Глава 19
„Вярваш ли в любовта от пръв поглед или да мина още веднъж покрай теб?“
Надпис на тениска.
След като прие доставката на пресни продукти, Рейес се върна в залата. Зад него имаше жена. Много, много позната жена с решителна походка и горящи очи. И щом тези очи ме забелязаха, се метнах под масата като куршум и положих глава на коленете на Куки.
– Кажи й, че не съм тук!
Прочиствайки гърлото си, Куки се огледа внимателно.
– Какво? На кого? Какъв е проблема?
– Г-жа Гарза е ей там. Кажи й, че ме няма.
– Вече тевидя – процеди през зъби Куки, – и идва право насам.
– Тогава се престори, че съм припаднала и извикай линейка!
– Няма да извикам линейка само за да те покрия.
– О, моля те! Това веднага ще проработи.
– Чарли Дейвидсън, и без теб, лекарите имат за с какво да си запълват времето. – Виждам ви, госпожице Дейвидсън – каза строго г-жа Гарза.
Аз също я виждах изпод масата. Вярно, само долната половина. Г-жа Гарза пристигна със зашеметяваща тюркоазена чанта на дясното си рамо. На предната страна на чантата имаше изображение на женско лице, нарисувано в духа на Деня на мъртвите. На краката си носеше поразително красиви ботуши, ако не се лъжа „Рокетбастер“, единият от които нервно потропваше по пода.
Да, дрехите й си ги биваше. Още повече, че аз плащах за тях. И всичко това заради сина й – моят единствен детектив на непълно работно време, тоест заради Ейнджъл. Съвсем наскоро г-жа Гарза разбра, че парите по сметката й идват от мен, и поиска обяснение. По-специално защо й плащам петстотин долара всеки месец. Обаче петстотин бяха преди Ейнджъл да ме изнуди да му дам повишение. Последния път й изпратих не по-малко от седемстотин и петдесет долара, но мисля, че Ейнджъл си заслужава.
Обаче има един проблем: той не иска г-жа Гарза да знае, че все още е на земята. И толкова настойчиво изискваше да си държа устата затворена, че просто нямах избор. Просто не може да разбере, че майка му далеч не е глупава жена. Веднага след като с Ейнджъл измислихме несъществуващ прачичо, г-жа Гарза веднага разбра какво се случва. Но какво друго можех да й кажа? Безценния Ейнджъл не иска тя да знае истината. Той казва, че тя е скърбяла ужасно, когато е умрял, и затова няма право да я принуждава да премине през това отново. Но лично аз мисля, че г-жа Гарза може да се справи с другото обяснение много по-добре, отколкото си мисли Ейнджъл. Може би неговата упоритост е продиктувана от други причини? Още от деня, в който г-жа Гарза се появи в офиса ми, ме преследваше тази мисъл. Минаха само две седмици. Не можем да я мотаем дълго. А сега ясно го видях, макар и от начина, по който тя решително ме погледна. Г-жа Гарза искаше отговори. Но можех да й дам отговори, само като предам Ейнджъл.
Накрая й писна да чака и погледна под масата:
– Няма да мръдна от тук, докато не говоря с теб.
Да, върви се измъквай сега. Сбръчках нос, пъхнах глава между масата и коленете на Куки, представяйки си колко нелепо изглежда всичко това.
– Здравейте, г-жо Гарза! Дори и не те видях…
Предизвикателно бавно тя скръсти ръце на гърдите си.
– Изпрати ми повече пари този месец.
– Ами да… Състоянието на прачичо ти се оказа по-голямо, отколкото ни казаха първоначално.
– Тоест, увеличило се е по някакъв магически начин?
Тази жена спираше дъха. На петдесет години имаше невероятна фигура и зашеметяваща коса. А като се има предвид нейния изявен испански акцент и дълбок, дрезгав глас, г-жа Гарза е буквалното въплъщение на това, което Гарет нарича „виж и умри“.
– Точно така, увеличило се. Прекрасно, нали?
– Така е – съгласи се Куки и кимна. – Няма нищо за чудене. Баба ти е била ексцентричен човек.
– Дядо – поправих го аз.
– Дядо. Или баба. – Кук явно се опитваше да се измъкне от неудобната ситуация. – Мисля, че е бил травестит.
Я виж ти, това не е лошо.
Госпожа Гарза седна на дивана.
– Не съм тук, за да създавам проблеми, г-жо Дейвидсън.
Очевидно няма да свърши добре.
– Наричайте ме Чарли -предложих аз. – А това е Куки, моята асистентка.
Госпожа Гарза примигна и погледна Кук.
– Казваш се Куки?
Никой не се е изненадвал от името на Куки, но г-жа Гарза е права. Странно име. Все пак пасва идеално на Куки.
– Точно така – отвърна Куки и протегна ръка, която госпожа Гарза веднага стисна.
– Аз се казвам Еванджелин.
– Да, да, знаем – кимна отново Куки. – Пиша ти чек всеки месец…
– И така – намесих се аз, докато не се е отнесла, – какво те води в нашата пустош?
– Ти. Парите. И този tío de tu imagination/въображаем чичко/.
Напразно го каза.
– Имам няколко въображаеми приятели, но чичо ми е много реален.
– Не твоят – моят.
– Той знае ли, че го смяташ за въображаем?
На теория тук тя трябваше да откачи и да излети от бара като куршум, но надеждите ми не се оправдаха. Г-жа Гарза замръзна и ме погледна строго.
– Искам само да му задам няколко въпроса. На Ейнджъл.
Името “Ейнджъл” тя произнася като “Ан-хел”.
– Съжалявам, но не познавам никакъв Ейнджъл.
Напълно шокирана, като мен, Куки поклати глава. Разбира се, тя вече беше свикнала с факта, че от време на време край мен се появяват призраци, затова емоциите й бяха изключително верни. Никога не е виждала Ейнджъл, но няколко пъти й описах този побойник. И когато стана дума за него, лицето на Куки придоби израз на пълно обожание. Тя харесваше Ейнджъл. Аз също. Поне почти винаги.
Еванджелин махна с ръка.
– Не се притеснявай. Знам коя си и какво правиш.
Продължих да чакам да се появи обектът на нашето внимание. Той сякаш винаги знаеше какво мисли майка му. Наистина исках да й разкажа всичко. За да разбере какъв прекрасен син има. И че се справя добре. Но решимостта на Ейнджъл е непоколебима и аз не знаех какво да правя.
– Чарли – г-жа Гарза се наведе към мен – настоявам.
Може би, ако й обясня защо не съм й казала нищо… Макар, че това само ще потвърди подозренията й. И усещах чак в червата си, че е като питбул с плюшена играчка в зъби, който няма да пусне плячката си, докато не я разкъса.
Имаше обаче едно място, където “на Ейнджъл” беше забранено да ходи.
– Да вървим – казах аз и заведох майка му до женската тоалетна.
– Той тук ли е? – Попита госпожа Гарза, леко изненадана.
– Не, затова дойдохме тук. Забранено му е да се появява в женските тоалетни.
Еванджелин замръзна. Всичките й подозрения, всичките й надежди току-що бяха потвърдени. Кой не би искал шанса да говори с изгубеното си дете? Не мога да си представя какво е преживяла, когато Ейнджъл е умрял. Самият той каза, че госпожа Гарза е неутешима. Нямах съмнение в това. Но като я гледах сега, трудно се справях с болката в гърдите ми, причинена от мисълта за мъчителното страдание на майка, загубила сина си.
Лицето на Еванджелин изразяваше всяка емоция, позната на човечеството.
– Значи всичко, което казват за теб, е истина.
– Не бих вярвала на всичко. Този случай с отбора по шах е едно голямо недоразумение.
Не успях да я разсея. Г-жа Гарза плуваше в океана на собствените си мисли, надежди и страхове, сгушени в дълбините на душата й.
– Но ти можеш да говориш с мъртвите.
– Мога, но само, ако самите те искат да говорят с мен. Еванджелин… – започнах колебливо, знаейки, че ще съжалявам за всяка дума. Ейнджъл определено ще ме убие. – Той не иска да знаеш, че той… че все още е с нас.
Перфектно поддържаната й ръка се изстреля към устата. Страхувайки се, да не загуби опора, г-жа Гарза се облегна на стената. Дадох й време да смели това, което чу, да помисли над думите ми и да изживее отново всичките ужаси от миналото.
Накрая тя проговори:
– Защо… – но гласът й й изневери. Преглъщайки трудно, Еванджелин продължи: – Защо той не иска да знам?
– Страхува се, че ще скърбиш отново.
– Отново? Никога не съм спирала. – След пауза тя попита – Как е той?
Прехапах устна, страхувайки се да не избухна твърде много.
– Добре. Но както казах, той наистина, наистина не иска да ти казвам нищо. И ако разбере, много ще ми се ядоса.
Главата на Еванджелин се вдигна.
– Имам право да знам, госпожице Дейвидсън. Освен това имам много повече права за това от теб.
– Не, не, напълно съм съгласна. Изобщо не става дума за мен. Честно казано, не знам защо не иска…
Но не можа да завърши – чу се млад мъжки глас, решителен и благоразумен:
– Сигурен съм, че греша и тук не се случва това, което си мисля.
Той се появи точно пред мен – в затворените кабинки. Сега какво да правя? Ако говоря с него, г-жа Гарза ще разбере, че е тук. Яростен до краен предел, Ейнджъл се втурна към мен и като ме хвана за гърлото, ме притисна към стената. Диспенсъра за хартиени кърпи се притисна болезнено в гърба ми, но бях готова да изтърпя всичко. Ейнджъл имаше право да се ядосва. Дадох му дума. Обещах да не казвах на майка му. Никога.
– Обеща да не й казваш нищо.
Чух гласа на Еванджелин, но не можех да различа думите през кръвта, която бушуваше в ушите ми. Гневът на Ейнджъл беше извън контрол. Усетих Рейес, но противно на най-лошите ми страхове, той не се материализира за миг, кипящ от ярост. Появи се бавно, постепенно. Заплашително.
Нямах представа какво може да направи с Ейнджъл и нямах намерение да разбера.
Обвивайки пръсти около врата си, проговорих с нисък, успокояващ тон:
– Слънце, знам, че си ядосан. Но тя сама знаеше всичко. Казах ти, че
рано или късно ще стане.
Рейес се приближи, но аз вдигнах ръка, безмълвно умолявайки да не наранява Ейнджъл. Той го усети. Погледна настрани и стисвайки още по-здраво гърлото ми, ме пусна. После се обърна и направи крачка назад, опитвайки се да потисне гнева си.
– Всичко е наред – казах аз, за да успокоя Рейес, но той така или иначе не отиваше никъде. Остана наблизо, макар и в нематериална форма.
Наблюдавайки случващото се, Еванджелин се мъчеше да овладее избухването си на ужас. Хванах се за врата и поклатих глава.
– Всичко е наред. Просто се задавих.
– Моля те, не ме лъжи, госпожице Дейвидсън.
Отпускайки се, поех няколко дълбоки глътки въздух и погледнах Ейнджъл. През всичките години на нашето познанство той нито веднъж не е вдигнал ръка към мен. Никога.
Сега обаче котката беше излязла от чантата и нямаше да се преструвам, че нищо не се е случило. Ще поема цялата отговорност, но определено няма да се примиря с подобно отношение.
– Защо си толкова упорит, Ейнджъл? – Попитах го аз. – Какво, по дяволите, ти става?
– Моя син? Ейнджъл? – Очите на Еванджелин излъчваха цялата надежда на света. – Той тук ли е?
– Кажи не! – Отсече Ейнджъл, гледайки ме мрачно. – Кажи й, че не съм тук. И, че никога не съм бил.
– Няма да кажа това. Тя вече знае всичко. – Приближих се до Ейнджъл. – Слънце, тя е умна жена. Както ти самия каза.
– Твърде умна – изскърца ядосано през зъби. – Тя ще разбере всичко.
Поставих ръка на рамото му.
– Какво ще разбере? Че си тук?
Г-жа Гарза притисна двете си ръце към сърцето.
Погледът, който Ейнджъл ми отправи, беше толкова отровен, толкова тежък, че гърдите ми се свиха.
– Че не съм й син.
Беше мой ред е да се изненадам. От думите му земята изпод краката ми се изплъзна. Замръзнах, опитвайки се да разбера казаното, да разбера какво означава всичко това.
– Не разбирам – казах накрая. – Ако това е вярно, тогава кой си ти?
И в един миг усетих, че е сто процента готов да се изпари. Разбира се, мога да се обърна към него всеки момент, но той няма да си тръгне толкова лесно. Преди да изчезне, аз здраво го хванах за ръката и, игнорирайки опитите му да избяга, попитах отново:
– И така, какво означава всичко това?
Изведнъж Ейнджъл изглеждаше смутен, сякаш съм го хванала да яде бонбони. Мълча дълго, но аз, дори изгаряйки от нетърпение, само чаках. В края на краищата, този път той няма да се откажа.
– Ейнджъл е второто ми име. И първото име на сина й. Но имената, които имаме с него, са едни и същи – Гарза. Мислехме, че е знак на съдбата, че трябва да сме братя. Обичах го повече от всеки на света. Живеех в сиропиталище. – Когато ме погледна, очите му блестяха от такава болка, че сърцето ме заболя. – По-точно за утайките, които са били ненужни на собствените им родители. Г-жа Гарза винаги беше мила с мен и ние се преструвахме, че тя е и моя майка. Харесваше ми да ги посещавам. Харесваше ми, че тя ме гледа като всяко друго дете, а не като дете от сиропиталището. – Ейнджъл отново се обърна. -И, как мислиш, че ще ме погледне, ако разбере, че съм убил сина й?
Бях беше твърдо решена да не показвам реакцията си, но не ми се получи -гледах Ейнджъл с отворена уста. Еванджелин много искаше да разбере какво се случва, но беше достатъчно умна, да остане тиха.
– Ейнджъл, какво стана онзи ден?
Той пъхна ръцете в джобовете си.
– Скарахме се с момчетата от съседния район за няколко опаковки сладолед. Ейнджъл – приятелят ми Ейнджъл – реши малко да ги сплаши. Открадна колата на майка си и пистолета, който тя криеше под матрака. Отидохме да търсим тези момчета. Аз бях зад волана, защото карах по-добре. Когато ги намерихме, Ейнджъл почна да стреля. Но там имаше и други деца, още много малки. Помолих го да спре, но той не ме послуша. Или дори не ме чу. Честно казано, не се опиташе да застреля никого. Искаше само да ги изплаши, но се притеснявах, че случайно ще застреля някое от децата. Поради това умишлено блъснах колата.
Доближих се до Ейнджъл, докоснах раната на гърдите му и, опитвайки се да разбера, казах:
– Това е рана от куршум.
Преди много, много години той ми каза, че се е опитал да вземе пистолета от приятеля си и пистолетът е стрелял случайно. Но никога не ми каза, че някой друг е загинал същия ден. И със сигурност никога не ми е казвал, че този “някой друг” е самият той.
– Не. Излетях от колата и паднах на нещо остро, като арматура. Но Ейнджъл умря заедно с мен. Нямах представа, че ще бъде толкова лошо. Мислех, че ще блъсна колата, ще ни нараня малко, но… убих и двама ни. Убих брат си.
– Той още ли е тук, точно като теб?
– Не. Той премина в момента, в който умря. Видях го да си тръгва с очите си. Отначало си мислех, че ще отида направо в ада за това, че го убих. Но нищо не се случи. Аз останах тук. И бях съвсем сам, докато ти не се появи.
Покрих устата си с трепереща ръка.
– Ейнджъл…
– И тогава реших, че мога по някакъв начин да изкупя вината си пред майка му. Когато ми предложи работата, си помислих, че мога да й помогна.
– Но какво ще кажеш за всички тези чичовци, лели, братя и сестри, за които постоянно говориш?
– Всички са негови, не мои. Никога не съм имал никого. Просто исках по някакъв начин да изкупя вината си. Пред нея. Пред всеки от тях.
Сърцето ми се разби на милион малки парченца. Той е умрял, опитвайки се да постъпи правилно, и през цялото това време го е измъчвало чувство за вина.
– Как е истинското ти име?
– Хуан. Хуанито Анхел Гарса.
Притиснах го към себе си. Отначало той се дърпаше. Отказваше моето опрощение. Но няколко секунди по-късно се отказа и избухна в сълзи в косата ми, а аз прегърнах треперещите му рамене още по-силно.
***
Разказахме всичко на Еванджелин.
– Синът ти е на небето, където трябва да бъде -казах внимателно аз. Ами ако г-жа Гарза се ядоса на тези думи? В крайна сметка единственото й желание беше да говори със сина си.
Но тя изобщо не се ядоса. Веднага щом спрях да говоря, лицето й се проясни, а очите й заблестяха от преливащите й емоции.
– Моля те, кажи му, че никога не съм го обвинявала. Познавам сина си Хуанито. Не смей да мислиш, че по някакъв начин си виновен за случилото се. Знаем какво си направил. Знаем, че си се опитал да постъпиш правилно.
Ейнджъл покри очите си с ръка.
– Ейнджъл -започнах тихо, -искаш ли да й кажеш нещо?
– Винаги съм искал тя да ми бъде майка.
Предадох всичко и горчиви сълзи се застичаха по бузите на Еванджелин. Но тя се радваше да чуе тези думи.
– И аз винаги съм искала да си мой син – прошепна тя.
За първи път в живота си съжалявах, че призраците не могат да докосват живи хора. Тези двамата определено биха имали полза от една хубава прегръдка. Импулсно ги прегърнах силно и двамата.
– Между другото, дойдох тук с причина – каза Ейнджъл, когато г-жа Гарза си тръгна.
Колкото и смел да беше, струваше ми се, че все още се чувства неспокоен.
– Да продължа ли да те наричам Ейнджъл? – Попитах.
Той кимна.
– Така ме наричаха преди смъртта.
– Добре. И така, защо дойде?
– Намерих твоята Марика и малкото й. Те са в “Ломас и Юбанк”. Купуват памперси.
Погледнах часовника.
– Още ли са там?
– Да. Влязоха преди няколко минути. Тя има някаква работа там.
Призраците не винаги са ориентирани за времето, затова ми оставаше да се надявам, че Ейнджъл е прав.
Докоснах бузата му:
– Страшно се гордея с теб.
Явно смутен, Ейнджъл се отдалечи.
– И защо? Казах ти, убих най-добрия си приятел. И те лъгах сто години.
– Не си го убил ти, Ейнджъл. Станало е случайно. И, в случай, че не си забравил, всичко се е случило, защото си се опитал да постъпиш правилно. Гордея се с теб, независимо дали ти харесва или не.
– Значи мога ли да те видя гола?
– Защо трябва да ти се показвам гола?
– Защото толкова съм изстрадал.
Разсмях се.
– Ще страдаш още повече, когато те хвана!
Той наведе глава.
– Извинявай, че те лъгах толкова години.
– Всичко е наред. И аз те излъгах. Никога не съм спала със Сантана.
Карлос Сантана беше идол за Ейнджъл, така че, разбира се, веднъж изтърсих, че съм спала с него след един концерт.
– Ти си напълно сбъркана!
– Пич, ти се преструваш на различен човек повече от десет години. Така, че все още ни предстои да разберем кой от нас е напълно сбъркан.
– Нищо подобно! Прекрачи всички граници. Не може да говориш за Карлос Сантана, сякаш е парче месо!
Е, да, сбъркана съм.