Глава 1
„Празен лист е единственото, което мога да покажа, като рисунка“
Надпис на тениска.
– Едно момиче, едно мока-лате и един гол мъртвец влизат в бара – казах аз, обръщайки се към голия мъртвец на пътническата седалка.
Възрастния мъртъв господин се возеше в моя джип”Вранглер” в черешов цвят (или Мизъри, както го наричах), от два дни. Ние, така да се каже, седяхме на пост. Наблюдавах някои си г-н и г-жа Фостър, така, че лично аз определено бях на пост. Но какво правеше голият мъртвец тук, нямам никаква представа. Като се има предвид, че изглеждаше на сто и дванадесет години, най-вероятно е на антикоагуланти, както и на лекарства, които понижават холестерола. А също така, съдейки по състоянието му, което се показваше пред очите ми всеки път, когато погледнех към него, и на „Виагра”. Ако трябваше да измисля хаштаг за това, как се чувствах, щях да напиша нещо от рода на „зашеметена“.
Вдигайки палци към мъртвеца, се обърнах обратно към къщата, доволна, че Мизъри е с мен. Джип, а не някаква си депресия. Преди два дни я взех от автосервиза. Наложи се да й направят няколко операции, за да се оправи момичето ми. И всичко това, защото някакъв ядосан психопат се блъсна в нея. Той я превърна в смачкано парче метал, а мен, тъй като аз карах, в също толкова смачкан полуосъзнат организъм. Г-н Яростен Психо успя да се възползва от ситуацията и да ме завлече до забравения мост, където щеше да сложи край на съществуването ми. Не успя, освен това, в процеса, самият той умря и за мръсните му намерения плати Мизъри. Защо лошите винаги се опитват да наранят тези, които обичам?
Този явно успя. Мизъри беше много зле. Никой не искаше да я вземе. Всички казваха, че е невъзможно да я спасят. Да я заведа в моргата. Слава Богу, че имаме семеен приятел, който притежава автосервиз. Съвсем случайно получих няколко уличаващи снимки с негово участие, затова, макар и много неохотно, той все пак се съгласи да опита.
Нони държа Мизъри в дома си в продължение на две дълги седмици. Чак тогава се обади, за да каже, че за малко да я загуби на няколко пъти, но тя оцеляла по чудо. Когато ми позволиха да я взема, изскочих от къщата толкова бързо, че вдигнах стълб прах, в който моята откачена най-добра приятелка почти се задуши. Тя току-що ми разказваше за двойката от апартамент 3C.
– Правеха “това” цяла нощ – каза тя. – Всеки ден. Вероятно са младоженци. – Накратко, трябваше да се върна за нея, защото някой трябваше да ме закара.
Нони се опита да опише усилията, които е положил, за да изправи Мизъри на крака, но не му позволих да каже и дума. Защото не можех да понеса подробностите. В крайна сметка ставаше дума за нея, а не за някакъв случаен “Вранглер”, взет от улицата. Това беше моят Вранглер. Моят най-добър приятел. Моето бебе.
Боже Господи! Спешно се нуждая от личен живот.
Все пак трябва да отдадем почит на Нони. Мизъри беше като нова. Дори по-добре от мен самата. От този ден нататък започнах да имам проблеми със съня. Събуждайки се от ужасни кошмари, плачех, давейки се във възглавницата, и потръпвах при всеки звук.
Е, поне всичко с Мизъри е наред. Искам да кажа, тя явно беше в страхотна форма. Дори е странно. Спря да кашля. Отговаряше бодро и весело, а не мързеливо, както преди. Сутрин се събуждаше при първото обаждане и не мрънкаше в знак на протест. Запалваше от първия опит, без да се оплаква и да псува, а мъркаше като новородено коте. Нямам представа как Нони успя да я оправи не само отвън, но и отвътре, но определено се справи добре и така стана новият ми най-добър приятел. След нея. И след Куки, моята истинска най-добра приятелка. И след Гарет, който също е нещо като най-добър приятел. И след Рейес, който … който …
Какъв е Рейес? Освен, че е опасен и умопомрачителен син на чистото зло? Моето секс момче? Роб на моята любов? Каменна стена на разположение двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата?
Не.
Тоест, да, но…
Той беше всичко това взето заедно, плюс наскоро, той на практика стана мой годеник. Оставаше само да отговоря с “да” на предложението му и ще ми стане истински годеник. Дотогава не може официално да се нарича мой годеник.
Може би годеник в близко бъдеще?
Не. Измислих го! Моят почти годеник.
Да, така е по-добре.
Слагайки няколко крекери в устата си, се обърнах към голия мъртвец и признах:
– Шегувах се. – Жалко, че щях да го разочаровам, но не знаех смешния край. – Не знам вицове за момичета, мока-лате и голи мъртви мъже. Съжалявам, че те заблудих.
Изглежда обаче изобщо не го интересуваше. Той си седеше, гледаше на никъде със сиви, насълзени от старост очи и не обръщаше ни най-малко внимание нито на чара ми, нито на остроумието ми. Тоест напълно ме игнорираше. Е, случва се.
– Искаш ли бисквитки? – Предложих му, но никой не отговори. – Ами, добре. Но нямаш представа от какво се отказваш.
Надявах се, че някой ден той все пак ще поговори с мен. В противен случай, връзката ни ще бъде много едностранчива. Отърсвайки трохите от крекерите, се върнах към рисунката, върху която работех от известно време. Тъй като моят спътник не говореше, беше невъзможно да се разбере кой е той. И толкова много се опитвах да не гледам гениталиите му, че пропуснах няколко улики.
Първо, той имаше дълъг белег от лявата подмишница по ребрата до самия пъп. Каквото и да е оставило такъв белег, трябва да го е боляло адски. Но сега, благодарение на този белег, имах шанс да се установя самоличността му. Второ, той имаше татуировка на левия си бицепс. Такива са правели в армията преди много време. Татуировката беше избледняла, мастилото също, но все пак успях да различа орела с американското знаме в ноктите си. И трето, точно под татуировката беше изписана фамилията. Предполага се, че е на този много гол мъртъв господин. АНДРУЛИС.
Скицирах татуировката в бележника си, защото все още не бях намерила фотоапарат, който да снима призраци.
Опитвах се едновременно да рисувам, да пазя да не падне пакетът с бисквити от скоростната кутия, за да не бъркам под седалката и същевременно държах под око къщата на Фостър. За съжаление, от три случая в два, аз бях истински неудачник. Особено в рисуването. Никога не съм имала талант за това. Дори в детската градина, когато всички рисуваха с пръсти. Може би веднага трябваше да се досетя, че рисуването не е моето, но винаги съм искала да стана следващият Вермеер, Пикасо или поне следващият Клайд Брюстър – момчето, с което учих в училище, и което рисуваше взривяващи се стени и къщи. Между другото, това все още е загадка – защо му беше да рисува точно това. Като цяло, уви, съдбата ми не беше в точните линии на графита и не в леките щрихи на четката, а в общуването с мъртви хора, които често имаха ПТСР – посттравматично следсмъртно разстройство.
Е, добре, защото всичко можеше да се окаже много по-зле. Клайд Брюстър, например, се озова зад решетките за опит да взриви магазин за хранителни стоки. За щастие беше по-добър в рисуването на експлозии, отколкото в осъществяването им. Освен това ме покани да излезем няколко пъти.
– Знам, не си много в настроение да разголиш душата си – погледнах настрани голата, много гола душа на г-н Андрулис, – образно казано, но ако имаш нужда от нещо, значи си дошъл на правилно място. Най-вече, защото не всички хора на Земята могат да те видят. – Със синя химикалка, добавих малко сянка върху челото на орела, опитвайки се да придам на птицата благороден вид, но това не помогна. Очите му все още гледаха клюна. – А тези, които все пак могат, виждат сива мъгла вместо призраци. Или усещат прилив на студен въздух, докато минавате през тях. Но аз те виждам, чувам те, мога да те докосна и общо взето да правя всичко с теб. Практически.
Може би, ако добавя отблясъци към човката, птицата ще заприлича повече на орел, отколкото на патица.
– Казвам се Чарли.
Само, че рисувах с химикал и не можех да изтрия нищо. По дяволите, трябваше да помисля предварително. Добрите художници обмислят всичко предварително до най-малкия детайл. Да, така никога няма да стигна до Лувъра.
– Чарли Дейвидсън.
Притискайки бележника си към волана, се опитах да изтрия мастилото с нокътя си, в крайна сметка направих дупка в листа и изругах тихо.
– Аз съм ангелът на смъртта – казах през стиснати зъби – но не се тревожи. Не е толкова лошо, колкото изглежда на пръв поглед. Също така, съм частен детектив. И това също не е толкова лошо, колкото изглежда. Вероятно не трябваше да добавям мигли на твоя орел. Сега той изглежда като Дъфи Дък отвисоко.
След като завърших рисунката си и написах фамилното си име под изображението, което приличаше на орел, извадих мобилния си телефон, усърдно утешавайки се с факта, че абстрактното изкуство е най-новата мода, и снимах моя шедьовър. Няколко пъти се опитвах да намеря най-добрият фокус и правилния наклон. Оказа се, че орелът изглежда най-добре, когато е обърнат. Значи имаше повече мъжественост и по-малко… домашност или нещо подобно.
Запазих най-добрата снимка, изтрих останалите и забелязах една кола, която спира до къщата на Фостър. Нервно вълнение премина през гръбнака ми.
Оставяйки настрана бележника си с химикалката, отпих глътка от охладеното кафе и, опитвайки се да се успокоя, зачаках да видя кой кара златния ”Приус”. Семейство Фостър живееха в скромен квартал североизточно от “Хайтс”. Наблюдавах ги, защото един приятел ме помоли. Тя е специален агент на ФБР, вървяща по стъпките на баща си, който е ръководел случая Фостър. Случаят обаче, заедно с няколко други, останал неразкрит. Ако предположенията ми са верни (а аз обичам да мисля така), то тогава имах информация, която баща й не е имал.
Г-н Фостър притежаваше застрахователна компания, а г-жа Фостър работеше на рецепцията при местен педиатър. Преди около тридесет години синът им бил отвлечен и никой повече не го е видял. Бях почти сто процента сигурна, че знам каква е по-нататъштата му съдба.
Наведох се напред и се притиснах към волана, за да видя по-добре шофьора на “Приус”-а, когато изведнъж чух гласа на баба Лил от задната седалка:
– А кой е този красавец?
Синя коса и цветна хавайска рокля се появиха в огледалото за обратно виждане. Обърнах се към нея и й намигнах:
– Здравей, баб. Как беше в Бангладеш?
– О, каква храна има там! – Тя ентусиазирано махна с ръка. – И хора! Знаеш ли, бях в рая. Не буквално, разбира се – добави тя и се засмя на собствената си шега.
Баба Лил бешe починала през шейсетте години и едва наскоро разбра за това. Така, че всъщност тя по никакъв начин не можеше да се наслади на храната и общуването с населението на споменатата страна. Поне на живото население. Никога не съм мислила, че по време на пътуванията си тя може да се срещне с други призраци. По дяволите, но би било готино!
Посочвайки с пръст новия ми приятел, баба Лил вдигна очертаните си с молив вежди.
– Ще ни представиш ли, или какво?
Вратата на гаража се отвори и Приусът излезе, но шофьорът не бързаше да слезе. Надеждата блесна в мен. Умирах си да видя кой кара. Дори само с едно око.
– Той не е много общителен – казах, примижавайки, когато вратата на шофьора се отвори – но изглежда, че фамилията му е Андрулис. Това пише на татуировката му.
– Той има татуировки?! – Баба Лилиан се наведе напред и, разбира се, видя пакета на г-н А. Просто е невъзможно да не го забележиш. – Господи! – Тя ахна с разширени от удивление очи.
По закона на подлостта вратата на гаража започна да се плъзга надолу.
– Мамка му – измърморих аз, накланяйки глава заедно с плъзгащата се врата, докато не се затвори напълно, лишавайки ме от всякаква надежда.
Единственото, което успях да видя, беше женски крак, който се подаде от колата. Това е всичко.
– Той очевидно е бил благословен при раждането – каза баба Лил.
Зарових чело във волана, въздъхвайки разочаровано. Получих случай, който можеше да даде отговори на загадката на име Рейес Александър Фароу, който също така, беше мой почти годеник. А семейство Фостър бяха огромно парче от пъзела. Синът им е бил отвлечен още от люлката, докато спял.
Нямало искания за откуп, нямало свидетели, така че следата изстинала почти мигновено, въпреки продължителните издирвания и многото публични призиви на родителите с молба да им върнат детето. Но агентът на ФБР по случая не се отказал. Вярвал, че в отвличането има нещо повече. Дъщеря му мислеше по същия начин. С нея бяхме работили заедно по няколко случая. Тя чула слухове, че решавам сложни казуси, затова ме помоли да погледна уликите, които преследваха и баща й.
Това беше денят, в който получих делото за отвличането на Рейес Фароу. Именно той е бил отвлечен преди повече от тридесет години. Погледнах папката, притисната между седалката и скоростната кутия. Толкова много усилия бяха вложени! Толкова болка имаше във всяко писмо!
– Какво мислиш?
Примигнах и се обърнах към баба Лил.
– За какво?
– За това, че е бил благословен.
– О, да, съгласна съм. Бил е благословен със сигурност. – Изобщо не исках, но не можах да устоя и отново погледнах „там“. – Невъзможно е да не забележиш. – Най-накрая вдигнах глава, посочих татуировката на баба. – Изглежда, че се казва господин Андрулис. Чувала ли си нещо подобно?
– Не, но мога да подуша наоколо. Между другото, имам идея. Исках да я споделя с теб.
Обърнах се, за да я погледна по-добре.
– Продължавай.
– Мисля, че трябва да работим заедно. – Баба Лил ме бутна насърчително отстрани през седалката.
– До-о-бре, – провлачих аз, като се изкикотих тихо.
– Ха! Знаех си, че е страхотна идея. – Лицето й светна, а сивкавите тонове, присъщи на живота след смъртта, леко просветнаха.
Но тя е права. Нека сме като Батман и Робин, само без костюмите. Жалко обаче. Винаги съм искала да правя добри дела с маска и черно наметало. Или поне лилава кърпа.
Отпивайки от вече изстиналото мока-лате (дори това е по-добро от никакво), попитах:
– Очакваш ли да ти плащам?
– Мисля да делим печалбата наполовина.
– Мислиш?- засмях се аз.
– О, и вероятно ще ни трябват кодови имена.
Почти се задавих със следващата глътка и кашляйки се, изхриптях:
– Кодови имена?
– И кодови фрази. Като „Слънцето не залязва на изток“. Това може да означава „Преминаване към план Б“. Или „Хайде да хапнем, преди мъжете да се появят“.
– Мъжете? – Баба Лил явно се бе подготвила за разговора.
– А може и да имаме фраза като “Как да премахна кръв от коприната?” Сама разбираш колко са необходими такива неща за частните детективи.
– Знаеш ли, права си. – Погледнах пак настрани към папката, а след това се загледах в къщата на Фостър. – Кръвта може да е трудна за премахване.
Вероятно просто трябваше да почукам на вратата. Да кажа, че помагам на приятел със стар случай. Да попитам дали имат новини, които не са ни съобщили. Може дори да попитам дали знаят, че наскоро излезлия от затвора, където е прекарал десет години за престъпление, което не е извършил, е техен син. Дали някой предполага какъв кошмар е трябвало да преживее в ръцете на чудовището, което го е отгледало. Но защо да изострям чувството за вина, което изглежда вече държи Фостър будни през нощта?
– Какво ти става, сладка тиквичке?
Поклатих глава, отърсвайки се от мислите си.
– Нищо. Само… два часа в канала, и за какво? – Махнах с ръка към къщата. – За един крак в чудесна обувка, показал се от също толкова чудесна кола.
Баба Лилиан хвърли поглед към другата страна на улицата.
– Какво искаше да видиш?
Въпросът ме изненада. Аз самата не знаех защо стоях тук. Исках просто да видя жената, която би могла да бъде майка на мъжа на мечтите ми, или да видя мъжа, който би могъл да бъде негов баща? Рейес е син на Сатаната, изкован в адски огън. Но той се е родил на Земята, за да бъде с мен. Да порасне заедно с мен. Внимателно се е подготвил, избрал е надеждна умна двойка за свои родители. Планирал е общо бъдеще за нас. Как ще ходим в едно и също училище, в едни и същи магазини, ще ядем в едни и същи заведения. За съжаление, дори и най-сложните планове понякога се провалят.
– О, бабче Лил, наистина не знам.
Какво исках да видя? Част от миналото на Рейес? Или част от бъдещето му? Да видя как ще изглежда след много, много години?
Бяха минали само няколко дни, откакто един психопат се опита да ме убие, така че не бързах да изпреварвам локомотива и се стараех да не мисля напред, дори и ситуацията да изглеждаше напълно безобидна на пръв поглед. Освен това, си взех една седмица почивка. С необмислените действия ще трябва да изчакам, докато направя поне още една крачка към целта – най-накрая да дойда на себе си.
– Е, не, така не става. Не можеш да ме наричаш баба Лил надясно и наляво. Спешно ни трябват кодови имена. Как ти харесва Клеопатра?
Засмях се тихо:
– Идеално!
– О да! Дъждобрани! Имаме нужда от дъждобрани!
– Дъждобрани?
– И шапки!
Преди да успея да я попитам отново, баба Лилиан изчезна. Изпари се. Господи, обожавам я! Само благодарение на нея разбрах истинското значение на думата “ексцентричен”. Все пак имах работа. Наблюдаването на къщата на Фостър с часове беше идиотска идея от самото начало. Запалих Мизъри и натъпках шепа бисквити в устата си.
Разбира се, в този момент телефонът звънна. Кога друг път да звънне?
Преди да отговоря на обаждането на моята най-добра приятелка, набързо сдъвках бисквитите. Куки не иска много за работата си и това, по мое скромно мнение, я прави най-добрата секретарка в цял Албакърки. Освен това, тя е истински професионалист. Както и да е, инструктирах я да разбере всичко, което може за Фостър. Тя беше толкова заинтригувана, колкото и аз.
След като избутах остатъците от бисквитите надолу по хранопровода си с глътка студено кафе, най-накрая отговорих:
– Как мислиш, ако живея само на бисквити и кафе, ще умра ли от глад или не?
– Имат още един син! – Възкликна Куки със страхопочитание.
И как, моля ти се, това е свързано с моя въпрос?
– Крекери ли ядеш?
– Фостърс!
Веднага се изправих:
– Можеш ли да повториш?
– Фостърс имат още един син.
– Мамка му!
– Мамка му, я. – Чувах ноктите й да удрят по клавиатурата. Значи, Куки продължава да проклина. – Много мамка му.
– След Рейес?
– Три години след отвличането му.
– Разбираш ли какво означава това? – Попитах, вече изпитвайки същата тръпка като нея.
– Разбирам и още как.
– Това означава, че Рейес Фароу има…
– …има брат.
По дяволите!