Джанин Фрост – Вечната целувка на мрака – книга 2 -част 27

Глава 26

– Изглеждаше доста разстроена.
Манчерес вдигна поглед от току-що заспалата Кира, за да срещне равния поглед на Влад. – Имам да обяснявам, щом се събуди – отвърна той сухо.
– Ти да се обясняваш на вампир, който още не е навършил две седмици. – Влад поклати глава. – От мястото, на което седя, Раджедеф е прав в твърденията си, че си се влюбил безразсъдно.
– Това кара ли те да се замислиш дали и другите му твърдения за мен са верни? – Отправи предизвикателство Менчерес.
Усмивката на Влад беше зимна.
– Не. но се чудя защо изведнъж Радже реши да те преследва толкова безмилостно? Неприязънта ви един към друг съществува отдавна, но никой от вас не е действал открито по нея. Той дори не подкрепи Патра по време на войната ѝ срещу теб. Това се чудят и другите ви съюзници. Защо един Пазител изведнъж би рискувал всичко заради една вековна вражда?
– Радже не подкрепи Патра, защото тя искаше да ме убие, а той иска да съм жив – отвърна Менчерес, като премести Кира по-удобно в прегръдките си. – Защо сега, защото се страхува, че ако се забави, може завинаги да се изплъзна от ръцете му, отнасяйки със себе си единственото нещо, което никой друг не може да му даде в продължение на хиляда години.
Влад вдигна вежди.
– И това е?
– Моето наследство от власт. – Менчерес изпусна тихо мърморене. – Много вампири побесняха, когато го предадох на Боунс, но никой от тях не беше повече от Радже. Той смята, че това е неговата сила, която несправедливо съм откраднал, но ако не бях аз, Тенох щеше да я даде на някой друг. Тенох знаеше, че на Радже не може да се повери такава невероятна власт над вампирите. Разбира се, Радже не признава тази гледна точка.
Влад изпусна хриптене.
– Признавам си, че бях един от онези вампири, които си мислеха, че може да съм получател на това наследство. В края на краищата ние с теб бяхме близки и аз бях последният вампир, създаден от Тенох, макар че той те остави да се грижиш за мен заедно с останалите зависими членове на рода му, когато се самоуби само няколко седмици след като ме роди.
– Гордеех се, че мога да те нарека един от моите, докато не дойде време да станеш свой собствен господар – каза Менчерес с удебелен от спомените глас. – Знаеш, че все още ме е грижа за теб. Съдбата избра Боунс за мой наследник. Аз просто се подчиних на нейния избор.
Устата на Влад се присви.
– Да, съдбата има причудливо чувство за хумор, нали?
След това на лицето на Влад отново се настани обичайното му, изнервено забавно изражение. – Нямам оплаквания. Ти спаси разсъдъка ми неведнъж в ранните ми години, когато загубих жена си, а после и сина си. Винаги си имал моята лоялност и благодарност за това. Да, ще бъда ваш свидетел на срещата ви с Веритас, ако се наложи, ще повторя всичко, което се случи. Ти обаче ще имаш най-трудната работа. Ще трябва да я накараш да дойде.
Менчерес облегна глава на салона на лимузината. Да убедиш най-верния член на Съвета на пазителите да се срещне с него тайно, за да може Менчерес да обвини друг пазител на закона в лъжа и предателство към тяхната раса? И после да се увери, че Веритас се е съгласила просто да го остави да си тръгне след срещата им? Да, тази част щеше да е предизвикателство.

Кира се събуди с остри спазми в стомаха. Тя се огледа, но, разбира се, вече не беше в лимузината с Менчерес и другия прословут вампир. Всъщност тя беше сама.
Стаята нямаше прозорци, но явно беше спалня, за което свидетелстваше това, върху което лежеше. Остатъчните звуци около нея имаха любопитно ехо, а стените не приличаха на мазилка или бетон. Всъщност приличаха на силно полирана скала, а въздухът имаше странна миризма. Не неприятна, а просто непозната.
Друг удар в стомаха отвлече любопитството на Кира от заобикалящата я среда. Не беше яла, откакто се беше нахранила от онзи младеж по време на разходката в „Призрачното имение“. Преди почти един ден – стомахът ѝ напомняше с нарастваща настойчивост.
Тя се надигна от леглото, като забеляза, че сега вместо препасания чаршаф е облечена в нощницата от сатен с цвят бордо. Менчерес сигурно беше сменил дрехите ѝ, но сега не го виждаше никъде. Кира направи бърз оглед на спалнята, в която за щастие имаше старинна армореза в ъгъла, съдържаща мъжки и женски дрехи. Тя се вмъкна в жилетка и панталон с мислено извинение към онзи, на когото принадлежаха дрехите, но това ръмжене в стомаха ѝ започваше да става зловещо.
След като се облече, тя излезе от спалнята в търсене на Менчерес. За нейна изненада коридорът, в който влезе, беше много висок, а около него имаше още от онези странни стени. По пътя си към върха на нещо, което приличаше на тясно стълбище, тя подмина още три врати. Когато тръгна надолу, Кира се загледа. Стълбището беше от полиран камък, нарязан на стъпала, и водеше към невъзможно голяма жилищна площ с огромен куполообразен таван. Все пак не се виждаше нито един прозорец, а онези сивкаво-лъскави стени бяха навсякъде наоколо.
– Ах, събуди се – каза леко акцентиран глас откъм мястото, където я виждаше.
Кира отиде по-далеч в стаята, разочарована, че гласът не принадлежи на Менчерес. Влад седеше на един от трите комплекта дивани в огромната стая, пред себе си имаше отворен лаптоп, а ръката му безучастно галеше наболата му брадичка.
– Тук ли е Менчерес? – Попита Кира този въпрос, който беше по-належащ за нея дори от болезнените гърчове, които започнаха да се натрупват в стомаха ѝ.
– Не, но скоро трябва да се върне. Ти си станала по-рано, отколкото очаквахме. Слънцето няма да залезе още два часа. – Гладна ли си?
Изблик на болка премина през нея, дори когато успя да каже:
– Малко – с тон, който не трепереше.
– Няма проблем, ще изпратя някой за теб – отговори той.
Някой?
– Хм, ако имате някаква кръв в торбички, ще е по-добре.
Влад изпусна кратък смях.
– Пакетирана кръв? Все още не си минала тези колела за обучение? Разбира се, когато се преобразих, нямаше никаква пакетирана кръв. През първите няколко дни престъпниците или вражеските войници бяха хвърляни заедно с новите вампири.
Това само показваше колко е гладна, че подобен мисловен образ не съсипа апетита ѝ.
– Ако мога да избегна да се отнасям с хората като с храна, това е моят избор – отвърна тя, като малко се поизмъчи от коментара за „колелата за обучение“.
Хладният поглед на Влад я разгледа.
– Мислиш, че почиташ хората, като не се храниш от тях, но всъщност им вредиш. Животинската кръв няма да е достатъчна в дългосрочен план, а запасите от кръв са хронично ниски, защото няма достатъчно хора, които да даряват. Тези торбички, от които пиеш, могат да означават разликата между живота и смъртта за някои хора в спешното отделение, а ако ти ги имаш, те нямат.
Той наблегна на последните две думи с предизвикателно свиване на вежди. Кира се спря на мисълта, че всички актьори, които са играли Дракула във филмите, са сбъркали. Влад не беше пастообразен денди с евродръжавен акцент, нито пък застаряващ аристократ с извити нокти вместо пръсти и чудовищен вид. Не, Влад беше трийсетгодишен, поразителен мъж със завладяващо присъствие, който имаше брутално честен поглед върху нещата. Изглежда, че не се притесняваше да го споделя.
И имаше право. Нейните хранителни предпочитания не биваше да застрашават никого, а ако се ограничаваше до плазмени торбички, те щяха да го направят.
– Прав си – каза тя. – Тогава ще ви бъда благодарна, ако изпратите за който и да е донор. Достатъчно съм гладна, за да започна да се притеснявам.
Той се усмихна, което направи тези строги черти изведнъж очарователни.
– Разбира се. – След това проговори по мобилния си телефон, като помоли някой си Мордред да „изпрати Люис“.
Кира остана на мястото си, несигурна. Трябваше ли да седне? Или имаше специална стая, в която трябваше да се храни? Кухнята изглеждаше очевиден избор, но в това странно вампирско скривалище без прозорци, с каменни стени, подове и отекваща акустика, кой знаеше дали има кухня?
– Под земята ли сме? – Попита тя.
– Не съвсем. Намираме се в склона на една планина. Някога това е била стара минна станция, но отдавна е изоставена. Преди няколко десетилетия я ремонтирах за по-удобна, но и по-уединена среда.
Ако под тях все още имаше изоставени минни тунели, това би обяснило ехото.
– Къде е отишъл Манчерес?
– За да направи важно обаждане. Не мога да го накарам да използва мобилния ми телефон, след което местоположението ни може да бъде проследено толкова лесно, като се има впредвид на кого се обажда.
Точно така, Менчерес искаше да се срещне с другия Пазител на закона, този с латинското име за истина: Veritas. Да се надяваме, че Веритас ще оправдае съименничката си и няма да се опита да устрои засада на Менчерес, ако се съгласи на среща.
Кира се зачуди дали другата причина, поради която Менчерес все още не беше дошъл, не беше, че се опитва да се самоубие. Тя нямаше намерение просто да забрави за факта, че той се е опитал да извърши самоубийство чрез гули.
Един русокос млад мъж влезе в стаята от противоположната страна, от която бе влязла Кира. Той се поклони на Влад, което ѝ се стори странно, след което коленичи.
– Не съм аз, Люис. Тя – каза Влад, като небрежно махна с ръка към Кира. – Правила ли сте това преди?
Тя предположи, че въпросът е към нея, тъй като Люис изглеждаше като професионалист.
– Веднъж.
– Тогава използвай ръката. По-малко шансове за грешка.
Същото нещо ми каза и Менчерес, помисли си язвително Кира. Всичко това беше „Вампир 101“ ли? Ако е така, какво имаше в курсовете за напреднали по вампирство?
Люис ѝ се усмихна, докато се приближаваше, протягайки ръка. Кира се огледа наоколо. Подът беше каменен, така че нямаше да развали нищо, ако разлееше няколко капки.
– Нека, хм, да седнем – каза тя.
Влад само гледаше от мястото си на дивана, а забавлението украсяваше изсечените му черти. Кира сви рамене. Можеше да се справи сама. Не се притеснява.
– Искаш ли първо да ти сложа инжекция? – Попита тя Люис, когато седнаха.
– А? – Отговори той объркано.
От Влад се изтръгна нещо като кашлица, която дръпна главата ѝ нагоре. Вампирите нямаха нужда да кашлят. Дали това беше приглушен смях?
– Знаеш ли. – Очите на Кира блеснаха в зелено на Люис, а кътниците ѝ сякаш изскочиха от венците. – Облегни се, за да не чувстваш и да не си спомняш това.
Люис изглеждаше още по-объркан.
– Ако това искаш.
Няма да искам напътствия от Дракула, закле се тя пред себе си. Няма да го направя.
– Да, ще се чувствам по-добре от това. Така че, ах… погледни ме в очите.
Откъм Влад се чу още един задушен звук. Сега Кира беше сигурна, че това е смях. Тя реши да го игнорира.
Люис послушно я гледаше, а Кира се опита гласът ѝ да звучи уверено.
– Ти не усещаш нищо. Не се страхуваш.
– Страхувам се – дойде незабавният отговор на Влад. – Ако следващия път му кажеш, че вълците са децата на нощта, може да се нараня от смях.
– Опитвам се да се съсредоточа – изсумтя тя, а онези болки вътре в нея се засилваха. След това, колкото можеше по-деликатно, вдигна ръката на Люис към устата си, търсейки същата пулсираща вена между палеца и китката, която беше захапала вчера. Кътниците ѝ почти боляха от нужда, докато бавно ги вкарваше, а когато първият горещ вкус се срещна с езика ѝ, от нея се изтръгна лек стон.
След това Кира забрави за Влад. Забрави за всичко, освен за контролираното блаженство да се храни, без да наранява крехката ръка в хватката си. Когато гладът ѝ отмина, тя осъзна, че очите ѝ са се затворили от удоволствие . … а когато ги отвори, в стаята беше Менчерес.

Менчерес влезе безшумно, знаейки какво се случва, преди да види Кира. Макар че входът на къщата беше почти невъзможно да се види от външната страна на планината, щом влезеше в нея, гласовете се носеха. Тогава той бе наблюдавал как тя се храни от човека със смесица от гордост и възбуда. Изражението ѝ беше толкова чувствено, докато се хранеше – и изглежда, пътуването му до болницата, за да осигури трите торбички с кръв, не беше необходимо.
После очите ѝ се отвориха и се втренчиха право в неговите. За миг той се почувства така, сякаш всички останали в стаята бяха изчезнали. Ако наистина бяха сами, той щеше да се хвърли върху нея и да я целува, докато ноктите ѝ не издълбаят апетитно дълбоки бразди в гърба му. Силата му се завихри в него, искаше да докосне и нея. Всичко в Кира го караше да оживее. Беше отсъствал от нея само няколко часа, но това време се влачеше и изгаряше в подсъзнанието му, докато стана почти болезнено.
Тя отдръпна устата си от ръката на мъжа, затваряйки дупките, както той ѝ беше показал, преди на пода да паднат повече от няколко капки. После се изправи, приближавайки се към него с все още ослепително зелен поглед.
– Преди двамата да сте стигнали твърде далеч, какво каза Веритас? – Попита Влад.
Менчерес поклати глава, за да прочисти образите на всички различни начини, по които щеше да вземе Кира, щом я върнеше в спалнята.
– Тя ще дойде – отвърна той кратко. – Утре.
– Следобед или вечер, нали? – Попита Кира, а знойното ѝ изражение бе заменено от упоритост. – А не сутрин?
Той се усмихна едва забележимо.
– Не, не сутрин. – Сякаш не беше предвидил този аргумент.
– Добре. – Изражението ѝ обаче не се промени. – Ще си взема душ. А след това, Менчерес, трябва да поговорим.
От тона, аромата и езика на тялото ѝ ставаше ясно, че този път той не е поканен да се присъедини към къпането ѝ. Той не беше изненадан. Знаеше, че тя ще се изправи срещу него заради гулите. Само се надяваше Влад да не е наблизо, когато го направи.
Предполагаше, че това няма значение. Каквито и да бяха плановете му преди да сложи край на живота си, те се бяха променили. Сега трябваше да бъде принуден да влезе в гроба, вместо да го прегърне, както възнамеряваше преди. Смъртта означаваше раздяла с Кира, нещо достойно за съжаление за него. Тя можеше да дойде скоро, независимо от всичко, но вече не с негово съдействие.
Кира излезе от стаята, след като промълви благодарности на младия мъж, който се поклони на Влад, преди да си тръгне. Менчерес размени дълъг поглед с Влад. Устните на приятеля му се извиха многозначително.
– По всичко личи, че си в беда – изрече Влад.
Той сви рамене.
– Заслужавам си го.

Назад към част 26                                                        Напред към част 28

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!