Глава 6
“Понякога се боря с демоните си. А понякога просто се заблуждавам.”
Стикер на броня
След като чичо Боб си тръгна, Дъф най-накрая се появи. Външно беше много смутен. Чудя се дали е чул какво каза Рейес за него? Според него Дъф е лош. Но възможно ли е? Доколкото разбирам, много лошите хора веднага отиват в ада след смъртта. Така, че без значение какво казва Рейес, Дъф не може да бъде много лош човек.
– С-съжалявам – намръщи се той засрамено. – Аз н-не исках да бягам от т-теб. С Р-Рейес не се разбираме много добре.
– Рейес не се разбира добре с много хора.
Когато Дъф се появи, тъкмо наливах чаша прясно кафе в чашата си. За срещата лице в лице с дилъра, ще ми трябват всички сили. Дилър. Страхотно име. А и демон, който живее за сметка на човешките души, не заслужава яко име. Както и серийните убийци и терористите, на които медиите винаги измислят яки прякори. От моя гледна точка никой от тях няма право да има нещо готино. А аз имам достатъчно гледни точки.
– Рейес каза, че си го посетил в затвора.
Ако не знаех, че в Дъф няма капка кръв, можех да се закълна, че се изчерви.
– Ах, а-ами… аз просто го следях.
– Защо? – Попитах, когато седнах на масата за вечеря. И все пак не беше толкова лошо. Някак много домашно.
Дъф прегъна рамене и отговори, без да ме поглежда:
– З-защото. Той т-те посещаваше от в-време на време.
В този момент аз сериозно замръзнах и го погледнах учудено:
– Имаш предвид в нематериална форма?
– А-ами, д-да. А не т-трябваше да го п-прави.
– Защо?
– Той н-не е м-много д-добър човек.
Интересно.
– Знаеш ли, той каза същото за теб.
Дъф ме погледна с изненадани очи.
– Т-той не ме п-познава. Т-той не б-беше там.
Ставаше все по-любопитно.
– Къде точно?
– В м-моя дом. Където се с-случи всичко . Н-но з-заради това м-ме затвориха. Т-така се с-срещнах с Р-реязиел. С-само, че т-тогава не знаех, че е син на д-дявола. М-мислех, че е п-просто затворник. Като м-мен.
– Бил си в затвора? – Попитах с ужас.
Дъф имаше такова изражение на лицето си, сякаш чакаше – не, надяваше се! – да пропадне в земята. Раменете му се отпуснаха още повече, а брадичката му увисна на гърдите му от срам.
– Да, Чарли, б-бях в з-затвора. Р-разбрах, че Реязиел е р-различен от всички о-останали, но н-не знаех к-колко, докато не у-умрях.
Изкуших се да попитам защо е бил в затвора, какво точно се е случило, но ако Дъф искаше да знам, той сам щеше да ми каже. Не исках да му оказвам натиск, но все пак попитах:
– Умрял си в затвора?
– Д-да. Т-тоест п-почти. П-получих условно о-освобождаване и т-тъкмо щяха да ме освободят, к-когато се с-случи.
Сега ми е ясно защо е умрял в обикновени дрехи.
– Искаш ли да поговорим за това?
– Н-не. Нищо н-няма да се п-промени. Значи ме т-търсеше?
– Да. Исках да те попитам за г-н Уонг. – Поклатих глава към новата тема за разговор, витаеща в ъгъла. – Преди няколко седмици, когато го видя за първи път, помислих, че го разпозна.
-Н-не. Н-не го п-познавам. – Дъф отстъпи предпазливо, сякаш се канеше да си тръгне.
Приближих се и сложих ръка на рамото му. Сякаш исках да го ободря. Уж. Всъщност го докоснах, за да не се изпари. Наскоро научих, че физическият ми контакт с призрак му пречи да изчезне. Между другото, готино откритие. Вярно е, че е ако контактът се прекъсне, призракът може да се изпари без следа. Поне аз така си мислех. Ейнджъл се кълне, че мога да призова всеки призрак по всяко време. Трябва да кажа, че това е интересна теория и някой ден определено ще я тествам на практика, но сега просто исках да знам повече за г-н Уонг.
Нямам представа защо изведнъж се заинтересувах толкова много от тази идея. Но смятах, че е важно. Че историята му заслужава внимание.
– Дъф, не се опитвам да те притисна в ъгъла. Просто искам да знам какво знаеш за него.
Той погледна назад към съседа ми, после погледна обратно към мен и сви рамене.
– Н-нищо, освен т-това, к-което в-виждам.
– Какво виждаш?
Дъф пое дълбоко дъх и издиша бавно, докато гледаше г-н Уонг.
– Виждам с-сила. К-като н-непробиваем щит около н-него. М-много сила. Истинк-к-и е м-могъщ. Той с-сам по себе си е една непрекъсната сила.
Мамка му, спешно трябва да науча този трик!
– Не го ли виждаш? – Попита Дъф.
– Де да можех. Опитах. Просто не знам какво точно да правя.
Той пристъпи по-близо.
– Мога да ти помогна.
Може би Рейес е прав. Може би Дъф е влюбен в мен. Или може би наистина може да ми помогне.
-И т-тогава – продължи Дъф, изразявайки цялата надежда на света на лицето си – ще видиш кой е Рейес.
Усетих топлината да ни заобикаля. Дъф веднага отскочи назад.
– Дъф – внушетелно каза Рейес, материализирайки се на вратата – опитваш се да ме вкараш в беда ли? – Отново изглеждаше заплашително и плашещо.
Без да отговори Дъф тихо сведе очи. Демонстрирайки или смирение, или страх, не знам със сигурност.
– Рейес – започнах укорително – току-що го попитах за г-н Уонг. Изглежда никой не знае нищо за него, освен, че го заобикаля някаква сила.
Рейес погледна безразлично съседа ми.
– Не съм забелязал преди, но да, има нещо около него.
Дъф се засмя на глас.
-Искаш ли да споделиш нещо с нас? – Попита Рейес.
Вече отварях уста, за да го помоля отново да бъде по-учтив, когато изведнъж Дъф проговори:
-Беше голяма грешка.
– В смисъл? – Попита Рейес.
– Това, че не си забелязал преди.
Рейес се намръщи и погледна озадачено г-н Уонг. Но когато отново обърна поглед към Дъф, изражението му стана подозрително, предпазливо.
Хиляди въпроси забомбардираха главата ми. И не на последно място – защо изведнъж Дъф спря да заеква.
***
Така, че имах много работа. Гол мъртъв господин, регистриран като бездомник, в колата ми. Мистериозен азиатец, витаещ в ъгъла, заобиколен от нещо много мощно, каквото и да е то. Друг човек, продал душата си на демон, който демон не се интересуваше, че добри намерения са тласнали човека към тази сделка.
Списъкът включваше и самия демон, който имаше дързостта да заблуждава хората наляво и надясно, и да изяжда техните нещастни души (фу!). Плюс един хитър гад съсед, който ми предложи брак и чака да му отговоря някъде през този век. И също така – все още неразкрит случай на отвличане, при който разбрах, че моят мъж има брат, за чието съществуване може и да не знае. Или може би знае. Да, не мога да се занимавам само с едно нещо. На всичкото отгоре бях на една крачка от организирането на секс за моята най-добра приятелка и секретарка на непълно работно време. И не с кого да е, а със собствения ми чичо.
Някак си това не е редно. Но… не ме интересува. Животът е прекрасен.
Тоест, беше прекрасен, докато не загубих седемнадесет милиона долара на карти.
Хвърлих поглед през масата в средата на тъмна, задимена складова стая и се загледах в Дилъра. Оказа се съвсем не това, което очаквах. И какво всъщност може да се очаква, когато отидеш на среща с демон? Човекът беше ужасно красив, твърде готически за моя вкус и много по-млад, отколкото си го представях. Изглеждаше на не повече от деветнадесет или двадесет години, и създаваше впечатлението, че е слязъл направо от страниците на вампирски роман.
Дълга до раменете черна коса, снежнобяла риза с жабо, на върха на главата му имаше петнадесетсантиметров цилиндър, който никога не сваляше. Имаше нещо ужасно привлекателно в него. Може би забележимото самочувствие. Перфектна кожа. Дълги бледи пръсти. Или може би пък беше проницателният поглед на бронзовите му очи – такъв наситен, ярък цвят не съм виждала през живота си. През вечерта на няколко пъти се улавях, че съм пленена от хипнотичния му поглед.
Непрекъснато, обаче си напомнях, че това всъщност не е демон, а нещастен човек, който е бил обладан от демон. Това означава, че видимата красота е била открадната, като всички онези души, с които се е хранил.
Изглежда, че не само аз бях очарована от него, но и той от мен. Веднага щом се появих, бронзовите му очи гледаха само към мен и само от време на време – някъде другаде. Във всеки друг момент такова внимание би ме раздразнило, но днес изглеждаше интригуващо.
Единственото нещо, което наруши магията, беше тъмнината, която дори аз можех да видя. Тя се излъчваше от него, когато той обръщаше глава твърде бързо или се навеждаше твърде рязко напред. Тъмнината -демонът, седящ в това тяло -сякаш се задържаше за част от секундата, оставяйки след себе си димна диря от собствената си същност. Като цветовете в детска книжка за оцветяване, които излизат от линиите. Трябваше постоянно да си напомням: зад стената на харизмата и чара се крие сърцето на демон, който краде душите на хората.
Рейес не хареса плана ми, но не му дадох шанс да протестира. Дойдох тук заради душата на моя клиент, заради г-н Джойс. Не заради Рейес. Доколкото знам всичко му е наред с душата. Но за едно нещо все пак го послушах. Веднага щом се озовах на масата срещу Дилъра, спуснах ръка към седалката на стола и призовах ротвайлера Артемида, моята пазителка, която не обича нищо повече от това да гризе гърлата на демоните.
Тя се появи точно изпод пода, пъхна глава в дланта ми. По правило веднага се преобръща по гръб, изисквайки да я почеша по корема, но този път тя веднага усети демона и не откъсна очи от него, чакайки заповед всеки момент.
Потупах с ръка по ботуша си – Зевс все още беше там. Зевс е кинжала, намерен от Гарет Суопс. На теория този нож е способен да убие всеки демон, включително и Рейес. Последното обстоятелство беше основната причина за това, че Гарет ентусиазирано се включи в търсенето на камата. Именно защото Зевс беше толкова близо, аз бях по-спокойна. Знам добре на какво са способни демоните. Вече бях усетила как острите като игла зъби пронизват кожата и острите като бръснач нокти разкъсват плътта. Знам колко студен е дъхът им, когато се готвят да разкъсат някого – мен! – на парчета. В компанията на Зевс определено е по-приятно. Отново потупах ботуша си.
Към нас се присъединиха още трима играчи. Всичките мъже, всички, бяха отчаяни и всички искаха нещо, което не можеха да получат от игра на карти. Знаеха ли кой е Дилърът? Какво може да направи с тях? И какво в крайна сметка ще се върне, за да ги преследва? Едно е да умреш. Съвсем друго е да загубиш душата си. Стигаш до абсолютен край. Напълно преставаш да съществуваш.
Кимнах, когато видях Ейнджъл. Първоначално той се държеше тихо, но когато играта започна, се зае да работи.
Това беше игра на късмет с опит. Изискваше пълна концентрация и с това, по дяволите, винаги имах проблеми. Да, и с късмета също.
Артемида следеше Дилъра като леопард своята плячка. Всеки път, когато се наведеше над масата, за да раздаде или събере карти и чипове, от гърдите й се изтръгваше буйно ръмжене. Разбира се, никой освен демона не чуваше това. Но трябва да му отдадем дължимото – той дори не трепна, преструвайки се, че не е видял и не чул нищо. Обаче сигурно е разбрал коя съм и е чул Артемида и Ейнджъл. Това обаче, изглежда, не го притесняваше ни най-малко.
Оказа се, че Ейнджъл е същият лаик в картите, като мен. Загубих седемнадесет милиона с един замах. Или може би хиляда и седемстотин. Да, навярно все пак хиляда и седемстотин. В един момент спрях да броя, защото се обърках и сега чаках демонът да започне да се пазари, да предложи да ми опрости дълга, ако му дам душата си. Още нищо не се случваше, но нощта тепърва започваше – това беше първият рунд на играта.
Ейнджъл обикаляше масата и ми казваше какви карти имат другите играчи, но информацията беше безполезна. Нямах представа с каква комбинация от карти мога да спечеля. Два чифта побеждават ли три. Кое е по-голямо – фул хаус или стрейт флъш. Понятието „фул хаус“ винаги съм го свързвала с къща, пълна с хора и само една тоалетна. Не знам защо.
– Трябва да научиш тези неща, скъпа – каза Ейнджъл. – Дойде с двеста долара и вече загуби хиляда седемстотин. Само с едно раздаване.
Дилърът ме погледна и нотка на усмивка докосна устните му. Той определено чу Ейнджъл. И вероятно го видя. Остана въпросът: чувства ли Рейес? Човешкото тяло, което обитаваше демона, можеше да действа като бариера и да му пречи да усеща топлината, която изпълни стаята от невидимото присъствие на Рейес. Така, че не бях сигурна в това.
– Ако ще изпращаш някой да ме следи, поне този някой да си заслужава времето.
Е, добре, това означава, че Дилърът е готов да се шегува и да задава гатанки. Ами, нека. В пъзелите така или иначе съм пълна нула.
Ейнджъл реши да се обиди. Разбира се.
– За мен ли говориш, pendejo(глупако)?
Дилърът го дари с весел поглед:
– Мога да изям душата ти и все още да имам място за десерт.
Наведох се напред, привличайки вниманието му обратно към мен.
– Няма да проработи. Не можеш да вземеш душа, докато жив човек не ти я даде доброволно. Знам правилата, копеле.
– Много красноречиво, ангеле. Подготвила си се! Изненадан съм. Изобщо не е в твоя стил.
Мъжете на масата се спогледаха озадачено, без да знаят какво и кога успяха да пропуснат.
Демонът продължи да ме гледа.
– Наистина ли е това, което си мисля, че имаш в обувката си? – Ръката ми автоматично се спусна към камата, но не отговорих, така че Дилърът добави възхитено: – Намерила си го! Дори не знаех дали наистина съществува.
– Много съществува даже. Как разбра, че е в мен?
– От сиянието, разбира се. Не го ли виждаш?
– Не. – Започна да ми става лошо от това да не виждам, каквото виждат другите свръхестествени същества.
С пресметливо изражение на лицето Дилърът обмисли думите ми и след това очевидно реши да обясни:
– Да кажем, че прави впечатление.
Той събра картите, а когато се приближи до мен, Артемида издаде ново зловещо ръмжене. Космите на тила ми се изправиха. Слава Богу, че ме харесва. Какво си помисли демонът, нямам представа.
Разбърквайки картите, той каза, сякаш нищо не се е случило:
– Отзови кучето си.
Погалих Артемида по главата.
– Тя си е добре тук.
– Не това. – Той започна да раздава картите. – Реязиел.
Така-а, значи го е усетил. И определено знаеше кой е Рейес.
– Той също е добре там, където е.
Със сръчни, дълги пръсти, като на опитен професионалист, Дилърът раздаде карти на всички. Защо “като”? Сигурно е професионалист.
– Покажи се – обърна се той към Рейес.
И Рейес се материализира зад мен. Погледнах го.
– Някак си нямам голям късмет.
– Виждам.
Мъжете на масата бяха напълно объркани. Все пак това беше покер. С високи залози. Не стриптийз покер, който обикновено играя и в който също винаги имам катастрофално лош късмет.
Отстрани разговорът ни с Дилъра определено приличаше на разговор между двама луди. Е, така въздейства върху хората покера.
-Реязиел – каза Дилърът, без да вдига поглед от картите. – Отдавна не сме се виждали.
Рейес се отдръпна и се облегна на стената.
– Забавно е. Не те помня.
Думите му сякаш ужилиха демона. Той потрепна толкова бързо, че едва го забелязах.
– Не си и длъжен.
На лицето на Рейес се изписа изненада. Той се отдръпна от стената и погледна право към Дилъра. Макар че по-скоро – през него. Аз също погледнах и … не видях нищо особено.
– Ти си белязан – изненада се Рейес. – Бил си роб.
Ъгълът на устата на Дилър потрепна от нотка на усмивка.
– Бях.
-Ти си даева -изплю подигравателно Рейес, сякаш съществото пред него го изпълваше с безкрайно отвращение. – Създаден си от душите на моите изгубени братя. Никога не си падал от небето.
Дилърът го отряза с остър поглед:
– Като теб или си забравил?
– Въобще не съм. Просто си мислех, че ще трябва да се поизпотя в битка. Но няма да ми отнеме много време. – Рейес пристъпи напред.
Плъзгайки се по пода, столът се преобърна. Дилърът застана лице в лице със сина на този, който очевидно го е създал. Лицето му светна от слаба светлина и демонът се усмихна с широка ослепително бяла усмивка.
Ейнджъл ме хвана за ръката и ме дръпна:
– Да тръгваме, Чарли.
– Все още ли не ме разпознаваш? – Попита го Дилърът.
Почти годеникът ми се засмя тихо, макар, че в смеха му нямаше и намек за забавление. В този смях имаше изумление и дори капка уважение.
– Значи си избягал? – Попита Рейес, сякаш това го изненада най-много.
Ейнджъл отново ме дръпна за ръката.
Придърпах го към себе си и го прегърнах, готова да го защитя на всяка цена.
– Да се махаме оттук – прошепна той в ухото ми.
Демонът гордо килна глава.
– Избягах. Въпреки, че за разлика от теб, аз нямах карта, за да мина през пустошта. – Той посочи татуировките, които покриваха торса на Рейес и насочваха към портите на ада. – Имах проблеми с портата, но така или иначе съм тук.
– Където ще умреш?
Дилърът вдигна безучастно рамене.
– Хрумна ми такова нещо. Всичко, от което се нуждая, е да говоря с ангела на смъртта. Тогава можем да сложим край.
Рейес веднага се оказа до мен и хвърли строг поглед на Дилъра.
– Няма да стане.
Ейнджъл стисна пръстите ми. Явно му се искаше да е по-далеч от Рейес и да ме отвлече от неприятностите.
– Ти я обичаш – каза Дилър, без да поставя въпрос в интонацията си и в гласа му прозвучаха изненада и възхищение. Аз лично нямах представа защо е изненадан или възхитен. След кратък размисъл демонът добави: – Сега всичко има смисъл.
– Не забравяй кой съм – каза остро Рейес. Тялото му изтръпна от напрежение, като кобра, която се кани да нападне. – Не ти трябва нищо от нея.
Дилърът повдигна вежда, демонстрирайки колко много му пука за барабана:
– Не, Ваше Височество. На мен – не. Но на теб ти трябва.
Рейес се приближи още по-близо до мен.
– И какво ми трябва от нея?
– Победа – Рейес не каза нищо, така че демонът продължи: – Ако си спомняш, моята работа е да побеждавам. А сега, повече от всякога, ти трябва да победиш.
Гневът на Рейес беше почти осезаем, напрежението пропука във въздуха, създавайки вихри от изпепеляваща топлина. Той направи крачка към Дилъра, но аз го спрях, докосвайки ръката му. Ейнджъл ме пусна – стоях твърде близо до Рейес, което изнервяше мъртвия гангстер. Трябва обаче да му отдам дължимото – той се отдалечи, но не се изпари.
Усещайки докосването ми, Рейес спря и ме погледна. Този поглед не можеше да се нарече приятен, дори и с усилие.
– И защо си ни? – Попитах Дилъра, напълно игнорирайки г-н Намусен.
Демонът ме погледна, а Рейес веднага отговори с тихо ръмжане. Докато отговаряше, Дилърът погледна назад към Рейес.
– Защото има само един начин да победиш баща си. И тя има ключа за това – посочи той към мен с кимване. – Ако тя не преживее това, Земята ще бъде много неприятно място.
– Какво няма да преживея? – Попитах аз, но този път Дилърът дори не ме погледна.
Погледът му беше прикован към хищника, който беше най-вероятната заплаха.
– Дузината е на свобода – каза той на Рейес.
Лично аз нямах представа за коя дузина говорят, но Рейес изглежда нямаше никакъв проблем с разбирането. От изражението на лицето му личеше, че е изумен. А да изумиш Рейес е много, много трудно.
– Ако стигнат до нея… – продължи Дилърът, но за мое голямо огорчение Рейес не му позволи да завърши:
– Няма да стигнат до нея.
– Ще стигнат до нея – настоя демонът – ако я изгубиш от поглед дори за миг. С нея и без Дузината постоянно й се случват нещастие след нещастие. А те ще я разкъсат пред очите ти.
Рейес стисна зъби толкова силно, че чух скърцащ звук.
– Нека опитат.
– Имаш нужда от помощта ми и го знаеш.
– Звучи като пророчествата, които Гарет намери – казах на Рейес, като го погалих по ръката, за да го убедя да ме изслуша за няколко секунди. – Ти и аз сме ключът, помниш ли?
Погледнах отново Дилъра, но той не посмя да ме погледне. Въпреки това нямах време да задам друг въпрос, защото Рейес зададе своя собствен:
– Защо ни помагаш?
– Как мислиш? Искам го мъртъв толкова, колкото и ти. – Демонът се наведе напред, ухилен. – Обзалагам се, че повече и от теб. И ако искаш да победиш това същество, тогава ме изслушай. Има само един начин да го унищожиш. А не можем да рискуваме живота на ангела на смъртта заради твоята гордост.
Изведнъж си замислих как попаднах тук. Появата ми ни най-малко не изненада Дилъра. Така, че той знаеше коя съм от секундата, когато влязох през вратата. Сякаш ме чакаше.
– Защо съм тук? – Попитах го аз. – Ти ли подготви всичко?
Той сви едното си рамо.
– Просто използвах някои от връзките си, за да поободря г-н Джойс и да го пусна да те търси. Беше толкова отчаян, че всичко, което трябваше да направя, беше да го подтикна.
Извадих Зевс и насочих върха на камата към демона. Колкото и да се опитвах да изглеждам уверена, ръката ми трепереше. Защото треперех. Освен това много исках да пишкам.
– Ти си на моя територия. Ти крадеш душите на добрите хора. И си откраднал тялото, в което живееш.
– Нищо не съм откраднал. Роден съм на Земята, като принца.
Челюстта ми увисна и погледнах Рейес.
– Възможно ли е?
Той не отговори веднага, но накрая кимна.
-Процесът не е лесен, но да.
– Зашеметяващо! ДОБРЕ. Но все пак крадеш души.
Демонът безпомощно сви рамене.
– Човек не живее само с хляб. И не крада нищо. Всичко, което вземам, ми се дава доброволно. За всяка душа плащам щедро.
– Не достатъчно щедро.
– Забравяш: те идват при мен и получават това, което искат в замяна. Всеки си остава победител. – Мълчаливо го стрелнах със зъл поглед, а Дилърът добави: – Не съм ти враг. Имаме обща цел.
– Искам да върнеш душата на господин Джойс.
Демонът се засмя на глас, отмятайки глава назад и аз почувствах истинското му забавление. Забавлявах го, както мухата може да забавлява паяка. А това ме вбеси.
– И след това – продължих аз, усмихвайки се търпеливо – ще пробия сърцето ти с тази кама и ще те гледам как умираш.
– Е, това не е най-мощният стимул да ме накараш да направя това, което искаш.
– Трябва да бъдеш унищожен. Съжалявам, но трябва.
– Вярвам ти – каза той изненадано. – Вярвам, че наистина съжаляваш, макар и малко. Ами, ако правя сделки само за душите на лошите хора? Убийци, например, садисти и тези, които се пререждат в бюфета на театъра?
Бих могла да се справя с това. Без тези, които се пререждат на бюфета. Но както и да е…
– Искаш да кажеш, че ще станеш демонична версия на Декстър?
– Точно така – съгласи се Дилър.
– Едно уточнение: колко си успял да откъснеш през целия си живот? Колко добри души ще трябва да компенсираш?
Той вдигна примирително ръка с дланта нагоре.
– Като човешко същество живея в това измерение малко повече от два века. – Примигнах мигновено и демонът продължи: – Направо бих казал, че думата „няколко“ би била сериозно подценяване. Но със сигурност няма да ме упрекнеш за минали грешки, направени поради недискретност.
Пристъпих към демона и брадичката му се вдигна. Очите му проследиха Зевс, сякаш видяха отровна змия, готова да се втурне в атака.
– Никога – започнах тихо, но твърдо, – никога повече няма да сключваш сделка с добър човек. И ще върнеш душата на г-н Джойс. Не ме интересува какво сте се разбрали. Сделката е анулирана.
– Както желаеш. Но искам нещо в замяна.
– Не се пазари с него – предупреди Рейес.
Но, разбира се, аз го игнорирах.
– Какво искаш?
Той тръсна цилиндъра си към Зевс:
– Камата.
– Шегуваш ли се? – Изсумтях аз. – Ще я получиш само когато се забие в гърдите ти.
– За опит пари не вземат – сви рамене Дилър. – Тогава може би ще ми позволиш да ти помогна с този досаден проблем с Дузината? И душата на г-н Джойс е на негово пълно разположение.
– Наистина ли можеш да го направиш?
– Дътч – започна Рейес, но аз го прекъснах, като вдигнах показалеца си. Явно много мощен пръст, защото той спря да говори и ми позволи да продължа.
– Можеш ли да му върнеш душата? И ще бъде ли като нов?
Дилър потръпна:
– “Като нов” е твърде силна дума. Но щом душата се върне, той ще е свободен да се разпорежда с нея по свое усмотрение.
Отново вдигнах камата, но демонът не помръдна, освен да се взира предпазливо в острието.
– И обещаваш да спреш?
– Обещавам. Ще вземам само душите на лошите хора.
– Тези, които се пререждат, също е забранено да се докосват. Лошите трябва да са наистина лоши. Опасни за хората и за цялата човешка раса като цяло.
– Имаме сделка. Малко по-надолу по същата улица живее изнасилвач. С душата му ще издържа няколко месеца.
– Искам сега душата на господин Джойс да се върне при него.
– За глупак ли ме вземаш? – Изсумтя демонът.
– Що се отнася до мен, ти си готов да заблуждаваш хората наляво и надясно. Как да разбера кога ще се появи тази дузина от вашите карти? И дали изобщо ще дойде, впрочем.
– Виждам, че имаш очевидни проблеми с доверието. Ще върна душата му, когато получа уговорената услуга в замяна.
– Единствената ми услуга към теб е, че няма да пробия сърцето ти с камата.
Той замислено мълча половин секунда и след това попита:
– Мислиш ли, че това може да се нарече услуга?
Не разбирах какво точно има предвид, затова реших да не навлизам в подробности:
– Мисля, че вече стана скучно. Остави душата на г-н Джойс на мира.
С тези думи се обърнах и излязох на улицата, без никаква представа дали съм постигнала целта си.