Глава 6
„Животът ми е като сапунена опера, която е заснета в лудница.“
Надпис върху тениска
Докато гърбът ми беше притиснат към скелетоподобно тяло, нещо метално беше поставено на врата ми. Не точно нож, а нещо дълго и остро. Най-вероятно отвертка. А в правилните ръце, дори обикновената отвертка може да причини непоправима вреда. Мъжът я използваше като предпазна мярка, а другата му ръка се опитваше да ме обхване удобно точно под Заплаха и Уил Робинсън.
Честно казано, не исках да бъда твърде строга към себе си. Рано е. Няма нужда да вдигам шум, докато не разбера какво иска това копеле. Може би просто иска да си тръгна. Ако е така, тогава с удоволствие ще изпълня желанието му. По принцип няма проблеми с бездомните, докато не се опиташ да влезеш в територията, която те смятат за своя. Хладилникът определено е безполезен за мен. Ако го иска – нека си го вземе завинаги.
– С кого, по дяволите, дрънкаш, когато наоколо няма душа – каза мъжът с гаден, дрезгав глас.
Погледнах надолу, дали ще мога да видя нещо. От мръсната ръка се виждаше, че мъжът е бял. Възрастта е между тридесет и четиридесет. Беше много по-силен от очакваното, защото очите ми виждаха само покрити с кожа кости. За момент видях какво държеше в другата си ръка. Наистина беше отвертка, която беше стиснал с дълги костеливи пръсти толкова силно, че ставите бяха побелели.
Изпуснах фенерчето си, но без значение колко тъмно беше в стаята, щях да видя останалите. Нямам представа защо бяха изчезнали. Един простосмъртен не може да им навреди. Тогава защо се изпариха с подвити опашки? В този момент ми хрумна, че идеята за скриване на емоциите е проработила, в противен случай, щом нивото на адреналина ми скочи, Рейес вече щеше да е тук. Щеше да се появи точно пред мен, а после, като отрежеше гръбнака на селянина, щеше да ме измери с ядосан поглед и да ми се скара , че съм тръгнала сама.
Но нищо подобно не се случи. Стоях в една порутена лудница, притисната до бездомник. Върхът на ръждясалата отвертка беше опрян в гърлото ми. И защо все изпадам в подобни ситуации? Не търся психопатите нарочно. Явно те самите ме намират.
– Слушай – започнах аз и вдигнах ръце в знак на капитулация – ако искаш, вземи си хладилника с всичките му вътрешности. И без това никога не съм го харесвала истински.
За няколко секунди мъжът мълча и хрипливо диша в тила ми. А тогава изведнъж се наведе напред и направи нещо необичайно: захапа ме за ухото. Силно ме захапа. Сякаш обичаше да наранява хората.
Потрепнах, но в отговор ръката само ме стисна още по-силно.
– Мислиш ли, че съм заклещен в тази дупка, защото така ми се иска? – Попита той и аз едва не се задавих от вонята на фасове. – Само тук идваш без онзи твой красавец да е след теб.
Смразяващ страх премина през вените ми, и тъкмо щях да призова Рейес, но се спрях, защото мъжът продължи да говори:
– Ще се справя бързо с него. Обещавам ти, че дори няма да разбере какво му се е случило. А ти ще имаш шанс да се разсъблечеш. Ако, се получи, разбира се. Демонстрирайки намеренията си, мъжът премести пръста си право към Уил Робинсън. – Ще го извикаш тук, но ако по някакъв начин го предупредиш, ще го убия бавно, а теб – още по-бавно. – Той стисна косата ми и пое дълбоко дъх.
– Защо? – Попитах, трескаво оглеждайки стаята за някакви оръжия.
Все още мога да се обадя на Рейес. Ако той е в нематериална форма, е малко вероятно костеливото влечуго да може по някакъв начин да му навреди. Просто наистина исках да знам защо мъжът преследва годеника ми. Защо иска да го убие бързо. Защо изобщо иска да го убива. Каква е ползата, ако Рейес се втурне тук и осакати това копеле, преди да получа отговорите?
– Какво ти е направил?
Мъжът се засмя силно и тъжно:
– Нищо не ми е направил. Нека плаща за това, което е.
Какво, по дяволите? Този човек да не е обсебен? Или е изпратен да убие Рейес? И защо ще ми прави засада? Съдейки по всичко, пичът живее тук от поне седмица.
– Кой те изпрати? – Попитах и се отпуснах, надявайки се, че в отговор той ще разхлаби хватката си.
Вече забелязах отвратително изглеждащата дървена лъжица под алуминиевата маса. Бог знае какво, но ако успея да падна на пода и да се придвижа напред по инерция, може би ще успея да стигна до лъжицата, да я счупя и да я използвам за самозащита, преди копелето да има шанс да забие отвертката в гърба ми. Подозирах, че ако все пак успее, тогава няма да е много приятно.
И така, какво да правя? Да поема риска или все пак да се призова Рейес? Със сигурност ще къса и хвърля, и то заради мен. И се страхувах от това почти толкова, колкото от човека с отвертката.
– Хайде, обади му се. И без глупости, иначе ще получиш дупка във врата и няма да имаш време да изпискаш.
Е, това вече не е добре. Бръкнах в предния си джоб и ръката му се стегна още повече.
– Просто искам да си извадя телефона. Но изглежда не познаваш Рейес много добре, след като искаш да го прободеш с отвертка.
– Ще го сваля, и то с голи ръце – побърза да ме увери селянинът.
– Ок, разбира се. Както казах, не го познаваш добре.
Вече бях извадила телефона, но мъжът изведнъж попита замислено:
– За какво говориш?
– За това, че в първия ден в затвора Рейес е бил нападнат от трима от най-силните и корави членове на банда. Тридесет секунди по-късно те били мъртви на пода в трапезарията, а Рейес бил без драскотина. Малко задъхан – но като нов. А тези тримата, между другото, били въоръжени.
– Кучи син! – Измърмори мъж под носа си. – Знаех си, мамицата ти! Долар, шибано лайно!
– Нищо не разбрах – отвърнах аз, надявайки се да накарам наркозависимия да говори. Подвиг, който е твърде труден за мен дори в по-добрите ми дни. А днес явно не ми беше най-добрият ден.
Увивайки косата ми около юмрука си, мъжът ме дръпна назад. Сякаш се спука язовир и от него се изляха емоциите му. На каквото и да е (вероятно метамфетамини), наркотиците го правеха непредсказуем и дори по-опасен. За миг садистичното му удоволствие се превърна в ослепителна ярост. Явно някой го беше насадил, но не можех да разбера какво точно се случва. Може да е изпратен за Рейес от някой на име Долар? А дали е истинско име?
– Трябва да разбереш само едно. Затънала си до доматите.
Мъжът отново ме захапа за ухото. Но този път първо захапа хрущяла, а след това и мекото.
Опитах се да се отдръпна, но пръстите му се забиха здраво в косата ми.
– Да ти я забия в главата или…
Без да изпускам от поглед лъжицата, изчаках да ми каже вторият вариант. Само да се надявах, че той ще е по-привлекателен от първия. Ако аз не оцелея днес, и Пип няма да оцелее, а това изобщо не е вариант. Затова реших да дам на наркомана малко време, за да си напъне мозъка и да измисли предложение, на което не можех да откажа. Паузата се проточи. Сякаш изминаха цели няколко минути, когато изведнъж чух странен звук, сякаш нещо се разкъса, последвано от неясно бълбукане. Продължаваше да ме държи също толкова здраво, дори, когато нещо топло започна да се стича по тила ми под яката.
Ошашавена не на шега, отново се опитах да се измъкна, но успях само да обърна лице към селянина. Очите му бяха станали като чинии. Самият той изливаше шок и страх върху мен в неистови потоци. От гърлото му бликаше кръв. От голямото, сякаш от лапата на свиреп лъв, разкъсване, се виждаха хранопровода и сухожилията. Дръпнах се назад, но мъжът ме държеше за тениската. В такт с пулса му ме пръсна топла, лепкава кръв. Устата на мъжа беше отворена, сякаш искаше да изкрещи от ужас. А самият човек избледняваше пред очите ми, защото животът напускаше тялото му.
Препънах се назад, а пичът, все още вкопчен в мен, падна напред. И двамата се блъснахме в пода. За секунди косата и тениската ми се напоиха с кръв.
Първото, който ми дойде на ум, беше за Рейес. Но той никога преди не беше правил нещо подобно. Винаги действаше чисто и осакатяваше отвътре. Увреждането можеше да се установи само с помощта на ЯМР.
Главата на мъжа падна на рамото ми. Кръвта затече по-бавно. Един проблем обаче – бях притисната към мръсния и вече окървавен под от тежестта на възрастен мъж. Докато се опитвах да разбера какво се случва, чух друг звук. Дълбок, нисък, преливащ от ярост, той проникваше до кости. Вцепених от див страх.
Без да си давам възможност да се отпусна напълно, се взех в ръце и се опитах да махна мъртвата тежест, в която се превърна нападналият ме наркоман. Усетих как нещо дърпа лявата ми ръка и секунда по-късно в нея пламна сурова болка. По някакво чудо все пак успях да се измъкна изпод селянина, и веднага си плюх на петите, без да поглеждам назад. Защото ме беше страх. Сърцето ми изпомпваше чист адреналин, който ме носеше напред като ракетно гориво. Втурнах се нагоре по стълбите, изскочих във фоайето и, без да забелязвам отломките под краката си, се блъснах във вратата като ядрена бойна глава. Дневната светлина отвън ме заслепи, но аз продължих да бягам, стигайки до портата, обаче не можех да си спомня кода. Оглеждайки се диво наоколо, се опитах да забележа злобното създание, преди то да успее да ме захапе за гърлото. Съзнанието ми се давеше в паника, но все пак усещах, че лявата ми ръка ме боли брутално, а сърцето ми бие като лудо. Отдръпнах се към оградата, хванах се с пръсти за металната мрежа и в очакване на най-лошото се загледах немигащо във вратата на лудницата.
Не могат да излязат на слънце.
Не могат да излязат на слънце.
Не могат да излязат на слънце.
Дробовете ми горяха, но повтарях тази мантра отново и отново, без да имам представа дали е истина или не. Дори Рейес не знаеше на какво са способни адските хрътки. Имат ли слабости или предимства на земята. Адските хрътки не са демони, но са създадени в ада. По-точно, създадени от самия Луцифер. Демоните не могат да се разхождат на дневна светлина без известна защита. Затова те проникват в хората. Но адските хрътки са друга история. Може да им е толкова добре на слънце, колкото и на мен.
Тази мисъл ми даде сила. Обърнах се към портата, казах си да се успокоя и написах датата на таблото. Щом портите се отвориха, се втурнах към Развалината и запалвайки двигателя, извадих телефона. Имах нужда от някой, който да отговори на въпросите ми и може би да знае какво да правя.
На земята имах само двама познати, които можеха да имат отговори. Разбира се, Рейес, а също и Дилър, даева. Роб, който е избягал от ада преди векове и сега живее щастливо в Албакърки, играейки незаконни игри с карти, и хранейки се с душите на хората. Що се отнася до последния, с него имахме споразумение. Позволено му беше да взема души само от много лоши хора. И все пак, Дилър изглежда знаеше много повече за случващото се от всеки от нас. Честно казано, той беше този, който ни предупреди за Дузината. За това как хрътките избягали от затвора в ада и дошли в нашия свят. Дилър искаше да ми помогне и да ме защити от тях, но Рейес категорично му отказа. И започвах да си мисля, че прави сериозна грешка.
Накратко, можех да отида или при Рейес, или при Дилъра, но само един от тях имаше причина да ми се сърди. И така, оставаше Дилър.
Едва, когато номерът му се появи на екрана, ми просветна, че съм изскочила от психиатричната болница, покрита от глава до пети с чужда кръв и бягайки, сякаш съм извършила убийство. Надявам се никой да не ме е видял и да не се е обадил в полицията. Лично аз така бих направила.
Кръвта изсъхна, превръщайки се в дебел слой кошмарно лепило. Миглите ми се слепиха. Докато телефонът набираше номера на Дилър, аз рискувах да се погледна в огледалото за обратно виждане и веднага съжалих. Последната жертва на убиеца с брадва от филм на ужасите от клас B. Ако ми е писано да изглеждам като последната жертва на убиец с брадва, то поне филмът да е по-добър.
Дилър вдигна телефона.
– Сигурно се е случило нещо важно, след като звъниш на последната отрепка на обществото.
– Вкъщи ли си?
– Може би.
– Ще бъда там скоро. Отвори вратата.
– Каква си ми ти, изискваща, бременната! Има ли нещо, което мога да направя, докато си на път?
– Освен, ако не се материализираш в джипа ми, докато карам със сто и петдесет километра в час по улицата при ограничение от четиридесет. Ако не ти се удават тези фокуси, тогава стой и ме чакай.
За да не се блъсна, затворих телефона и се съсредоточих върху пътя.
Сигурно е била една от адските хрътки. Кой друг? Ако Рейес все пак се беше появил, дали щеше да убие съществото? Или неговата нематериална форма ще е в сериозна опасност? Едно нещо знаех със сигурност: Рейес щеше да се бие и наистина щеше да се опита да убие кучето. Той ме научи на тази тактика – Дузината трябва да се убиват един по един, като постепенно се омаломощава цялата глутница. Рейес не е от хората, които стоят и чакат да бъдат атакувани. Той обича да ловува. Не, не просто обича. Той го жадува. Веднъж, когато се биехме с цяла орда демони, усетих глада и ненаситния му апетит.
Все пак не можех да повярвам, че ослепителната магия, поради липса на по-добър термин, е проработила. Трудно ми беше да повярвам, че Рейес не се появи в труден момент.
Препусках по пътя, избягвайки всичко, което беше насреща. О, да, ако ме спрат за превишена скорост, когато цялата съм в кръв, няма начин да предизвикам подозрение. Но, очевидно, просто няма как да се движа по-бавно. Заобикаляйки един микробус за доставка, влетях на алеята пред Дилър и спрях със скърцане на гуми. Хубавата му къща се намираше в красив и проспериращ район. Дано никой от съседите не излезе на улицата!
Изскачайки от Развалината, тръгнах към широко отворената врата. Облегнат на нея и скръстил ръце на гърдите си, ме посрещна младо момче. На закачливо наведената му глава седеше цилиндър. Дилър изглеждаше на около деветнадесет години, но всъщност възрастта му се изчисляваше във векове. Висок и широкоплещест, с черна като смола коса, чиито краища лежаха на раменете, с невероятни бронзови очи, каквито никога през живота си не съм виждала, той винаги ми се хилеше. И тази усмивка, една от най-чаровните на света, за секунда можеше да се превърне в смъртоносна. До ден днешен не знаех името на даева, но пък Рейес го знаеше. Още при първата ни среща той го позна и каза, че преди много време в ада, Дилър е бил нещо като шампион. От думите на Рейес в главата ми се въртеше мисълта за гладиатор, роб, който се бори, за да забавлява господарите си.
Накратко, ако даева беше изненадан от външния ми вид, той не го издаде.
Прелетявайки покрай него, веднага отидох до банята, но тъй като нямах идея къде точно е тя, трябваше да отворя няколко врати.
– Следващата вдясно – подкани ме Дилър, следвайки ме по коридора.
Влизайки в банята, запалих лампата и се втренчих в огледалото.
– Не си го убила, нали? Ще ни трябва, ако искаме да те запазим жива.
Примигнах объркано и даева ми отправи една от характерните си усмивки. Явно ме дразнеше.
– Реязиел – обясни Дилър. – Той, разбира се, все още е подарък, но…
– Тук са – прекъснах го аз и грабнах една кърпа от закачалката, за да подсуша лицето си.
Даева бавно се изправи. С един мощен удар, тревогата, заливаща го целия се вряза в мен.
– Те убиха човек точно пред очите ми. Тоест, зад мен. Всъщност не видях нищо. – Погледнах кърпата. Имаше толкова много кръв…
Дилър пристъпи към мен и вдигна тениската ми.
– Твоята ли е? Ранена ли си?
– Не мисля.
Въпреки съпротивата, той все пак съблече тениската ми. Не ми бяха останали сили, сякаш гравитацията беше изсмукала всичко до последната капка. След като ме огледа внимателно, Дилър вдигна лявата ми ръка. В мен збухна пронизваща болка и яростта нахлу в даева.
– Къде, по дяволите, е Реязиел?
В отговор мълчаливо го изгледах със зъл поглед. Дилър се приближи и, понижавайки тон, повтори:
– Къде е годеникът ти?
– В бара – отвърнах раздразнено.
Той взе кърпата от мен и излезе от банята.
– Ще донеса чисти кърпи и ще ти намеря някакви дрехи. Вземи си душ. В кухнята има бинтове.
– Първо трябва да се обадя на чичо ми. Ако някой ме е видял, сигурно ще си помисли, че съм избягала от местопрестъплението. Трябва да попълня заявление… Чакай малко! Защо превръзки?
Взирах се в ръката си, докато Дилър, който не желаеше да сподели името си с мен, се върна с чисти кърпи. От раната течеше кръв, и изведнъж си спомних как почувствах болка, докато лежах на пода под мъртвеца.
– Ухапаха ме – промърморих тъпо.
До днес Дузината беше само теоретична, неясна заплаха. Едно е да избягаш от ада, а съвсем друго е да влезеш в нашия свят. Умът ми трудно асимилираше факта, че кучетата бяха успели и в двете. Че вече са тук с една единствена цел: да довършат започнатото.
Дилър внимателно прегледа раната, сложи й превръзка, за да спре кървенето, и ме обърна към душа.
– Не е случайно – казах аз, като разкопчах сутиена си и свалих презрамките. Покривайки с длани Заплаха и Уил, аз послушно се обърнах към даева, който започна да разкопчава панталоните ми, и добавих: – Призоваха ги.
Пръстите му спряха. Бронзовите очи ме гледаха мрачно, но погледът му изведнъж стана недоверчив.
– И от къде го разбра?
– Едно малко момиче ми каза тази сутрин.
– И ти й повярва?
– Да.
Той отстъпи назад и подпря се с ръка на стената, сякаш се нуждаеше от опора.
– Кой все пак може да направи това?
След няколко дълги секунди Дилър най-накрая отговори:
– Нямам идея. Няма толкова могъщ на този свят. – Очите му отново се спряха на мен: – Освен теб, разбира се.
Обвинява ли ме в нещо?
– Защо да викам Дузината от ада? Доскоро дори не знаех, че съществува.
– Никой друг не може да направи нещо подобно – сведе очи даева.
Отърсвайки се, той се върна към текущата си задача – изцапаното с кръв копче на дънките ми.
– Но това е твоят свят – започнах аз. – Твоята специалност. Трябва да знаеш кой е призовал кучетата. Ако някой ги контролира, тогава ако го спрем, можем да спрем и кучетата.
Давайки ми знак, че няма отговор, Дилър поклати глава и когато дрехите ми паднаха, цапайки пухкавия бежов килим, мина покрай мен и пусна водата под душа.
– Ще стане гореща след минута. Трябва да се затоплиш.
Чак сега ми просветна, че треперя от глава до пети.
– Най-вероятно е,защото не съм пила кафе от двадесет часа.
Имаше нещо странно. Застанах пред Дилър, както майка ме е родила, но не изпитвах нито срам, нито вина. Изглеждаше наполовина на моята възраст. Определено имаше нещо между нас. Чисто и фино, но го усетих в момента, в който видях даева. И не ставаше дума за привличане. Не, той безспорно е поразително красив, но аз почувствах някаква… увереност. Дълбоко в себе си му вярвах, въпреки произхода му, и знаех, че мога да му доверя собствения си живот. И може би дори повече. В мен нарасна увереността, че мога да му поверя най-ценното – нещо, което е много по-безценно от живота ми.
Ами, ако заради това дойдох при него, а не при Рейес? Или просто се страхувах, че Рейес ще ме убие?
Гадеше ми се от страх. А ако добавим цялата тази кръв и спомените за разкъсаното гърло на мъжа, не е изненадващо, че земята се тресеше под краката ми. Подкрепяйки ме с една ръка, Дилър отмести завесата и ме пренесе във ваната, а самият той беше целият мокър и изцапан с кръв.
– Определено няма да се изпере – измърморих аз, имайки предвид алените петна по снежнобялата му риза.
Виждайки бледото подобие на усмивката запазена марка, най-накрая затворих завесата и започнах да търкам всеки сантиметър от кожата си.
Сапунът имаше приятен, свеж аромат, който почти прикриваше медната миризма на кръв. Розова вода се събра около краката ми и се стичаше в канализацията. Не можех да отлагам повече. Трябва да се обадя на чичо Боб. Още повече, че точно сега стоях под душа и отмивах някои сериозни доказателства. Какво ще си помисли Чибо? Дори той не може да скрие факта, че пръстовите ми отпечатъци са из цялата кухня в лудницата. А също и в петната от кръв по пода, по стените и по вратата, през която изскочих на улицата.
Чичо Боб няма да може да ме покрие този път. Как да обясня факта, че като с магия е зейнала дупка в гърлото на човека? И че нямам нищо общо с това? Че зъл звяр, избягал от адския затвор, се опита да ме убие, но вместо това пострада някой друг?
Дори аз не бих повярвала в такава дивотия.
Раната ме болеше от водата. По дължината на бицепса ми се показаха чисти разрези. Дълбоки, но не толкова, за да изискват шевове. Но все още кървяха. Ще трябва да го превържа по-здраво и да се откажа от ягодите за малко, защото разреждат кръвта.
След като се поуспокоих и спрях да треперя неконтролируемо (сега треперех много по-малко, сякаш амплитудата на вибрациите зависеше от мен), спрях водата. Топлината, която се беше натрупала в банята, ме заля от главата до петите. Това ме успокои и ми даде сили. Или поне така си мислех. И тогава разбрах, че изобщо не ме топли парата, а нещо много по-горещо. И по-опасно.
Без да се замисля, отместих завесата и почти се спънах в ръба на ваната, докато се втурвах към Рейес. Той беше ядосан. Въздухът се пукаше от ярост, но Рейес ме прегърна силно, сякаш бях последното парче храна на земята.
Изобщо не ми хрумна, че ще го измокря. Носеше синя риза, с навити до лактите ръкави. Отдръпвайки се, за да видя дали не е изцапан с кръвта ми, забелязах мокрите петна по гърдите му.
– Кървя – казах и се опитах да се отдръпна.
Но Рейес не отпусна ръце, а ме придърпа още по-силно към себе си. Известно време стояхме мълчаливо, прегърнати и треперещи. Аз – от страх и облекчение. Той – от ярост и… пак ярост.
– Как разбра, че съм тук? – попитах директно в рамото му.
– Даева ми се обади.
– Ясно.
Не можах да кажа нищо друго. А исках да извикам с пълна сила „Предател!“. Трябваше веднага да предположа, че Дилър ще се обади на Рейес. Въпреки, че постъпката му, честно казано, е смела, като се има предвид, че даева ме видя гола. Не всеки след това ще рискува да се свърже със сина на Сатаната.
– Между другото, бързо пристигна.
– Каза ми, че си под душа. Така, че имах стимул.
– Леле… Виждаш ли, до него беше по-близо, – побързах да обясня, – и бях цялата в кръв. По нашата улица има натоварен трафик и се страхувах, че някой ще ме види.
Въпреки това, Рейес явно не хареса моето решение. Не отидох при него, а се обърнах за помощ към това, което той смяташе за нисша форма на живот. На същество, което при нужда не би могло да ме защити. Въпреки, че бих поспорила. А като цяло бях съгласна с мнението на Рейес за даева.
След няколко секунди Рейес се отдръпна на една ръка разстояние и се намръщи. Огледа ме внимателно и стана още по-мрачен.
И изведнъж, сякаш му просветна, яростта пламна с нова сила. Точно в този момент разбрах, че той е отгатнал всичко. Кълна се, че щях да оправя всичко, преди да се приберем вкъщи или в полицията, но забравих.
Рейес стисна зъби толкова силно, че челюстите му започнаха да играят.
– Ти ме блокира.
Наведох глава, признавайки както вината си, така и собствените си съмнения относно него.
Ръцете, които ме държаха,стиснаха по-здраво. Понякога не премерваше силата си, защото нямаше представа колко е силен. И сега получих поредното доказателство за това. Едната му ръка ме държеше точно под раните, които адската хрътка беше оставила, атакувайки ме като гладен тигър. Трепнах от болка, но Рейес не забеляза. И как да забележи! Точно сега в него бушуваше огън от ослепителна ярост.
– Първо тръгваш сама, като знаеш добре какво ни заплашва, а после ме блокираш, за да не те усетя, нито да те намеря. – Не казах нищо и Рейес се засмя безрадостно – Сега разбирам защо не почувствах болката ти, когато даева се обади. Досетих се, че прекомерната ми загриженост е виновна, но се оказва…
– Не исках да знаеш, че съм тръгнала. Ти беше зает.
– И какво, по дяволите, означава това?
По някаква причина, тонът му стана снизходителен и аз също бях залята от ярост. Нима е забравил за срещата си с известната красавица?
– Да кажем, – започнах аз, дръпвайки се от ръцете му, – ти беше първият, който се затвори от мен.
– Никога не съм се крил от теб. И със сигурност никога не съм правил това, което ти направи. От време на време не ти позволявам да усещаш някои от емоциите ми, но…
– Физически ме блокира – прекъснах го и се огледах за дрехите си, но не можах да ги видя.
Тъкмо щях да се обадя на Дилър, но той вече беше на вратата и секунда по-късно дънки, боксерки и тениска полетяха към мен точно през рамото на Рейес. Хващайки ги в движение, чаках да видя кога Рейес ще се обърне към даева. Но него вече го нямаше. Годеникът ми беше твърде зает да ме гледа втренчено.
– Какво, по дяволите, имаш предвид?
– Мадамата в бара. Нарочно се извъртя, за да не я виждам, докато хубаво си говорите.
– Имах причина за това.
Облякох си тениската.
– И какво е тя?
– Мислех, че е полудяла.
– Наистина ли? Това ли е твоето извинение? Мислиш ли, че ако ти дам повече време – пъхнах се в боксерите, които ми стояха подозрително добре – можеш да измислиш по-добро извинение? Това, което ми даде току що, куца с двата крака! – Пъхнах крак в крачола на дънките и почти паднах. Рейес се опита да ме подкрепи, но аз вдигнах ръка – Не ми е нужна помощта ти.
– Не исках тя да те вижда, Дъч. Няма други причини. Нещо не беше наред с нея.
– А според мен тя се чувстваше страхотно.
– Говоря за нейния ум.
За разлика от боксерките, панталоните бяха с два размера по-големи. Минавайки решително покрай моя човек, извиках на Дилър:
– Да ти се намира колан?
– Намира се, – каза той, излизайки от спалнята, а след това кимна и се ухили: – Е, не е лошо. И кървенето спря. Ще отида да взема превръзки.
– Няма нужда, всичко е наред. Ще изхвърлиш ли дрехите ми в някаква торба?
– Ще ги изгоря – каза спокойно Дилър и ми подаде широк черен колан.
– Да ги изгориш?! – Е, добре, пак започнах да се паникьосвам. – Трябва да се обадя на чичо ми. – закопчах колана на първата дупка. – Той трябва да знае какво стана. На територията на нашия имот, – измерих със злобен поглед онзи, който мълчаливо стоеше в коридора, а той ми отговори същото, – има труп. Не мога просто да го оставя да се търкаля там. Трябва да разкажа всичко, а вместо това пера и горя дрехи. Смяташ ли, че това ще породи някакви подозрения?
Звънецът на вратата иззвъня и Дилър мълчаливо мина покрай мен. Аз го последвах.
– Като каза, че ще изгориш дрехите, имаше предвид, че ще го направиш по-късно? Не в момента, нали?
– Съжалявам, скъпа, – отговори даева и отвори вратата.
Гарет Суопс стоеше на прага.
– Какво правиш тук? – Бях зашеметена.
– Аз съм резервния план – усмихна се лукаво Суопс.
Гарет Суопс е талантлив детектив, който търси избягали престъпници. Наскоро умря съвсем случайно. И аз нямам нищо общо с това. Е, може би само малко. Лекарите го върнаха към живот, но по време на престоя си от другата страна Гарет видял всякакви ужасии. Включително големия Бос от подземния свят, тоест бащата на Рейес.
– Резервен план? – Обърнах се към годеника си. – Защо се нуждаем от резервен план?
Междувременно Дилър сложи в ръцете ми чорапи и ботуши:
– Почистих ги, доколкото можех. Още са мокри, но нямам обувки с твоя размер.
Опитвайки се да обуя черния спортен чорап, заподскачах на един крак към кухнята след него.
– Къде ми е телефона? Трябва да се обадя на чичо.
– Не мога да ти помогна – отвърна даева и взе бутилка бира от хладилника. С намигване я изпразни на три яки глътки, хвърли я в коша за боклук и извади още една. – За кураж.
– Нужен си ми трезвен – каза Рейес рязко.
– Виждаш ли, обстоятелствата са такива, че твоите нужди не ме интересуват. Единственото нещо, което ме интересува, е ангелът на смъртта. А тя трябва да остане тук.
– Вече ти казах – започна Рейес, приближавайки се, докато се опитвах да скоча във втория чорап, – ще се погрижа за нея. Тя повече няма да може да се скрие от мен. Освен това, хрътките могат да се появят тук във всеки един момент, когато не сме с теб. И тогава какво?
– Тук е забранено за тях, демоне, или не усещаш нищо?
Рейес замръзна, наведе глава за секунда и изведнъж се ухили.
– Мислиш ли, че една кратка молитва и няколко капки светена вода ще ги спрат да влязат?
– Имаш ли по-добър план?
Рейес извади парче кожа зад гърба си и го разви в дланта си. Зевс беше там – единствената кама в света, която може да убие всеки демон с един удар.
– Е, какъв е смисълът от него? – Попитах Рейес. – Дори не можеш да го докоснеш.
– Мога, ако е обвит в кожа. – Той ми подаде кинжала. Кой би си помислил, че едно обикновено парче кожа може да бъде толкова полезно? – Но не е за мен, а за теб. – Рейес постави издълбаната дръжка в дланта ми. – Ако бъдеш нападната, използвай го без никакво колебание.
Започнах да се притеснявам все повече и повече.
– Какъв е проблема? Отиваме ли някъде?
Рейес ме огледа отгоре-надолу и усетих как в него расте нещо много подобно на гордост.
Погледнах надолу. Разтеглена тениска с андпис ”Blue Öyster Cult”американска рок група, широки дънки с колан и любимите ми кафяви ботуши.
– Трябва да се върнем – каза Рейес и аз се вкамених.
– Рейес, трябва да се обадим на чичо Боб. Сега там е местопрестъпление. Всичко трябва да се докладва на полицията.
Той кимна и след това проговори:
– Да кажем, че се обадиш на чичо си и той отиде там. Какво ще стане, ако същото се случи и с него?
Ужасена от собствената си глупост, се облегнах на стената.
– Как можах дори да не се сетя за това? Господи, каква глупачка съм!
– Нищо подобно – намеси се Гарет. – Изобщо не си глупачка. Просто не разбирам защо трябва да се връщаме там, ако тези същества са толкова опасни?
– За теб не може и дума да става – каза Рейес и се придвижи към изхода. – Ще отидем там с даева. А ти ще останеш, защитен от слънчевата светлина и ще пазиш невестата ми, дори това да ти струва живота.
– Това ли било – проточи Гарет. – Добре, съгласен съм.
– Но ние не знаем със сигурност дали това със слънчевата светлина ще проработи! – Изтичах след Рейес, за да не изостана. – Сам го каза, че никой не знае на какво са способни. Ами, ако всеки ден се забавляват на слънце? – Рейес продължи да върви мълчаливо, а аз добавих: – Те нападнаха от нищото, Рейес.
Той спря рязко и аз почти се блъснах в гърба му, но младоженецът успя да се обърне и да ме подкрепи с една ръка.
– Не разбираш – продължих да увещавам. – Въобще не ги видях. Просто чух ръмжене. Видях разкъсаното гърло на този човек. Усетих зъбите им. Но никога не съм ги виждала дори с крайчеца на окото си. Нямаме представа какво могат да направят.
– Има само един начин да разберем – каза Рейес, като ме задържа за секунда. – Просто дръж очите си отворени и не изпускай камата.
– Мислиш ли, че Зевс може да ги убие? – Попитах с треперещ глас.
– Не. – Рейес докосна брадичката ми с пръст. – Мисля, че ти можеш да ги убиеш.