Джанин Фрост – Вечната целувка на мрака – книга 2 -част 28

Глава 27

Менчерес чакаше в спалнята, в която беше оставил Кира да спи преди часове. Макар че скритата в планината къща беше изключително просторна, в нея имаше само един душ, като водата се изпомпваше от вътрешен кладенец, разположен по-назад в жилището. Душът се намираше на по-ниско ниво и звуците бяха по-слаби, но той беше чул Кира да свършва преди десет минути, но тя все още не се беше върнала.
След още десетина минути Кира се появи, облечена отново в същия пуловер и панталон, с които беше и преди, а косата ѝ беше все още влажна. Преди да седне на леглото, тя го погледна продължително и измерително, след което изрече една дума.
– Защо?
Той не си направи труда да се преструва, че не знае какво го пита.
– Предполагам, че поради същите причини, които имаше и моят баща. Родът ми вече не се нуждаеше от мен със съуправителя си, който да се грижи за него, Радже започна да се разпилява за поредната битка, а аз бях уморен. Освен това виденията ми за бъдещето изчезнаха, освен че показваха приближаващ се мрак, така че знаех, че краят ми е близо. Реших да посрещна този край по-скоро рано, отколкото късно, преди Радже да успее да съчини обвинения срещу мен, които да впримчат и моя съуправител.
Кира продължаваше да го гледа.
– Забрави да споменеш, че беше подтиснат от вина за смъртта на съпругата си.
Той се усмихна едва забележимо.
– Всъщност доскоро не го осъзнавах, но да. Това също е вярно.
Тя сведе поглед.
– Аз разруших плановете ти, нали? Разбих склада, а после ти спаси и двама ни, вместо да оставиш гулите да си свършат работата. След онази седмица, в която бяхме заедно, и ти ме пусна… планираше ли отново да позволиш на някого да те убие?
Под тях Менчерес чу как Влад изтърси проклятие, но не обърна внимание на това и запази вниманието си върху Кира. – Да. Все още възнамерявах да го направя, щом се появи друга възможност.
През нея премина трепет, но тя продължи да свежда глава, гледайки частта от одеялото, която мачкаше и разгъваше в ръката си. На пода под тях нещо се блъсна в стената. Никой от тях не реагира на това.
– А сега? – Попита тя, гласът ѝ беше толкова тих, че той едва я чуваше.
Искаше му се да отиде при нея. Да я притисне до себе си и да и обещае, че никога няма да се разделят, но това щеше да е лъжа. Вместо това той щеше да даде на Кира същата нескрита откровеност, която тя му беше показала през цялото време, докато бяха заедно.
– Не, не искам да умра сега, но смъртта идва за мен независимо от всичко. Вече ти казах, че не съм за тази земя, Кира. Това не е по мой избор, но съдбата ми остава същата.
Главата ѝ се вдигна при това, а очите ѝ блеснаха с розови неизплакани сълзи.
– Глупости. Не вярвам, че ти си предопределен да умреш повече от всеки друг.
Беше свикнал виденията му да бъдат подлагани на съмнение. Малцина вярваха в тях, докато не ги видеха да се сбъдват, а дори и тогава някои все още се съмняваха.
– Моите видения никога не грешат. – Колко често му се е искало да е така.
– Чувал ли си някога за самоизпълняващо се пророчество? – Попита тя и скочи от леглото, за да застане пред него. – Това е, когато хората вярват в нещо толкова дълбоко, че правят неща, за да го осъществят. Може би си видял тази тъмнина в бъдещето си, защото някаква част от теб вече е решила да хвърли кърпата, но съзнанието ти все още не е признало това решение. Така че, когато си погледнал, си видели смъртта в бъдещето си, защото подсъзнателно вече си решил да се самоубиеш.
Той поклати глава.
– Погледнах отново, след като поисках да живея. Нищо не се беше променило. Тъмнината все още беше там, този път дори по-близо.
– Но това не означава, че е неизбежно. Добре, променил си решението си да се самоубиеш, но тъй като си виждал смъртта, когато си гледал преди, очакваш да я видиш отново. И тогава я виждаш, така че дори не си правиш труда да се бориш, за да живееш, което прави смъртта много по-лесна да се промъкне при теб, когато Раджедеф дръпне нещо. Това е просто още едно самосбъдващо се пророчество, от което трябва да се отскубнеш, по дяволите!
Менчерес почти се усмихна. Никой друг досега не му беше казвал да се отърси от виденията си.
– Иска ми се да беше толкова просто.
– Така е. – Тя хвана ръцете му. – Доверяваш се безрезервно на виденията си, но кога загуби способността да виждаш отвъд мрака, за който говориш? Възможно е да се случва и нещо друго. Вината на оцелелия. Целият си объркан заради случилото се с жена ти. Обвиняваш се за всяка смърт, която е причинила, плюс за твоята роля в нейната гибел, така че може би не виждаш бъдеще за себе си, защото не вярваш, че го заслужаваш.
– Виденията ми не могат да бъдат променени поради емоционално разстройство – отвърна той.
– Кой го казва? – Отговори рязко Кира. – Това, че никога преди не се е случвало, не го прави невъзможно. След смъртта на Пийт отидох на няколко сесии по групова терапия, за да се справя със случилото се. Един човек, чието семейство загина в автомобилна катастрофа, след като другата кола минала на знак „Стоп“, изведнъж вече не можеше да вижда червения цвят. Просто не можеше да го вижда! И все пак ти си се обвинявал за вероятно десетки убийства, които е извършила жена ти, плюс нейната смърт, но не мислиш, че това може да замрази или промени виденията ти? Умът е изключително могъщо нещо и когато е парализиран от скръб или вина, може да обърка почти всичко.
– Кира. . .- Менчерес не знаеше какво да каже. Беше очаквал от нея някаква форма на отрицание на съдбата му. Тъга също, но това категорично противопоставяне, че видяното няма да се случи, беше донякъде изненадващо.
– Преминал си през ада – продължи тя със същия непримирим тон. – Сигурна съм, че не знам и половината от него, но знам, че то би сломило повечето хора. Почти е сломило и теб, защото си щял да се самоубиеш, но ти казвам, че не си обречен да умреш скоро. Бих го почувствала, ако беше така, точно както направих с Пийт, Тина, майка ми и дори със себе си онази нощ с Радже. И все пак всичките ми инстинкти ми подсказват, че ние с теб сме дългосрочни, което означава, че ще бъдеш наоколо. Без значение каква тъмнина виждаш сега.
Тя почти го бе накарала да онемее отново. Кира беше едва на трийсет години. Как можеше да мисли, че инстинктите ѝ са по-точни от над четири хиляди години негови видения?
– Никога досега не съм грешал – каза той. – Никога.
– Тогава това ще е първият ти път – отвърна тя и докосна лицето му. – Или ще разбереш, че си изтълкувал погрешно това, което си видял. Права съм, Менчерес. Знам го с цялата си душа. Точно както знам, че ме обичаш, дори и да ти е трудно да го кажеш.
В продължение на няколко мига той можеше само да я гледа, уловен от светлозеления ѝ поглед, сякаш беше човек, пленен от хипнотизиращото сияние на вампир. Нещо се освободи в него, освободи се напрежение, което не знаеше, че се е натрупало, и облекчението, което почувства, се съчетаваше само с увереността, която го обзе, че тя е права – за част от това, което каза.
– Обичам те – каза той дрезгаво, а думите му не отразяваха адекватно това, което изпитваше към Кира. Тя беше всичко, което липсваше в живота му, всичко, което го караше да иска да остане в този суров, безмилостен свят, който благодарение на нея отново беше някак си красив.
Тя се усмихна, изумявайки го с радостта, която такъв малък жест можеше да породи в него.
– Виждаш ли? Казах ти, че съм била права.
– Това не означава…
– Млъкни – отвърна тя и сложи пръст на устните му. Той не можеше да не усети как през него преминава забавление. От хиляди години никой не го беше затискал, но Кира го правеше без ни най-малко колебание.
– Не искам отново да гледаш в бъдещето – продължи тя. – Още не. Ти си свръхмощен вампир, но не си бог. Докато не се справиш с нещата, които са те накарали да се чувстваш така, сякаш предпочиташ да си мъртъв, с всички тях, не можеш да се довериш на това, което си мислиш, че виждаш.
Той все още не смяташе, че Кира е права за самоизпълняващите се пророчества, вината на оцелелия или погрешното тълкуване, когато ставаше въпрос за неговото видение за предстояща смърт, но беше готов да се вслуша в съвета ѝ. В края на краищата виденията му спряха рязко едва след смъртта на Патра. Той можеше да е много по-силен от Кира на ниво сила, но в емоционално отношение тя стоеше на по-здрава почва. Събитията от последните няколко години се оказаха твърде тежки за него. Беше потърсил собствената си смърт – нещо, което се бе заклел, че никога няма да направи след болката от разкриването на самоубийството на Тенох, но въпреки това почти бе последвал стъпките на своя баща. Само красивата, невероятна жена пред него предотврати това, когато пътят ѝ се пресече с неговия тази сутрин.
Съдба. Възможно ли беше все пак неговата да не е само мрак?
– Разкажи ми отново какво е било кредото на твоя наставник? – Попита той, макар да помнеше отговора и отпреди.
– Да спасиш един живот – каза тихо Кира.
Менчерес я придърпа в прегръдките си.
– Ти го направи – прошепна той, преди устата му да я завладее. – Ти спаси моя.
Кира плъзна лениво ръка по гърба му, докосването ѝ го разбуди въпреки последните няколко страстни часа.
– Това е толкова интересна татуировка. Каква е тя?
– Шену – отвърна той и се преобърна настрани, за да се обърне към нея. – Съвременната дума е картуш.
Тя все още проследяваше татуировката, въпреки че вече нямаше да може да я види.
– Какво пише на нея?
– Това е рожденото ми име, Менкаре, в древноегипетски писмена.
Лицето ѝ се помрачи.
– Така те нарича Радже.
Той я погали от голия ѝ крак нагоре към долната част на гърба ѝ и изражението ѝ отново се успокои.
– Ти си кръстен на този фараон ли? – Попита тя.
Ръката му се спря.
– Какво знаеш за този фараон?
– Когато те търсих, след като хипнотизира шефа ми, написах в Гугъл „Менчерес“, мислейки, че това може да ме отведе до теб, при положение че имаш страница във Фейсбук или нещо подобно. – Кира направи пауза, за да се засмее. – Разбира се, нямаше. Всичко, което излезе под твоето име, бяха линкове и статии за един фараон от далечни времена, който също се е казвал Менчерес, но през повечето време се е подвизавал под името Менкаре. – Тя го погледна с любопитство. – Ти беше негов потомък ли? Затова ли си приел едно от имената му?
Той се отлепи от леглото и застана пред нея. Беше време тя да научи всичко за него, дори най-старите части от миналото му.
– Менкаре е имал много имена в зависимост от превода. Мицерин, Микерин и Менчерес, наред с други. Получих тази татуировка в първия ден от определеното ми царуване, когато бях на двадесет и две години, само шест месеца преди да стана вампир. Не съм един от онези потомци на фараона, за които си чела. Аз съм този фараон. След като напуснах Египет, просто използвах името Менчерес.
Устата на Кира се отвори и затвори, сякаш изведнъж бе забравила как се говори. Той изчака. След всичко останало, през което бе преминала, той не се страхуваше, че това разкритие ще се окаже твърде тежко за нея.
– Но този фараон е бил от далечни, далечни, далечни древни времена. Той има пирамида в платото Гиза. Това не може да си ти! Каза, че си по-стар от мръсотията, но…
– Роден съм през 2553 г. пр.н.е. – отвърна той и наблюдаваше как изражението ѝ се променя от отрицание през объркване до изумление. – Казах ти, че аз и Радже произхождаме от род владетели, които са определяли определена рамка за своите наследници да управляват човешките им поданици. Такава е била линията на фараоните от първата до тринадесетата династия. Радже и аз бяхме от Четвъртата династия. Както знаеш, Радже е съкращение от Раджедеф, но в египетската история Раджедеф е по-известен като Джедефре. Той беше полубрат на Хафре, моя баща. Баща ми и Раджедеф бяха синове на Хуфу, фараона, който построи Голямата пирамида в Египет.
Кира все още не изглеждаше така, сякаш е възприела адекватно тази информация.
– Радже е твоят чичо? И ви и твоето семейство сте направили пирамидите? Пирамидите?
Той сви рамене.
– Те са били предназначени за пенсионираните фараони, за да живеят в комфорт сред народа си, считани за мъртви, докато се възцари нов фараон. Но те бяха твърде скъпи. По-късните ни наследници направиха Долината на царете като по-ефективно решение. Всички подземни проходи и свързващи ги тунели…
– Нали разбираш, че това е малко много за възприемане – прекъсна го тя и поклати глава.
Менчерес вдигна вежди.
– Преди месец ти не вярваше във вампирите. Сега ти самата си един от тях, плюс любовница на друг, и си в скрития планински дом на най-известния вампир в художествената литература. Имам пълната увереност, че ще се справиш с това последно откровение с минимални трудности.
Тя все още клатеше глава, но недоверието напускаше изражението ѝ.
– По-стар от мръсотията – промълви тя. – Кой е знаел, че не преувеличаваш?
Той отиде в подножието на леглото, бавно изпълзя обратно, докато плъзгаше тялото си по това на Кира от краката до гърдите. Когато лицата им се изравниха, той спря, оставяйки аурата си, както и кожата си, да галят нейната.
– Не ти ли се струва, че сега съм твърде древен? – Промърмори той. – Твърде различен от човека, когото си обичала, преди да разбереш това?
Очите ѝ вече светеха в зелено, а пълните ѝ устни се разтвориха.
– Не, не се чувстваш твърде древен. – Гласът ѝ беше дрезгав. – Или твърде различен. Чувстваш се като мой. Който и да си бил, който и да си… ти си мой.
Менчерес се усмихна, а кътниците му се разтегнаха до пълната си дължина.
– Така си казала, така ще бъде постановено. За цяла вечност.

Назад към част 27                                                        Напред към част 29

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!