Глава 7
„Забележка: от днес да не се използва само за секс.“
Надпис върху тениска
Върнахме се в болницата с две коли. Шофьорската седалка на Развалината беше покрита с кръв, така, че с Рейес потеглихме с черния му “Plymouth Coude”, докато Гарет караше Дилър в пикапа му, който също беше черен. Изглежда готино, разбира се, но черна кола в Ню Мексико не е най-разумното решение. Какво да кажа? Момчета!
Обмислях да извикам на помощ Ейнджъл или дори Артемида, но нямах представа дали хрътките могат да ги убият. Не исках да рискувам. Артемида ми беше назначена за пазител, но ако нещо се случеше с нея, щях да умра. И най-вероятно буквално.
Слива седеше на бордюра, когато пристигнахме и разсеяно дъвчеше главата на Барби. И преди Рейес да ме спре, изскочих от колата, стигнах до ЗС и седнах до нея:
– Слънчице, как си?
– Добре – измърмори тя в отговор, без да изважда пластмасовата глава от устата си. – Не много. Има страшно много кръв.
Надявайки се в момента никой от местните да не ни гледа, я взех на ръце. Със сигурност отвън това би изглеждало странно за обикновения човек. Явно бягството ми от психиатрията е минало незабелязано. Нямаше полицейски коли. Криминалисти не обикаляха местопрестъплението, търсейки улики като моите пръстови отпечатъци из цялата сграда. Благодаря на небето за малките подаръци!
– Къде са Ракетата и Незабравка?
В отговор Слива мълчаливо сви рамене. Седнах обратно на бордюра, за да я погледна в очите.
– Скъпа, видя ли ги? Видя ли големите кучета?
Тя се сви.
– Не. Само ги чух.
– Много, много съжалявам. – Прегърнах я отново. – Все още не отивай там, става ли?
– Добре.
– Благодаря.
Седях на тротоара и люлеех Слива в ръцете си. Изведнъж на китката ми щракна студен метален кръг. Погледнах Гарет. Другата половина от белезниците беше на неговата ръка.
– Какво, по дяволите? – Попитах аз, опитвайки се да се изправя. Истински акробатичен номер, като се има предвид, че само едната ми ръка беше свободна.
– Заповед на шефа – кимна Суопс към Рейес.
Загледах бъдещия си съпруг с отпусната челюст.
– Защо така?
Рейес не си направи труда да ми отговори и погледна Гарет.
– Ако дори се опита да влезе там, спри я на всяка цена. По всеки удобен за теб начин.
– Яко – ухили се Суопс.
С един последен мрачен поглед, Рейес отиде до цифровата ключалка на портата и попита, без да се обръща.
– Как го отгатна?
Веднага разбрах какво има предвид. Как отгатнах кодовата комбинация? След като той няма да отговаря на въпросите ми и аз няма да отговарям на неговите. Скръстих предизвикателно ръце на гърдите си, но веднага ги пуснах, защото така окованата ръка на Гарет се оказа опасно близо до Уил Робинсън.
Без да дочака отговор, Рейес въведе кода и остави портата отворена. Само в случай, че той и Дилър (заклевам се, че някой ден ще разбера името на детето!) трябва да се измъкнат бързо. Когато стигна до входната врата, Рейес въведе същия код и той, и даева влязоха в сградата, която за мен сега се равняваше на адския огън.
– Ще потърся Незабравка – каза внезапно Слива и изчезна, преди да успея да си отворя устата, и още веднъж да я помоля да не се меси в лудницата.
– Всичко това са глупости – казах на Гарет, който проверяваше съобщенията на телефона си.
Имайки предвид белезниците, меко казано, ми беше неудобно.
– Не-е – каза той накрая. – Имаме шанс пълноценно да използваме времето си.
Пълноценно? Не се подигравай с чехлите ми!
Гарет, разбира се, ми беше само приятел, но е висок и секси. Дотолкова, че е напълно възможно да го пожелаеш в леглото. Тоест, да организираш един вид приятелство с бонуси. Понякога с него флиртуваме, но никога не сме стигали толкова далеч. И слава Богу, в противен случай трябваше да пристъпваме от крак на крак по време на срещите ни, и докарвайки си главоболие да се питаме какво сме си мислили. И все пак Гарет е толкова привлекателен, че когато го срещнах, изпаднах в ступор за няколко секунди. Вярно, това беше по времето на разгулните ми дни. Докато не срещнах Рейес. Суопс има кожа с цвят мока и сребристо сиви очи. Виждала съм как при едно неговото появяване, жените едва не извиват вратовете си. Да не говоря за умопомрачителната преса.
– Добре.
Облегнах се на пикапа. В някои култури това може да се счита за обявяване на война, но Гарет изглежда нямаше нищо против. Напротив, той също се облегна на колата и попита, продължавайки да се взира в телефона:
– Какво се случи вътре?
Потърках закопчаната си китка.
– Да кажем, че вече са се нарисували.
Суопс пое дълбоко дъх.
– Надявах се пророчествата да грешат.
– Твоят кравешки доктор не е ли изпратил нови преводи?
– Доктор фон Холщайн няма нищо общо с кравите.
Разбира се, че знаех. Но името на пича е доктор фон Холщайн/порода млекодайни крави/! Така, че е изкушаващо да го наречем кравешки доктор.
– Утре ще лети до тук.
Изправих се от изненада.
– Сериозно?
– Да – кимна Гарет. – Очевидно е превел голям пасаж и смята, че трябва да видим текста със собствените си очи. Той казва, че не е това, което си мислим.
– Как така? Какво означава “не това, което си мислим”?
Суопс най-накрая остави мобилния си телефон.
– Не каза по телефона. Взе ли ми ДНК-то или какво?
– Суопс – облегнах се отново на пикапа – как, за бога, да взема ДНК от бившата ти любима и нейното бебе?
По някакъв начин с Гарет сключихме сделка, според която трябваше да взема ДНК проба от бившата му приятелка. Тя има дете и Суопс се смята за бащата. Но как, извинете, е възможно да се вземе нечия ДНК проба, без човека да се усети?
– Вече ти казах, че не е мой проблем.
– Знаеш ли какво? Щом искаш да знаеш кой е бащата на детето, това си е твой проблем.
– Но той прилича на мен, нали? – Започна Гарет. – Сама си го видяла. Възможно ли е да има съмнен…..
– Видях го, да. Момчето наистина прилича на теб. И новото гадже на бившата ти.
– Много ли?
Отново се изправих и изгледах Суопс отгоре до долу.
– Е, той не е толкова… релефен. И носът му очевидно никога не е бил чупен.
Изражението му стана напълно безизразно, след което отново забърника в телефона си. Всъщност този пич не беше толкова привлекателен като Гарет, но все пак имаше прилика. Честно казано, бях съгласна с моя строг приятел детектив: изглежда, че Марика наистина крие нещо. Например факта, че е планирала да забременее от Гарет.
Ни в клин, ни в ръкав избухнах:
– Сърце.
– Говориш за нещо, което нямаш?
– Имам сърце! – Ахнах от обида и разгорещено блъснах юмрук в гърдите си. – Името му е Бети Уайт. И тя винаги е с мен. Рамо до рамо. По-конкретно, камера до камера. В болест и в здраве, ден след ден. В противен случай щях да съм мъртва.
– Какво имаш в предвид?
– Сърце… в смисъл “Heart” – името на групата. Имат песен за млада дама, която хваща мъж и прави секс с него. И тогава той я вижда с дете, а детето има неговите очи. Младата дама обяснява на горкия, че има нужда само от неговата сперма. С други думи, разбира се. Както и да е, съпругът й е стерилен, затова тя тръгва на лов, така да се каже, и съблазнява първия срещнат човек. Може би Марика е същия боклук?
Суопс пъхна мобилния си телефон в джоба си.
– Може би.
– Ти самият каза, че тя се е появявала само нощем за секс, а след това си е тръгвала. Нямахте ли нормални отношения?
Гарет сви рамене в отговор.
– Може би просто е търсила баща за нероденото си бебе. – Започвайки сериозно да се тревожа, погледнах към психиатрията. Рейес и дилърът отдавна бяха изчезнали през вратата. – Обади се на Рейес.
Щом казах това, от лудницата се разнесе пронизителен писък. Паникьосах се и дръпнах белезниците.
– Какъв е проблема? – Попита Гарет неспокойно. Той не чу вика.
– Слива! – Въздъхнах и хукнах към портата.
Рейес беше оставил и вратата на лудницата отворена, така, че веднага щом влязох вътре, се втурнах надолу по стълбите към кухнята и едва успях да се спра пред Рейес, Дилър и Слива. Опитвайки се да разбере какво се случва, ЗС се огледа диво. На лицето й беше изписан шок.
– Мамка му…Дъч! – Рейес се втурна към мен с много, много нелюбезно изражение на лицето. – Защо, по дяволите, дотърча?
Удавена в шок и недоумение, стоях и мигах, оглеждайки стаята. Тук беше чисто. Дори стерилно. Без кръв, без труп. Нито една прашинка не лежеше не на мястото си.
– Какво, по дяволите? – Измърморих, като се завъртях.
– Тук няма нищо – каза Дилър и кимна към хладилника, – но вещите на този човек са все още там.
Рейес ме хвана за ръката, за да ме изведе навън, но аз не помръднах.
– Къде се е дянал? И къде е цялата кръв?
– Няма я, но миризмата стои. – Дилърът подуши въздуха. – Усещам миризма на кръв. На много кръв.
Рейес ме дръпна за ръката.
– Какво правиш тук?
– Чух Слива да крещи.
Естествено, Гарет ме намери. Той нахлу в кухнята и се озова лице в лице с ядосания демон. Освобождавайки ме незабавно, Рейес стисна врата на Суопс. Едно малко усилие и Гарет щеше да се задуши.
Вкопчих се в ръката на Рейес с цялата си сила, но яростта, която излъчваше, буквално ме изгаряше. Въпреки това, не смятах да се отказвам. Докоснах бузата му и заговорих с нисък, но решителен тон:
– Рейес, пусни го.
И точно в този момент ми просветна. Ситуацията беше някак нереалистична. Гарет беше шокиран. Но не защото беше уплашен или ядосан, когато пръстите на Рейес стиснаха гърлото му. Суопс изглеждаше… изумен. И гледаше само мен, сякаш не забелязваше, че го души синът на Сатаната.
– Evade – казах на Рейес.
“Отдръпни се”
Изненадан, той освободи Гарет и, изгарящ от гняв, се обърна към мен.
Но вниманието ми беше изцяло погълнато от недоумението на Суопс. Погледнах ръката си. Без белезници.
– Счупиха ли се? – Попитах Гарет, който кашляше и хриптеше, опитвайки се да си поеме въздух. Да, това често се случва с хората, когато съм наоколо.
– Не – отвърна дрезгаво Суопс и примигна за няколко секунди. – Ръката ти мина през тях.
Той вдигна ръката си, която все още беше с белезниците. Празната половина беше с размера на китката ми.
– Ръката дори не ме боли – казах, разтривайки кожата си. – Не знам как съм се изплъзнала.
Гарет погледна към Рейес, който все още се опитваше да потисне гнева си, и повтори:
– Тя мина направо. Ръката… ръката й сякаш се просмуква през белезниците.
– Не разбирам – измърморих под носа си.
– Не е нужно да разбираш. – Рейес ме прегърна през кръста и ме бутна към изхода. – Казах ти да не идваш тук.
Сякаш по сигнал в мен пламна гняв.
– Вече ти казах, че чух вика на Слива. – Спомняйки си това, седнах пред ЗС. – Слънчице, добре ли си?
– Къде се е дянало всичко? – Попита тя изненадано. – И къде е този чичо?
– Иска ми се да знаех. – Огледах се и погледнах Дилър. – Как може да се случи това?
Той поклати глава, сякаш не можеше да намери правилните думи.
– Отведи я – каза Рейес на Суопс.
Гарет ме дръпна за ръката, но трябваше да напомня нещо на Слива.
– Слънце, трябва да си тръгнеш и да не идваш за известно време. Става ли?
– Търсех Незабравка и Ракета.
– Добре, но можеш да ги търсиш и отвън. Излез навън и ги извикай, става ли?
Слива кимна, върна главата на Барби в устата си и изчезна. Все още клечах и изведнъж, като погледнах към хладилника, видях нещо между дъските на пода. Изглежда, че беше шофьорска книжка. Станах на крака, влязох в хладилника, извадих документа от цепнатината и тъкмо се канех да го разгледам добре, когато изведнъж Рейес отново ме хвана за ръката, и хладно каза на Гарет:
– Казах, отведи я, иначе ще ядеш през сламка в остатъка от дните ти.
Освободих се от хватката му, пъхнах личната карта в задния си джоб, сложих ръце на бедрата си и се обърнах към него. И защо толкова му харесва да плаши хората?
– Достатъчно – започнах аз и забих пръста си в гърдите му. Не само той знае да разпръсква заплахи наляво и надясно.
Вече отворила уста, за да продължа тирадата си, изведнъж забелязах нещо зад гърба на младоженеца. Нещо тъмно и гладко, като пантера, само че, пет пъти по-голямо. Не можах да видя цялото животно. Козината се появяваше и изчезваше, а под нея мощните мускули се търкаляха като дим, който можеше да се контролира. Тогава видях кехлибарени очи, но щом се фокусирах върху тях, те изчезнаха и вместо това се появи ухо, стърчащо нагоре и заострено в края. Или беше рог?
Всичко се случи толкова бързо, че едва имах време да вдишам. Въздухът беше разрязан от огромна лапа. В същото време, сякаш от нищото, втори звяр, обвит в черен дим, изскочи отстрани и за част от секундата чудовищната уста се разтвори и сграбчи рамото на Рейес.
Никой от нас още не беше реагирал, когато изведнъж се появи трето чудовище и захапа глезена ми. Ударих бетона като чувал, а кучето не губейки време ме повлече по пода. Но очите ми виждаха само Рейес, който падна на колене и се опита да отхвърли звяра.
Дилър се втурна напред и ме дръпна за двете ръце. Болката беше адска. Изглеждаше, че кракът ми ще се откъсне, но по някаква причина кучето откачи зъбите си и в размазана мозайка от гладки черни мускули, които ту се появяваха, ту изчезваха, нападнаха даева. Дилър се опита да отскочи назад, но не успя. На гърдите се появиха пет дълги ивици, които веднага напоиха ризата му с кръв. Посегнах към Зевс, скрит отзад в колана на дънките ми, но успях само да забележа как огромната уста със снежнобели зъби се отвори зад главата на Дилъра.
Пукането на костите отекна от стените. Създанието ухапа врата на Дилъра. Той падна на пода, а аз се стрелнах напред и наслуки забих камата във вече невидимата адска хрътка. Обаче Зевс си свърши работата. Звярът изви, за част от секундата се появи напълно и веднага изчезна. Цели пет секунди седях на пода, неспособна да помръдна. Създанието беше огромно, с размерите на слон и по-черно от беззвездно небе. Гладката му козина блестеше като разлято мастило.
– Отведи я! – Извика Рейес, връщайки ме в реалността.
Без да се колебае, Гарет се подчини. Обгърна ме с ръце, предпазвайки ме от заплахата, и ме повлече по пода, докато ритах и крещях с пълна сила.
– Не!!! – Изкрещях накрая и се опитах да хвана Рейес.
От раната на рамото му се лееше кръв. Не знаех, че може да тече толкова бързо. Зави ми се свят. Гадеше ми се от страх.
Рейес постави длани на пода и аз видях раната на гърба му. Звярът не просто е ударил Рейес с лапата си. Той буквално го е разкъсал, оставяйки каша от кръв и кожа.
Отново и отново пробождах въздуха с камата си, надявайки се да уцеля невидимата цел, а на изхода от кухнята се заопъвах още повече, но Гарет не се предаваше. Искаше да се махне оттук и явно нямаше намерение да ме пуска. Артемида се появи в стаята от нищото и изръмжа на празното пространство. Явно имаше невидимо за мен куче, което ротвайлерът виждаше отлично. Така-а, вече имах цел.
– Гарет, чакай! – Извиках, но той продължи да ме държи здраво.
А след това изведнъж ме пусна.
Ръцете му изчезнаха и аз полетях напред, неприлично разпервайки ръце и крака. Изпуснах Зевс и той се търкулна под масата. Погледнах назад, видях как Гарет притисна гърба си в стената и падна в безсъзнание на пода.
Заля ме смайваща вълна от страх. Осъзнавайки се по чудо, се принудих да се съсредоточа и ясно си казах:
– Спокойно.
Времето спря, но в краткия момент между движението и пълното спиране те се материализираха. Тази ужасна битка, тази кървава баня беше сътворена само от три адски кучета.
Отново изчезнаха, но този път успях да ги разгледам добре. Никога през живота си не съм виждала нещо подобно. Това бяха огромни животни, донякъде между пантера и доберман, но с размерите на малък слон на мощни стероиди. Звуците, които издаваха, бяха ниски, гърлени, сякаш ръмжаха едновременно лъвове и горили. И от това жестоко ръмжене кожата ми се покриваше със скреж. Въпреки, че кучетата останаха невидими, все пак забелязах плавните движения на мускулите им. Отначало зверовете се движеха бавно, сякаш идваха на себе си и се приспособяваха към промените във времето. Но след няколко секунди напълно се върнаха към силата и сръчността си. Гледах с ужас, как по края на невидимото тяло, сребрее прахта, намеквайки, къде са кучетата. И изведнъж и трите се обърнаха към мен.
Зашеметена, се опитвах да разбера коя страна ще дойде удара. Сърцето ми замръзна от страх. Един удар с огромните лапи, една захапка от лъскавите зъби – и с мен е свършено. Преди да ми е спрял пулса, ме вбеси мисълта, че Сатаната ще спечели. Ще вземете това, което иска. А аз ще умра, без да имам възможност да го срещна лице в лице. Защото тъкмо това смятах да направя, след като Пип се роди и е в безопасност. Но изглежда Сатаната ще убие всички ни един по един и ще има шанса да оцелее за дълго време. Пророчествата твърдят, че не аз ще съкруша Сатаната, а безценния живот, който расте в мен.
Сребристо-черната мъгла се размърда – едно от кучетата се движеше към мен. Без да се замислям, пропълзях под бюрото и едвам побирайки се, залазих с ръце и крака по мръсния под, надявайки се да намеря поне някакво прикритие. Защото не можех да позволя на Сатаната да победи. За съжаление беше невъзможно да стигна Зевс, затова грабнах дървената лъжица, която бях забелязала по-рано.
Кучето мина покрай масата и изръмжа така, че костите ми завибрираха. От време на време се показваше една, после друга лапа. Единия нокът – колкото дланта ми, а на всяка лапа имаше по пет такива. Сигурно само опашката му тежеше два пъти колкото мен. Тогава звярът скочи на масата, сякаш за да изпита издръжливостта й. Ноктите му задраскаха по металния плот и от тези звуци дивия ми ужас се увеличи
В края на съзнанието ми се появи мисъл, че Артемида все още лае. На нея също никога не й е влияела моята манипулация на времето, но знаех със сигурност, че не може да го задържа още дълго. Максимум още няколко секунди, а след това все пак на Рейес ще му изтече кръвта.
Погледнах настрани. Той лежеше в огромна локва от собствената си кръв, докато аз треперех под масата като уплашена ученичка. По гърба ми запълзя леден страх. Зрението ми се замъгли. Затворих очи и сълзи започнаха да се стичат по бузите ми. Не можех да обърна главата си, защото масата, под която лежах, беше много ниска. Не видях ни Дилър, ни Гарет, но пък усетих Зевс. Търкаляше се някъде близо до десния ми крак. Само да можех да го побутна някак! Но ако помръдна и със сантиметър, кучетата веднага ще ме забележат.
Нямах избор. Трябваше да избутам камата изпод масата и да се опитам да я грабна, преди кошмарните нокти да се забият в гърба ми. Времето ми се изплъзваше. Обикновено, когато спреше, след това се връщаше със силата на товарен влак, блъснал се в сградата на гарата, избивайки въздуха ми и напълно ме дезориентираше.
На мен това и ми беше нужно.
Поех дълбоко въздух, бутнах крака си към Зевс, бавно издишах, преброих от едно до пет, фокусирах се върху целта и пуснах времето. То ме удари с ударната си вълна, но аз все пак успях да извадя камата изпод масата и пропълзях над нея, забивайки глава в кучешка лапа. То се приспособяваше към поредните промени, което ми даде ценни секунди. Имах проблем обаче – трябваше да се преборя и с гравитацията, сякаш времето имаше собствено силово поле. Макар и бавно, с всичка сила се избутах през тази бариера.
Измъквайки изпод масата,се хвърлих към Зевс и, хващайки дръжката с една ръка, с цялата си сила забих кинжала в лапата на звяра. Кучетата се адаптираха към времето дори по-бързо, отколкото преди. Чу се оглушителен рев, но най-силно виеше този, който бях ранила. Опитвайки се да стигна до Рейес, замахвах с камата надясно и наляво, и все едно всичко си дойде на мястото. В лудите звуци на връщащото се на мястото си време се раздаде още един вопъл.
Беше ми ясно,че моите нищожни удари почти не причиняват вреда на зверовете. И даже не ги убиват. Но, очевидно, раните боляха. Молех се това да е достатъчно. Явно и кучетата мислеха така, защото отстъпиха. Отпред, бясно ръмжейки излезе трети звяр и аз замахнах със Зевс срещу него. Според мен острието попадна в рамото на съществото, и не искаше да излиза. Хванах дръжката с двете си ръце и дръпнах, крещейки на кучетата да изчезват или да умрат.
И изведнъж изчезнаха.
Въртях главата си насам натам, но дори и сребристата мъгла не се забелязваше. Къде се дянаха? И за колко време? Кухнята се намираше в мазето, така, че прозорците бяха точно под тавана. Бяха покрити с някаква кафява хартия. Картон или нещо друго.
Все още не знаем дали им се отразява дневната светлина, но пари за проба не вземат. Качих се на плота в далечния ъгъл и започнах да късам хартията. На някои места тя беше залепнала за прозорците, затова, замисляйки се за малко, започнах да избивам стъклото от рамката с дръжката на Зевс, докато в стаята най-накрая проникна слънчевата светлина.
Чувайки стон, се огледах. Гарет се опитваше да стане. Скочих на пода и хукнах да му помогна.
– Всичко е наред – каза Суопс, оглеждайки се внимателно отвсякъде .
– Трябва да ги изведем – казах му, като посочих Дилър и Рейес.
Въпреки всичко Дилър вече стоеше на крака, навел глава и стиснал юмруци. Под тъмните вежди сияеха бронзовите му очи.
Рейес каза, че този “мъж” е шампион. Лесно е да се досетиш, че в ада битките не са на живот, а на смърт. Даева, демонът-роб, е бил най-бързият и най-силният боец в жестоките адски игри, не само сред робите, но и сред останалите демони. Той е бил шампион и е получавал награди, които другите роби не получавали. В крайна сметка заради това даева е избягал от ада много векове по-рано от Рейес.
Веднага ми стана ясно, че Дилър е в стихията си. С раздран на ивици гръб, от който се стичаше кръв, той стоеше в средата на кухнята мълчалив и напълно неподвижен. Даева наблюдаваше. Изучаваше. Това беше неговия дар. Неподвижност и абсолютно спокойствие. Способността да чака подходящия момент. Да даде шанс на противника пръв да нанесе удара, за да определи силните и слабите му страни. Защото, когато шампиона нападне, противникът не живее дълго.
В пълния смисъл на думата, Дилърът потискаше гнева си, за да прецени правилно ситуацията.
– Мамка му! – Въздъхна Гарет и се втурна към Рейес.
Аз – след него. Изпускайки Зевс, паднах на колене, гледайки как Рейес се опитва да стане от пода, държейки се за масата. Суопс му помогна да се надигне и след секунда аз бях от другата му страна.
– Трябва да тръгваме – каза Дилър, продължавайки да се оглежда на всички страни.
– Сега!!!
Нямах нужда от повторна покана. С Гарет поведохме Рейес към вратата. Подхлъзнах се в локвата кръв от годеника ми, но навреме успях да възвърна равновесието си, преди катастрофата да стане по-ужасна.
– Камата – напомни Дилър.
Знаех, че ако не е покрит даева не може да пипне Зевс. Никой от демоните не може. Но не смятах да пускам Рейес и само кимнах настрани, към лежащия на пода кинжал:
– Тя е там.
Нямахме намерение да чакаме Дилър и веднага щом стигнахме до вратата, поведохме капещия Рейес по стълбите. По-точно Гарет го влачеше и аз чувствах, че по-скоро преча, отколкото да помагам.
Без съмнение Рейес понесе най-мощния удар върху себе си. Раздран беше не само гърба му. Буквално едва не му откъснаха рамото. Очевидно, чудовищните челюсти имаха такава сила. Потреперих от самата мисъл, но най-накрая излязохме на улицата под лъчите на греещото слънце.
За първи път, през цялото това време, чувствайки се в безопасност, вдигнах глава към светлината. Ако успеем да стигнем до колата и никой не ни забележи, ще е третото чудо за деня. Две вече използвах. Първото – когато тичах цялата в кръв към Развалината и никой не ме видя. Второто, когато след ужасната битка с хрътките нямах и драскотина. Но пък Рейес удари джакпота
Вече зад портите се запътих към колата, но Гарет завлече Рейес на другата страна. Зад нас, безпомощно се влачеше Артемида. О, как я разбирах!
– В моя камион – каза Суопс. – Има нужда от лечение.
– Този път ще го закараме в болницата. Изгуби много кръв.
– Не. – Дилърът ни отблъсна, промъкна се покрай нас и свали задната част на пикапа.
Забелязах, че се намръщи, когато хвана дръжката.
– Слушай, ти, дилър, даева или какъвто там си, – започнах аз, когато двамата с Рейес заобиколихме колата.
Гарет скочи в каросерията, протегна ръце под гърба на съпруга ми и го придърпа вътре. Главата на Рейес увисна и Суопс много внимателно го отпусна към металния под.
Този път се намръщих. Рамото на Рейес приличаше на каша от плът и кости, и аз сериозно се притесних, че ръката му просто ще се счупи по пътя. Пред очите ми притъмня. Едва не припаднах, но Дилър ме задържа, прегръщайки ме през кръста.
Отблъснах го:
– Трябва да го закараме в болницата. Само му погледни рамото!
След спокоен поглед към изпадналия в безсъзнание Рейес, даева се обърна към мен:
– Случайно да ти се намира тиксо?
Назад към част 6 Напред към част 8