Глава 5
„Разбира се, че ще стана донор на органи. Нима никой не иска късче от тази красота?“
Надпис върху тениската
Дадох на Куки задачата да намери всичко, което може, за изчезналите автори на предсмъртните писма. Трябваше да има някаква връзка между тях. Дори и някъде в миналото. Междувременно ще си побъбря с техните близки и приятели. Но първо трябва да разбера дали жертвите ни са живи или не. Ако са отвлечени, тогава нещата биха могли да получат съвсем различен обрат. Вероятно ще трябва да намеся федералните, освен, ако те вече не са започнали собствено разследване.
Рейес все още работеше, така, че реших да го направя без него. Разбира се, той ще побеснее, защото явно не е доволен от идеята да ме оставя сама дълго време. И още повече, няма да му хареса, че му се изплъзнах тайно. Затова ми трябваше пътник. Някой друг. Вярно е, че ако адските хрътки ме забележат в тълпата, то тогава от пътника, който ме придружава в момента, меко казано няма да има полза в битката.
Джесика отново хленчеше. Този път за нейните приятели, седнали в бара и пълзящи пред Рейес, сякаш тя, Джесика, изобщо не е умряла. Оказва се, че тя му е хвърлила око веднага щом го е видяла, а сега на приятелките й явно им харесваше, че не стои на пътя им. Не си направих труда да й напомня, че първо, бях хвърлила око на Рейес много преди нея, и второ, тя беше мъртва като дъвчащите бонбони, които дъвчех, опитвайки се да се откажа от кофеина. Жалко за бонбоните, но какво да направя?
-Тя така каза! – Извика Джесика. – Напълно сериозно. Право в лицето на Рейес.
– Чакай малко! За какво говориш? – Почти натиснах спирачките, но се сетих, че вече съм ги натиснала, защото стояхме на светофар. – Кой какво е казал в лицето в Рейес?
– Боже мой! Слушаш ли ме изобщо?
– Не особено. И така, кой какво е казал?
– Тя каза, че заради интервюто е готова на всичко. На всичко!!
Обърнах се към Джесика.
– Значи искаш да кажеш, че си чула за какво си говореха Рейес и Джолин… Имам предвид Рейес и тази уличница.
– Да! Толкова се разстроих за Джоани и останалите момичета, че реших да си тръгна и вече се насочвах към изхода, а след това видях как тази … тази мръсница почти увисна на нашия мъж!
Просто отпих глътка вода, защото според Куки, водата е добра за кифличката. Кой би си помислил? Така-а. Когато Джесика свърши, поех дъх толкова рязко, че водата потече в грешното гърло. Разбира се, плюх и кашлях, докато не започнаха да ми примигват отзад. Примигнах в отговор , след това забих педала до килимчето на зайчетата на Бъгс Бъни и завих по главния път.
– Първо – започнах аз с глас точно като Доби от “Хари Потър” – наистина ли имаш приятелка на име Джоуни?
Без да ми обръща внимание, Джесика се наду и скръсти ръце на гърдите си.
– Второ, правилно ли те чух? “Нашият” човек?
Джесика вдигна едно рамо.
– Мисля, че ме харесва.
– Чудя се защо все още си без партньор.
– За това говоря. Имам толкова много неизразходвана любов! Ако бях жива, Рейес щеше да разбере това.
– Да, – изсумтях аз, кашляйки отново, – и да се втурне към теб.
– Ако не беше ти.
– Спомняш ли си изобщо как се отнасяше с мен в училище? След… Защо си тук? Защо просто… не си тръгнеш?
– Ти си най-лошият изпращач, който историята е познавала. От всички, разбираш ли? Най-лошият изпращач от всички изпращачи от началото на времето.
– Не разбирам хумора. Повтори.
– Чу ме.
– Изпращач? Мислиш ли, че изпращам?
Някак бързо бях понижена в длъжност.
– Да. Изпращаш към другата страна – Джесика посочи с пръст нагоре.
Задминах една червена корвета, за да стигна до целта си поне през този век. И защо никой не ми плаща допълнително за професионално шофиране? Аз съм просто майстор!
– Маце, да ме наречеш изпращач е все едно да наречеш Свети Петър билетопродавач.
– Няма значение. Къде отиваме? – Джесика смени темата.
– Е, ако искаш да знаеш, трябва да говоря с един човек. И той, между другото, може да се окаже демон.
Разбира се, можех да помоля годеника си да сподели информация, но сега той беше в списъка ми с хора, с които най-малко исках да се свържа в момента.
– Знаех си! – Джесика ме изгледа гневно. – Ти си се сдушила с дявола!
– Ами, по-скоро е да. Сгодена съм за него. По-точно за сина му. Вероятно сега можеш да кажеш, че съм се сдушила с него. Но не можеш да съдиш за човека по роднините на съпругата или съпруга му. Роднините са луди. И всички знаят това.
– Съгласна съм – сви рамене Джесика. – Близките на съпруга на сестра ми определено не са с ума си.
– Наистина? Уила се е омъжила? И за кого?
– Дори не си и помисляй!
– За какво говориш? – Попитах аз, като се обърнах рязко надясно.
– Дори не си помисляй, че можеш просто да смениш темата по този начин. Освен това никога не си харесвала Уила.
– Не е вярно. – Нямам представа защо на Джесика й хрумна, че не харесвам сестра й.
– Ти я плюеше.
А-а, да. Така беше. Е, нещо такова.
– Всъщност не ми пукаше за нея.
Наложи се отново да завия рязко надясно, а след това почти веднага наляво. И защо само като караш бързо, завоите стават по-остри?
– Ще се преобърнем заради теб – протестира Джесика.
– Моля те! Държа всичко под контрол. И не плюех сестра ти. Плюех на земята пред нея. Това беше израз.
– Израз на какво? Ненавист?
– По-скоро на презрение, но така да бъде, нека е израз и на двете.
– Но защо?
Сложих маската на невъзмутимост:
– Имаш изключително селективна памет.
Това, което определено не възнамерявах да направя, е да напомня на бившата си най-добра приятелка, че веднъж плюх в краката на сестра й, след като я дръпнах от Джесика. Уила я нападна като кръвожаден берсерк. И всичко това, защото Джесика й взе чорапите, без да пита.
Тогава научих един урок за цяла вечност: никога не вземай назаем чорапи от никого и за нищо на света.
Почти пристигнахме и започнах да се тревожа за Рейес. Ако все още не е разбрал къде съм, той изобщо не знае, че ме няма и си мисли, че седя в офиса и си ям обяда.
В пристъп на отчаяние се обадих на Ейнджъл, тринадесетгодишния гангстер, починал през деветдесетте, и същевременно най-добрият ми детектив. Но той се беше, така да се каже, самоотлъчил от няколко седмици. Изчезна веднага след като разбрах, че не е този, за когото се представя. Още от първата среща постоянно ми разказваше за семейството си. За майка си, която била фризьорка и държала малък фризьорски салон със сестра си. За племенници и племеннички, чичовци и лели, братовчеди и сестри. И всичко се оказа лъжа. Той се преструваше на най-добрия си приятел, който също умрял в тази съдбовна нощ, и се преструваше, че майката на този приятел и цялото семейство всъщност са негови роднини.
Но можеш ли да го виниш за това? От раждането си е бил сам и по някаква причина вярваше, че да бъде себе си – момчето, в което се влюбих е недостатъчно. За бога, той може и да беше най-големият трън в задника ми, но винаги е бил, е и ще бъде член на моето семейство.
Накратко, разбирах защо го е направил. А Ейнджъл със сигурност го знае, но все още се срамуваше, така, че не се е появявал оттогава. Не бих насилвала нещата, но имах отчаяна нужда от съвет. И малко ангелска информация не би ми навредила.
Ейнджъл се появи на задната седалка. Беше подпрял лакътя си на коляното, а самият той, надут като Джесика, гледаше през прозореца. Твърде много недоволни бомби имах днес. Беше изкушаващо да кажа нещо от рода на „Който много се надува, много се вълнува“, но не можах да измисля по-добър начин да го поставя на мястото му.
– Здравей, господине, – поздравих, надявайки се да разпръсна облаците, които се бяха събрали в колата.
– Коя е мадамата? – Без да поглежда нито към мен, нито към Джесика, попита в отговор Ейнджъл.
Джесика се обърна, кипяща от гняв заради проявеното към нея неуважение. Ейнджъл, както винаги, и днес носеше бандана, издърпана почти над очите му. По младите скули се виждаха пухкави мъхчета. Преди да умре, той е бил на ръба да се превърне в мъж. Въпреки, че не. Станал е мъж, когато катастрофирал с колата, за да спре най-добрия си приятел да стреля в къщата на едно от копелетата от бандата. Същата нощ Ейнджъл и приятелят му загинали.
Щом видя Ейнджъл, Джесика веднага се охлади.
– Това е неучтиво – каза тя и се загледа през предното стъкло.
– Е, съжалявам.
– Не съм те виждала от известно време – започнах аз, гледайки Ейнджъл в огледалото за обратно виждане. – Няма ли да се оплачеш, че те измъкнах от рождения ден на племенницата или в средата на кинсера?
– Знаеш, че не са моето семейство.
Спрях Развалината, въпреки че все още имаше няколко пресечки до правилното място, обърнах се и хвърлих на Ейнджъл най-нежния поглед от арсенала на ядосаните:
– Чу какво каза г-жа Гарза. Ти си й бил като син и тя те приема с отворени обятия.
Така беше. Г-жа Гарза, която се надяваше, че ще може да усети присъствието на сина си, почти не се разстрои, когато научи, че това е най-добрият му приятел. Тя обичаше Ейнджъл. Знам го. Но няма да е лесно да го накарам да приеме този факт. Защото Ейнджъл е упорито малко лайно.
С едва доловима усмивка той прехапа устна и започна да разглежда тапицерията на Развалината.
Извърнах се още повече и повдигнах брадичката му:
– Ейнджъл…
– Това не е името ми.
– Да, слънце. Това е второ ти име. И всички са те наричали така, преди да умреш. – Поглаждайки с пръст пухчето около устните му, тихо помолих: – Хайде, погледни ме.
Много неохотно кафявите очи погледнаха право в моите.
– Нищо не се е променило. Все още те обожавам. И все още си най-добрият ми детектив.
– Аз съм единственият ти детектив.
– И не влияе на това колко много ми пука за теб.
– Значи мога да те видя гола? – Попита Ейнджъл и погледът му падна далеч на юг от законната граница, тоест шията.
– Гледай тук, приятелю – посочих лицето си с два пръста. – И не, не можеш.
– Но веднага ще се почувствам по-добре!
– Винаги ли е толкова тревожен? – Попита Джесика и отново се обърна.
Очите им се срещнаха. Ейнджъл й кимна за поздрав и й намигна с най-нахалния поглед на света, а аз едва се сдържах да не се разсмея.
– Между другото, не те повиках ей-така – отбелязах аз, опитвайки се да си върна вниманието му.
– Разбрах. На кого да духна под опашката?
– Този път всичко, от което се нуждая, е информация. Мога ли да направя така, че Рейес да не усеща емоциите ми?
– Вече ти казах сто пъти, pendeja. Можеш да правиш всичко, което ти хрумне. – Ейнджъл погледна назад към Джесика. – Глупава ли е, кажи ми?
Само по чудо успях да потисна естественото си желание да завъртя очи.
– Каза ми, но все пак как? Как точно да го направя?
– Просто го кажи на глас. Помниш ли как свърза Реязиел и той не можеше да излезе от тялото си, и да се скита наоколо?
– Да, но тогава всичко се случи набързо. Бях отчаяна.
– Ами, отчайвай се. Хоп – и готово.
– Хоп – и готово – кимнах и затворих очи, за да се съсредоточа. – Добре, нека го направим. Хоп – и готово.
– Кажи думата на глас и това е.
Лесно му е да говори. И каква е тази дума? Няколко хиляди ми дойдоха на ум. И така, какво точно ми трябва? Скрий чувствата си. В момента не исках Рейес да знае, че съм тръгнала без него. Но това не е всичко. Последното нещо, което исках на света, беше всеки път, когато съм наблизо, той да усеща как се топя отвътре от самото му присъствие. Или да знае, че понякога всички части на сърцето ми кървят от отровна ревност. Преди не бих си обърнала езика да се нарека ревнива, но днес заради тази мацка от новините бях готова да полудея и да се превърна в психопат, който се влачи навсякъде след обекта на любовта си. Всичко това ме кара да изглеждам слаба. Просто не искам Рейес да си мисли, че съм слаба. Мога да бъда силна. Мога да се справя с всичко, което ми прави.
Разбира се, ако наистина мога да блокирам емоциите си, Рейес няма да може да усети кога съм в беда. Слава Богу, това не се случва толкова често. Ако имам нужда от помощта му, винаги мога да се обърна към него. И няма проблем.
Убеждавайки се, наведох глава, поех дълбоко въздух и казах първото нещо, което ми дойде наум:
– Occultate.
Казах го шепнешком, мислено влагайки вътрешна сила в думата.
Исках да скрия чувствата си. Да скрия страховете си и съмненията за бъдещото майчинство. Как мога да отгледам дете в нашия свят? Тук има достатъчно маниаци и без демони. Зад всеки ъгъл чака убиец или призрак, който ще ме приеме за своята луда майка и ще се опита да ме убие. Какъв свят мога да дам на кифличката? Как мога да я предпазя от опасност?
– А ти знаеш ли – отбеляза весело Ейнджъл, – че можеш да говориш на всеки език, който ти харесва? Ти си ангелът на смъртта, така, че всяка глупост, която кажеш, ще свърши работа.
– Зная – казах аз, примигвайки. – Но по някаква причина изглежда, е необходимо заповеди изговарят на латински. Или на арамейски. В най-лошия – на мандарин. В тези езици думите изглежда имат по-голяма тежест. Между другото, не усещам никаква промяна. Сработи ли или не?
– Нямам идея. Трябва да сработи, ако вярваш или знаеш, че ще сработи. Ти си центърът на собствената си сила. Така, че от теб зависи да решиш кое работи и кое не. Между другото, приключи ли?
– Мисля, че да. Но имам още нещо за теб. Явно скоро на този свят ще появят неканени гости.
– Да, чух. Дузината.
– Знаеш ли нещо за тях?
– Малко – сви рамене Ейнджъл. – Само че са адски хрътки и са били призовани от някого.
Веднага наострих уши.
– Днес ми казаха абсолютно същото. Че са били призовани. Тоест, те не са избягали сами и не са дошли тук доброволно. Знаеш ли кой ги е призовал?
– Не. Просто чух клюки. Понякога мъртвите са по-лоши от стариците по пейките.
Фактът, че Ейнджъл не знаеше почти нищо, нито ме разочарова, нито ме изненада. Но наистина исках да знам кой, за бога, на тази планета е толкова откачил, че да извика кучетата от самия ад.
– Както и да е, слънце, бъди много внимателен. Дори не мога да си представя на какво са способни тези същества и какво могат да направят тук.
– Тревожиш се за мен? – Ухили се той.
Отново хванах брадичката му, придърпах го към себе си и, целувайки го нежно по устните, се обърнах.
– Винаги се тревожа за теб.
Ейнджъл плахо наведе глава.
– Имаш ли нужда от нещо друго.
– И къде отиваш?
– Г-жа Гарза ще ходи на концерт. Племенницата й ще чете поезия.
– Тоест твоята племенница. Не забравяй, че всички те са твоето семейство. Г-жа Гарза иска да я наричаш мама. А това не е слаб индикатор за това как се отнася към теб.
Със свиване рамене за последно, Ейнджъл изчезна. Вече направи първата крачка към завръщането си. Ние сме неразделни повече от десет години. Да, разбрах, че ме е лъгал през цялото това време, но това със сигурност няма да ни попречи да си останем приятели. Ейнджъл никога не пропускаше шанс да ми напомни, че „технически“ е по-възрастен, но в моменти като днешния се чувствах като по-голямата сестра. Може би, защото все още изглеждаше като тринадесетгодишно момче.
Хванах отново волана, запалих Развалината и завих по страничната улица.
– Животът ти не е лесен – отбеляза замислено Джесика.
– Просто мечтаех да чуя това от теб – отвърнах със сарказъм, спирайки пред изоставената психиатрична болница. Такива често могат да се видят в клипове и филми на ужасите.
Поглеждайки към лудницата, Джесика потръпна.
– Това ли е бърлогата на демона?
– Не. Това е леговището на моя приятел. Ще вляза набързо и ще разбера дали някои хора са живи или не. Но следващата спирка е леговището на демона. Хубава малка къща точно до “Уайоминг авеню”. Хубава и съвсем обикновена. Но чух, че стените й са изрисувани с кръвта на девици. Или може би с латексна боя от железарския магазин. Не знам със сигурност.
– Ти си зла – намръщи се Джесика.
– Измисли нещо, което мащехата ми да не е крещяла в лицето ми всеки ден от две годишна.
Взех фенерче от задната седалка, излязох от Развалината и се озовах лице в лице с цифрова ключалка на оградата. Високата порта, както и цялата ограда, беше увенчана с бодлива тел. Изглеждаше хубаво, но по мое дълбоко убеждение напразно са я сложили. За местните жители бодливата тел не е възпиращ фактор, а истинско предизвикателство, но Рейес смята, че трябва да се вземат всички възможни мерки. Загрижеността му за лудницата стопли сърцето ми. Той знае колко са ми скъпи Ракетата и сестра му, и купи сградата заедно с околността, за да не загуби Ракетата дома си.
Самият Ракета е като огромно бебе. Умрял е през петдесетте години точно в тази психиатрична болница. Той е гений, невероятно създание, което знае всички имена на земята. И може да каже дали човек е жив или не. Използвах знанията му повече, отколкото вероятно би трябвало. Сестрата на Ракетата пък е умряла от пневмония, когато е била на пет години, и сега също живее в болницата. Но рядко я виждам. Тя е красива като кукла и ужасно срамежлива.
Накратко, застанах пред оградата и се опитах да измисля как да проникна в лудницата, която отскоро беше моя. Изкатерването по оградата с бодлива тел не е опция. И Рейес все още не ми е споделил кода за ключалката. Определено не възнамерявах да му се обаждам и да го питам – по-лошото е просто да призная веднага, че съм се чупила. Трябваше първо да се отбия при даева и да го убедя да дойде тук с мен. Щеше да ме защити, ако ми се случи нещо лошо. Вярно, ако Рейес разбере, определено ще побеснее. Малко вероятно е, разбира се, напълно да полудее, но дори на теория това не трябва да се пренебрегва.
Но щом стана на въпрос, аз не съм идиотка. И не исках да рискувам живота си. Ако се появи адска хрътка, мога да се обадя на Рейес. Дори в нематериална форма той може да ме защити. Освен това, хрътките също са нематериални. Но Рейес все пак ще намери моите действия за необмислени и импулсивни.
И може би ще е прав. Сложих ръка на корема си. Сега трябваше да се грижа не само за собствения си задник. Според пророчеството животът на кифличката е милион пъти по-важен от моя. Все пак имах работа и неплатени сметки. Наистина не мога да очаквам Рейес да бъде до мен до края на дните ми. Въпреки че, трябва да призная, идеята е много примамлива.
Пристъпвайки към портата, реших да опитам късмета си. Въведох рождения ден на Рейес на панела без резултат. Опитах с моя – същия успех. След това, за забавление, въведох друга дата и с отпусната челюст видях бутона на дисплея да става зелен, а секунда по-късно портата се отвори. Замръзнах, удивена, че Рейес помни деня, в който се срещнахме за първи път, така да се каже, в плът. Денят, в който Уокър го преби и деня, в който го спрях, почти вкарвайки го в голяма беда.
Но си струваше. В името на Рейес съм готова да премина всеки тест. Драмата, разиграла се пред очите ми, въпреки, че разби сърцето ми, промени живота ми завинаги.
Приближавайки до металната врата, въведох същия код и отново не бях разочарована. Излишно е да казвам, че мерките за сигурност, предприети от Рейес, биха могли да спрат всяко хулиганство. Вярно, тук идват предимно хора, които обичат да се мотаят и изпитват желание да унищожат това място, щом нивото на алкохола в кръвта им надмине нивото на тяхната интелигентност. Психиатричната болница е историческа сграда, омагьосваща и за мнозина наистина страховита. С една дума, невероятна.
Все пак смятам, че Рейес прекали с редицата предпазни мерки, като се има предвид, че сградата, изоставена през 50-те години, отдавна е запусната. Е, хубаво щеше да е да няма аларма, но цялата тази електроника е невероятна. Също така, бих разбрала за какво е цялата тази защита, ако Рейес складираше тук оръжия за масово унищожение.
Влизайки във фоайето, слязох по тъмния коридор, като от време на време стъпвах върху боклука, оставен тук от любителите на напиването без свидетели, и тихо извиках:
– Ракета!
Повечето от опърпаните повърхности, благодарение на надписите на Ракетата, изглеждаха красиви, като останките на древно абстрактно изкуство.
Последният път, когато видях Ракетата, той надраска името ми на стената. А пише имената само на онези хора, които вече са умрели или предстои да умрат. И така, когато видях собственото си име на стената, меко казано не бях доволна. Но това се случи преди новините за кифличката. Сега играта вървеше по други правила и определено нямаше да умра в близко бъдеще. Дъщеря ми трябва да се роди. Раждането й е предсказано от човек, много преди да бъде изобретен нарязания хляб. Ракетата трябва да е объркал нещо. Между другото, не за първи път. Тоест, технически той никога не е грешил. Предсказа смъртта на Рейес и Рейес умря за няколко секунди, но аз го върнах към живот с целувка. Поне така казва годеникът ми. Нямах избор: трябваше да вярвам, че бележките на Ракетата са точни, но рано или късно може да станат грешни. Тъй като съм свръхестествено същество, успях да науча нещо. Винаги има начин. И тъй като не смятам да умирам, ще лъжа, ще се извъртам и ще крада, за да не се случи нищо лошо с кифличката. А за да си осигуря достатъчно дълъг живот, имам нужда от информация.
За съжаление, измъкването й от Ракетата не е толкова лесно. Но той ще сподели няколко подробности с мен, дори, ако трябва да ги изстискам от него. На първо място, разбира се, трябва да науча за жертвите. Невъзможно е да задържа вниманието на Ракетата за дълго, така, че, ако трябва да избирам между мен и жертвите, ще избера второто. Може да са отвлечени, което означава, че все още са живи и страдат. В такава ситуация тяхната безопасност е на първо място. И след това, може би, ще успея да убедя гения да ми разкаже за моята смърт. Смъртта винаги е лоша, а моята определено ще е най-лошото нещо на света. Особено от моята камбанария. Въпреки, че е твърде рано да се каже със сигурност.
Стигнах до стълбите към мазето, където неотдавна Ракетата прекарваше много време, защото там имаше чисти стени. Включих фенерчето и започнах да се спусках, все по-бавно и по-бавно с всяка крачка.
– Не можа ли да избереш по-страшно място? – Попита Джесика, като се появи зад мен с ръце, притиснати към гърдите, сякаш се страхуваше да докосне нещо.
– Няма страшно – отвърнах аз, щастлива, че мога да я изплаша. Почти изкрещях „Едно – нула за мен!“, но навреме промених решението си.
– Някой е загазил – отекна глас във въздуха.
Познах гласа – Захарна Слива (не е истинското й име, разбира се) се удавила, когато била на девет. Наскоро тя се премести при Ракетата и Синя Незабравка, неговата сестра. На което аз лично много се зарадвах. Преди да се настани в лудницата, ЗС имаше глупавия навик да ме следва наоколо и да ми казва да стоя далеч от брат й Дейвид Тафт, който е полицай в участъка на чичо Боб. И често се опитваше да ми извади очите. Не е много приятно.
Тъй като с Тафт трудно се понасяхме, обвиненията на Слива бяха напълно безпочвени, но тя все пак ме виждаше като заплаха, докато брат й не започна да „се мотае с курви“. Нейни думи. След това реши, че просто трябва да се срещам с него. Слава богу, Слива беше твърде заета да се държи като Криси от “Фирмата на Трите” и не ми оказа много натиск за това.
С Джесика се обърнахме. Есесовецът, както винаги, беше облечена в очукана розова пижама на захарни сливи. Дългата й руса коса висеше по гърба й на заплетени кичури. Дори и след смъртта, в огромните й сини очи проблясваше сребро. Целият й безплътен, призрачен вид беше сивкав, но за мен Слива беше плътна като стените тук.
Тази особена сивота веднага издаваше призрака. Сивота и студ. Но най-важната отличителна черта на мъртвите е, че не улавям емоции от тях, както от живите хора. И все пак, освен тези знаци, има нещо почти незабележимо, почти неуловимо в мъртвите, на което всичките ми инстинкти дават недвусмислен отговор: тези хора вече не принадлежат към света на живите. Когато срещна призрак, тази особеност като по чудо се фиксираше в съзнанието ми и ми позволяваше веднага да разбера кого виждат очите ми. Още от раждането си знаех, че има два типа хора. Живи и мъртви.
Беше много по-трудно да свикна с факта, че, видиш ли, не всеки вижда мъртвите. Като дете това ми създаваше много проблеми. Особено с мащехата ми. Но това е дълга история. Или по-скоро десетина дълги истории. Затова някой друг път.
Слива нежно притисна към гърдите си одърпаната кукла Барби, чиято коса беше подстригана на кичури. Малко страховито, нали? Горката Барби! Приятелите й ще бъдат ужасени. Тафт веднъж каза, че сестра му постоянно подстригвала косите на куклите. Новината беше почти плашеща. Виждате ли, когато от време на време трябва да заспивам и с мисълта, че мъртво дете, на което и добрия доктор няма да попречи, ще ме подстриже насън, заспиването не е толкова лесно.
– Защо съм загазила? – Попитах Слива, като клекнах пред нея и изтрих мръсотията от бузата й.
Тя беше много красиво момиче. Сърцето ми кървеше, като си представях каква би могла да бъде, ако е имала шанс. Ужасно несправедливо е, когато се отнема такъв млад живот.
– Защото ти предстои да умреш.
Въпреки че, ако се замисля, може би е за добро, че тя вече не обикаля сред хората и различните остри предмети. Имах леко подозрение, че Слива може да стане сериен убиец. Или телепродавач. Което за мен е почти същото.
– Все още се надявам това да не се случи.
– Аз пък се надявам да стане. Може да живееш с нас.
– Тя е просто прекрасна! – Изгука Джесика, като седна до мен. – Как се казваш?
Слива се намръщи.
– Не мога да говоря с непознати. Не мога да им кажа, че се казвам Беки, че съм на девет години и…
– Виждала ли си Ракета? – Прекъснах я, иначе щяхме да стоим тук цял ден.
– Няколко пъти. Виждам го през цялото време.
– Знаеш ли къде е сега?
– Може би – сви рамене ЗС. – Но първо трябва да се отървеш от злия чичо.
Сбърчих вежди.
– Какъв зъл чичо?
– Този, който спи в студената стая и яде котешка храна с пръсти направо от буркана.
Боже мой, почти се задавих.
– Слънчице, искаш да кажеш, че някой живее тук?
Тя кимна, като все по-силно галеше плешивата глава на Барби.
Какво за Бога? Как може някой да влезе тук при всички мерки за сигурност? Бодлива тел е глупост, но кодовете на вратите все трябваше да помогнат.
– Той изряза дупка в оградата с онова огромно нещо и пропълзя тук през прозореца на мазето. И постоянно носи пакети.
Да, сега ми е ясно.
– Вероятно е бездомник.
– Нищо подобно. Той си има къща.
– Защо мислиш така?
– Защото той ходи там – отвърна Слива и посочи някъде.
Бих искала да знам къде е това някъде. Вътре в сградата се ориентирах зле, къде и какво има навън.
– Той ходи в тази грозна къща през цялото време и след това се връща тук – добави ЗС.
Значи този “чичо” прониква в нечия къща? Е, ще трябва да разбера.
– Добре. – Въздъхвайки, я взех в прегръдките си. Призраците за мен са не само плътни, но и тежки. Не мога да си представя колко тежък може да бъде човек, който минава през стени. – Ще ме заведеш ли при него?
Слива показа отново и с Джесика продължихме напред, докато стигнахме отваряща от двете страни врата, водеща към кухнята.
Облегнах се на стената и попитах Слива шепнешком:
– Той е там ли е?
С очи, кръгли като чинии, тя спря да дъвче пластмасовата глава на Барби и сви рамене. Да. Този човек адски я плашеше.
Обърнах се към Джесика.
– Иди и виж дали плажът е чист.
– Аз? – Изпищя тя. – Защо аз? Отиди ти и виж дали плажът е чист.
– Джесика – въздъхнах силно, – вече си призрак. Той дори няма да те види. Можете да прокараш главата си през стената и никой няма да забележи.
– Не ме интересува. – Джесика стисна зъби и рязко се извърна.
Невероятно!
– Майната ти – прошепнах аз. – Тогава остани нащрек. Но, ако някой се появи, да ме уведомиш веднага. Capisce?
Каква е ползата, по дяволите, от мъртвите бивши приятелки, ако отказват да шпионират, когато имам голяма нужда от това? Навеждайки се настрани, се опитах да погледна през кръглия прозорец на вратата, но слоевете мръсотия, натрупани с годините, и голямото кръгло лице със срамежлива усмивка ми попречиха.
– Ракета! – Въздъхнах и след това бързо прошепнах: – Има ли някой там?
Той продължи да се усмихва и аз вече си помислих, че не ме е разбрал, но тогава той се огледа, отново се обърна към мен и поклати глава. Закръглените му черти все още сияеха от усмивка. Между другото, Ракетата е плешив. Дори изглежда малко като Барбито на Слива.
Държайки Слива по-здраво към себе си, влязох в кухнята и прегръщайки Ракетата със свободната си ръка, поздравих:
– Здравей, Ракета.
– Госпожице Шарлот! Още си жива!
– Да, знам, благодаря. Виждал ли си човека, който идва тук?
Той кимна и посочи „студената стая“. Всъщност преди това е било хладилна стая. Очевидно Слива я нарича студена стая заради Ракетата, който е живял и умрял през петдесетте, защото сега в тази стая беше топло, както и във всички останали.
Поставяйки ЗС върху алуминиевия плот, бавно се приближих до тъмната стая с фенерче в ръка. Напълно игнорирайки молбата ми да остане отвън и стискайки пуловера ми, Джесика ме последва. Вратата на бившия хладилник беше открехната. Отворих я рязко и видях, че вътре няма никой, но наскоро определено е имало.
Навсякъде имаше торби от “Макдоналдс”. Във въздуха се усещаше застояла миризма на цигарен дим. Самоделен пепелник буквално преливаше от угарки. До стената имаше няколко одеяла и една мръсна възглавница. Наблизо – фенерче и няколко порно списания. Надявах се, че Незабравка и Слива не са видели корицата или самия мъж, докато е прелиствал страниците. Въпреки, че дявол знае какво може да се види в светлината на ултравиолетово фенерче.
– Имам няколко имена за теб – казах на Ракета, оглеждайки се наоколо.
Честно казано, мястото не изглеждаше като типична бърлога на клошар. Нямаше дрехи и въобще всичко останало, което бездомните обикновено носят със себе си. Например моята приятелка Мери носи много одеяла и консерви в пазарската си количка. А тук – нищо подобно.
Бързо погледнах обратно към Слива. Тя не помръдваше и отново дъвчеше главата на Барби, примижавайки неспокойно към ъглите. Защо така изведнъж се страхува от жив човек? Освен ако, разбира се, не става дума за това.
– Ти си различна, госпожице Шарлот.
Погледнах към Ракетата.
– В какъв смисъл?
– Има нещо вътре в теб – отвърна той, гледайки корема ми.
– Да, има – засмях се тихо.
Удивително е, че го разбра. Кифличката е най-голямата новина в живота ми. Да, забременях преди няколко седмици. Дори не съм си правила тест още. Но от самото начало усетих топлината на бъдещата си дъщеря. И въпреки това, никога няма да разбера как Ракетата успя да го усети. Тя дори не е пораснала до размера на пухкава пъпка на върба! Между другото, мога и така да я наричам: Пухкава Ивова Пъпка. ПИП. Или за удобство – Пип.
– Как се случи това? – Попита Ракетата, гледайки ме, сякаш ми е пораснала втора глава.
А, не, определено няма да говоря с него на тази тема. Живее си добре, образно казано, и без анатомичните подробности, така, че нека си живее без лекция за тичинки и плодници. Надявайки се да намеря поне някаква следа за човека, който е бил тук, започнах да ровя в купчината, натрупана в ъгъла, опипвайки всякаквите боклуци с два пръста, сякаш ще ме ухапят. Но намерих само стари касови бележки от “Макдоналдс”, салфетки и фасове.
– Готов ли си да чуеш имената?
Ракетата се наведе към мен, наблюдавайки всяко движение.
– На старт, Внимание, Марш!
– Добре. И така, Фабиана Мари Луна. Родена в Белем.
Той се изправи и затвори очи. Миглите му потрепваха, сякаш Ракетата преглеждаше вътрешните си файлове. Не мога да си представя какво е да държиш милиарди и милиарди имена в главата си. Понякога забравям дори името на собствената си сестра.
Ракетата отвори очи.
– Мъртва.
– По дяволите!
Пристъпих към парче хартия, заклещено между дървените подови дъски.
– Не можеш да нарушаваш правилата, г-це Шарлот.
– Съжалявам, Ракета. – Някак си успях да извадя хартията от цепнатината. Да ругаеш означава да нарушаваш правилото. А Ракетата имаше правила за всяка тема. – Ами Ана Мишел Галегос?
– Четиридесет и осем са мъртви. Дванадесет са живи.
– Ако е умряла, то е станало съвсем наскоро. Родена в Хюстън, но израснала тук, в Ню Мексико.
Този път получих по-бърз отговор:
– Мъртва. Мога да ти покажа.
Ракетата ме измъкна от хладилника, но аз го спрях, като го погалих по ръката. Искаше да ми покаже стената, където е написал това име.
– Вярвам ти, скъпи. Просто ми е тъжно. Надявах се да са живи. И още едно име: Теодор Джеймс Чандлър. От Албакърки.
Имах големи надежди за този човек. Жена му намерила бележката едва тази сутрин. Може би (само може би!), той все още е жив.
– Не е мъртъв – каза Ракетата и веднага щом надеждата ми разцъфтя, той започна да брои нещо на пълните си пръсти.
– Значи още е жив? Знаеш ли къде е той?
– Не къде, не как – отвърна Ракетата, продължавайки да брои бавно. – Само мъртъв или жив.
Бръкнах в джоба си за телефона, когато на Ракетата внезапно му свършиха пръстите.
– Мъртъв.
– Чакай малко! Тед Чандлър е мъртъв? Той беше жив преди две секунди!
– Не, не, не, вече е мъртъв.
Примигнах към Ракетата.
– Сигурно не е платил сметката си за ток – повдигайки вежди каза геният, сякаш това обясняваше всичко.
Новината за смъртта на Тед ме разтърси до основи. Аз тук, видите ли, се правя на детектив (тоест, разбира се, че съм детектив, но все пак), ровя се из боклука и порно списания със слепени страници, а в това време някъде умираше човек.
Написах на чичо Боб мрачно съобщение:
– И тримата са мъртви.
И получих отговора:
– Мамка му. С теб ли са?
– Не. Изглежда вече са продължили напред.
Чичо Боб не знае как точно се случват нещата, но знае достатъчно, за да вярва на всичко, което казвам. Дори и да звучи… странно. Някой ден ще му кажа коя съм всъщност, но засега той просто вярва на думата ми.
“Отивам да говоря с близките на жертвите” – написах аз.
“Кажи ми, ако намериш нещо.”
“Ок.”
Поемайки дълбоко дъх и опитвайки се да потисна болката, която завладя сърцето ми, се съсредоточих върху текущата задача – върху бездомния перверзник от хладилника. Всъщност, нямах представа дали страниците в списанията са слепнали или не, но определено нямаше да проверявам.
Да, май е време нося гумени ръкавици. Вярно, единственото нещо, което ми липсва в живота, е да пера ръкавици, шофьорска книжка и ключове за кола. Кой знае колко ключодържатели вече съм сменила!
– Днес той беше ли тук? – Попитах Ракетата, оглеждайки стаята за десети път в търсене на улики кой е този човек.
Когато не чух отговор, се обърнах.
Нямаше никой. Ни Джесика. Ни Слива. Ни Ракета.
Осветявайки тъмните ъгли с лъча на фенерчето, бавно се върнах в кухнята, но не видях нищо. Затова пък усетих нещо. Студена ръка се притисна грубо до устните ми.