Глава 9
„Не знам какво щях да правя без кафе.
Вероятно бих стъргала изпражненията във федерален затвор.“
Стикер на броня
Е, това са просто глупости!
Наистина ли ченгетата се опитват да ме накиснат?
Изтичах до колата си, надявайки се да хвана човека с домашно приготвените визитни картички. Явно беше замесен в случващото се. Но не ми се получи – пичът се беше изпарил. Затръшвайки вратата, изпсувах под нос, но изведнъж забелязах чантата. Както се казва, на харизан кон…
Слава на Бога за малките чудеса. Когато отворих отново вратата, Артемида се качи на задната седалка и с толкова доволен поглед, сякаш от самото начало единствената й мечта беше да се вози отзад.
– Съжалявам, красавице – извиних й се, качвайки се зад волана. – И ти прощавай, г-н Андрулис. Обикновено не крещя и не хлопам врати. Но как да не забравиш за учтивостта, когато някой те следи и ясно планира нещо?
Господин Андрулис не отговори и аз го съжалявах все повече и повече. Сигурно му е ужасно студено в този вид.
Разбуждайки Мизъри, й дадох цели пет секунди да се възстанови (четири секунди повече от преди), излязох от паркинга и се впуснах да търся човека, страдащ от комплекс за малоценност.
***
Първото нещо, което направих, беше да отида до Агенцията за бегълци, където Гарет Суопс висеше през повечето време. Секретарката обаче каза, че е на мисия – да хване някакъв беглец. Естествено, попитах я къде да го намеря, като в същото време се чудех как толкова млада дама се е хванала работа на такова място.
– Съжалявам, госпожице Дейвидсън, но не мога да кажа – отвърна секретарката и спука балончето от дъвката си. – Чичо ще ме убие. Точно така каза. Ако ти дам някаква информация за някой от нашите случаи, ще ми пререже гърлото докато спя.
– Еха! Тежко изявление. Чичо, казваш?
– Да. Той ме взе на изпитателен срок. Да види дали се вписвам.
– И как е? – Попитах, като я огледах отгоре-надолу. – Тоест, според мен си много.
– В какъв смисъл “много”?
– Вписана.
– А-а! – Засмя се младата дама. – Е, да, предупредиха ме за теб повече от веднъж. Така, че не мога да ти кажа нищо. Няма да научиш нищо от мен.
Тя се върна към правенето на балончета и лакирането на ноктите си.
– Струва ми се – кимнах аз – че ти, скъпа моя, ще паснеш идеално. Случайно Суопс не е ли в сградата на ъгъла на “Жерар” и “Лид”?
Челюстта на Дарлинг падна.
– От къде…
Това и ми трябваше.
– Благодаря ти, скъпа моя. Поздрави чичо си.
Махнах за сбогом и излязох навън. Бедничката. Всички детайли лежаха пред нея на масата в три екземпляра. Нямах смелостта да призная, че мога да чета от обърнати с главата надолу документи.
Надявам се накрая да разбере.
Ако иска да работи за чичо си, ще трябва бързо да се научи. Той беше един от най-добрите ловци на глави за времето си и си беше спечелил репутацията с тежките си юмруци и стоманена челюст. За съжаление носът му е от по-крехък материал, така че е чупен неведнъж, поради което сега е изместен малко наляво. Но по принцип споменатият чичо е добър човек.
И все пак защо е казал на племенницата си да не ми казва нищо? Ние сме приятели от дълго време. И за този инцидент с гранатата се извиних преди сто години. Честно казано, време е да забравим за това.
Ако трупа гняв дълго време, той ще започне да гние. А така, има опасност да хване язва, ако не се промени. Все пак това е моята специалност – да награждавам хората с язви. Какво пък? Всеки трябва да има своя собствена глупост.
***
Спрях точно зад черния пикап на Гарет и загасих Мизъри. Забелязвайки една котка, Артемида се изпари някъде между “Централно” и “Хуан Табо” авеню.
Суопс стоеше до задната врата на колата си с други двама мъже. На вратовете им висяха значки, деклариращи, че и тримата са агенти за залавяне на бегълци. Бързо разбрах, че един от триото е чичото на секретарката, Хавиер. Именно той й е казал да не ми дава никаква информация. Надявам се да няма проблеми заради мен.
Всички се обърнаха към мен. Гарет Суопс е висок мъж с кафява кожа с искрящи сиви очи. Освен това има невероятни коремни мускули. Нямам особен интерес към Суопс, но е трудно да не забележа плочките, когато той непрекъснато отваря вратата си гол до кръста. Може би, защото винаги се отбивам в дома му посред нощ. Може да е странно, но обикновено имам нужда от помощта му около четири сутринта.
Когато пристигнах, той просто обличаше бронежилетка. Явно пичът, когото щяха да хващат, наистина е лош. Суопс не се облича в бронежилетки просто така.
Хавиер не ме позна веднага, но след това стана мрачен и започна да казва нещо на Гарет, като от време на време ме сочеше с пръст. Суопс го изслуша, кимна и накрая ми направи знак да дойда. Не познавах третия човек. Съдейки по външния му вид, в него течеше част от азиатска кръв, а самият той, очевидно, често се забърква в пиянски сбивания. От друга страна, кой има нужда от пълен комплект зъби? Ако искате да знаете моето мнение, тогава според мен това е сериозен излишък.
Излязох от колата си и заплувах към хората, усмихвайки се с най-безгрижния поглед на света.
– Как разбра къде се намираме? – Попита Хавиер.
– Никак – отговорих аз и, като го погледнах, запърхах мигли. – Разбрах къде е Суопс, а останалото е нещо като бонус.
Хавиер се намръщи.
– Случайно да носиш експлозиви със себе си?
– О, Хавиер, това, вече е минало. Да тръгваме.
Той извади пистолета и свали предпазителя.
– Ще ти покажа аз “минало”!
– Успокой се, успокой се – извика Гарет, вземайки пистолета от него. – Чарли изважда най-лошото у хората. Но тя не е виновна.
– Точно така – намесих се аз. – Не съм добре с главата.
– Какво ти казах? – Суопс продължи да увещава началника.
Всъщност Гарет управляваше агенцията и само благодарение на него тя процъфтяваше.
– Време е да се заемем с работата, Суопс – каза мрачно Хавиер и се отдалечи.
Погледнах с благодарност към Гарет. За пореден път ме покри. Какво щях да правя без него?
– Мога да помогна – предложих услугите си.
Като чу думите ми, Хавиер се обърна и тръгна обратно. Очевидно искаше да спори, но някъде по средата промени решението си. Виждаше се по лицето му.
-Е – погледна ме той, – давай. Отиди до тази къща, качи се до апартамент 504 и почукай. Кажи, че Кристал те изпраща.
Гарет се ухили и провери пистолета си. Силни мускули играеха по ръцете му. Господи, колко обичам ръце!
– Не можеш да я изпратиш там.
– М-може и още кака! – Заекнах аз. – Дойдох тук, за да помогна по всякакъв възможен начин. Защото това правят приятелите. Помагат си и се подкрепят в трудни моменти.
Отпускайки оръжието си, Суопс се взря в очите ми.
– Добре, давай. Какво си направила пак?
– Какво? – Обидих се аз. – Какво общо имам аз?
-И така, отиваме или не? – Попита третият. – Родителите на жена ми са на гости. Опитват се да я убедят, че съм глупав. Искат тя да ме напусне и да се върне с тях в Пуерто Рико. Което означава, че трябва да се прибера, преди да разбере, че са прави.
Засмях се и свих рамене.
– Мога да бъда голямо разсейване. Чакай малко, Кристал не е някаква сводница, нали?
– Нямам представа – каза Хавиер. – Май съм си загубил паметта.
– И то без текилата – засмях се аз. – Но аз ще ти помогна. Готова съм. Давай заповеди, шефе.
– Аз не съм ти шеф.
В отговор погледнах Хавиер.
– Добре – каза Гарет и ми показа снимка на някакъв Даниел, който трябваше да задържат.
След това обясни подробно какво да правя. Приближихме къщата рамо до рамо, а аз се молех с всички сили Рейес да не се появи. Напоследък (винаги, по-точно) е особено избухлив.
– Имаш ли нужда от нещо? – Попита Суопс.
Отново се засмях, когато ме хвана за ръката – явно трябваше да играем ролята на влюбена двойка. По това време Хавиер и не най-умният съпруг в света, заеха позиции отстрани на сградата, готови да атакуват всеки момент.
– Милион долара няма да навредят. Но по-добре ми кажи как вървят нещата с тази твоя книга.
– С пророчествата? – Гарет беше малко изненадан. – Д-р фон Холщайн все още работи върху превода, но е направил някои вълнуващи открития.
Всеки път, когато изрече името на доктора, трябваше да се сдържам да не се засмея на глас. Ужасно смешна фамилия. Трябва да нарека нещо с името фон Холщайн. Жалко, че вече бях избрала име за дивана си. Може би за креслото? Или за солницата? Мога да я нарека Дебелия фон Холщайн.
– Нямаш ли въпроси? – Попита Суопс, когато завихме зад ъгъла и тръгнахме към входа.
– Дори не се и надявай. Дали случайно не пише нещо за Дузината?
Той забави, само малко, но аз разбрах, че съм попаднала на златна мина.
– Всъщност има малко. Няколко пасажа говорят за Дузината и нейната роля в предстоящата купчина гадости.
Сърцето ми прескочи. По правило правя всичко възможно да избягвам конфронтации със същества, избягали от ада с единствената цел да ме разкъсат на парчета и да представят безжизненото ми тяло на сребърен поднос на господаря си. Особено, когато споменатият господар е олицетворение на истинското зло.
Вдигнах ръка и храбро казах:
– Казвай направо, Суопс. Не смекчавай удара.
– Аз и не искам.
– Бог няма да търпи, ако започна да спя нормално нощем.
– Няма да го позволим.
– Е, как е? Ще спечелим ли? – Попитах с надежда.
Отидохме до асансьора, който изглеждаше толкова безопасен и сигурен като човека, когото видях на улицата по-рано, който продаваше сини бонбони в малки торбички.
Гарет натисна бутона за нагоре.
– За какво говориш?
– За един куп глупости. Около Дузина. – Разперих ръце, намеквайки за мащаба на споменатите неприятности. – Ще успеем ли да накълцаме всички на салата или не?
Вратите се отвориха. Влязохме в асансьора. Гарет натисна бутона за петия етаж и ме погледна с някакъв неразбиращ поглед:
– Защо да се борим с тях?
– Защото искат главата ми на сребърен поднос.
Все още държейки ръката ми (нямам представа защо – в асансьора нямаше никой друг освен нас), Гарет попита:
– Защо им трябва главата ти?
– Защото – повторих аз, започвайки да губя търпение – те са Дузината. Явно това им е работата.
– Спри да гледаш филми на ужасите, Чарлз. Дузината са добри. Изпратени са да те защитят. Да защитят дъщерята.
– Какво? Те са адски кучета. Как могат да…
– Адски кучета? -попита Суопс и когато кимнах, той добави: – Наистина ли?
Отново кимнах.
– Тогава говорим за различни Дузини. Дузината, спомената в пророчествата, са дванадесет духовни същества.
– Това не може да бъде – казах аз, излизайки от асансьора.
Мръсен килим лежеше на пода в тесен коридор, излъчващ остра миризма на урина и химикали. Покрих носа и устата си с длан, за да не дишам неприятната миризма на незаконно производство на наркотици. Чудя се дали Даниел сам си прави дрогата, или е просто дилър? Най-лошата част от сценария обаче беше бебето, което плачеше някъде в края на коридора. Защо, защо винаги на такива места трябва да плаче дете?
По пътя към апартамента на Даниел се натъквах на празни кутии от храна за вкъщи, смачкани кутии от кола и бира, и дори мръсни, скъсани дънки. Изваждайки пистолета си, Гарет застана зад ъгъла, откъдето започваха стълбите, и ми направи знак, че е време шоуто да започне.
Лапнах една дъвка и вдигнах ръка, за да почукам, когато видях въпроса в очите на Суопс. Навеждайки се към него, прошепнах:
– И защо се държахме за ръце като двойка, ако трябва да вляза сама?
В отговор той се усмихна толкова злобно, че почти се засмях.
– О, гаден паразит! – Скарах му се шеговито.
Той ми намигна, а аз изпънах рамене и почуках на вратата.
– Какво искаш? – Излая мъжки глас от апартамента. На някой явно не му харесваше да прекъсват работата му.
Май почуках твърде рано. Защото забравих: дъвката, която дъвчех, беше от онези термоядрени, от които първоначално се свиваш.
Примигвайки от сълзите, се опитах да си придам нормален вид и казах:
– Кристал ме праща. – Получи се някак с нюйоркски акцент.
Преди да спра да си кривя очите, вратата се отвори и ме обля със запалителна смес от кошмарни миризми, от които бузите ми се свиха. Сигурно е по-лошо от това, някоя свръхзагрижена лелка да те потупа по бузите. С килограм червило на устните и дълги, дълги остри нокти. Мъжът ме гледа няколко секунди, а аз му намигнах, опитвайки се да не оставя клепачите ми да се затворят и да дъвча дъвката възможно най-неприлично. Най-накрая той кимна. Забелязах голяма глава на здрави рамене, но всичко това бледнееше в сравнение с огромния корем и ботушите петдесети размер.
След като ме огледа от глава до пети (както и аз него), мъжът погледна наляво и надясно, проверявайки дали има някой в коридора. Като се увери, че никой не седи в засада зад ъгъла (какво да кажа, Гарет е професионалист), пичът ми даде знак да вляза вътре.
– Мъфи вече чака.
– Мъфи? – Попитах, като влязох в апартамента.
Трябва ли да се преструвам, че искам да правя секс с момиче? С момиче на име Мъфи? И що за име, по дяволите? Ако бях проститутка, щях да избера нещо готино и екзотично. Звезден прах, например. Или Венера. В най-лошия случай Джулия Робъртс.
С крайчеца на окото си, в другия край на коридора, забелязах Хавиер, който по чудо не привлече вниманието на Едрия Даниел. Гарет се приближи, когато нашият обект започна да затваря вратата, запечатвайки съдбата ми като парче прясно месо, пакетирано във вакуум. Остава ми само да се моля моето трио да пристигне навреме. Ако се наложи да целувам проститутка, която е била достатъчно глупава да се нарече Мъфи, ще поискам обезщетение. Едва ли такава мацка следи състоянието на зъбите и венците си.
– Шампоанът е под мивката – каза Даниел. – И се опитай да не запушиш канализацията.
Така, така, оказва се, че всичко е много по-перверзно, отколкото очаквах. Когато приключи, ще ми трябва психолог. Въпреки че, имам нужда от такъв от дълго време. Накратко, няма значение.
Докато буйното ми въображение разиграваше всякакви сценарии, в които с Мъфи ще имаме нужда от шампоан, от креслото ме излая най-сладкият йоркширски териер.
– И й направи маникюр – добави Даниел, хвърляйки се на скърцащ стол. – Последното момиче забрави за ноктите й.
Чакай малко. Той сериозен ли е? Мислех, че трябва да се преструвам на проститутка или нещо още по-лошо.
Огледах се, но сякаш нямаше никой друг освен мен и Даниел.
– Трябва да изпратя текстово съобщение на Кристал, че вече съм тук, става ли?
– Да, както желаеш.
Взе дистанционното и включи звука. По телевизията вървеше някаква игра. Стаята бързо се изпълни с писъците на разярената тълпа. Супер. Ако момчетата вдигнат шум, телевизорът ще заглуши всичко.
Взех Мъфи в ръцете си, за да не я стъпча случайно и описах ситуацията на Гарет: „Мъжът е сам. Плюс йоркито. Преброй до тридесет. Искам да заведа Мъфи в другата стая, преди да разбиете вратата.”
– Не съм те виждал преди – каза Даниел. – От колко време работиш с Кристал?
– Нещо такова, а-ха.
Той изключи звука на телевизора. Глупости. Нещо лошо ли казах?
– И от колко време? – Даниел се отлепи от стола си и влезе в кухнята точно, когато изпратих съобщението.
Пъхнах телефона си в джоба.
– Няколко месеца. Имаше нужда от някой, който да замени Валери.
– Коя, по дяволите, е Валери? – Отсече той и се приближи. Просто не се прецаквай. Само не се прецаквай! Но преди да успея да отговоря, той продължи: – Да не е случайно онова кльощаво момиче, което избяга с Мануел?
Засмях се и свих рамене.
– Не знам. Никога не съм я виждала.
– Момичето е лудо, казвам ти със сигурност. Трябваше да видиш какво направи с ушите на Мъфи. Накратко, подстрижи я малко и това е всичко, става ли? Всички тези кичури и други момичешки лайна не ми трябват. По дяволите Валери, казах й сто пъти и тя все пак направи розови кичури на Мъфи.
Може ли едно куче да има кичури?
– Добре. Без кичури, без оттенъци. Ще бъде направено.
– Добре. За сега…
Вратата се отвори с трясък. Притиснах Мъфи към себе си и се свих на кълбо, тикайки носа си в козината й. Честно казано, не го направих нарочно, но в главата ми веднага се появиха вулгарни образи с участието на носове и всякаква растителност на тялото.
А Даниел не беше глупав. Без да се колебае нито за миг, той се втурна към големия кухненски прозорец, вдигна мръсното стъкло и скочи напред с главата, като ме смая с ловкостта, скрита в тежкото му тяло.
– Суопс! – Извиках аз, като сложих Мъфи на възглавницата на кучето и скочих през прозореца след Даниел.
За съжаление тогава не осъзнах, че Даниел е един от онези хора, които се подготвят за всичко предварително. И който подозира всички по света. Явно много добре е знаел, че ако някой иска да стигне до него, без да използва входната врата, този някой ще трябва да се изкачи по пожарната стълба. Така Даниел беше развил болтовете.
Всеки, който се опита да използва стълбата, ще падне с нея, а само той знаеше къде да стъпи, за да слезе здрав и невредим. Без никаква аларма за бедните.
Както винаги, всичко ми идва от после. Така че, когато буквално паднах от прозореца на пожарната стълба, след като последвах Даниел, болтовете подадоха под тежестта ни и се измъкнаха. Стълбата висна само на долните болтове, които бяха прикрепени към външната стена. Даниел се вкопчи в напречните греди, които явно самият той беше монтирал за такъв случай, но без опора под краката си нямаше да издържи дълго. Стълбата се люлееше, метал се стържеше в метал.
Видях третото момче от нашата група да се появява на алеята. Той вдигна глава и ни погледна с огромни очи. Даниел изсумтя, ръцете му се изплъзнаха от стъпалата и той се свлече с цялата си тежест върху люлеещата се стълба, от която изпадна още един болт.
Стълбата се спусна на половин метър заедно с нас. Стиснах здраво прътите и заритах с крака, опитвайки се да намеря опора. И тогава погледнах надолу, напълно забравяйки основното правило: никога не гледай надолу. Пет етажа – страхотно, колко е високо!
– Чарли!
Гарет провисна от прозореца точно над мен.
– Какво? – Изпищях аз. – Измъкни ме, преди да падна!
Но Суопс вече го нямаше. Какво, за Бога?!
– Забавляваш ли се? – Попита Рейес.
Светкавица на адреналин – и той е точно там. Готино е, за Бога, но той е в нематериална форма, което означава, че не може да ми помогне. Всъщност мисля, че не може. Седеше на парапета в черно наметало, което се вееше като платната на флагман. Сваляйки качулката си, Рейес успокои черните вълни и наметалото вече го нямаше.
– Да, не много – отвърнах, чувайки звуците на сирените в далечината.
– Мамицата ти! – Изсумтя Даниел, опитвайки се да не разхлаби допълнително металната конструкция.
Когато болтовете паднаха, се оказа, че той е в горната част на стълбите, а аз отдолу, държейки се буквално на честната си дума. Пред очите ми пробягаха картини от детството ми. Никога не съм имала късмет с отвесните кули. Веднага ми се появяваха мазоли и аз падах в най-мръсната локва.
– Някакви идеи? – Попитах Рейес.
-Можеш да се изкачиш – сухо отвърна той.
Аз се държах само на палците. Само някой с горна половина на тялото много по-силна от моята, би могъл да се изкачи от такава позиция.
– Не натоварваш стълбите, нали?
– Не мисля. Ако искаш мога да си тръгна.
– Не! – Веднага извиках аз.
– Какво крещиш, кучко? – Измърмори Даниел. – Не съм те докоснал!
Простенах. Как се случи така, че заседнах на рухнала пожарна стълба с човек, който можеше да стане сериозен съперник на всеки сумист?
– Мога да помогна – каза Рейес точно когато пръстите ми започнаха да се изплъзват. Потните ми длани намокриха напречните греди. – Искаш ли да ти помогна?
Добре, пак ще си играем игрички. Дадох му най-добрия си убийствен поглед.
Рейес се усмихна.
– Това е прост въпрос с отговор “да” или “не”, Дъч.
Но нямах време да отговоря – някой спусна чаршаф отгоре.
– Хвани го! – Извика Гарет, но не можех. Пусна ли напречната греда – просто падах.
Пръстите ми се изплъзнаха с още един сантиметър и точно до ухото си чух гласа на Рейес, богат и красив, като него:
– Пусни се.
– Не мога – прошепнах аз, усещайки напрежението във всеки атом.
– Можеш.
Още веднъж не получих отговор. Ръцете ми отново се подхлъзнаха и стълбата изчезна.