Дузината. Дванадесет от най-смъртоносните същества, създавани някога в адския огън, са избягали в нашия свят и искат само едно – да унищожат Чарли Дейвидсън и да предложат безжизненото й, осакатено тяло за вечеря на Сатаната. Мислите на Чарли, обаче са заети не само от тълпата подли адски хрътки. Първо, баща й е изчезнал, а Чарли тръгва по стъпките му, като постепенно разбира, че той провежда собствено разследване. Но колкото повече научава, толкова повече се съмнява във всичко, което е знаела за баща си. Добавете към това и бивш най-добър приятел, който преследва Чарли ден и нощ, поредица от самоубийства, с които дори правоприлагащите органи не могат да се справят, до смъртта на секси годеника й, който е успял да стане местна знаменитост, и Чарли отново има много неща за правене.
Точно над ада, на един скок през вечността, се намира малко, но красиво място, наречено Земя, което Чарли Дейвидсън, единственият по рода си ангел на смъртта, е решена да защити на всяка цена.
Което означава, че всички сме обречени.
Глава 1
„Често се съмнявам в собствения си разум. От време на време се опитва да ми възразява.“
Надпис върху тениска
На задната седалка в черния джип на агент Карсън скимтеше и хленчеше една жена. Ако вече не беше мъртва, щях да я удуша. И то с радост. И с целия си ентусиазъм. Но, уви, моята бивша най-добра приятелка Джесика беше наистина мъртва и непрекъснато се оплакваше, че е умряла заради мен. Откровени лъжи! Аз бях само отчасти виновна. Все пак не аз я хвърлих от седеметажен силоз. Въпреки, че вече започвах да съжалявам, че нямам пръст в това. Поне щеше да има причина да слушам безкрайно отвратителното й хленчене. Животът е твърде кратък за подобни глупости.
Завъртях очи така, че почти излязоха от орбитите си, и след това погледнах шофьора, собственика на споменатия джип, агент Карсън. Всъщност, тя е специален агент на ФБР, но тук, според мен, има твърде много срички. Опитах се да я убедя да смени името си на СAK или поне на ФБРСАК, за да мога за по-кратко да я наричам ФиБи, но не се съгласи. Напразно. Няма представа, колко време би си спестила, ако се обръщаха към нея по-кратко.
За щастие на СAК, тя не чуваше Джесика. Но пък едно друго свръхестествено същество, седнало в средата на издължения джип, я чуваше перфектно. Някой си Рейес Александър Фароу – умопомрачително въплъщение на сто процента мъжественост. Вината, обаче си е негова. Виждате ли, той настоя да играе ролята на мой бодигард ден и нощ, откакто научихме за адските хрътки. Кучетата се бяха измъкнали през излетите адски порти и точно сега се насочваха към земята, за да ме разглобят за части.
За да се разсея (оказва се, че имам вродена способност да си представям всякакви ужаси във всякакви краски, включително и процеса на собственото си разчленяване), се заех с един от старите случаи, които САК ме помоли да разгледам. В случай, че нещо привлече вниманието ми. Честно казано, всички тези случаи грабваха вниманието ми, но бях буквално привлечена от този конкретен случай, сякаш ме молеше да го разрешена. В една нощ бяха убити петима души – двама възрастни и трима тийнейджъри, които се готвели да открият лагер за деца със специални нужди. На следващата сутрин те били открити от един от пазачите на лагера. Имало море от кръв. Всеки от тях получил многобройни удари. А още едно момиче, единствената дъщеря на двамата убити възрастни, така и не било намерено.
Заподозреният се оказал бездомник, който крадял храна от лагерите в района, докато лагеруващите спели или ги нямало. Но разследващия екип не намерил нищо, което да свързва скитника с местопрестъплението. Нито един пръстов отпечатък. Нито една малка капка кръв. Нито един косъм от заподозрения.
Досега случаят стоял висящ, докато умните момчета от ФБР наистина не поумняха и пратиха Чарли Дейвидсън по следите на убиеца, за да изправят тази гадина пред правосъдието. Защото това прави Чарли, изправяйки убийците пред съда. Също така намира изгубени кучета, разобличава неверни съпрузи и намира тези, които умишлено се укриват. И рядко говори за себе си в трето лице.
В допълнение към всичко това, имам и няколко специални таланта. Най-вече, защото съм родена като ангел на смъртта. Първо, виждам призраци и това ми помага много при разкриването на престъпления. Удивително е, колко лесно се приключват случаите, когато можеш да попиташ жертвата, кой й е помогнал да се раздели със земния си живот. Вярно, не винаги мога да разчитам на това естествено предимство. Някои хора не знаят кой ги е убил. Рядко, разбира се, но се случва. Травмираният мозък не е лесно нещо. И все пак в повечето случаи информацията, която получавам, е много подробна.
Този път обаче почти нямаше шанс да се намеря призраци на същото място, където са загинали преди десет години. Но все пак си струваше да опитам. Затова се съгласих САК да ме вземе безбожно рано – в шест сутринта! – и лично да ме закара до местопрестъплението. Само, че от известно време не ходя сама, а в комплект. С Джесика, моята бивша най-добра приятелка, която явно възнамерява да ме докара до безсъзнание, като се оплаква, че аз съм отговорна за нейната смърт. И с Рейес, който от своя страна ме обвини, че съм в мрачно настроение. Като се замислих, реших да игнорирам и двамата.
– Прекрасна гледка! – Възхищавах се.
Как иначе, нали карахме нагоре по планината Хемес? Слънцето вече грееше по върховете на дърветата, хвърляйки тук-там оранжеви ивици утринна светлина върху пътя. По прозорците пруваха сенките на борове и хвойна, блестящи от роса. В Албакърки все още няма зеленина, затова, ялата тази красота само на час път от града, беше невероятна. Да, обичам Хемес/Хемес-Пуебло – административто единица в САЩ/.
– Спор няма – съгласи се САК.
– Баща ми ни водеше до тук с мотора. Но тази земя е собственост на резервата. Как ФБР получи правото да разследва?
– Племенните закони не са толкова прости, колкото изглеждат – отвърна агент Карсън, поглеждайки за стотен път в огледалото си за обратно виждане. Но изобщо не следеше движението по пътя, а продължаваше да гледа мрачния ми мъж, който седеше зад нея.
– Лагерът не се намира на територията на пуебло/Северноамерикански заселени индианци/, а в частта, която е под юрисдикцията на Бюрото. Освен това, в такива случаи е по-логично да се привлекат властите извън територията. Един от тийнейджърите е бил индианец, което разбира се е различна история, но племенният съвет с радост прие нашата помощ в разследването.
Пръстите й стиснаха по-здраво волана, а погледът й се върна обратно към огледалото. Не мога да я обвиня. Невъзможно е да не се взираш в Рейес. Усещам човешките емоции, както другите – най-малката промяна във времето. Дори сега ясно усетих как топлината потече във вените на агент Карсън само от факта, че Рейес е толкова близо. Той й действаше като горещ чай в студен зимен ден, но трябва да й отдам чест – криеше чувствата си перфектно. Рейес събуди в нея сериозно любопитство, но това любопитство беше щедро подправено с предпазливост. Имаше един проблем обаче – дори против волята си, Рейес излъчваше чувствен магнетизъм със сладки, примамливи вълни.
Или е това, или съм в овулация.
Чакай малко! Няма как да е това. Значи става дума за самия Рейес. По-точно, че е създаден от най-красивия от всички ангели, паднали от небето. И не просто създаден, а буквално изкован в адския огън от грях и красота. Накратко, Рейес има всичко онова, за което майките предупреждават дъщерите си.
Аз самата, всяка секунда с мъка се сдържах, да не го зяпам. В името на експеримента все пак рискувах и погледнах. След това извадих телефона си, смених предната камера на обикновена и се съсредоточих върху мъжа в средата на джипа.Той спокойно се отпусна, облегна се в ъгъла, сложи протегнатата си ръка на облегалката на седалката, и ме погледна изпод мигли.
Вирнах предизвикателно нос – никога не бих се поддала на въздействието на тежък поглед. Бях му толкова ядосана, колкото и той на мен. Две поредни седмици Рейес напълно игнорираше задълженията си като собственик на бар, само и само да ме наглежда.
Разбира се, сега носех под сърцето си детето му, на което се възлагаха големи надежди. Очевидно тя е предопределена да спаси света и т.н. Затова, колкото и да се опитвах, не можех да се ядосвам много.
А беше адски приятно да гледам Рейес, дори, и когато се мръщеше. И за да бъда напълно честна, този мрачен външен вид само изостряше впечатлението за деликатеса на име Рейес Фароу. Не е честно, по дяволите! Когато се намръщя, имам такъв вид, сякаш цяла седмица страдам от запек. Изглежда, че превръщането на всякакви мрачни мини във фантазии е свойство, присъщо изключително на сина на Сатаната.
Между другото, според мен той няма причина да ми се сърди. Със сигурност нямаше причина да се ядосва толкова. Просто се опитах да се измъкна от къщата без него, за да отида сама с агент Карсън и да прекарам известно време с приятелката си. Чисто по женски, без мъже. Оказа се, че това е ужасно нарушение. Преди пристигането на САК, Рейес ми проглуши ушите, че Дузината (тоест адските кучета) вече са ми зад опашката. Но дори кучетата да са успели да преодолеят пустошта на забравата, дори да са успели по някакъв начин да влязат в нашето измерение, те пак трябва да ме намерят. А в този свят всички демони, включително и адските кучета, имат ограничени възможности.
Накратко, Рейес ми изнесе лекция поне десет минути и аз десет минути нетърпеливо потропвах с крак по пода, докато Карсън не спря пред къщи. Когато и двамата се качихме в черния служебен джип, САК се обърка, но аз бързо й обясних, че Рейес страда от тревожност при раздяла.
Тя прие обяснението разумно. Агент Карсън като цяло е готина във всякакъв смисъл. Повечето пъти. Имаше само един път, когато ме заплаши със затвор до края на дните ми, ако откажа да сътруднича. Всъщност, бях готова да съдействам напълно без никакви заплахи. С изключение на онзи път (и няколко други пъти, когато си мисля, че щеше или да ме застреля в главата, или да ме рита чак до Китай), СAK е мека като маршмелоу по душа.
А Рейес, очевидно, й действа като огън, който разтапя маршмелоу. Агент Карсън беше топла. Искам да кажа, тя се разгорещяваше, а от това се разгорещявах и аз. Не съм сигурна, но мисля, че бяхме на крачка да направим тройка.
– Не само това – продължи да се оплаква мъртвата вещица на име Джесика – ами никога не съм се омъжвала! И никога няма да се омъжа! Имаш ли представа какво е?
Дългите червени къдрици трепереха почти колкото ръцете ми. Отказването от кофеина е гадно. Човек трябва само да погледне потрепващите ми крайници. Но Джесика трепереше от гняв, отмъстителен, отровен гняв, който караше сиво-зелените й очи да станат яркозелени.
В гимназията с Джесика бяхме най-добри приятелки, докато не направих огромната грешка да й кажа не само, че мога да общувам с призраци, но и коя съм. Тоест, че съм ангелът на смъртта. Което самата аз разбрах едва, когато някакво скрито безтелесно същество, което нарекох Злодей, ми каза за това в женската тоалетна. Това същество в плащ, както разбрах след около десетилетие, беше Рейес. Между другото, по този повод все още имаме разправия. Какво правеше той в женската тоалетна? Перверзник.
Джесика не хареса признанията ми, меко казано. Мислех, че е силен и мил човек, но сбърках. Страхът я превърна в нещо неузнаваемо. Джесика се ядоса и ме предаде. Дни и нощи плаках, макар че, разбира се, не пред нея. Никога не съм й показвала болката си. Но в крайна сметка потънах дълбоко в депресия, в продължение на няколко дълги месеца.
Не се бяхме виждали от гимназията и изведнъж тя започна да идва в бара на Рейес. Заедно с куп други жени, които се стичат във “Враната” от деня, в който той купи бара от баща ми. За съжаление Джесика не се беше променила – все още ме мразеше и при всяка възможност се опитваше да се упражнява в язвителност пред собствените си приятелки. Един известен криминален бос я взе за моя близка приятелка, отвлече я и я държа за заложник. Всичко завърши, меко казано, зле. Само съм си мислела, че ме мрази преди!
Като цяло от четиримата в колата, трима кипяха от гняв. Почти изпях на глас „Един от тях не е като всички останали“, но реших, че никой освен мен няма да оцени шегата. Особено, след като агент Карсън не знаеше цялата истина за мен. И представа си нямах, че преди неизбежно да отпътува към ада, някаква мъртва луда мацка е решила да се повози с нас “зайците”. Не се съмнявах, че Джесика ще отиде в ада. Не мога да я нарека добър човек. Със сигурност в ада има отделно, не толкова горещо място за хора, които, макар и не толкова лоши, са малко отмъстителни. И това място може да се нарече „Отдел за истерици“. Би било 100% хит.
Слушайки безкрайните оплаквания на Джесика, че сега тя завинаги ще остане стара мома (този израз все още ли се използва?), реших да напиша съобщение на моя напълно мрачен годеник:
„Можеш ли да направиш нещо по въпроса?“
Той извади телефона от джоба си и движението ми се стори толкова диво секси, че за около три секунди изпаднах в транс. След като прочете съобщението ми, Рейес отговори с напълно безизразно лице. Секунда по-късно мобилният ми телефон звънна.
“Защо? От това излъчваш топлина.”
Какво?! Обърнах се, за да може да види колко точно съм шокирана и след това написах, като пръстите ми едва докосваха клавиатурата:
„Не такава топлина, господине. Тази топлина оставя след себе си купища трупове. Не взема пленници. И е много… леснозапалима.“
– Веднага щом решиш да се омъжиш – продължи Джесика безкрайната си поредица от оплаквания и заплахи (навярно на данъчните им се налага цял живот да изнасят такива безкрайни речи) – ще разкъсам роклята ти на лентички точно в навечерието на сватбата! И тогава… тогава…
Изглежда на Рейес също му писна да слуша тирадите на Джесика. Той ми намигна, карайки кафявите си очи да проблеснат под невероятно дългите му мигли на светлината на утринното слънце, и се огледа. Очите на Джесика се разшириха и хленченето веднага спря. Явно реши да се цупи мълчаливо, защото се смъкна, разпръснала огненочервени коси по раменете си, скръсти ръце и се загледа през прозореца.
С доволна усмивка написах:
“Длъжница съм ти.”
“Не думай.”
“Приемаш ли чекове?”
„Имам някои идеи. Ще обсъдим подробностите, когато се приберем у дома.”
Всичко в мен подскочи от наслада. Господи, как можех да му се сърдя?
“Имаме сделка.”
– Откъде си? – Агент Карсън попита внезапно Рейес.
Обърнах се отново към него и му хвърлих предупредителен поглед. Може Карсън да е агент на ФБР, но хитростта се е родила преди мен. Със сигурност САК няма да забележи моята мълчалива заплаха.
Без да се впечатли от красноречивия ми поглед, Рейес се взря в устните ми и накрая отговори:
– Не може да се каже отведнъж.
Напрежението се оттегли. Той не каза “От ада”. И слава богу. Не е лесно да обясниш на приятелите си, че годеникът ти е роден и израснал във вечния пламък на проклятието. И, че баща му е враг номер едно на цялото човечество. И, че самият младоженец е избягал от ада и се е родил като човек на земята, за да бъде близо до любимата си. Романтична история, но ако кажеш това на глас, може спокойно да очакваш посещение от чичковци с мрежи за пеперуди.
– От колко време си в Албакърки? – Попита отново Карсън.
Сега тя очевидно се опитваше да разбере подробностите чрез уловки. Защото знаеше отлично кой е Рейес. Да, всички знаеха! Той стана нещо като местна знаменитост, когато беше освободен от затвора, където излежаваше присъда за убийството на човека, който го е отгледал. Вярно, думата „отгледан“ в тази ситуация е изключително щедър евфемизъм. Властите просто нямаха избор, когато споменатият мъж се появи лично, жив и здрав. Вярно е също, че сега той не е толкова здрав – Рейес му преряза гръбнака. Но все пак човекът е жив и си диша перфектно. През тръба! А това е най-добрата част от цялата история. Въпреки това, ден след ден в новините се разнищваше темата за грешната присъда на Рейес, заради която стана толкова популярен. Не толкова популярен като Хайзенберг и Пинкман, но надеждата, както се казва, умира последна.
– Откакто се помня – отговори Рейес на въпроса.
– Той купи бара на татко – съобщих на Карсън за да сменя темата.
– Чух новините – каза тя.
Значи, си е написала домашното. Сигурно знае какъв номер обувки носи и какво кафе предпочита.
Кафе…..
От самата мисъл ми потекоха лиги. Минаха много часове, откакто изпих последната си чаша. Преди няколко дни прочетох, че кофеинът е вреден за бебета с размер на зърно, а сега се опитвах да намеря сили да спра да пия кафе. Въпреки, че вече подозирах, че такъв подвиг не зависи от мен. Ами, не мога. Няма да мога. Няма да стане и това е.
– Е, как си? Приспособяваш ли се? – Попита Карсън, визирайки живота на Рейес извън затвора.
– Може би все пак АК? – Смених темата отново.
Защото усещах как Рейес се стресира от досадните й въпроси. Но агент Карсън не изпитваше нищо друго освен искрено любопитство. И Рейес определено го чувстваше толкова ясно, колкото и аз. Но сутринта не мина толкова гладко, колкото бих искала, така, че вероятно е по-добре да не му оказвам натиск сега.
– За какво говориш? – Заяви Карсън.
– За името ти. Виждаш ли, специален агент Карсън е малко твърде безлично, особено като се има предвид през какво сме преминали с теб. И постоянно спираш в зародиш всичките ми опити да сменя името ти на САК.
– Между другото, имаш късмет. Промяната на името на лице без негово съгласие е престъпление.
– Глупости! – Махнах аз. – Но имам предвид…
– Кийт.
– Кийт? – Попитах с недоумение.
– Така се казвам.
– Казваш се Кийт Карсън/окръг в щата Колорадо/?
Тя стисна зъби толкова силно, че челюстите й започнаха да играят, и изръмжа:
– Да. Нещо да не ти харесва?
– Не! Въобще не. – Завъртях името на езика си. – Наистина ми харесва. Кийт Карсън. Просто не разбирам защо името ми изглежда толкова познато?
– Дори не мога да си представя.
– Значи мога да те наричам Кийт?
– Ако не се страхуваш да те арестуват.
– О-о, разбирам.
Твърдата линия на устните й се омекна.
– Шегувам се. Разбира се, можеш да ме наричаш Кийт. Да, дори Джордж, ако искаш. Само не и САК.
– И аз харесвам Джордж – казах – но така вече нарекох душа в банята на Рейес. Страхувам се, че ще настане объркване, ако някога помоля Рейес да излъска Джордж. – Гледайки Карсън, размърдах вежди. – Разбираш ли какво имам предвид?
Тя леко се изчерви.
– Тогава нека се спрем на Кийт.
– Аз съм за.
– Добре ли си?
Проследих погледа й и осъзнах, че гледа ръцете ми. Знаех си! Честно казано, отвън изглеждах така, сякаш имам наркотичен глад.
– Разбира се! Просто липса на кофеин.
Кийт примигна няколко пъти от изненада, но бързо се взе в ръце.
– Сега ми стана ясно защо няма кафе. Странно ми е да те гледам без чаша в ръцете си.
– Чувствам се странно.
– Добре ли си?
В отговор извих вежда.
– Искаш ли да ми обясниш? Защо изведнъж се отказваш от кафето?
С бърз поглед през рамо отвърнах:
– Бременна съм.
Като чу новината, Кийт подскочи. Буквално. Коляното й се удари във волана и почти се озовахме в насрещната лента. За щастие, на пътя нямаше автомобили.
Изправяйки волана, тя си пое дълбоко дъх.
– Не може да бъде. Наистина? Ти – и изведнъж майка?
– Какво за Бога? – Ахнах възмутено. – Мога да бъда майка. Да, аз ще бъда супер майка!
– Не, не, права си – отстъпи Карсън, опитвайки се да овладее шока си. – Ще бъдеш прекрасна майка. Можеш да ходиш на уроци, нали? Да научиш всичко необходимо и т.н.
– Моля ти се! За всичко съм помислила. Ще си купя златна рибка. Ще потренирам върху нея. Знаеш какво казват: започни с малко. Така постепенно ще стигна и до дете.
– Сравняваш грижите за рибка с отглеждането на дете?
– Не. – Изглежда, че започвах да схващам, въпреки че, честно казано, реакцията на Карсън беше напълно разбираема. Не мога да си представя кой би бил по-малко подходящ за ролята на майка от мен. – Просто казвам, че ако не убия рибата, ще се справя някак и с детето.
Кийт прикри смеха си с лека кашлица. Колко оригинално!
– Разбираш, че отглеждането на дете не означава просто спасяване на живота му, нали?
– Разбира се – казах уверено, макар че не изпитвах никаква увереност. – Повярвай ми, напълно разбирам.
– Ако започнеш с рибка, тогава къде ще намериш дете, върху което да тренираш, докато се роди твоето?
– Още не съм отишла толкова далече. Фокусирана съм върху рибата засега.
– Е, това е добра идея – каза накрая Кийт, но излъга. Знаех го.
Обърнах се да погледна дърветата, когато изведнъж Джесика събра смелост да се намеси.
– Бедното дете! Да има майка като теб е жестоко и ненормално.
Сигурно Рейес я е погледнал отново, защото Джесика веднага млъкна. Не знам защо се притесняваше. Права е. И въпреки, че агент Карсън искаше само да ме подразни, в думите й имаше абсолютна истина. Не знам нищо за това да бъда майка. Единственият пример, който имах, беше този на вещицата във вълча кожа, мащехата ми, която се грижеше повече за бегониите си отколкото за мен.
Кого се опитвам да заблудя? Бебето още не се е родило и вече е в беда.
Върху раменете ми се стовари тежест. Същата тежест, която се появи веднага след като разбрах за кифличката във фурната. Разбира се, никой не е планирал тази бременност. За безопасен секс с Рейес сме говорили, в най-добрия случай, веднъж на петилетка. Откъде да знаем, че мога да забременея от него? За бога, той е син на Сатаната! Аз лично винаги съм смятала, че е невъзможно.
Сега се оказва, че дядото на дъщеря ни е самият Сатана. Баща й е буквално създаден в ада. А майка й работи на непълно работно време като ангел на смъртта. Напълно могат да ни нарекат неблагонадеждно семейство и то в най-добрите ни дни. Аз съм от тези, които по правило виждат чашата наполовина пълна, но в тази ситуация всички правила отиват по дяволите. Нашата кифличка винаги ще бъде в опасност. За Бога, аз съм по-голям проблем и от гонореята.
Мобилният ми телефон иззвъня и прочетох текстово съобщение от Рейес:
“Погледни ме”.
Просто не исках. Със сигурност беше усетил чувствата ми и сега изпиташе желание да ме утеши. Може би дори да ме защити. Но Джесика и Кийт бяха прави.
Рейес търпеливо ме изчака да се обърна. Преглъщайки неувереността в себе си, се огледах. За моя изненада изражението му се втвърди. Няколко секунди той мълчаливо ме изучава и в дълбините на очите му вече проблясваше първата светкавица от наближаващата гръмотевична буря.
– Престани – каза той тихо. Думата беше зловещо тиха. Толкова тиха, че трябваше да слушам внимателно. Рейес прокара пръст по устните ми. – Je bent de meest krachtige magere hein ooit en je zou je door meningen van anderen aan het wankelen laten brengen?
Превод: ти си най-мощният ангел на смъртта в цялата им история и си готова да позволиш на мнението на другите да те сплаши толкова лесно?
Отговор: така изглежда.
Вдигнах глава и пъхнах една кестенява къдрица зад ухото си. Рейес много пъти ми е казвал, че съм най-могъщият ангел на смъртта. Но никой от предишните ангели на смъртта не се е намирал в такава интересна ситуация. Ние бяхме на неотъпкана пътека, което означава, че Рейес ще трябва да се примири с моята несигурност. При нормални обстоятелства не бих се интересувала какво мислят другите. Но както и да е, все пак съм човек. Поне отчасти. Да си майка, не е като да пиеш чай с кифлички, а изключително сериозен въпрос.
Не ми убягна, че Рейес говореше холандски. Откакто съм се родила, той ме нарича Дъч, но никога не съм го чувала да говори този език. Красивия чужд език, произнесен с дълбокия кадифен глас остави на езика ми топъл вкус на карамел.
Рейес явно хареса моята реакция – затвори очи и посегна към мен с горещината си. Усетих тънки нишки течен огън, който миг по-късно заля главата ми, разпръсна се в стомаха ми и се съсредоточи между краката ми. Инстинктивно коленете ми се разтвориха леко, сякаш давах на Рейес разрешение да влезе в мен. Но сега явно не беше подходящият момент.
– Престани – прошепнах аз, повтаряйки заповедта му.
На бузата на Рейес се появи трапчинка.
– Maak mij.
Тоест „Накарай ме“. Изпод миглите му ме погледна самото предизвикателство. Още малко – и се похлупвам.
– Пристигнахме – каза Кийт, или не забелязвайки нашата игра, или реши да не ни обръща внимание.
Тя тъкмо завиваше по черния път на входа на лагера, когато телефонът ми звънна. Беше Куки.
Преди да отговоря, поех дълбоко дъх, за да се охладя малко и да се престоря, че годеникът ми изобщо не се опитва да ме съблазни. Честно казано, присъствието му не ме улесняваше.
– Здравей, Кук.
Куки Ковалски е не само най-добрата ми приятелка на цялата планета Земя, но и работеше на непълно работно време като мой офис асистент, на която и най-добрите детективи в света може да дишат праха. Тя може да намери всичко за всеки. И ми е съседка. И прави луди енчилада. Истински луди. Под царевичната тортила се оказва такава острота, че вкусовите рецептори те болят няколко дни. С една дума, перфектно.
– Здравей, шефе. Какво правиш? – Попита Куки.
Всяка сутрин пием кафе заедно и обсъждаме настоящите дела, но днес излязох много рано и нямах време да й обясня, че повече няма да пием кафе заедно. От самата мисъл за това се търкулнах направо в дълбока черна депресия. В това състояние обикновено се свивам в фетална поза и си тананикам под нос мелодии от сериали. И тогава изведнъж си спомних, че мъките ще продължат осем месеца, плюс-минус. Може пък да имам късмет и кифличката ще изскочи от фурната няколко седмици по-рано. Когато стигна до етапа на излязъл на брега кит, вероятно ще трябва да правя упражнения и няколко пъти да участвам в триатлон. Така да се каже, ще побързам с кифличката.
– Разследвам едно изчезване с агент Карсън. И какво?
– Извинявай, че те притеснявам, но чичо ти се обади. Има случай за теб.
Когато стигнахме до главната порта, Кийт спря джипа и започна да рови в куфарчето си.
– Изобщо не ме притесняваш. И нека чичо Боб ме целуне отзад.
Така се случи, че чичо Боб, полицейски детектив в Албакърки, беше в черния ми списък в момента.
– Добре, но той има случай за теб – повтори Куки почти на срички.
– Не ме интересува.
– По твоята част е. Купчина предсмъртни писма от самоубийци.
– Изобщо не е по моята част. Минимум на две части от моята е.
– Виждаш ли, тези, които са написали тези писма, липсват.
Поизправих се.
– Изчезнали са? И къде са отишли?
– Казах ти – самодоволната усмивка прозвуча в гласа на Куки – точно по твоята част.
По дяволите, разбрах. Не го видях, но усетих как Рейес се усмихва зад мен.
– Ще се върнем след няколко часа. Тогава ще ми разкажеш всичко.
– Става.
Натиснах бутона за край и се огледах. Голямата табела, която навремето е съобщавала на посетителите, че са в летния лагер “Четирите вятъра”, беше покрита тук-там с табелки с надпис „ЗАТВОРЕНО“ и „ВХОД ЗАБРАНЕН“.
Погледнах Кийт.
– Странно е, че лагерът е бил затворен през цялото това време.
Тя сви рамене.
– Би ли изпратила детето си там, където е извършено масово убийство?
– И това е вярно.
– Отчасти, очевидно, това решение е взето от уважение към роднините на жертвите – добави Карсън и след това махна към металната порта – оттук трябва да вървим пеша. Портата е заключена и нямам ключ.
От мястото, където стояхме, не виждах никакви сгради или езерото, но някъде от страната на хълма усетих леко привличане. Определено имаше нещо там.
Да-а. Предстоеше ми да се преструвам. За моите способности, поради липса на по-добра дума, Кийт не знаеше нищо. А след училищното фиаско с Джесика реших да разкрия истината само на няколко от най-близките си хора и се опитах да запазя тайните си възможно най-дълго. Затова днес, когато агент Карсън е толкова близо и няма абсолютно нищо, което да я разсее, аз, с необяснимата си склонност да бъбря с мъртвите, можех да се накисна до главата.
Все пак се надявах планът ми да проработи. Ако Рейес ще ме следва наоколо, тогава поне да разсейва Кийт. Когато слязохме от колата, аз му кимнах. Той неохотно кимна в отговор. И така, официално участваме в новата част на „Мисията невъзможна“. Изкушавах се да се втурна към подвизите си, мърморейки под носа си саундтрака от филма, но не исках Кийт да мисли още по-лошо за мен.
Затворих вратата на колата и тръгнах нагоре по склона. Сякаш по магия Рейес се появи до мен. Вярно, не започна да ме бомбардира за пореден път с претенции, че отивам без него. По един или друг начин ще трябва да се примири с това. Защото днес имах нужда от него, за да държи Кийт заета, в случай, че на пътя ми се изпречи призрак. Разбира се, можех да използвам мобилния си телефон, което правя понякога, когато говоря с мъртвите, но има моменти, когато тази опция отпада. Понякога ситуацията изисква по-решителни действия. Веднъж, например, трябваше да държа един пич, умрял по време на обир на супермаркет в задушаваща хватка. Почувствах се меко казано неудобно, като се има предвид, че наблизо се мотаеха ченгетата. Като по чудо, не попаднах в лудницата. Но пичът ми каза всичко, от което имах нужда, така че си заслужаваше.
И все пак нямах желание да правя такива изпълнения пред Кийт. Тя е едно от добрите момчета. Не искам си да мисли, че съм жесток психопат. Такива неща не добавят топлина към връзката.
Вървяхме по гъсто нападали листа, през буйни храсталаци, докато се озовахме на голяма поляна с езеро и няколко сгради. Някога процъфтяващ и оживен, лагерът се беше превърнал в умиращо парче земя с рушащи се сгради и избледняла зеленина.
– Целият този кошмар да не се е случил случайно в петък тринадесети? – Попитах аз, като забелязах дървена лодка с гребла в средата на езерото, която се люлееше премерено във водата. За Бога, никога не съм предполагала, че ще бъде толкова страховито.
– Не – каза Кит, като ме настигна.
Внимателно обикаляйки висок кактус, излязох в окъпаното от слънцето петно и се загледах в играещите деца. Всички бяха момичета. Те скачаха на въже, играеха на скокове направо в прахта, сглобяваха пъзел от малки дъсчици, вързани с протрито въже, и се търкаляха в тревата, силно кикотейки се.
Сцената ми върна спомените от детството. Много преди Джесика да се появи, имах приятелка на име Рамона. С кожа с цвят на черно кафе и къдрава коса, която сплиташе на две къси свински опашки, които дори не й стигаха до раменете. И плитчиците постоянно стърчаха настрани. Тези дни заемаха специално място в паметта ми. Тогава ми се струваше, че слънцето изгрява само заради Рамона. И смехът й ме стопляше до дъното на душата ми.
Бяхме на седем години, когато карайки колелото си, я блъснала кола. Рамона е идвала при мен този ден. След това си играехме още много години, докато тя не реши, че без нея няма да пропадна. Когато премина през мен, аз научих истинското значение на любовта и това се запечата завинаги в паметта ми. И едва, когато срещнах Куки, разбрах, че такава любов може да се срещне повече от веднъж в живота. Истинска обич. Искрено, безкористно приятелство. Лоялност с епични размери, когато даваш всичко един за друг.
Гледайки тези момичета, които несъмнено бяха загинали при трагични обстоятелства, аз видях същата любов, същата тази близост. И не беше важно, че ужасни обстоятелства ги бяха събрали заедно. Те скачаха, тичаха и се смееха, сякаш се хранеха с тарталети и захарен памук всеки ден.
– Ужасно е тъжно да видя това място такова – въздъхна агент Карсън, оглеждайки лагера. – Изоставено. Напълно безжизнено.
– Припомни ми колко хора са убити тук – попитах аз.
Облегнат на едно дърво, Рейес гледаше спокойните детски игри с лека усмивка. Забравих колко много обича децата. Според него децата са готини. Да, той със сигурност ще бъде невероятен баща. Може би заедно с него ще успея да се справя със свещените задължения на майчинството.
– Пет – каза Кийт. – И едно липсващо момиче. Така и не са я намерили.
Аз кимнах.
– Нямаше ли заподозрян на име Джейсън?
– Не – усмихна се тя нежно. – Но в списъка на разпитваните имало някаква госпожа Вурхис. По време на разпита изглеждала много притеснена.
За няколко секунди Кийт се взира в мен, а аз погледнах косо към момичето, което плахо пристъпи по-близо до нас. Малко по-млада от останалите, с изумително бяла коса, която обрамчваше куклено лице. Беше облечена с рокля от изумрудени волани. Не очакваш да видиш такова облекло в летен лагер. Но най-очарователното при нея бяха ушите й, надничащи изпод косата и леко извити в горната част. Ако наистина има елфи, тя щеше да е една от тях. Или малка горска фея.
– Какво има? – Попита най-накрая агент Карсън с любопитство, изпълнено с великодушно подозрение. – Защо питаш колко са убитите, след като си проучила напълно случая?
Преструвайки се, че разглеждам земята като някакъв следотърсач, аз седнах и, усмихвайки се на малката фея, протегнах ръка към нея, така че Кийт да не може да види.
– За всеки случай.
Тук бяха загинали повече от петима души. Докато феята ме гледаше, аз отново се огледах. Осем или дори девет момичета играеха около нас. Феята ме погледна внимателно, очевидно се настройваше към светлината, която ме заобикаля. Само призраците и някои други свръхестествени същества я виждат. Аз например не я виждам. Но ако се съди по реакцията на другите, това е нещо изненадващо.
Рейес седна до мен и феята страхливо отстъпи назад. Погледнах го гневно, но той кимна към дърветата. Друго момиче надничаше иззад един бор. Ако не беше тениската й на райета и тюркоазените шорти, нямаше да я забележа.
Погледнах към Кийт и Рейес кимна в знак на съгласие.
– Мога ли да погледна отново случая? – Попитах.
Рейес се изправи, а Карсън ми подаде папката. Осъзнавайки, че Рейес няма да се приближи до нея, феята явно се успокои, вдигна ръка и се засмя на нещо. Така и не разбрах какво я накара да се засмее, но усмивката й беше заразителна. Изведнъж ми просветна, че с Рейес се усмихваме по един и същи начин.
– Не искаш ли да огледаш местопрестъплението? – Попита ме Кийт, започвайки да се чуди на държанието ми.
А това беше прекрасно извинение да я разсея.
– Разбира се. Може ли да заведеш Рейес там? Ще дойда след минута.
Без да знае какво да мисли, Кийт запрехвърля поглед между мен и Рейес. След това, свивайки рамене, го поведе към сградите.
На главната сграда, която очевидно е служила за административен офис, тук-там все още висяха остатъци от полицейска лента. Одърпаните ивици се люлееха на лекия бриз, вдигайки стълбове прах от земята. Стъклата на повечето прозорци бяха счупени, покривът беше леко наклонен. Изоставените сгради винаги остаряват.
Най-накрая имах възможност да проведа нормален разговор с момичето, което очевидно беше очаровано от светлината ми. Намигнах й, но преди дори да успея да отворя уста, Джесика се появи до нея и се завъртя около оста си, гледайки към момичетата, които внезапно бяха изоставили заниманията си и сега открито се взираха в нас. Повечето от тях бяха любопитни, но някои явно се готвеха за битка. Сигурна бях, че ще изчезнат, преди да успея да задам и един въпрос.
– Какво се е случило тук? – Попита Джесика смаяна.
– Не знам със сигурност – отвърнах аз – но работим над това.
Към феята се присъедини още едно момиченце, което изглеждаше на около деветдесет години, кръжейки усилено около мен. Двете изглеждаха сякаш бягат покрай пръскачките в горещ летен ден – тичаха наоколо и се опитваха да уловят искри от моята светлина, пляскаха и гледаха в ръцете си, а след това се смееха весело. Не можех да не се засмея заедно с тях, но Джесика продължи да ги гледа с изключително озадачен поглед.
– Не разбирам – намръщи се тя. – Какво им се е случило?
– Не знам, Джесика. – Ровейки се в папката, най-накрая намерих вестникарска статия със снимка на същия бездомник, който често се е навъртал по тези места. Караха го в участъка за разпит и някой го е снимал. – Това се опитваме да разберем. – Дадох отворената папка на момичетата. – Мога ли да те попитам нещо?
По-голямата се приближи предпазливо. Зад нея беше феята. Посочих към заподозрения.
– Заради него ли си тук? Той ли те уби?
Беше ужасно да се говори за това на глас. Но няма как иначе, меко казано. За целия си живот, се убедих в едно нещо – деветдесет и девет процента от случаите мъртвите говорят за смъртта си много по-лесно от живите.
Присвивайки очи, по-голямата погледна в папката и поклати глава. Но феята, напротив, енергично кимна.
– Не е той – каза по-голямата.
– Той е. Виж сама. – Феята прокара пръст по снимката, докато не се спря на нещо на заден план.
Беше ченге. Или може би заместник-шериф. Той стоеше настрана и говореше с някаква жена. Вероятно с журналист. Фотографът беше направил снимката точно, когато мъжът се обръщаше и гледаше право в камерата.
– Точно! – Каза по-голямата. – Той е. Той дойде в къщи. Вече се бях върнала от училище, а майка ми още я нямаше. Каза, че е претърпяла инцидент и трябва да отидем в болницата. Само, че не стигнахме до болницата.
Феята наведе глава.
– Бях на гости при приятелка. Исках да се прибера, защото Синди Крейн повърна. И тогава и на мене ми стана лошо, и си тръгнах. Просто се изгубих. Каза, че ще ми помогне да намеря майка си. – Когато ме погледна с огромните си зелени очи, сърцето ми се сви от болка. – В началото той беше много, много мил.
Затворих очи. Не разбирам. Защо има толкова много зло в света? Как тези прекрасни момичета са заслужили такава ужасна съдба? Мислех за бъдещата си дъщеря. С какво ще трябва да се сблъска? Какво ще трябва да се преодолява? Честно казано, тези мисли не могат да се нарекат приятни дори с усилие.
Трудно овладявайки се, поех дълбоко дъх.
– Знаете ли нещо за убитите тук? Когато са ги нападнали, са се готвели да отворят лагера.
Феята посочи сградата:
– Там. Бяха убити там.
– И знаете ли кой го направи?
Тя отново посочи снимката. Същия човек.
– Той доведе Ванеса тук – добави по-голямата. – И те го видяха.
Значи така, тези хора са го забелязали как погребва поредната си жертва и той се е справил с тях.
– Знаете ли къде сте погребани?
– Разбира се – отвърна феята и махна към дърветата около поляната. – Там, до големия камък.
Сега поне мога да кажа на Кийт къде да търси. Разбира се, тя ще иска да знае подробностите, но все пак ще направи всичко според очакванията ми. Тези момичета заслужават подобаващо погребение. И техните близки трябва да знаят поне нещо със сигурност.
– Всички сме там, с изключение на Лидия – внезапно каза най-голямата.
– Лидия Уикс? – Попитах, преглеждайки бележките за хиляден път. – Момичето от лагера, което така и не беше намерено?
– Да, той я заведе някъде другаде. Тя не си играе с нас. Крие се сред дърветата.
Този път и двете посочиха в другата посока, към момичето с тюркоазените шорти.
– Това тя ли е? – Уточних, като се изправих.
– Да.
Наведох се към момичетата.
– Веднага се връщам, става ли?
Те кимнаха и отново започнаха да хващат светлината, трептяща като молци на слънце.
Джесика изглеждаше напълно объркана, но все пак я попитах:
– Ще ми направиш ли услуга? Ще се грижиш ли за тях, докато се върна?
– Какво? Аз?! – Можех да си помисля, че съм й предложила да си обръсне главата. – Не мога… не мога… не знам нищо за децата.
– Добре дошла в клуба – намигнах аз.
Преди да отида при Лидия, разгледах сградите. Извън основната сграда, с гръб към мен, Кийт обясняваше нещо на Рейес. Реших, че няма по-добър момент, излетях като опитен спринтьор и зърнах ядосания поглед на Рейес.
Щом се приближих, Лидия се скри по-дълбоко в сенките. Тя беше на единадесет, малко по-голяма от всички останали момичета. Гледайки ме, леко се намръщи. Явно имаше азиатска кръв. Тъмни очи, с форма на бадем, права черна коса под раменете.
Страхувайки се да не я изплаша, спрях и тръгнах бавно напред.
– Здравей, Лидия. – След тичането дробовете ми горяха, а сърцето ми препускаше. Пристъпих малко по-близо и й отправих най-дружелюбната си усмивка. – Казвам се Чарли.
Без да каже и дума, момичето се обърна и избяга.
– Чудесно! – Измърморих, хвърлих се под клона и отново се затичах. – Винаги губя при надбягване. Винаги тичам последна. – Вече едва дишайки се спънах или в листо, или в някакъв корен. – Дори мисля да сменя името си на Надбягващата. Би ми било по-забавно да играя.
Слава Богу, че Лидия тичаше на зиг-заг, а изведнъж прелетя над едно паднало дърво с грациозен скок. Този трик не ми свърши работа. Издирайки краката си по кората, изкачих препятствието и, пъхтяща и задъхана, скочих от другата страна. Само още малко ми се наложи да се оплаквам от съдбата. Най-накрая Лидия спря и погледна към краката си. С пожелание възможно най-бързо да се наситят еритроцитите ми с кислород, тихо тръгнах напред, но едва, когато се приближих, разбрах какво става. На земята бяха натрупани листа и клони, които много приличаха на плитък гроб. Скелетът на малка ръка се виждаше ясно в калта отстрани на могилата.
– Много, много съжалявам, Лидия – казах аз, все още задъхана.
– Исках да се убедиш сама.
Седнах, много внимателно докоснах костите и едва тогава погледнах обратно към момичето:
– Ще се погрижа да те намерят.
Тя кимна и тъмните й очи се напълниха със сълзи.
Исках да й кажа, че може да мине през мен, да види отново родителите си, които са умрели същия ден, но изведнъж се чу тихо гърлено ръмжене.
Тръпки пропълзяха по гърба ми, очите ми стрелкаха от една сянка към друга.
– Мечка, нали? – Попитах. Силно се надявах да не е мечка.
Изражението на Лидия се промени. Тя ме погледна с огромни, неспокойни очи.
– Не трябваше да те водя тук. Съжалявам. Но исках да ти покажа…
Станах.
– Знам скъпа. Всичко е наред.
– Не, не е наред – сви се момичето. – Постъпих като егоист!
– Съвсем не – казах аз строго.
Явно беше, че ще избухне в сълзи, но по някакво чудо все още се сдържаше. И тогава прошепна:
– Трябва да знаеш! Те ги призоваха.
Докосвайки ръката й, се наведох по-близо.
– Кой, слънчице? Кой са призовали?
Ръмженето стана по-силно и момичето погледна назад.
– Чудовищата! Призоваха ги. Цели дванадесет чудовища!
Замръзнах, фокусирана върху числото дванадесет. После изпънах рамене и се обърнах, търсейки в сенките адските хрътки, неконтролируемите зверове, избягали от света на вечното проклятие, за да се повеселят на земята до насита. И да ме разкъсат на парчета.
Преди да успея да задам още един въпрос, Лидия отново прошепна. Думите й сякаш ме обвиха в черен, вечен дим:
– Бягай… бързо!