Глава 10
Кира мислено се стъписа, когато чу гласа на Франк да прорязва обичайния каданс от звуци в офиса. До нея Лили погледна Кира със съчувствие.
– Рано му е днес, нали? – Промълви Лили.
– Къде е Грейслинг? – Обади се Франк.
Преди Кира да успее да отговори, Франк влезе през вратата. Тя запечата на лицето си неубедителна версия на усмивка, подготвяйки се за всичко, което го беше накарало да я потърси преди девет сутринта.
– Наваксах с докладите от миналата седмица и до края на днешния ден трябва да приключа с новите – каза Кира, като отклони Франк, преди той да успее да изрече искане за нейния статус.
Франк пусна нещо на бюрото на Кира, което поне веднъж не беше купчина документи. Тя погледна ключовете за колата объркано.
– Аз ли ги оставих тук? Мислех, че са в чантата ми…
– Това са моите ключове за служебния автомобил – каза Франк. Той се зарадва. – Давам ти го. Заслужаваш го.
Устата на Кира се отвори дори когато чу как Лили изпусна нещо, което звучеше като чашата ѝ за кафе.
– Подаряваш ми я? – Повтори тя, като погледна календара. Не, не беше Първи април – освен ако Франк не беше закъснял с няколко седмици с шегата си.
– Освен това ти повишавам заплатата – продължи Франк. – И искам да излизаш от офиса до шест часа всяка вечер, когато не си под наблюдение. Работиш прекалено много.
Една екстравагантно добра постъпка от страна на Франк, която Кира можеше да отдаде на това, че той се опитва да балансира лошата си карма или нещо подобно. Три екстравагантно добри постъпки… или беше напушен, или това беше идеята му за шега.
– Очаквам да се случи това, което ще се случи – предпазливо каза Кира.
Франк се засмя, силно и сърдечно, потвърждавайки предположението ѝ, че се е шегувал. Искаше ѝ се да го удари. Този човек имаше наистина болно чувство за хумор.
Тогава Франк запрати плик на бюрото ѝ.
– Отвори го.
Кира счупи печата и погледна веднъж към Лили за морална подкрепа, преди да извади съдържанието.
Той съдържаше два листа хартия. Единият беше титулът за служебния автомобил, подписан от Франк и написан на нея като нов собственик. Другият документ беше чек за две хиляди долара, също издаден на нейна сметка.
– Повиших ти заплатата със задна дата – каза Франк, все така весело, както го беше чувала само с клиенти. – Добра работа, Грейслинг.
Кира просто гледаше, докато Франк си тръгваше. Беше твърде зашеметена, за да каже дори „благодаря“.
– Какво, по дяволите, се случи? – Прошепна Лили. – Искам да кажа, че ти наистина заслужаваш всичко това, но Франк е толкова стиснат, че не мога да повярвам, че го е направил!
Не можеше да повярва и Кира. Франк сигурно е бил посетен от Духа на коледното бъдеще или нещо подобно. Иначе внезапната му трансформация от скъпернически работодател Скрудж в ликуващ щедър благодетел не беше нищо друго освен чудо.
Чудотворно.
– О, Боже мой – прошепна Кира.
– Какво? – Попита Лили.
– Аз… нищо.
Кира завъртя стола си, като пое няколко дълбоки, неравномерни вдишвания. Франк не беше преживял чудодейна промяна в сърцето си след посещението на Духа на коледното бъдеще. Не, той трябваше да е преживял нещо също толкова необичайно – посещение на вампир, контролиращ съзнанието, някъде между вчера и днес.
Менчерес. Сърцето ѝ започна да тупти. Какво правиш?
Кира сложи още един куп папки в багажника на колата на Франк – вече нейна кола – и спря, за да помаха на Лили от другата страна на паркинга.
– Какво правиш с всички тези, момиче? Не би трябвало да тръгваш в приличен час, само за да можеш да работиш цяла нощ вкъщи – обади се Лили.
– Те са за, хм, един страничен проект – запъна се Кира. Много страничен проект.
– Някои хора наричат и запознанствата страничен проект. Вместо това трябва да опиташ с това – заканва се Лили.
Кира почти се изчерви. Ако Лили само знаеше…
– Лека нощ, ще се видим утре – каза тя с още едно махване.
До West Loop се стигаше за приблизително същото време с кола, както и пеша и със зелената линия, както разбра Кира. И все пак беше безкрайно приятно да не носиш тежката раница и да не се напрягаш при всяко сенчесто петно по улиците, по които минаваше, когато работеше до късно. Отсега нататък просто щеше да се наложи да си купи бягаща пътека или абонамент за фитнес зала, за да се упражнява.
Щом влезе в гаража на жилищната си сграда, Кира не можа да не се огледа. Беше ли наблизо Менчерес? Мисълта я развълнува. Или пък беше хипнотизирал Франк в офиса, без никой да го забележи? Беше възможно. Менчерес се движеше толкова бързо, че можеше да влезе и да излезе, без Кира или някой друг да го види.
И защо го е направил? От прищявка? Скука? Или като намек, че иска тя да го открие? Менчерес знаеше, че тя работи за частен детектив. Знаеше, че е имала случаи, в които клиентите ѝ са разказвали за странни случки, които преди е отхвърляла… но сега е разбрала, че може да са били истина. Ако хипнотизирането на шефа ѝ, за да ѝ даде кола и пари, е било начинът на Менчерес да хвърли трохи, за да види дали Кира ги е проследила, то той е проработил. Шансът да го види отново, но не като негов пленник, а като жена, я накара да се развълнува още повече. Имаше хиляди основателни причини, поради които да се види с него би било грешка, но инстинктът надделяваше всеки път, когато мислеше за него. Добре, Менчерес. Хващам се на въдицата.
Две пътувания от колата до апартамента ѝ по-късно и всички кутии с досиета бяха разпределени в дневната ѝ. Всеки случай съдържаше някакво явление, което можеше да има паранормален характер, било то скандални свидетелски показания, странни улики, оставени на мястото на инцидента, или слухове за участие в нещо по-причудливо от окултизма. Кира възнамеряваше да премине през всички тях, докато не открие общ знаменател. Менчерес може и да е останал в дома си през повечето време, в което тя е била с него, но тя имаше чувството, че да се прибира вкъщи не е неговият обичаен модел – или моделът на повечето вампири.
Време беше да последва тези инстинктивни усещания. Ако имаше късмет, някъде в тези файлове щеше да намери нещо, което да я отведе до Менчерес. Ако и това не помогне, щеше да потърси в интернет.
Или винаги можеше да залепи изображение на прилеп на прозореца на апартамента си точно над надписа „Добре дошли“, но Кира си помисли, че това може би е прекалено.
Вдигна първата папка. Следвай трохите.
Горгон се появи във вратата на спалнята, но Манчерес не си направи труда да отвори очи. Знаеше за кого е дошъл да съобщи Горгон. Беше го чул да пристига.
– Кажи му, че ще сляза след малко – каза Менчерес.
– Да, господарю – отвърна Горгон.
Менчерес отвори очи, щом Горгон затвори вратата. В продължение на няколко дълги секунди той се взираше в тавана, без да вижда бледите му шарки, но се опитваше да прозре бъдещето, надявайки се, че нещо се е променило. Може би новата жизнена енергия, която Кира по някакъв начин бе пробудила у него, щеше да промени визията на бъдещето, която бе видял преди.
Силата му се протегна, пронизвайки завесата, която отделяше сега от по-късно, но вместо образи на хора, места или случки, единственото, което Менчерес видя, беше абаносово одеяло, огромно и безбрежно като Вселената.
Подземният свят на Дуат, който го очакваше. Както и преди.
Менчерес стана от леглото. Съдбата му все още беше смърт, но вместо приемането, което бе почувствал, когато за пръв път видя надвисналата безкрайна пустота, сега тя го разгневи. Смъртта се бе превърнала в горчиво поражение, вместо в хладнокръвен логичен начин да попречи на Раджедеф, като същевременно се освободи от бремето, което отдавна носеше, и всичко това се дължеше на Кира.
Той стисна челюстта си. Колко жестоки са били боговете, че са я изпратили в живота му. Тя го накара да иска да живее, когато вече не му оставаше време.
И още по-малко време да се оплаква от съдбата си, напомни си Менчерес. Преди да се измъкне от стаята, той взе манилния плик от нощното шкафче. Някои неща все още можеше да контролира, дори и бъдещето му да не беше едно от тях.
Менчерес слезе по стълбите в преддверието. До вратата стоеше вампир, тъмната му къдрава коса беше подстригана на късо, а слабата му фигура беше облечена в ежедневни черни панталони и вталена риза. За миг Менчерес се вгледа в него. Моят съуправител. Моят наследник.
И убиецът на жена му.
– Боунс – каза той за поздрав. – Благодаря ти, че дойде.
Тъмнокафявите му очи срещнаха хладнокръвие, което все още бодеше, макар Манчерес да знаеше, че го е заслужил.
– Каза, че е спешно – отвърна Боунс, а британският акцент оцвети думите му дори след векове.
– Не вярвам това да бъде предадено дори през членове на нашия род – каза Менчерес, без да си прави труда да се занимава с официални любезности. Боунс винаги бе предпочитал да премине направо към работата. Той протегна манилската папка, която съдържаше цялата лична информация за Кира. – Сложи я при другите ми документи за наследство.
Боунс изви вежди, докато вземаше папката, която трябваше да бъде отворена само в случай на смърт на Менчерес. Не знаеше, но вземайки я, Боунс току-що бе поел отговорността за Кира, след като Менчерес си бе отишъл.
– Все още си мислиш, че скоро ще изсъхнеш, дядо? – Попита Боунс с нотка на насмешка. – Видимото безсилие не означава непременно предстояща смърт. Може да е само временна загуба.
Боунс знаеше, че виденията на Менчерес за бъдещето са изчезнали, но Менчерес не беше казал на съуправителя си, че единственото, което вижда пред себе си, е мрак. Той също така не беше казал на Боунс, че студената му война с Раджедеф се разгаря. Боунс щеше да се почувства задължен да действа и по двете информации, а Менчерес не искаше това. Той щеше да уреди собствените си дела във времето, което му оставаше.
– Глупаво е да не се подготвяш за всякакви случаи – каза Менчерес с вдигане на рамене.
– Наистина. Като говорим за подготовка за всеки случай, може да имаме проблем с някои гули. Чух съобщения, че през последните седмици са изчезнали вампири без майстори, като основните заподозрени са банди от гули.
Менчерес скри мрачна усмивка, докато си мислеше за сутринта в склада.
– И аз съм чувал същото.
– Възможно е да не е нищо повече от няколко гадняри, на които трябва да се даде урок – продължи Боунс. – Но също така може да е Аполон, който да разбърква нещата с още от гнилите си изказвания за това, че съпругата ми е заплаха за нацията на гулите. Ще проверя това. Помислих, че ще искаш да знаеш.
Още една причина, поради която Менчерес беше разочарован от предстоящата си смърт. Боунс щеше да бъде оставен да се справи с тази заплаха без него, ако беше прав и Аполон беше замесен. Смъртта му означаваше, че ще напусне съуправителя си, когато Боунс има най-голяма нужда от него. За пореден път Менчерес прокле надвисналия мрак във виденията си.
– Как се справя Кат? – Попита той, принуждавайки се да отдръпне гнева към съдбата си.
– Доста добре – отвърна Боунс. Устните му се свиха. – Каза да ти предам извинения, че не е дошла днес.
Менчерес се усмихна сухо на Боунс.
– Да, сигурен съм, че тя дълбоко съжалява, че не ме е видяла.
– Изтрил си и спомена за вампира, който я е отвлякъл и принудил да се омъжи, когато е била само на шестнайсет години – каза тихо Боунс. Очите му блестяха в зелено. – А след това не си си направил труда да кажеш на никого от нас за това, докато този вампир не я потърси отново десетина години по-късно, нито да ни кажеш причината, поради която я е искал толкова силно. Подобно предателство има склонност да се задържа.
– Върви с мен – отвърна Менчерес, без да обръща внимание на това. Той излезе в градината, спря се до малкия басейн с отразяващи се води и изчака Боунс да бъде до него, преди да заговори отново.
– Бъдещето е като водата. Всички наши действия се размиват в нея и променят отражението ѝ. Ако бях казал на теб или на Кат какво щеше да се случи, щяхте да промените действията си, превръщайки отраженията на това, което сте, в различни от тези, които трябваше да бъдете. Всички ние бихме искали да променим бъдещето си по най-простия път, по най-пряката линия, по пътя на най-малкото съпротивление – Манчерес направи пауза, за да се усмихне тъжно – но тогава крайният резултат нямаше да е същият.
– Лесно е да се каже, когато ти си човекът, който може да види този краен резултат предварително – отвърна Боунс с острота в тона си. – Останалите трябваше да се чудят дали тези, които обичат, ще страдат или ще умрат заради нашите действия.
– Всички се чудим – каза тихо Менчерес. – Дори и да знаем, пак се чудим.
Боунс не каза нищо. После взе малко камъче и разсеяно го хвърли в отразяващия се басейн.
– Исках да те попитам нещо, дядо. Каза, че още преди да се родя, си видял, че аз ще бъда този, с когото ще споделиш силата си. Защо тогава сам не ме превърна във вампир? Ти беше там онази нощ. Но вместо това позволи на Иън да ме превърне.
– За да те предпазя. Патра претърсваше хората ми в търсене на този, за когото бях предсказал, че ще я убие. Жена ми смяташе, че това ще е някой, когото сам съм породил. Ти беше необичайно силен, Боунс, дори като млад вампир. Ако те бях преобразил, щеше да бъдеш още по-силен – прекалено силен, за да останеш незабелязан от Патра толкова дълго, колкото се случи. Затова позволих на Иън да те промени. Така ти все още беше от моята кръвна линия, тъй като аз създадох Иън; но това ти даде възможност да израснеш, без да събуждаш смъртоносния интерес на Патра, докато не станеш готов да я победиш. Както казах – Менчерес направи жест към водата в отразяващия се басейн, която все още вибрираше от камъчето, което Боунс беше хвърлил в нея – най-малката вълна може да промени всичко.
Боунс погледна Менчерес с поглед, който той не можа да разчете.
– Силата, която сподели с мен, увеличи силата ми и ми даде способността да чета мислите на хората, и то още през първата нощ. Оттогава е минала почти година и половина. Не си ли се замислял дали междувременно не се е появило нещо друго?
Менчерес се взираше в Боунс, без да мигне.
– Бих си помислил, че ако проявиш повече от моите сили, ще ми кажеш.
По устните на Боунс се появи усмивка.
– Може би. Освен ако, разбира се, това може да предизвика проблемни вълни в бъдещите събития.
Беше ли започнал Боунс да проявява силата на виденията? Така беше започнало с Менчерес, когато той не беше много по-възрастен от Боунс; беше доловил малки, неясни проблясъци, които първо беше отхвърлил като въображение и едва по-късно разбра, че са частици от бъдещето.
От друга страна, съществуваше и вероятност Боунс просто да се е пошегувал с него. Боунс знаеше, че загубата на видения от страна на Менчерес го тревожи, и студената част от Боунс можеше да сметне, че е подходящо отмъщение да накара Менчерес да повярва, че Боунс знае нещо за бъдещето, но няма да го разкрие на Менчерес.
Точно както Менчерес не му беше казал какво знае за Боунс и Кат.
Но ако Боунс не се опитваше просто да се подиграе с него…
– Тогава мога да се доверя единствено на кръвния обет, който дадохме, когато сливахме родовете си – каза Менчерес и тонът му се втвърди. – Въпреки случилото се в миналото, аз спазих обета си да направя всичко, което е най-добро за теб и за нашия род.
Боунс кимна веднъж към отразяващия се басейн, преди да се обърне.
– Не възнамерявам да предам обета, който дадох, когато сключихме съюза си. Но внимавай за тези вълни, приятелю. Те могат да те изненадат с това, което ще ти донесат.
Назад към част 10 Напред към част 12