казах й, че има невероятен късмет, да има съпруг, който може да се наслаждава на живота, въпреки постоянното й хленчене и нелепо високите й очаквания от брака им.
Когато приключих, г-жа Абелсън седя с отпусната челюст за около минута. Когато си тръгнах, лицето й беше станало наситено лилаво, а гърбът й изправен, сякаш жената е глътнала бастун. Подозирах, че този бастун не може да се извади дори през задника й. Е, съпругът й явно е прокълнат.
След срещата, зачеркнах името на г-жа Абелсън от списъка с клиенти, които биха ни потърсли за помощ отново, и се втурнах обратно в офиса с буркан зелен сос, известен още като салса верде за износ. Честно казано, ще имаме късмет, ако изобщо получим пари за този случай.
Браво, Дейвидсън. Продължавай така.
Въпреки, че не. Дейвидсън-Фароу… Хммм… И защо съм толкова обсебена от това?
Накратко, случаят е приключен и трябва да се отпразнува със салса верде и текила. Последната, разбира се, ще трябва да изчака до вечерта, но на салса сос и салса танц мога да се насладя по всяко време. Въпреки, че, като начало, реших все пак да посетя стария си приятел Ракета.
Не го бях виждала откакто се върнах, но не можех да се отърва от сърбящото любопитство, предизвикано от бомбата, която Слива хвърли върху мен, нахлувайки във въздушното пространство на хола ми. Имената, значи, по стените, Ракета пише за Пип. И тези имена са избрани специално за нея.
Първо, как?
Второ, защо?
И трето, правилно ли чух всичко?
Тези мисли ме преследваха, но извличането на информация от Ракетата е дори по-трудно, отколкото от Слива. Ракета е като огромно бебе. Умира в психиатрична болница през петдесетте години. И е нещо като гений. Ако дарбата му е била с него приживе, мога само да гадая как е бил третиран заради нея. Първото нещо, което ми идва на ум, е електрошок. Със сигурност лекарите са готови на всичко, само и само да го държат под ноктите си.
Отидох до изоставената лудница, която вече официално притежавах, благодарение на моето „татенце“. Нямам представа колко пари има моя благоверен и не искам да знам. А нямам желание да проверявам завещанието му. Особено, след като вероятно ще умра първа. Очевидно съм родена със залепена на гърба ми блестяща мишена.
Опитвайки няколко комбинации на клавиатурата, най-накрая намерих една, която проработи. Но на входа на самата лудница, кодът не ми помогна. Може пък батериите на устройството да са изтощени или нещо подобно. Всичко си работеше преди.
Ами, не е страшно. Ще направя същото, което правех преди Рейес да купи сградата. Ще се промъкна.
Обикаляйки болницата от източната страна, открих входа, който отдавна бях свикнала да използвам. Това е един прозорец към мазето. Но преди дори да тръгна да се промушвам през него, на земята ме събори един упорит ротвайлер.
Изглежда, Артемида периодично се скита по местата на младостта си. Къщата, в която живееха Донован и бандата му, беше съборена, но това не й пречеше да се връща на познатата територия.
В продължение на няколко минути, размахвайки купираната си опашка със скоростта на светлината, Артемида близа лицето ми, докато разбрах, че си имаме публика. Едно малко момче ме гледаше как се опитвам да победя петдесеткилограмово куче и дишам във врата му.
Само, че Артемида е нематериална. Тя е моят личен пазач, и е просто прекрасна. Но на момчето, което ни наблюдаваше, му изглеждаше, че се боря с въздуха.
Прокашлях се и махнах за поздрав.
– Това е моето ново зарядно. Запомни ми думите: скоро ще бъде на мода по целия свят. Казва се… – започнах да скубя суха трева от косата си. – Градина с трева.
И тогава, сякаш нищо не се е случило, се изправих и отидох до прозореца на мазето.
– Ракета! – Извиках на приятеля си, промъквайки се навътре.
Някак си, прокарването на задника ми през малкия прозорец беше по-лесно от преди. Паднах от перваза и се приземих с главата напред върху масата. Надявам се вече да е била счупена.
– Ракета! – Извиках отново, извадих фенерче от джоба на якето си и осветих стълбите, водещи нагоре от мазето.
Нищо не се беше променило през месеците ми на отсъствие. Навсякъде все още бяха разхвърляни боклуци и останки. Допотопна медицинска количка с три колела стоеше в единия ъгъл на мазето, а ръждясала вана украсяваше другия.
Обичам това място. И като цяло, всякакви страховити неща извикват у мен носталгия. Явно, всичко е свързано с възпитанието. И с моята мащеха. Разбира се, тя далеч не е висококачествен хорър, но все пак. По принцип на такива места, сърдечните ми клапи се затоплят. Ако някога стана художник, бих рисувала само такива картини. Те сякаш излизаха от най-прекрасните ми сънища. И от нечии кошмари, ако вярвате на огромния брой филми на ужасите, заснети в изоставени болници и психиатрии.
Така и не получила отговор от Ракета, се качих горе, прокарвайки пръсти по хилядите имена, надраскани по стените по пътя ми. Какво каза Слива? Че имената са предназначени за Пип? Но защо? Какво имаше предвид тя?
Може би деветгодишната Слива просто има развито въображение, но аз много се съмнявах. Защо й е да си го измисля?
Единствено, за да проверя една теория, реших да погледна имената от другата страна, така да се каже. Спрях пред най-надрасканата стена и се преместих в другото измерение. Свръхестественото ми зрение веднага улови това, което човек не вижда. Пориви на вятъра от нематериалния свят се завихриха около мен, разрошиха косата ми и обляха кожата ми с топлина.
Сградата остана на същото място, но аз самата вече бях в двата свята едновременно, защото не се преместих напълно. Поне плановете ми не включваха пълно преместване. Все още се страхувах да не се изгубя в другата реалност, страхувах се дали ще намеря пътя си обратно към познатия свят. Затова се придвижвах частично, колебливо и много внимателно.
Беше достатъчно обаче, да видя нещо, което не бях виждала досега. На пламтящите граници на подземния свят имената, надраскани от Ракета, наистина блестяха. Все едно са запалени. Сякаш, при писането им Ракета някак ги е запалил. Нима по някакъв начин той дава цел на тези имена? Или просто записва тези, които вече са предназначени … за какво? Какво означават всички тези имена? И какво общо имат те с дъщеря ми?
Да-а. Вечният спор за кокошката и яйцето определено няма да ми даде отговорите. Трябва да говоря с Ракета. И ще поговоря, веднага щом спре да ми чупи костите и да ме хвърля на пода. Точно сега стоях и мислех за важни неща, а секунда по-късно се люлеех във въздуха в прегръдките на огромен, силен бивол.
– Ракета! – Едвам се изстисках под акомпанимента на хрущенето на ребрата ми.
Щом той ме вдигна, аз се върнах в материалния свят и имената спряха да блестят. Но плешивата глава на Ракета, която все още беше бледа и лъскава – не.
Докато проявяваше гостоприемството си, аз прегърнах главата му и го целунах по темето.
– Госпожице Шарлот! – Каза Ракета с приглушен глас, защото беше заврял глава в моите момичета, Заплаха и Уил Робинсън. Имах предчувствието, че освен поздравите, Ракета има и още нещо предвид.
– Ракета – започнах аз, като разтърсих крака си, за да разхлабя малко тясната прегръдка – натискаш ли ме или какво?
Все още ме държейки в прегръдките си, той вдигна глава и очите му блеснаха от възторг.
– Липсваше ми, госпожице Шарлот.
Прегърнах го отново. Слава Богу, че нямаше нужда да диша.
– И ти ми липсваше.
Стояхме така дълго, дълго време. Прегръщах плешивата му глава, а Ракета притискаше лице към гърдите ми. Е, поне не направи нецензурното “бррр”. Не знам как Заплаха и Уил биха реагирали на това.
Но кого лъжа? Те го обичат.
Когато Ракета ме пусна (въпреки, че по-скоро ме изостави), аз се откъснах от мръсния под и приятелски бутнах гения на рамото:
– Как я караш, красавецо?
Той все още носеше същото облекло, в което е умрял. Изтъркани джапанки и сиво-синя пижама, която приличаше на медицинска униформа.
– Къде беше, госпожице Шарлот? Всички са много разстроени.
– Настина? Разстроени, защото ме нямаше дълго време? – По дяволите, колко сладко!
– А нямаше ли те? – Попита той и вдигна замислено поглед.
– Не в този смисъл – казах аз. – Но, ако това не е така, тогава защо всички са разстроени?
Бих искала също така, да знам кои са тези „всички“, но не исках да обърквам Ракета в самото начало на играта.
– Всички, госпожице Шарлот. Всички! – Каза той и вдигна сърдито ръце.
Определено ми беше ядосан. Какво да кажа? Понякога действам така на хората.
Изведнъж Ракета се наведе по-близо и кръглото му лице се превърна в маска на любопитство.
– Може ли да погледна? – Прошепна той.
– Разбира се – отвърнах аз, надявайки се, че няма нещо предвид изключително за възрастни. Определено няма да си играя на чичо доктор с Ракета. – Какво искаш да видиш?
– Тях. Портата.
– Добре. – Погледнах назад. Единствената порта, която ми дойде на ум, беше портата, водеща към територията на лудницата. – За тези на улицата ли говориш?
– На улицата ли са?! – Попита шокиран Ракета. – Където всеки може да ги види?
– Ами, да. Все пак е порта.
– Не, не, не, мис Шарлот! Трябва да ги скриеш! Никой не трябва да ги вижда просто така. Всички са много, много разстроени.
Изглежда, все пак говорехме за различни порти. И тогава ми просветна. Божествената чаша! Порталът към адското измерение, която лежи тихо в джоба на дънките ми.
– Ракета, кои са “всички” и защо са разстроени?
Той веднага притисна двете си ръце към устата, като дете, което се опитва да скрие вълнението си. В широко отворените му очи блестеше вълнение.
– Те са много разстроени – каза геният, почти кикотейки се.
А това е странно. Когато свръхестественият свят е разстроен, Ракета също е разстроен.
– Да, да, разбирам. Наруших правилата.
– Не правилата – той изведнъж стана сериозен, поклащайки глава, – а правилото.
Да му се не види! Постоянно нарушавам нечии неземни правила. Да ми целунат задника. Ака искат всички наведнъж или всеки поотделно. Аз и така правя всичко възможно с това, което имам. Ако тези неземни момчета искат да се справям по-добре, трябва да ме зарадват веднага с “Наръчник за ангел на смъртта за момичета”. Вместо това, разполагам само с карта за Хари Потър, която е готова да ми покаже всичко, само, ако тържествено се закълна, че се шегувам. Между другото, не можеш да я излъжеш, затова трябва постоянно да замисляш някакви шеги. А това е много изтощително.
– Ами да вървят по дяволите – казах аз, без да обръщам внимание как челюстта на онемялия Ракета увисна. – Ако ти покажа божествената чаша, тоест, портата, ще ми кажеш ли какво означават тези имена?
Ракета сбърчи вежди.
– Знаеш какво означават. Това са имената на онези духове, които са си отишли.
– Да. Ти вече ми каза това. Но какво друго означават те? И имат ли нещо общо с дъщеря ми?
Челюстта на Ракета отново увисна.
– Това е друго правило, което наруши, г-це Шарлот. Ще бъдеш вързана за леглото.
Забравих, че сексът с Рейес и последвалата бременност предизвикаха голяма суматоха на горния етаж. И по този повод могат да ми целунат задника. И даже да ме целуват от главата до петите.
– Единственият, който може да ме върже за леглото, е Рейес.
При споменаването на името на Рейес, Ракета се извърна от мен.
– Трябва да стоиш далеч от него.
– Женени сме, скъпи. Така, че едва ли ще се получи.
– Слънцето и луната не могат да бъдат женени. Това е абсурдно. Небето ще падне. – Ракета се обърна и ме погледна с умолителни очи. – Всичко ще се срине, госпожице Шарлот.
Докоснах една бледосива буза.
– Нищо няма да се срине, скъпи. Освен тази сграда, ако не спреш да драскаш стените.
Ракета се огледа.
– Трябва да запиша имената, иначе ще ми изгорят мозъка. Трябва да ги извадя от главата си, когато му дойде времето.
– Значи трябва да записваш името, когато някой умре?
Разглеждайки произведенията си, Ракета кимна.
– Но защо точно тези имена? Какво означават?
– Те чакат в приемната и имената им трябва да бъдат записани, преди да бъдат извикани. В противен случай лекарят никога няма да ги види.
– Откъде знаеш кой, кой е? Можеш ли да ги прочетеш?
По рано Ракета ме водеше до конкретни имена, което означава, че вероятно може да ги прочете.
– Няма нужда да ги чета, госпожице Шарлот. Те самите ми казват кои са, когато ги питам.
Преди да дойда тук знаех, че няма да постигна много, но се надявах да науча поне малко повече. Например, някакъв намек за казаното от Слива. Макар, че…
– Слива ми каза, че избираш тези имена по някаква причина. Че ги записваш за дъщеря ми. За Пип… тоест за Алвин. Вярно ли е?
Ракета примигна, сякаш го бях озадачила, после пристъпи до стената и прокара дебелия си пръст по едно от имената. И въпреки това, не ми отговори, а аз не исках да го притискам.
– Добре, Ракета – казах и пъхнах ръка в панталоните си. По-скоро в джоба си. – Ще ти покажа портата.
– Всичко – каза той внезапно с далечен глас. – Абсолютно всичко.
Оставих висулката на мира, отидох до Ракета и погледнах името, което галеше с пръсти. Беше написано на арабски. Мога да говоря този език, но не мога да го чета. Името до него беше на испански, а под него – на корейски.
– Какво означава “всичко”? – Попитах.
– Какво ще стане, когато разбере какво си направила?
– Кой? Не, чакай малко. Какво съм направила?
– Син – отвърна унило Ракета. – Слънцето не може да се ожени за луната.
– Ракета. – Обърнах го към себе си и все едно обръщах комбайн. И не, седейки зад волана, а ръчно, стоейки до него на леда. – Когато казваш, че слънцето не може да се ожени за луната, имаш предвид слънцето, каквото имаме на небето?
Ракета поклати глава.
– Не, госпожице Шарлот. Той е син, брат и баща. Той е мрак и разрушение. Той е всичко.
– Тоест, в твоята метафора аз не съм слънцето, – леко се разочаровах, – а луната?
Мислех, че слънцето има нещо общо с ярката ми светлина. Как, по дяволите, се принизих до луна? Изведнъж си спомних, че обичам луната, и отново се почувствах щастлива.
Ракета сложи ръце на раменете ми.
– Госпожице Шарлот, не му казвай какво си направила.
За съжаление, той никога не можеше да прецени силата си. Пръстите му се забиха в кожата ми и когато ме разтърси, зъбите ми изтракаха.
– Никога не казвай нищо. Синът е най-опасният от тримата.
– От тримата? – Попитах, все още тракайки със зъби, и се втренчих в Ракета с ужас. – Имаш предвид тримата богове на Узан?
– Той е най-опасният, г-це Шарлот. Той ще изгори света и всичко на света. Ще превърне планините в пепел и моретата в сол. Няма да остане нищо, освен прах във вятъра.
По дяволите, обичам тази песен.
Ракета ме освободи и аз разбрах какво ще последва. Той изчезна. Втурнах се напред, за да го хвана, за да поговоря поне още малко с него, но вече беше изчезнал, а аз безнадеждно пропуснах, и от цялото бягане ударих лицето си в стената.
Денят току-що започна, а лицето ми вече преживя много.
Потърках буза и започнах да си припомням всичко, което беше казал Ракета. Нито една изречена дума не вещае добро за нашия свят. Но Рейес никога не би направил това. Дъщеря му живее на този свят. Той никога няма да си помисли да го изгори или унищожи.
Освен, ако… Вече се връщах в мазето, за да изляза на улицата, и си тананиках под носа „Прах във вятъра”, но по средата на стълбите застинах. Освен, ако Рейес не разбере какво съм направила.
Ами, ако разбере истината? Ужасена, покрих устата си с ръка и след това си спомних, че нямах представа каква е истината, и защо Рейес трябва да се интересува от тази истина. Дори да е божествената чаша и фактът, че нося целия свят в джоба си, нищо не съм направила. Просто посадих привърженика на злото в ада. За какво да се сърди?
Ракета беше толкова притеснен, но дори не погледна висулката. Имах чувството, че съм го измамила. Че някак си, съм го лишила от нещо невероятно.
Ами, следващия път.
Едва когато се проврях през прозореца, ми просветна нещо друго. Ракета говореше за луната. В моя роден, неземен език има една дума, която звучи много подобно на английската „the moon“. Само, че не се произнася точно така, а по-скоро като „дха-мун“. Звучи малко по-твърдо. Сякаш сравнявам името Люк (вместо обичайната луна) и думата “лук” (вместо думата от моя неземен език). Може ли Ракета отчасти да има предвид този нюанс? Думите са подобни, но има пропаст между значенията им.
„Дха-мун“ на моя език може да се използва в различни контексти, но, по един или друг начин, значението се свежда до едно понятие: тази дума означава този, който е над живота. И по-конкретно, някой, който може да отнеме живота по собствена свободна воля. Като убиец. Наемник. Палач. Ако потърсите аналогия, която не е на земята, тогава на ум изниква самият – истинският – ангел на смъртта.
Но нищо от това не се отнася за мен. Боговете не отнемат живот. Даряват го. И дори го създават. Поне така са ме учили да вярвам от детството ми. Но ги има и боговете на Узан, които изглежда не са способни на нищо друго, освен да сеят смърт и разрушение. Ракета вероятно дори не е помислил за това.
Доставих салсата на безкрайно благодарната Куки и по пътя към управлението, където имах намерение вдигна не едно, а две ченгета наведнъж, честно казано, се опитах да не зациклям върху това, което научих от Ракета. Мислите ми, обаче бръмчаха помежду си и не ми дадоха покой.
Поне сега Пип е в безопасност. Поне за това мога да бъда благодарна. Нали?