Глава 11
„Какъв прекрасен ден!
Може би, че днес няма да пия хапчета.
Имам повод да се пошляя.“
Стикер на броня
След като убедих един от най-добрите ми приятели в целия свят да ми даде малко време да се справя с мъжете в черно, отидох до къщата на Фостър. Все още бях в тази част на града. Сега, не по-малко от Куки, исках да знам как изглеждат. Белички като сина си ли са? И ако е така, защо Рейес е толкова тъмен? Толкова екзотичен?
Веднага ми дойде наум един възможен отговор. Може би Рейес прилича на истинския си баща. На Луцифер. Но, ако това е така, тогава Рейес нямаше ли да вземе предвид цвета на кожата на Фостър, когато си е избирал семейство на земята?
Разбира се, че би. Той е твърде умен, за да пропусне подобни дреболии.
Спрях пред една празна къща за продан и се престорих на купувач, за да се огледам добре. Едва след това седнах обратно в Мизъри и проверих телефона си. На няколко пресечки от мен, в двора, някой правеше разпродажба на стари боклуци и колите бавно се движеха напред-назад по улицата, сред които с колата ми лесно се покрихме.
Знаех, че мисис Фостър скоро ще се прибере, затова седях тихо, проверявах пощата си и разсеяно рисувах по бележника си. В крайна сметка рисунките се превърнаха в думи, а думите в имена. “Чарли Фароу”, написах и го изрекох. Хареса ми как звучи и как изглежда на хартия. „Чарли Дейвидсън Фароу“. Или трябва да има тире? Какво правят жените с двойни фамилии? „Г-жа Рейес Фароу“. Фароу. За Бога, с това фамилно име лесно се свиква.
Погледнах нагоре точно, когато “Приус”-а влезе в гаража на Фостър. Както миналия път, вратата се затръшна, преди дори да видя нещо. Но нищо. Ще видя г-жа Фостър много скоро.
Ръцете ми посегнаха към папката, която ми даде агент Карсън, съдържаща цялата информация за отвличането, извършено преди тридесет години.
Хвърлих косо поглед към моя гратисчия и мислено си обещах да намеря време да потърся съпругата му, някаква госпожа Андрулис. Трябва на всяка цена да помогна на горкия да завърши делата си на земята. Не мога просто така да го оставя да се скита из света гол. Не се прави така, точка.
– Трябва да призная, че да не гледаш към гениталиите не е толкова лесно.
– Често ми казват това.
Като чух глас от задната седалка, подскочих изненадано и бързо затворих тефтера. Рейес беше тук.
Зашеметяващ и… много материален. Като цяло изглеждаше по-плътен от обикновено. Тоест, всички призраци са плътни за мен, но на пръв поглед няма да ги наречеш така. А Рейес в нематериална форма винаги е бил по-цветен или нещо подобно, отколкото истинските мъртви. Не в плът, но не и дух в истинския смисъл на думата. Нещо по средата. Въпреки това, в последно време, дематериализирайки се, той изглеждаше почти същият като във физическото тяло.
– Какво правиш? – Попита той.
– Нищо. Щях да ходя на разпродажба. Имам отчаяна нужда… добре, уау! Отвън има разпродажба!
Рейес погледна право към къщата на Фостър.
– Разбирам – каза той кратко и аз усетих искрица гняв в него. – И какво чакаш?
– Точният момент. – Надявах се той да ми повярва, но дълбоко в себе си знаех, че съм загубила още преди началото на мача.
Тъй като всичките ми планове вече вървяха надолу, реших все пак да отида на разпродажбата.
Излизайки от колата, затворих почти годеника си вътре. Нека да беснее.
Трите жени, които привлякоха вниманието ми малко по-рано, продължиха да спорят. Изглежда, че разногласията им се отнасяха до артикулите за разпродажба. Двете бяха облечени по модата от средата на двадесети век и са умрели, очевидно, през петдесетте или шейсетте. Третата, най-малката от триото, носеше пухкав розов халат за баня с избродирана буква “Б” на гърдите и домашни чехли.
– О, да, помня тази музикална кутия – каза тя, гледайки към момичето, което държеше кутията в ръцете си. – Татко я направи сам и ти я подари, Мади, за твоя шестнадесетия рожден ден.
– Нищо подобно, Вера – отвърна най-високата от призрачното трио. – Той я подари на Тилда за дванадесетия й рожден ден. – Тя махна с ръка към третата жена, която кимна в знак на съгласие.
Първата, Вера, не се отказваше толкова лесно:
– Медисън Грейс, помня тази кутия много добре и помня деня, когато татко ти я подари също толкова добре.
– Той подари на Мади рамка за картина – добави Тилда.
– Той ми подари рамка за моя петнадесети рожден ден – протестира Мади.
– Така ли? – Попита Тилда, гледайки замислено към небето. – Аз мисля, че прекара петнадесетия си рожден ден в стаята, за да се забавляваш в килера с Брадфорд Кингсли.
– Никога не съм се целувала в килера с Брадфорд Кингсли! – Медисън Грейс се обиди. – Просто си говорихме. Освен това той харесваше Сара Стийд.
И трите се успокоиха едновременно, с любов спомняйки си за своята приятелка.
– Горката – каза Вера, – имаше толкова лош дъх!
Всички кимнаха тъжно, а после Тилда добави:
– Ако тогава тя беше успяла да избяга от петела, тя и Брадфорд можеха да се оженят.
Гледах ги как искрено се отдават на спомени. Най-вероятно малката Вера беше най-голямата, следвана от Тилда и едва тогава – Мади. Да ги гледаш беше като да гледаш ситком. Така се случи, че сега имам много малко време за телевизия, затова стоях и мълчаливо се забавлявах.
Триото отново се скараха за кутията, която малко момиченце вече влачеше при майка си.
– Колко? – Попита майката мъжа на шезлонга.
– Два долара и четвърт.
– Два и четвърт?! – Изкрещя Вера, изплувайки от тъжната носталгия, и разтърси юмрук по посока на шезлонга. – Да, ще ти разкрася челюстта сега! Как ще ти хареса това?
Мади хвърли укорителен поглед на по-голямата си сестра.
– Не се разправяй.
Вера се наведе към нея, докосвайки ухото си с ръка:
– Какво?
– За бога, Вера Дон, чуваш ме перфектно. Ние сме мъртви!
– Какво?!
Поклащайки глава, Тилда се обърна към мен.
– Тя е тук специално да ни досажда.
Засмях се тихо и бързо се огледах, за да видя дали някой не ме е забелязал.
– Не искате ли да преминете? – Попитах и трите.
– Няма начин! – Мади отговори незабавно. – Чакаме сестра си. Искаме да преминем всички заедно.
Това е нещо ново.
– Изглежда като добър план. Когато сте готови, знаете как да ме намерите.
– И още как! – Каза Вера. – Трудно е да не те забележим.
Оглеждайки се отново, открих някакво много древно устройство, стоящо на самия ръб на масата с карти, и попитах, усещайки как очите ми горят от възхищение:
– И какво е то?
– Не знам със сигурност – отвърна мъжът на шезлонга.
– Е, Мади, твоят внук винаги е бил гаден подлец. – Вяра ме погледна. – Горката му майка няма и една седмица, откакто е в старческия дом, а той вече разпродава цялото й имущество.
– Цялото ни имущество -поясни Тилда. – И това е детектор на лъжата. За ваша информация, баща ни работеше за Хувър.
– Този Хувър беше странен човек – сбърчи нос враждебно Вера.
Мади се намръщи.
– И как се върна слухът ти?
Вяра отново вдигна ръка до ухото си:
– Какво?!
Трудно ми беше да не се засмея на глас.
– Полиграф, казваш? Наистина ли?
– Какво? – Този път въпросът дойде от устата на гадния негодник.
– Работи ли?
– Нямам представа – отвърна той и вдигна кутия бира към устата си.
– Дали работи? – Попита Мади с тон, който звучеше сякаш съм я обидил. – Да, като часовник! Веднъж използвах детектор върху Тилда. Тя ходеше на срещи с гаджето ми зад гърба.
– Не бях аз, Мади, а Естер. И тъй като нямаше представа какво правиш, резултатите бяха много съмнителни.
– Как? – Попитах човека.
Той сви рамене.
– Ще ти дам двадесет.
– Продадено.
– За двадесет? За двадесет долара? Да, мястото му е в музей, а не на някаква дворна разпродажба! Не е достатъчно да го одереш жив това копеле!
Платих и се върнах към троицата:
– Напълно съм съгласна. Ако това е оригинално оборудване на ФБР, обзалагам се, че мога да го предам на точните хора.
– Наистина?
– Е, поне ще опитам.
– Благодаря! – Вера горещо ми благодари.
Кимнах в отговор и взех полиграфа от масата.
– Между другото – каза Мади, когато вече си тръгвах – знаех точно какво правя. Но реших да не придирям. Аз съм над това.
Тилда изсумтя и битката започна отначало. Вече ми стана жал за сестра им Естер.
Преди да отида в офиса, реших да оставя полиграфа вкъщи. Ако с агент Карсън все още сме приятелки, тогава ще й го дам с подробни инструкции как да предаде ценния предмет в правилните ръце.
Сигурна съм, че ФБР имат музей някъде и някой ден ще получа заслуга за това. Вярвам във взаимните услуги с всяка фибра на душата си. Те са като крекерите със сирене. Или бисквитките с парченца шоколад. Или мока лате. Това не се случва често.
На път за вкъщи една възрастна жена се появи от нищото точно пред Мизъри. Рефлексите ми се задействаха мигновено – завих рязко надясно, почти съборих цял ред велосипеди и ударих една улична лампа странично. Натиснах спирачките и подпрях чело на волана.
Жената беше облечена в тънка синя нощница, която подхождаше на цвета на косата й. Зърнах я само за секунда, но това беше достатъчно, за да видя страхът, отразен на лицето й, и сковал тънките й рамене. Ни най-малко не приличаше на баба Лил, но в главата ми, волю-неволю, стояха на една линия. Ако баба Лил се изгуби и се уплаши, щях да обърна целия свят с главата надолу, само и само да я намеря. И всички тези мисли бяха вдъхновени от една малка уплашена възрастна жена.
За щастие на пътя имаше малко коли и никой не забеляза как „целунах“ лампата.
Погледнах г-н Андрулис, но той все така гледаше право пред себе си. Очевидно не му пукаше за външния свят. Огледах се, но никъде не видях жената.
Нямах избор. Върнах се на пътя и тръгнах към вкъщи. Но само няколко секунди по-късно жената се появи отново. Точно по средата на пътя. Отне ми цялата сила на волята да не завъртя волана и да не натисна педала на спирачката до край. Нямах ни най-малко желание да карам надолу по тротоара, като по пътя замъквам и нещо твърдо. Спрях бавно и минах точно през жената. Проверих в огледалата, паркирах на едно празно място и слязох от колата. Жената отново изчезна.
Е, не, определено няма да играя тази игра цял ден. Сигурна съм, че ще нараня или убия някого. Затова се облегнах с гръб на колата си, скръстих ръце, кръстосах крака и зачаках. След няколко минути жената се появи точно пред Мизъри, огледа се внимателно, сякаш не можеше да разбере какво се случва, и отново изчезна. Отидох до капака и когато жената се появи, нежно я хванах за ръката.
Тя премигна, намръщи се и присви очи, изпитвайки дискомфорт от моята яркост.
– Здравей – казах тихо и буквално веднага получих такъв ритник в коляното, че от очите ми излязоха сълзи. Пуснах ръката й, хванах коляното си и подскочих нагоре-надолу на един крак, псувайки под носа си. Най-накрая, като се опомних, се обърнах към жената и я погледнах ядосано. – От това би трябвало да те заболят пръстите на краката. – В края на краищата дамата беше боса. – Хайде, кажи, че и теб те боли!
– Къде го водиш? – Попита тя гневно. Набръчканото лице, което приличаше на напукан порцелан, се сви още повече от ярост. Тя стисна юмрук към мен, напомняйки ми за Вера от продажбата.
– Случайно да се казваш Естер? – Попитах. Ами, ако тя е същата сестра, която чакаха триото от новите ми познати?
– Как се казвам не е твоя работа, курво. Дай ми го веднага!
Курва?
– „Хаштаг объркан” – озъбих се аз. – И наградата тази седмица за скандална лудост отива при лудата дама със синята коса.
– Не съм луда. Върни го веднага! Чувала съм за хора като теб!
Тя ме огледа отгоре-надолу, сякаш аз лично съм я обидила. Е, сега вече съм обидена до дъното на душата си.
– Няма да ти дам никого – измърморих през стиснати зъби от болка и се наведох заплашително по-близо. – Майната ти. – И тогава тя се намръщи замислено: – За кого, между другото, говориш?
– Не знаеш ли!
Хиляда отговора изплуваха в ума ми, но нито един не ми изглеждаше разумен. Малко е вероятно „Отиди и се оплачи на мама“ или „Запуши фонтана“ ще се впишат в ситуацията. Затова реших да се откажа от прехваленото си остроумие.
– Така, така, луда госпожо, нямам представа за кого говориш.
Тя се взря в нещо зад мен. Обърнах се и видях г-н Андрулис.
– Чакай малко! – Сега вече ми просветна. – Господин А? Значи той е твой? – Дори аз чух колко надежда имаше в гласа ми.
Гневът на жената сякаш се изпари, когато тя погледна голия ми, починал пътник.
– Женени сме от повече от петдесет години и сега го виждам в кола с някаква мръсница! – Тя се пречупи и избухна в ридания в стиснатите си юмруци.
Само за шестдесет секунди се превърна от ядосана старица в жена с разбито сърце.
– Вземала ли си някакви лекарства преди умреш? Може би някакви невролептици?
Дамата ме погледна над юмруците и… пак се ядоса.
– Знаеш ли – започнах, като сложих ръка на рамото й – той е тук само, защото те чакаше.
Разбира се, просто спекулирах. Самият той никога не каза защо е заседнал тук. Чакай малко! Ами ако той, напротив, иска да избяга от жена си? И изведнъж е дошъл при мен, за да му помогна да се скрие? Ако е така, не мога да си представя нищо по-лошо, защото аз буквално й го предадох.
Заведох дамата до вратата на пътника и чак сега забелязах, че ни наблюдават. Поправка: тъй като публиката виждаше само мен, гледаше само мен. Ами-и, яко! Отворих вратата и докоснах ръката на г-н Андрулис. Може би сега, когато жена му е наблизо, той ще ми обърне внимание.
И не сбърках. Много бавно той обърна глава и погледна жена си.
-Чарлз? – Каза старицата с несигурен глас.
Слава Богу, навреме разбрах, че не говори на мен.
Тя се приближи, а аз се отдръпнах, за да не се меся.
– Чарлз, защо се забърка с тази уличница?
Дръж ме здраво.
– Преживяхме толкова много с теб…
Лицето на г-н А изрази разпознаване, нежна усмивка докосна устните му. Той вдигна ръка и избърса една сълза от бузата на жена си. Никой не каза нищо. Няколко минути се прегръщаха мълчаливо, а аз погледнах надрасканата страна на Мизъри. И откъде се взе тази гадна простотия?! За щастие драскотините бяха повърхностни. Може би ще могат да се заличат.
Междувременно публиката ми – три момчета на спортни колелета – стояха замръзнали с телефони в ръце. Явно чакаха пак да започна да споря с въздуха. Последното нещо на света, което исках е да вляза в интернет и да получа много гледания.
Надявайки се, че не са се сетили да заснемат кавгата ми с г-жа Андрулис по-рано, се престорих, че не ги забелязвам. Сега трябва да се заема с работата си – да изчакам, докато Андрулис се откъснат един от друг, и да им обясня, че могат да минат през мен, ако искат. Което означава, че ще трябва да извадя телефона си и да се преструвам, че някой ми звъни. Но не ми се наложи да правя нещо. Преди да успея дори да мигна, двамата преминаха.
Случи се толкова бързо и неочаквано, че главата ми се завъртя. Дори паднах на едно коляно и затворих очи, когато спомените нахлуха в ума ми с бързи проблясъци. Чарлз Андрулис е роден в Чикаго и е бил разпределен във военновъздушната база “Къртланд” в продължение на два месеца, когато се влюбва до уши в червенокоса служителка от местното кино. Било любов от пръв поглед. Но той ужасно се страхувал да я покани на среща, страхувал се, че тя ще откаже, затова откраднал снимката й от щанда „Служител на месеца“. Седмица по-късно бил изпратен на война, но снимката била с него навсякъде. Проклинайки се за глупостта си, той всеки ден се кълнял, че следващия път, когато я види, ще й предложи брак. Ако се върне жив.
И всичко се получило.
Върнал се от войната жив, макар и поочукан. А когато го изписали от болницата и се върнал в Ню Мексико, се оказало, че червенокосата красавица от киното вече не работи там. Но все още имала приятели и още на следващия ден г-н Андрулис успял да я намери в местна адвокатска кантора, където работела като секретарка.
Без да губи време в излишни съмнения, той, в целия блясък на военната си униформа, се приближил (или по-скоро докуцал) точно до нея, с мъка паднал на едно коляно и й направил предложение. В отговор ядосаната червенокоса вещица му ударила звучен шамар. Но се оказало, че и тя е влюбена в него. Седмица по-късно те се оженили и тогава започнала поредицата от деца и внуци, дълги работни дни и кратки семейни ваканции, борба за оцеляване и всемогъща, всепобеждаваща любов, дори и в най-трудните времена.
Връщайки се в настоящето, премигнах, почувствах хладен въздух по мокрите си бузи и изведнъж разбрах нещо, което не бях разбрала преди. Животът е кратък. Наистина кратък. Животът на Андрулис е бил богат и пъстър, дори когато им е било тежко. Но те ценят всяка секунда. Чарлз никога не е съжалявал, че се е оженил за… Бевърли. Да, името й беше Бевърли.
И аз много я харесах.
***
След като довлякох тежкия полиграф до апартамента си, се заклех да инсталирам асансьор в къщата при първа възможност. Е, не може да е ужасно скъпо, нали? Щом сложих устройството на масата в кухнята, телефонът ми иззвъня. Екранът показваше женския манастир, в който Куентин живееше през уикендите. Беше сестра Мери Елизабет, най-любопитната жена, която подслушва разговорите между ангелите. Щом тя проговори, веднага разбрах, че нещо не е наред.
– Чарли? – Чу се треперещ глас по телефона.
– Здравей сестро. Какво става?
– Нещо се случи с Куентин. Обадиха се от Училището за глухи. Той е напуснал кампуса тази сутрин и все още е в неизвестност. Това никога не се е случвало преди. Виждала ли си го?
– Опитвала ли си да му пратиш съобщения на мобилния му телефон? – Притесних се.
– Разбира се. Изпратих няколко съобщения, опитах се да се свържа с него чрез видео чат, но безуспешно. Той не отговаря.
Тревожността ми нарастваше с всяка секунда. Не беше типично за Куентин. Той е най-невероятният човек на двета. Поне почти винаги. Куентин е красив, рус, шестнадесетгодишен младеж, когото срещнах, когато демон се всели във физическото му тяло. Моят супер-куче пазител, ротвайлера Артемида, разкъса демона на парчета и оттогава с Куентин сме приятели. Той няма семейство, така, че когато няма часове в училище, живее със сестрите в манастира. Не знам как точно католическата църква се отнася към това, но засега всичко е тихо и спокойно. Никой няма да го изгони. И все пак, ако Куентин започне да се държи странно, се съмнявам, че ще го пуснат да живее там.
– Ясно. Ще помисля какво мога да направя.
Веднага след като затворих телефона, по стълбите се чуха бързи стъпки и някой нахлу в апартамента на Куки. Излязох в коридора, погледнах Куки и я видях да бърза покрай ъгъла.
– Търсиш ли нещо?
– Амбър. – Тя бръкна в чантата си за телефона. – Отидох да я взема от училище, но я нямаше. А директорът каза, че не е била цял ден. Защо не ми се обадиха?!
Куки откровено е паникьосана и в мен като приливна вълна нарасна истински ужас. Е, те наистина не биха могли да направят това, нали?
Преди да успея да кажа на Куки за Куентин, мобилният ми телефон звънна отново.
– Това е Амбър – казах аз и сложих пръст на устните си, призовавайки я да мълчи. Имах известни подозрения какво се случва и защо Амбър се обажда на мен, а не на собствената си майка. Отговаряйки на обаждането, не можах да устоя: – Здравей, малката. Как стоят нещата в училище?
– Лельо Чарли… – започна Амбър. Гласът й трепереше дори повече от този на сестра Мери Елизабет и усетих как страхът нараства в мен с нова сила.
– Какво има, слънчице?
– Ние сме на върха на кабинковия лифт. Нещо се случи. Ела да ни вземеш, моля те.
– В безопасност ли си?
– Да. Всичко… всичко е наред. Само, че Куентин е ужасен. Той не иска да говори с никого освен с теб. Той е много, много уплашен. Трябваше да се върнем в училище до края на часовете, но Куентин полудя веднага щом се качихме тук. Много се притеснявам, не знам какво да правя.
Изпитах такова облекчение, че почти седнах на пода точно там, където стоях.
– Не затваряй. Тръгвам.
– Просто не казвай на мама, моля те.
По дяволите, знаех си, че не ми се е обадила просто така.
– Няма да й кажа. Не ходете никъде.
Умирайки от жажда за новини за дъщеря си, Куки се вкопчи в ръката ми. Затворих телефона и заедно отидохме у нас за чантата и ключовете.
– Всичко е наред – казах тихо на Куки. – Решили са да пропуснат часовете и да се качат с кабинковия лифт до върха на “Сандия”. Но нещо се е случило с Куентин.
– Боже мой! Не е пострадал, нали?
– Не. Амбър казва, че бил много уплашен. Или се страхува от височини, за което не е знаел преди, или се е случило нещо друго. Нещо свръхестествено.
Куки грабна чантата, премятайки я през рамо.
– Идвам с теб!
– Не. Тя не искаше да ти казвам, затова трябва да се преструваш, че не знаеш нищо.
– Как ли пък не! Чарли, сега не е подходящият момент да играеш ролята на любимата леля. Тя е пропуснала часове. Всичко може да се случи! Ще я държа под домашен арест до края на дните й. Ако, разбира се, я оставя да доживее, за да го види.
– Вече обещах, че няма да ти кажа нищо. Освен това трябва да се подготвиш за срещата.
– Среща? – Изкрещя Куки. – Шегуваш ли се? Няма да ходя на никаква среща.
– Трябваше да работя усилено, за да уредя всичко, така, че не смей да ме разочароваш. Това важи и за Амбър. Трябва да се държиш така, сякаш нищо не знаеш.
– Защо? Значи ти можеш да си играеш на герой? Нямам нищо против да съм лошият човек в тази ситуация, Чарли. И тя ще бъде наказана за отсъствията и опасните приключения.
– Слънце, разбирам те – казах успокоително, като сложих ръка на рамото й. – Но ще видиш, Амбър ще постъпи правилно. Дай й шанс сама да ти каже. Ако разбере, че съм се раздрънкала, никога повече няма да ми се довери.
– Сега не мога да се тревожа за връзката ти с нея…
– Тя ми казва всичко, Кук – казах многозначително, опитвайки се да мина покрай приятелката си. – Наскоро попита за методите на контрацепция.
Като се има предвид, че трябваше да работим с ограничено количество RAM памет, Куки обработваше информацията със скорост от приблизително двадесет и четири байта в секунда. И изведнъж извика:
– Тя е на дванадесет!!!
Потръпнах и притиснах телефона по-здраво до гърдите си, надявайки се, че Амбър не е чула. На глас такава новина наистина не звучеше много добре.
– Щях да ти кажа, честно. – Изведнъж засиях: – Каза ми, че иска да изчака със секса, докато се омъжи. – Куки моментално се успокои и аз добавих: – Но не е сигурна кога иска да има деца, затова се интересуваше как най-добре да се защити.
– И ти й се върза?
– Имам вграден детектор на лъжата в генетичен ми код, или забрави? Не е направила нищо подобно, кълна се. И в случай, че се чудиш, Куентин също е девствен.
– Дори не искам да мисля как си разбрала това.
Все пак почувствах, че е необходимо да обясня:
– Разрових се в телефона й, докато спеше. Трябваше да знам със сигурност, че няма причина за притеснение. Доведох Куентин в живота ви. И определено няма да оцелея, ако нещо се случи с Амбър и ти ми се ядосаш.
– Чарли, Амбър има глава на раменете си. Не бих те обвинявала за…
Чух гласа на Амбър и вдигнах пръст, прекъсвайки Куки.
– Тук съм – казах в телефона. – Вече идвам.
Когато отново притиснах телефона към гърдите си, Куки каза само една дума:
– Отивай.
Изскачайки от апартамента, се втурнах към Мизъри. Кабинковият лифт беше на петнадесет минути от нас. Ще ми трябват още двадесет, за да се изкача. Просто се надявах, че Куентин ще ме чака.
Какъв беше проблемът и защо Куентин не искаше да слезе долу, разбрах веднага. Няма нищо по-страшно от парцаливо мъртво момиче наоколо. Вероятно е разбрало, че Куентин я вижда, защото веднага ме съзря и застана точно пред мен. Тъмната, раздърпана коса покриваше по-голямата част от лицето й, но очите й блестяха зад кичурите. Невъзможно беше да не ги забележа, защото тя пропълзя до мен почти нос до нос и в очите й нямаше и намек за живот. Накъдето и да се обърна, тя беше пред мен, нос до нос и ме гледаше с ужасните си очи. Обзалагам се, в някакъв момент от живота (или смъртта), тя е изпълзяла в света директно от телевизионния екран.
Но трябва да отдам дължимото на Куентин. Имаше пълното право да не иска да се качва на кабинковия лифт. Момичето беше ужасно. И аз имах силното желание да сляза от планината.
Извадих телефона си и се опитах да говоря с нея, но тя просто ме гледаше мълчаливо. Въпреки това, сякаш не ме виждаше. Заради нея дори не можех да се насладя на красивите гледки. Щом се обърнех към широкия прозорец на кабинката и тя беше точно там – витаеше навън, предизвиквайки още по-голям ужас.
– Слушай ме внимателно – отсякох аз, стискайки още по-здраво телефона в ръката си – престани с това безобразие и мини през мен.
Пътниците наоколо затихнаха и се заобръщаха. Е, няма за какво да ги обвинявам. Еднопосочните ми разговори с мъртвите често изглеждат странни отстрани. Дори и с телефон. Но в момента няма какво да направя по въпроса.
– Плашиш хората. Или го правиш нарочно?
Не получих отговор.
Когато наближихме спирката на върха на планината, сериозно се съмнявах, че мога да накарам Куентин да слезе, докато страховитото момиче се мотае наоколо. Може би ще се съгласи да седне в кабинката със затворени очи. Все пак би било по-добре, ако тя премине.
Наведох глава и започнах да трупам енергия. Никога не съм правила това преди, но може би все пак мога да я накарам да се премине, независимо дали иска или не. След като изчаках вътрешната ми сила да се успокои, я пуснах – внимателно, гальовно. Не исках да насилвам момичето – само да я убедя, да я примамя. И изглежда проработи. Момичето се приближи. А след това се вкопчи право в лицето ми.
Ами, направо чудесно. Стоях в средата на кабинката, пълна с хора и с мъртво момиче, залепено за лицето ми. Според мен това е погрешно от където и да го погледнеш.
И Ейнджъл, който се появи до мен, беше напълно солидарен:
– Това е някак страховито, pendeja. Зловещо е.
Момичето се залепи като магнит. Да се оттърся от нея и същевременно да не изглеждам като луда в очите на другите пътници не беше лесно. Не, че ме е спирало някога, но все пак.
– Добре дошъл в клуба – казах през стиснати зъби. – Е, как да се отърва от нея?
Ейнджъл се засмя, явно се наслаждавайки на моето страдание. Още един милиметър и дясното око на момичето щеше да докосне лявото ми. Примигнах и усетих как миглите ми се докосват до нейните. Когато наведох глава, тя също се наведе. Опитах се да се отдръпна – тя се наведе напред. Дори не помня кога за последен път се чувствах толкова неудобно.
– Вие сте като сиамски близнаци.
– Всъщност те се наричат слети – измъдрих аз. – И в името на кленовия сироп, махни я от мен!
– Няма да я пипам за нищо на света. Тя е като момичето от онзи филм.
– От “Обаждането”? – Попитах аз изненадана, че Ейнджъл е гледал филма. Той е починал преди филмът да излезе по екраните.
– Не. Където обладаното момиче върти главата си във всички посоки.
– Ах, “Екзорсистът”.
– Не е филм, а рядка утайка.
– Да, има прилики. Сега я свали от мен!
Ейнджъл се огледа със съмнение. Кабинката спря, но хората сякаш не бързаха да излизат. Нямам представа какво може да ги забавя толкова много. Кондукторът явно ме чакаше да благоволя да сляза:
– Госпожо, мога ли да ви помогна?
– Бихте ли ми дали една минута? – Отговорих.
– Трябва да пусна следващата група пътници.
– Добре. Ти ги пускай, а аз ще стоя и ще се любувам на красивата природа.
Ейнджъл се строполи на пода от смях и дори придърпа коленете си до гърдите. Копеле.
– Кълна се, че ще те пребия до смърт с тигана.
-Моля ти се, pendeja! Нямаш тиган! – Избърсвайки очите си, той опита да се овладее. – Момичето има проблем с главата. Вземи и я излекувай. Освен това, можеш да я накараш да премине.
– Вече опитах. И сега имам цяло момиче на лицето си. Между другото, външният свят не се вижда толкова добре през него. И как, моля ти се, да живея с такъв подарък на лицето от тук нататък?
За всичките си страдания получих поредната експлозия от смях като награда. Пътниците вече се качваха в кабинката. Трябваше да изляза възможно най-скоро. Реших да опитам отново. Посегнах със силата си към момичето, към самата й същност, слях енергията си с нейната и накрая намерих това, което търсех. Намерих това момиче, свито в един тъмен ъгъл на ума й. Увих се около нея, разтърсих я, прегърнах я. И тогава усетих болката й. Тази, която я беше довела дотук.
– Госпожице, ако не искате да останете тук, тогава е време да слезете – каза строго кондукторът.
– Искам – казах аз с едва доловим глас.
Мъчителна болка сви белите дробове на момичето, но накрая тя се успокои и тихо се плъзна през мен. Премина. Когато това се случва, виждам част от спомените за живота на мъртвите. Например, как са се казвали домашните им любимци или какъв сладолед са опитали за първи път. Но не видях нищо от това момиче.
– Госпожо, трябва да затворя вратите. Имаме график.
Просто преживях прехода й. Ярки образи проблясваха в ума ми, горяха в мозъка ми. Ужасни. Кошмарни. Не можех да си представя какво е преживяло това момиче. Усетих как всичко е оставило белези по нея. Самите й спомени бяха груби и болезнени. Майка й й се е подигравала брутално, а баща й изобщо не й е обръщал внимание. Никога не се интересувал от нея и в крайна сметка я оставил на произвола на съдбата, като се самоубил. По-точно, оставил я в лапите на чудовище. Дори брат й не се интересувал от нея. Въпреки че, може би, самият той се страхувал да не си навлече гнева на майка си и затова не защитил сестра си, а се включил в тормоза й. Смеел се, когато майка й я наречала глупачка, и си затварял очите за побоите. Преструвал се, че не е видял, когато майката бутнала дъщеря си и тя паднала с тенджера с вряла вода. Водата осакатила ръцете и лицето й, а изгарянията се виждали дори при смъртта й.
Не исках, не искам и никога няма да искам да виждам такива неща. Те не могат да се отмият, дори и да изтъркаш кожата си до кръв. Казваше се Миранда. И беше продукт на една прогнила система. Не видях как е умряла. Но не е нужно човек да е гений, за да разбере: срещнала е смъртта от ръцете на майка си. И тази смърт беше толкова ужасна, толкова немислима, че мозъкът ми се разбунтува, стомахът ми се сви и светът примижа.
Излизайки от кабинката, се спънах. Ейнджъл не ме остави да падна и ме притисна към себе си. Не, не беше Ейнджъл. Някой друг. Някакъв мъж. В този момент не ми пукаше. Приех помощта му, защото имах нужда от нея. Хванах за ръкавите на кафявото му яке и направих всичко възможно да не се свлека. През всички преживени ужаси, Миранда носеше едно-единствено чувство, което оставаше с нея дори след смъртта й. Дълбока и непоклатима любов към брат си. Същият, който се бе отвърнал от нея, когато нейната майка-изверг я убила.
Постепенно образите станаха по-малко ярки и аз преглътнах трудно. Не, те никога нямаше да се изтрият напълно от паметта ми, но трябваше да намеря Амбър и Куентин. Ако не беше човекът, който ме подкрепи, определено щях да изпадна от кабинката. Кондукторът бързаше да затвори вратите и аз му махнах за сбогом, след което се освободих от силната хватка, спуснах се към ъгъла на площадката за спиране и се надвесих над дървената платформа. Паднах на колене, едва не хипервентилирах, докато стомахът ми се свиваше. Дори се почувствах малко засрамена.
Не повече от минута плашех дърветата, след което избърсах устата си в ръкава на якето си, извадих телефона си и набрах Амбър.
Тя отговори след първия звуков сигнал:
– Къде си?
– Вече съм тук – успях да кажа аз, като поех дълбоко дъх от хладния въздух на върха на “Сандия”.
Тук винаги е с няколко градуса по-студено, отколкото в града, а сега беше точно както трябва. Стомахът ми се успокои, мислите ми се избистриха. Очите ми най-после видяха десетината пътеки, всяка от които водеше към „Столицата” – ресторант на самия връх на планината.
– Ние сме точно зад ресторанта. Седим до стената. Моля те, лельо Чарли, побързай. Нещо не е наред и не го разбирам. Той жестикулира твърде бързо.
Скочих на крака.
– Почти съм там, скъпа.
Подадоха ми ръка и аз вдигнах глава, за да благодаря за помощта. Пред мен стоеше капитан Екерт. Така, значи той ме е следил и до тук. Може би дори се е возил в същата кабинка, въпреки че не го видях там. Беше облечен с кафяво яке и плетена шапка. Няма по-добра маскировка. Но вероятно може да ми се прости – в края на краищата на лицето ми имаше едно момиче.
От разочарованото изражение на лицето му личеше, че не е искал да го позная. Имах остро желание да се скарам с него, без да напускам мястото, но сега имах нужда от него.
– Да вървим – казах аз и отново го хванах за ръкава, за да не падна.
Тичахме все по-бързо по пътеката, почти събаряхме туристите, наслаждаващи се на великолепната природа на “Страната на очарованието”. Екерт ме подкрепяше на всяка крачка, защото се препъвах отново и отново. Дори ме вдигна веднъж, когато паднах на дясното си коляно. Заради спомените на Миранда всичко плуваше пред очите ми и препускането по неравната земя не беше толкова лесно. Светът непрекъснато се накланяше някъде настрани. През целия път чаках капитана да попита къде съм се напила толкова, но, слава богу, той си мълчеше.
Ейнджъл все още беше там – вървеше точно зад нас. Без да ми пука какво мисли капитанът за мен, попитах моя невидим помощник:
– Намери ги, слънце, и тогава ми кажи къде са точно.
– Вече го направих. – Той се втурна напред и започна да ни показва пътя, а, когато се изкачихме по стълбите, водещи към ресторанта, добави: – Там.
Забелязах Амбър и Куентин и се втурнах към тях.
– Лельо Чарли! – Амбър увисна около врата ми в отчаяние. – Моля те, прости ми. Нещо се случва. Той вече не ми говори.
Куентин седеше в задната част на ресторанта с глава между коленете и ръце над нея. Миранда изглеждаше страховито, разбирам това, но тук имаше и нещо друго. Докоснах ръката му, но той не реагира.
-Какво му е? – Попита Амбър. – Просто щяхме да се изкачим в планината, да видим гледките и да се върнем преди края на уроците.
– Кога започна да се държи толкова странно? – Попитах.
– По пътя нагоре. По някаква причина той се изнерви и сякаш се затвори. Не поглеждаше през прозорците и продължаваше да ми маха да се отдръпна от тях. Една дама го попита дали не се страхува от височини, но той каза, че не го е страх.
– Той не се страхува, слънце.
С крайчеца на окото си забелязах, че капитанът все още е там. Каквото и да е намислил, да ме целуне отзад. Все още борейки се с ехото от спомените на Миранда, потърках раменете на Куентин, за да го успокоя и да го върна в реалността. Стиснах силно очи, за да прогоня агонизиращите мисли за невъобразимата болка, която поглъщаше Миранда. Въпреки всичко, тя обожаваше майка си и не можеше да разбере, защо жената, която й е дала живот, не я обича. Но пък вярваше, че тя е виновна за това. Че тя е причината за собствените си страдания. Че заслужава цялата тази болка
Сега обаче това нямаше значение. Сега някой по-добър от мен се грижеше за нея. Някой, който наистина знае как да лекува. Той ще успее да убеди Миранда, че не е виновна за нищо. А, ако той наистина е това, което се надявам, майка й ще гори завинаги в ада, за всичките й зверства.
Изведнъж осъзнах, че наведнъж ми се е струпало твърде много. Опитах се да преодолея болката, безпомощността и гнева. Въпреки, че гневът беше изключително мой. Стиснах зъбите си толкова силно, че ме заболяха.
Преглъщайки трудно, се съсредоточих върху Куентин.
– Ейнджъл! – Извиках и му махнах да се приближи.
– Съжалявам, Чарли. Относно момичето. Дори не можех да си помисля…
– И аз, слънце. Как мога да помогна на Куентин?
– Не знам. Той все още е жив. Не е съвсем по моята специалност. – Тъкмо щях да се обърна разочарована, когато изведнъж той добави: – Но той е като момичето. Мисли погрешно. Опитай същото, което направи с нея.
Отворих уста да протестирам, но промених решението си. Каквото и да беше, наистина си заслужаваше да опитам. Погалвайки светлата главица, започнах да струпвам енергия. Събрах я в мен, оставих я да расте като назряваща гръмотевична буря, но нямах време да я освободи. Куентин вдигна глава. Страхът и несигурността отчетливо блестяха в ясните му сини очи. Той сви вежди, сякаш не ме позна веднага, после мигна и… се хвърли в прегръдките ми.
Така си и седяхме до ресторанта, люлеейки се в ритъма на музиката, която свиреше вътре. По-точно, аз се люлеех. След няколко дълги минути огледах тълпата. Амбър стоеше на крачка от нас и мачкаше плетена шапка в ръцете си.
Ейнджъл седеше до стената до нас и по лицето му се виждаше, че Куентин предизвиква сериозно любопитство в него. И защо не се сетих да ги представя по-рано? Капитан Екерт стоеше до яркочервения дървен парапет, който обграждаше ресторанта. Мястото тук е невероятно красиво, а гледките не могат да бъдат описани с думи.
– Какво му се е случило? – Попита капитанът.
Дадох му най-добрия си убийствен поглед:
– Ще се занимавам с теб по-късно.
Очевидно не свикнал с подобна грубост, особено от някакъв консултант, капитанът не спореше и не заплашваше. Той просто стоеше мълчаливо, внимателно наблюдаваше какво се случва и може би сериозно обмисляше варианта да ме уволни поради психическа нестабилност.
След още няколко минути Куентин най-накрая се дръпна и ми каза, че не може да влезе в кабинковия лифт. Не може да се върне у дома.
– Заради момичето ли? – Уточних.
На лицето му се изписа изненада, но само за секунда. Той знаеше коя съм, знаеше, че имаме много общи неща и кимна в отговор.
– И аз я видях – посочих аз. – Тя беше много уплашена.
Челюстта на Куентин увисна.
– Тя? Уплашена?!
– Да. Премина през мен. Отначало не искаше, но аз… аз я убедих. Семейството й й е причинило много болка.
– Обиждали са я?
– И то много – кимнах аз.
– Биели са я?
– Дори по-лошо. Беше много, много уплашена.
Куентин завъртя очи.
– Почувствах го. Усетих колко тъмен и празен е нейният свят. Дори корема ме заболя.
– Аз също. Но как го почувства? – Започна да ми просветва, че той не само вижда призраци, но е способен на нещо повече.
– Още не съм ти казал.
– Ами, кажи ми.
Не можах да устоя и разроших косата му. Куентин веднага се улови, приглади гривата си, примижа към Амбър и с лукав поглед в очите ми се отплати със същата монета, разроши косите ми. Те вече бяха в пълен хаос, така, че оставих всичко както си е.
– Ако дух ме докосне, аз усещам емоциите му – изтъкна той.
– Еха! Каква дивотия!
– Страшно е. И изобщо не ми харесва – Дори говорейки за това, Куентин се сви.
– Съжалявам, слънце. Понякога мъртвите все още носят багаж със себе си.
– Имаш предвид куфари ли? – Обърка се той.
– Съжалявам – усмихнах се аз. – Това е образно казано. Призраците имат много проблеми, които оказват натиск върху тях, дори след смъртта.
– Да, разбирам. Както и хората.
– Точно! Всъщност е невероятно, че можеш да правиш това.
Куентин ме погледна със съмнение и аз продължих:
– Опитай с Ейнджъл.
– Хайде, pendeja – скочи той, но аз успях да го хвана за ръката, преди да се изпари, и го дръпнах обратно. – Запознай се с Куентин, това е Ейнджъл.
Ейнджъл кимна на новия си познат и протегна ръка, която Куентин стисна спокойно, след което попита:
– Знаеш ли жестомимичния език?
Ейнджъл сви рамене.
– Не, пич, съжалявам. Но бих искал.
Предадох думите му и добавих:
– Той ще се научи.
Веждите на Ейнджъл се вдигнаха, но самият той кимна в знак на съгласие:
– Би било готино.
– Добре, разбрахме се. Усети ли нещо, когато му стисна ръката?
Куентин вдигна рамо.
– Мисля, че той е доволен от всичко. Дори е готино.
– И това е, защото ме познава – казах аз и намигнах и на двамата.
– Искам да науча тези неща – каза Ейнджъл, внезапно запален от идеята. – Ще ме научиш ли?
– Глупости, – отговорих на глас и с жестове. – Отиди с него на училище в Санта Фе. Там ще научиш всичко.
– И това е вярно – посочи Куентин и погледна Амбър. Тя веднага седна пред нас, а той каза, гледайки само нея: – Съжалявам. Моля те, прости ми.
– Не е нужно да се извиняваш – каза тя в отговор.
Гордеех се с нея. Беше научила много за двете седмици след срещата с Куентин. Деца, какво да ги правиш. Попиват знанията като проклети гъби.
– Разбирам. Виждаш това, което аз не виждам. Бих искала… – Амбър заекна, докато си спомни правилните жестове. – Бих искала да бъда като теб. Да виждам каквото виждаш и ти.
Куентин направи гримаса.
– Това е малко вероятно. Не е много забавно.
– Знам, че не е лесно. С Чарли се познаваме от доста време. Тя винаги се опитва да помогне на мъртвите и изпада в беда. Жалко… – каза тя на глас, защото не знаеше как да го покаже и започна изречението отново: – Бих искала да й помогна с нещо.
Нарочно използвах непознат за нея жест във фразата така, че да разбере за какво точно става дума:
– Жалко, че все още сме тук. Защото майка ти ще ме убие веднага, след като сестрите от манастира ме издадат. Между другото, те са страшно притеснени.
Вината, която идваше и от двамата, ме удари право в стомаха. Това е добре. Нека знаят с какво са изпълнени техните приключения.
– Чакай малко! – Просветна ми, когато се изправхме на крака. – Колко често ти се случва това?
– Това е първият път – каза Куентин напълно сериозен.
– Говоря за разходките. Колко пъти сте пропускали училище?
Те се спогледаха и Амбър се сви виновно.
– Куентин! – Извиках аз. – Тя е само на дванадесет!
– Следващата седмица ще стана на тринадесет! -Напомни ми тя.
– И аз съм на тринадесет – добави Ейнджъл.
Престорих се, че не го чувам:
– Куентин, ти си на шестнайсет! Не е правилно.
Той се взря в мен с ужас.
– Мислиш, че ние… – сведе ръце и поклати глава. – Тя е дете. Ние сме просто приятели.
Оказа се, че съм стъпила по мазола. Амбър трепна, сякаш я удариха. Думите на Куентин я нараниха. Тя определено смяташе, че са нещо повече от приятели.
Обърнах се към нея и покрих лицето си с ръка, за да попреча на Куентин да прочете по устните ми какво щях да кажа. Той се опита да надникне, но аз заговорих бързо:
– Той лъже. И за бога, не казвай на майка си, че си се целувала.
Може би Куентин щеше да успее да го скрие, но Амбър – в никакъв случай. И отново вината заприижда от нея на вълни.
С отпусната челюст се обърнах към него.
– Целуна ли я?!
– Какво? Не!
Амбър разбра за какво говори и тропна с крак.
– Лельо Чарли! Ти ме подведе!
Не можех да й обърна никакво внимание, защото бях заета да хвърлям изумени погледи на Куентин.
От страх да не изрече нещо излишно, той пъхна ръце в джобовете си.
– Това е хубаво – похвалих го аз и предизвикателно си тръгнах.
Или по-скоро опитах. Светът отново се разтресе и аз се насочих към капитан Екерт. Е, по-добре е, отколкото да паднеш от планината. И при него всичко ще е наред, щом ребрата му зараснат.