Екипа на „Фантастичен свят“, получи разрешение от преводача на книгата да обрати текста и да ви предостави този файл.
Искрени благодарности за предоставения труд!
Приятно четене от Аномния дарител и екипа на:
https://fantastichen-sviat.com
Анотация
Съчетавайки работата на частен детектив с денонощните задължения на ангел на смъртта, Чарли Дейвидсън успява да намери отговори на многото въпроси през целия си живот. Например, защо вижда мъртви хора? Кое свръхестествено същество я преследва постоянно? Как да извади дъвката от косата на сестра си, преди да се е събудила? Въпреки това, Чарли никога досега не се е сблъсквала с въпроса как да хване в капан не един зъл бог, а три наведнъж. И тъй като тези богове са дошли на земята, за да убият дъщеря й, Чарли няма избор. Тя трябва да ги преследва, да ги хване в капан и да ги изхвърли от нашия свят.
Бедата е, че един от тях отдавна е откраднал сърцето й. Ще успее ли Райзър, богът на смъртта и унищожението, да изостави целите си или все пак ще остане верен на братята си?
Това са само част от въпросите, на които Чарли трябва да намери отговори възможно най-скоро. Добавете бездомно момиче, опитващо се да спаси живота си, невинен мъж, погрешно обвинен в убийство, и божествен стъклен медальон, който хвърля свръхестественото в хаос, и става ясно, че Чарли отново е в крачка. Ако тя успее да се справи с боговете, които заплашват да унищожат нашия свят, ние сме спасени. А ако не…
Глава 1
Чарли Дейвидсън…
Или е родена такава
Или всичко е свързано с кофеина.
Без да обръщам внимание на мъртвото момиче, което стоеше до мен, поставих босите си крака на хладния перваз на прозореца, изпих изгарящото горещо кафе и през прозореца на апартамента на третия етаж, загледах зората. Хоризонтът вече беше позлатен с меко жълто сияние, което се разпространяваше във всички посоки на тънки лъчи, като хранителни оцветители, разпръснати във вода. Панделки от розово, оранжево и лилаво следваха златото в симфония от лежерно, грациозно съблазняване за всички сетива. Или можеше да е така, ако наблизо не стоеше едно мъртво момиче.
С ръце на бедрата тя изпусна дълга, раздразнена въздишка към мен, но аз не реагирах. Няма много неща на света, които да ме дразнят повече от децата на някой друг. Освен ада. Ходих – знам. Сега обаче, теоретично ведрата сутрин беше засенчена от присъствието на малко русо и синеоко животно в пижама на захарни сливи.
– Ще ми почетеш ли или какво? – Попита малкото животинче, имайки предвид скорошното ни пътуване в света на Хари Потър.
Накрая спрях това, което правех – тоест, спрях да се притеснявам, че ще олигавя чашата. Като опитен барман изпитвах нужда от време на време да експериментирам със сутрешния си еликсир, да добавям нови цветове към него, така да се каже. Да създам коктейл от сто процента великолепие, към който другите само се стремят. Днес експериментите ми се сведоха до това, че натиснах правилния бутон на господин Кафе. Искам да кажа, надявах се да съм натиснала правилния бутон. Със същия успех бих могла да отприщя ядрена война.
– Прочетох ти тази книга вече седем хиляди осемстотин четиридесет и три пъти.
Момичето стисна красивите си устни, поради което на бузите й се появиха трапчинки. Само, че тези трапчинки нямаха нищо общо със забавление или радост. Те говореха за дълбоко разочарование, раздразнение и ярост.
Наведох глава от срам.
Шегувам се, разбира се!
Поглеждайки отново през прозореца, се върнах към пълното невежество.
– Не е вярно, само два пъти.
– А това според мен е два пъти повече от достатъчно – казах, очарована от гледането на невероятното действие, което се разиграваше пред очите ми.
Изведнъж ми хрумна, че на страничния наблюдател подобна апатия към едно малко момиче може да изглежда, ако не като жестокост, то като хладнокръвно безразличие. Но току-що се прибрах от една нощ на наблюдение. Една жена, моя клиентка, се закле, че съпругът й тайно излиза от вкъщи през нощта и тича при собствената си лична асистентка, за да й окаже, разбира се, чисто лична помощ. И клиентката поиска доказателства.
След душа, просто исках да изпия живителната влага, да погледам буйството от цветове в небето и да измисля как да кажа на клиентката ми, че съпругът й не й изневерява с никаква асистентка. Той наистина кривва, ако мога така да се изразя, настрани, но не при любовницата си, а при студентите, които наемаха апартамента им над гаража. Там играеше видеоигри и облекчаваше стреса с „билков лек“. Честно казано, след като се запознах със съпругата му, отлично разбирам този човек. Тя има толкова много изискания, че е малко да се каже.
Сега се опитвах да измисля как да й кажа какво прави съпругът й. В нощните му излизания нямаше нищо сексуално, но жена като моя клиент, все пак би си помислила, че е предадена. Може, с правилните думи да смекча удара, когато й съобщя новината. Едва ли е възможно да се постигне тази цел, ако кажа това, което първоначално планирах. Нещо от рода на „Мъжът ти изчезва през нощта, за да си почине от теб, защото си напълно обсебена от любимия си, и поне от време на време той има нужда от почивка“. За момента измислих нещо по-добро. Например, „Съпругът ти изчезва през нощта, за да помага на небрежните студенти, които са наели апартамента ви. Той ги учи колко е важно да се държат в ръце и да не се разпадат, без значение от какво (или от кой). Съветва ги как да преминат през лошите дни (или лош брак), и как да продължат напред към набелязаната цел. Също така ги предупреждава за опасностите от употребата на забранени наркотици.”
Точно така! Дори кимнах, издувайки се от гордост от самата себе си. След такава реч клиентката ще види в съпруга си рицар, изпълняващ отговорна мисия. Защитник на потиснатите. Спасител на страдащите. Каквото и да е там! Ще го види като герой!
Отпивайки още една глътка кафе и игнорирайки поредната въздишка на нахалното момиче, се плъзнах малко от другата страна. Няма нищо по-спиращо дъха от изгрева на слънцето в смъртния, материален свят, погледнат от света на свръхестественото. Двете реалности сякаш си влияят една на друга. Ревящите могъщи бури в онзи свят станаха по-ярки и по-блестящи, сякаш нашата слънчева светлина прониква там.
Което по принцип е логично. Всъщност, в нашия свят от време на време се просмукват жители на свръхестественото.
Все още се изумяваха от това чудо – способността да се придвижвам от едното измерение в другото. Цял месец живях на границата на двата свята, без представата, че мога да избирам в кой от тях да бъда във всяка една секунда.
В моя защита ще кажа, че по това време имах амнезия. Не знаех коя съм. Факта, че съм бог от друго измерение, който доброволно дошъл на земята и станал ангелът на смъртта или жътварят, дори не можех да си представя. А дори и с амнезия, въображението ми беше повече от богато.
Сега, когато спомените ми се върнаха (и добрите, и лошите), мисията ми се стори нещо като неземен Корпус на мира. Доброволен труд в полза на други хора, а впоследствие – в полза на всички наведнъж.
Случи се преди седмица. Преди седмица, веднага след, като си спомних всичко, се върнах В Албакърки. Измина цяла седмица, а аз все още бях дезориентирана, сякаш по никакъв начин не можех да намеря опора. Като чаша, която се люлее от една страна на друга, но не пада. Не може да падне. За това имам твърде много работа и притеснения.
Най-добрата ми приятелка и секретарка на непълен работен ден, и мой помощник Куки е ужасно притеснена. Тя се усмихва, разбира се, всеки път, когато вляза в офиса или нахлуя в къщата й без предизвестие, което по никакъв начин не се харесва на моя чичо Боб. Те съвсем наскоро се ожениха. Имам предимството да бъда свръхестествено същество. Или минуса, в зависимост от гледната точка. Усещам емоциите на другите хора. Затова знам със сигурност, че тревожността изяжда Куки жива, щом ме види.
И е права. След като се завърнах, се промених малко. Но си имам своите причини. Три, за да бъдем точни. Те са дори повече, но три са най-важните.
Първо, дъщеря ми ми беше отнета, когато нямаше и два дни. Разбира се, това е решение, взето в неин интерес. За да спасим бебето, трябваше да я изпратим възможно най-далеч. Нямахме избор. Но от това не ми става по-лесно. Най-вероятно, защото вината е само моя.
Виждате ли, аз съм направена от глупава ярка светлина, която примамва призраците, които не са преминали веднага на другата страна след смъртта си. Всичко изглежда готино, нали? Винаги съм смятала, че светлината е страхотен бонус към това, което хората наричат „мрачния жътвар“. Но това беше преди да имам дете, предопределено да смаже Сатаната и да спаси света. Сега същата тази светлина, може да доведе тълпите от нашите могъщи врагове право при мен. А това означава и до дъщеря ми.
Оказа се, че в името на безопасността на Пип трябва не само да я изпратим, но и да я изпратим по-далеч от мен. От собствената й майка. От жената, която я роди. Между другото, на дъното на кладенец. Дълга история. Затова, горчивите терзания, които непрекъснато притискат гърдите ми, за съжаление влияят и на настроението ми.
Второ, за да възвърна паметта си, покойният ми баща, който остана с нас като призрак, трябваше да премине от другата страна. Когато хората преминават, целият им живот минава през главата ми. Така се случи и с татко. Видях себе си през очите му. Видях любовта, която го обзема всеки път, когато погледне към сестра ми и мен. Изпитваше такава гордост от нас, от която сърцето му се раздуваше. Но колкото и прекрасно, сюрреалистично и жизнеутвърждаващо да беше всичко, аз загубих баща си. Сега той завинаги е от другата страна на нашето измерение. В свят, в който нямам достъп. Поне аз не знам никакви вратички.
Преминаването на татко, обаче беше само предвестник на втората причина за моята, меко казано, меланхолия. Когато животът на баща ми блесна пред очите ми, той направи всичко, за да ми предаде информацията, която е успял да събере след смъртта си. За миг научих такива тайни на подземния свят, за които дори не знаех. Шпиони и предатели. Анархисти и еретици. Разбити съюзи и победени нации. И войни. Хиляди войни, продължаващи милиони години. Но най-важното нещо, което татко искаше да ми покаже, беше Рейес. Съпругът ми, моята сродна душа и бащата на Пип. Рейес също се оказа бог.
Бог!
И не някакъв си там бог, а един от тримата богове на Узан. Тези трима братя не знаеха милост и носеха само смърт, и разрушение. Те унищожили милиони живи същества. Поглъщат световете, както другите ядат царевични пръчици. Но още по-лошо беше, че Рейес се смяташе за най-опасния, най-кръвожадния от тримата богове на Узан. Сатаната го увил около пръста си, хванал го в капан и използвал божествената сила, за да си създаде син, Реязиел, известен на земята като Рейес Александър Фароу.
Оказа се, че съпругът ми е зъл бог, който унищожава светове и тъпче животи, когато си пожелае. В хилядите измерения го наричат Райзер, или Поразяващия. И аз съм омъжена за него.
Но много остава неясно. Доскоро нямах представа, че съм бог. Докато не разбрах истинското си, неземно име. Когато това се случи, всички спомени от времето, когато наистина бях бог, се завърнаха с една мощна вълна. Не трябваше да узнавам името си, докато моето материално, земно тяло не умре. Докато не приемех напълно задълженията си на ангел на смъртта. Но верига, от не най-приятните обстоятелства принудиха приятел да ми прошепне името ми в ухото. И сега в ръцете си държа сила, която може да твори, но какво да правя с нея или как да я контролирам, мога само да гадая. А това прави Йехова, истинският Бог на този свят, малко нервен. Това е според Неговия собствен архангел Михаил.
С Михаил, меко казано, не се разбираме. Той се опита да ме убие. А аз не дружа с тези, които се опитват да ме убият.
Проблемът е, че Рейес чул неземното си име. Срещал се е с братята си. Баща му го беше изпратил да се бие заедно с тях по време на една особено гадна война между две реалности. Дали Рейес знае, че е бог? Досеща ли се, че в сместа, която Луцифер е използвал, за да създаде собствения си син, една от съставките е от бог? И именно тази съставка е направила Рейес толкова силен, толкова мощен? И дори Рейес да не знае нищо, доколко богът Райзер контролира действията му?
Накратко, добър ли Рейес или зъл?
Всички доказателства сочат към последния вариант. Но това едва ли е изцяло по негова вина. В края на краищата той е изкован в пламъците на греха и проклятието. Дали това силно му е повлияло? Колко от злото, вечно горящо в родния му свят, е успяло да проникне в Рейес, докато е растял под грижите на Луцифер? Докато е преодолявал жестокостите, с които огорченият, паднал ангел е осеял пътя си? Едно след друго, Рейес печели звания и накрая става генерал на армията на баща си, командва легионите от демони, води ги към война и смърт, принуждавайки ги да жертват живота си.
Толкова време мина, толкова много препятствия преодоляхме! Мислех, че познавам съпруга си, но сега увереността ми е разбита.
Сигурна съм само в едно: трябва да науча божественото име на Рейес. Малко вероятно е това да е Райзер, което на човешки език се превежда като Поразяващия. Сигурно е просто интерпретация на истинското му име. Или е прякор. Ако знам божественото име на Рейес, тогава мога да направя същото, което е направил Сатаната преди време. Ако се наложи, мога да хвана Рейес в божествената чаша, която винаги носех със себе си.
Връщайки се в материалния свят, погалих медальона в джоба на панталона си и примижах към мъртвото момиче, което явно не мислеше да си тръгва.
– Защо не помолиш Ракета да ти почете? – Попитах, изобразявайки най-голямата си фалшива усмивка, от която се стичаше раздразнение и ацетон.
Ракета е наш общ приятел, който е умрял в психиатрична болница през петдесетте. Също така е гений, който знае имената на всички хора, които някога са живели и умрели на земята. По принцип, всички, без изключение. Слива прекарва деня и нощта с Ракета и Незабравка, по-малката му сестра. Въпреки, че силно се съмнявам, че преспиването с призрак включва сън. Да се отбия при Ракета беше едно от първите неща в списъка ми със задачи за днес, тъй като почти приключих със случая на клиентката си.
Слива скръсти ръце.
– Той не може.
– Защо?
В отговор очаквах да чуя нещо от рода на „Защото е мъртъв и не може да обръща страниците“, но чух нещо неочаквано:
– Защото не може да чете.
Най-накрая я погледнах с полузаинтересован поглед:
– Какво означава “не може да чете”? Той изписва целите стени с имената на мъртвите.
Това беше основната задача на Ракетата. Драскаше хиляди и хиляди имена по стените на изоставената лудница. Всеки ден. Ден и нощ. Гледката е наистина хипнотизираща. За около пет минути. След това се включва моя СДВ и рязко трябва да тръгна нанякъде и да се срещна с някого.
– Работата е ясна! – Слива завъртя очи. – Да пише имена е неговата работа. Но това не означава, че може да ги чете.
В тези думи имаше толкова логика, колкото и във всяко риалити шоу.
– И той не ги пише за себе си – добави Слива, дърпайки ме за ръкава на тениската с надпис „В мозъка ми има твърде много разклонения“ – а за нея.
На теория трябваше да съм супер заинтригувана. Само, че в шест сутринта интригата по някаква причина не изглеждаше толкова интригуваща. Особено след безсънна нощ.
Отпих още една глътка кафе. Погледнах с любов парата, издигаща се от чашата. Мислех си как в следващите двадесет и четири часа да изразходвам силите си – за добро или зло. За злото, сигурно ще е по-забавно.
След това, демонстрирайки търпението на светец на “Ксанакс”, уточних:
– За кого, слънце?
Огромните бебешки очи се взираха в мен.
– За кого – какво?
Обърнах се към нея.
– Какво?
– Кой какво?
– Какво каза?
– За кого – какво?
Едва се сдържах да не стрия зъбите си на прах.
– Ако не за Ракета, тогава за кого са написани?
Слива стисна устни и отново започна да усуква косата ми около малките си пръсти.
– Какво е написано и за кого?
Край, загубих я. И внезапно в мен загоря желанието да я продам на черния пазар. Вярно, нямше да спечеля нищо. На девет години горката се удавила, затова сега малко хора могат да я видят. Ще имам късмет, ако успея да я взема обратно и да компенсирам купувача за морални щети. А след това, ще трябва да маркирам душата на козела, която е готов да купи дете на черния пазар, с билет за ада. Не мога да подмина такова извращение, по дяволите!
Отпивайки още една глътка за смелост, обясних възможно най-просто:
– Имената, които Ракета изписва по стените на лудницата. Ако той самият не може да ги прочете, тогава за кого ги пише?
– А-а! Имената! – Без причина, развълнувана, Слива разплете пръстите си, откъсна половината от скалпа ми и започна да се върти из апартамента, разпервайки ръце встрани. Бих искала да знам за какво. – Те са за Пип.
Както се почесвах по главата, така и замръзнах.
– За Пип? – Кожата ми настръхна. – За моята Пип?
Слива спря, хвърли ми яростен поглед и полетя нататък. Не буквално, разбира се.
– Много ли Пип познаваш?
В продължение на минута я гледах с отворена уста. Даже от ъгъла на устата ми се стече малко слюнка, но все още не успявах да си намърдам в главата какво каза току-що Слива. Ох, ако имах повече гънки в шест сутринта! Правите ми линии няма да започнат да се нагъват поне още дванадесет и седем минути. А заради нощното наблюдение е още по-лошо.
Седях си там, опитвайки се да разбера думите на Слива, когато изведнъж сънливият син на Сатаната влезе в спалнята само със сиво долнище на пажама, увиснало ниско на тесните бедра. От изражението на лицето му, наболата брада изглеждаше още по-тъмна. Черната коса, стърчеше очарователно във всички посоки. Лешниковите очи блестяха под гъстите, дълги мигли. Кълна се, този човек просто олицетворява често срещаната фраза „ходещ секс“.
Но нямах право да забравям кой е той. Достатъчно е, че баща му е враг номер едно на цялото човечество. А да си зъл бог от друго измерение? Според мен твърде много зло за едно тяло, колкото и примамливо да е то.
Отдавна трябваше да разбера, че в него има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Даже събуждайки се Рейес излъчва сила. Движенията му са гладки и плавни, като на огромна котка. Плъзнах се до ръба на свръхестествения свят и видях тъмнината да се увива около раменете му като наметало. Тя се спусна по мощния му гръб и се събра в локва в краката му.
Жълти, оранжеви и сини пламъци полепнаха по кожата му като слой грях. В падините между силните мускули пламъците потъмняваха, премествайки се с всяко движение, сякаш бяха живи като самия Рейес.
Слива не видя нищо от това. Нейният крехък, малък ум, подобно на тялото й, не осъзнаваше, че току-що е хвърлила бомба отгоре ми. Защо изведнъж тези имена са предназначени за Пип? Това са някакви глупости!
– Какво правиш, слънце? – Попитах Слива, едва сдържайки се, да не се разсмея на Рейес, когато видя малкото животинче близо до саксията с каучуково дърво.
Слива със сигурност не можа да преобърне саксията.
Но вместо нормален отговор чух:
– Обичам захарен памук. Бих се оженила за него, ако можех. – След като поседя няколко секунди, Слива отново “полетя”. – Понякога усещам както мирише. Веднъж къщата се запали, а аз не усетих мириса. Не усещам нищо: нито парфюм, нито паста, нито портокали. А понякога усещам захарния памук. Розов, пухкав. Харесваш ли захарен памук?
Леко се разсеях – гледах как мъжът ми влиза в кухнята и се опитвах да устоя на нежната му усмивка, за да не успокои притесненията ми.
– С изключение на дайкири със захарен памук – промърморих аз, неспособна да откъсна очи от Рейес.
С него бяхме затънали в блато от кратки разговори и неловко мълчание. И нямах представа защо. Не знаех какво съм направила. Преди седмица той трудно държеше ръцете си при себе си, а сега… Това сигурно е някакво ново мъчение от операта “по-лошо не можеш да измислиш”.
Знае ли, че е бог? По-важното, знае ли, че аз знам, че е бог?
От такива новини е напълно възможно да излезеш извън релси. От друга страна, защо така изведнъж? Аз съм бог, защо и Рейес да не е бог? А може би е по-сложно, отколкото си мисля. Или може би настоящата липса на интерес към моята личност е продиктувана от нещо друго…
Може работата да е в това, че всичко се оказа точно както го предсказа Рейес. Забравих го. Научих неземното си име и забравих Рейес. Той каза, че ще стане така. Въпреки, че не, не беше така. Той каза, че ще го оставя и ще го забравя. Две попадения от две. Но амнезията е добро извинение да забравиш някого. И със сигурност не го направих нарочно.
Ситуацията се изостряше стократно от факта, че Рейес е невероятно привлекателен, чак до смърт. Долнището на пижамата му не криеше, че има най-удивителния задник, който съм виждала в живота си. Солидни, твърди каменни мускули с две вдлъбнатини над тях. Никоя хетеросексуална жена не може да му устои. По дяволите!
Изпънах врат, за да гледам как Рейес вади каната с еликсира на живота от кафеварката.
– Току-що е сварено – казах, имайки предвид кафето.
-Какво мислиш, че ме доведе тук?
Въпреки тъмнината, гласът на Рейес звучеше меко и весело. Приятно и успокояващо, сякаш се опитва да приспи бдителността ми.
– Понякога го ям за закуска – каза Слива, като спря между масичката за кафе и кремавия диван, и посочи към Рейес: – Ял ли си някога захарен памук за закуска?
Рейес излезе иззад плота, обърна се към нас и отпи от черната чаша, която държеше.
– Не – отговорих аз. – Той е като страшния, сив вълк. За закуска яде само малки момиченца.
– Не е вярно – каза Рейес, без да сваля чашата си. Гласът му беше дълбок и сладък, като карамел. – За закуска ям големи момичета.
Слива замръзна и замислено сбърчи нос. Слава Богу, че не може да разбере нашите игриви закачки.
– Хвана ли лошия човек? – попита Рейес, гледайки ме с твърд поглед.
Завъртях се на стола, който бях довлякла до прозореца, пъхнах краката си под себе си и се загледах в хоризонта.
– Този път няма никакви лоши момчета. Но пък има един мъж, който ден след ден се опитва да оцелее.
– Както и ние – каза Рейес.
Бързо се обърнах и го погледнах гневно. Той също ме изгледна и присви подозрително очи, което накара гъстите му мигли почти да се сплетат. Чудя се дали има някаква идея, как се отразява на жените? Рейес се опитва да оцелее ден след ден? Да, бе!
Слива отново кацна, вече на масичката за кафе, и залюля крака.
– Харесва ми как сте си подредили тук.
Рейес се усмихна и влезе в кухнята. Надявам се да ми приготви закуска за шампиони, каквото и да означава това. Възползвах се от шанса да огледам неизмеримото пространство, което някога беше моят микроскопичен апартамент. Не бях го виждала в продължение на девет месеца, осем от които прекарах в манастир (дълга история) и един, от които бях с пълна амнезия и сервитьорка в кафене в северната част на Ню Йорк.
По време на последните ни приключения, Рейес е успял като по чудо да обнови къщата. Напълно, цялата. Външната част на сградата не се е променила много. Някои места са ремонтирани, други са почистени. Но вътре всичко е променено драстично. Всеки апартамент е претърпял основен ремонт. Студентите и дългогодишните жители постепенно се нанасят в новоремонтираните си апартаменти, а бившите им домове претърпяват същата съдба. Но само третият, най-горен етаж е получил специално внимание.
Сега тук има само два апартамента, нашият и този, в който живее Куки, и всеки от тях е километри лукс.
Таванският етаж беше частично демонтиран и сега таваните в половината от апартамента се издигнаха повече от седем метра. Имаше метални греди на зиг-заг над главата. Отвън, върху плоската част на покрива, бяха разположени две съседни градини с малко езерце, фенери и истински цветя. Кълна се, че цялата къща изглежда вълшебна.
Когато Рейес ме върна у дома за първи път от месеци, имаше само една заключена стая и той категорично отказа да ми я покаже. Но затворените врати никога не са били пречка за мен. В деня след завръщането ми, той излезе преди мен, а аз, разбира се, нахлух в заключената стая. Запалих лампата и замръзнах. Стените бяха боядисани в ментово зелени ивици, със снимки на циркови животни. И имаше бебешко креватче. Беше стаята на Пип и пукнатината в сърцето ми ставаше все по-широка и по-дълга.
– Ще отида да видя дали Незабравка иска да си поиграем – каза Слива и изчезна, а аз нямах време да кажа нито „Сбогом“, нито „Най-накрая!“.
Погледнах към мястото, където току-що седеше и видях нов луксозен диван в кремав цвят. Рейес очевидно не го е купил от гаражната разпродажба, откъдето си купих моя диван. Казваше се Софи и често си мислех какво се е случило с нея. Дали копнее за живот до бунището? Няма значение, че съм платила мизерните двадесет долара за него. Софи е с мен от векове. От самата мисъл, че е дошъл края й, сърцето ми прокървя.
И изведнъж ми просветна. По темата за всичките тези изоставени неща.
– Хей! – Извиках на Рейес, чувствайки нарастващо безпокойство. – Къде си дянал госпожа Алън и Пипи?
Пипи, известен още като принц Филип, е възрастен пудел, който веднъж се би с демон заради мен и се опита да спаси живота ми. С г-жа Алън живееха малко по-надолу в коридора от мен, когато се преместих тук. Ако някой заслужава един от тези лъскави нови апартаменти, това бяха те.
Рейес наведе глава.
– Близките й я изпратиха в старчески дом.
Веднага скочих на крака от притеснение.
– Какво?! Защо?
Рейес стисна зъби.
– Откакто тръгнахме, много вода изтече под моста.
– Трябваше да ми кажеш.
– Случи се преди месец. Тогава дори не знаеше, че съществува.
Замръзнах, поглъщайки смисъла на това, което току-що чух. Прав е. Но от това не ми стана по-леко.
– Къде е тя?
– В старчески дом в “Норт Вали”.
Мислено си обещах, че ще посетя госпожа Алън независимо от всичко.
– Къде е Пипи?
– Каква Пипи?
– Нейният пудел. Който между другото ми спаси живота.
Рейес не можа да не се усмихне.
– Той е с нея. Институцията, в която се намира г-жа Алън, допуска гости с животни.
– Бог да ги благослови!
Паднах на стола и облегнах брадичката си на облегалката. Рейес е прав. Много неща се промениха. Включително състоянието на чашата ми. Станах и тръгнах към г-н Кафе.
– Ще направя още. Така, че, ако искаш още след душа, ще е готово.
Поглеждайки в чашата си, Рейес сви широкото си рамо. Другото притисна към отвора в стената, водещ до кухня, достойна за най-добрия готвач в света. Босите му крака бяха кръстосани. Вървях бавно, запомняйки всеки детайл от гледката.
– Не съм сигурен, че искам да си взема душ днес – каза Рейес.
– Защо?
На красивите му устни заигра усмивка, от която се изпаряваха страхове и която лесно можеше да се съревновава с неделния грях.
– Баба ти Лилиан… все още наднича.
Замръзнах в крачка, най-накрая осъзнала пълния смисъл на фразата „парализиран от срам“.
С лека смях, Рейес остави чашата си и отиде в банята.
– Бабо Лил! – Веднага изкрещях, призовавайки роднината си.
Баба Лилиан е починала през шейсетте години и то вече на възраст, но това не й пречеше да се наслаждава на всички радости на хипи поколението, съчетани с цветни рокли и мъниста от братска любов. Винаги ми се е струвало, че на тази възраст е по-добре да се въздържаш от доза киселина, но …
– Сладка тиквичке! – Поздрави Баба Лил, но гласът й беше кух, като уста без чене.
Баба Лил дори не ме погледна. Погледът й веднага започна да се лута в търсене на самия син на злото и моментално се залепи за него като лазерна бойна глава. Рейес й намигна, минавайки покрай нея. Кълна се, мислех, че ще се разстопи на място в пъстра локва.
– Бабо Лил! – Изсъсках аз укорително. – Мислех, че не харесваш мъжа ми до такава степен!
– О, тиквичке! Видях го гол. Какво може да не ти хареса?
Веждите на баба Лилиан трепнаха, а челюстта ми увисна по най-лудия начин. Бях зашеметена, защото за първи път в живота си нямах какво да кажа. Нито един саркастичен отговор не ми дойде наум, нито един остроумен коментар. Защото беше сто процента права и думите й не можеха да се оборят, дори с проливен дъжд в пресъхнала пустиня.
Погледнах отново съпруга си. Погалих с поглед гърба му, където от всяка стъпка, мускулите се мърдаха под кожата. Апартаментът беше станал много по-голям, така че отиването до банята отнемаше повече време. Повече стъпки, повече мърдане.
Нещо мърдаше на вълни и вътре в мен. Някакво смътно безпокойство. Толкова много промени! И просто не можех да свикна. А това ме довеждаше до третата, но в никакъв случай и последна причина за моето униние.
Мъжът ми не ме е докосвал от много дни. По-точно – от самото ни завръщане. Обикновено не можеше да се откъсне от мен, но сега вече седмица избягваше всякакви намеци за интимност. И това беше много дълга, самотна седмица, която стана още по-самотна, когато случайно попаднах на чек, написан на Тексаската служба за закрила на детето.
Рейес плащаше издръжка на дете. Което означава, че има още едно дете.
Затворих очи и за хиляден път през последните дни се опитах да разбера дали изобщо знам за кого съм се омъжила.