Глава 30
Новият мобилен телефон на Менчерес иззвъня. Той се загледа в цифрите, показващи, че се обажда Боунс, в продължение на няколко секунди, преди да отговори. Толкова време му отне да се успокои, така че гласът му да не издаде бушуващите в него емоции.
– Да?
– Току-що се чух с Раджедеф – започна Боунс без предисловия. – Казах му, че нямам представа как да се свържа с теб и всички тези гнилочи, но той ми даде номер, който да ти повторя. Каза, че трябва да се свържеш с него, „преди да е станало твърде късно“. Какво, по дяволите, иска да каже с това?
Силата му се надигна в него, търсейки някого, когото да убие, но единственият човек, върху когото Менчерес искаше да отприщи тази смъртоносна сила, не беше тук.
– Без съмнение, още заплахи за мъртвия принудител – отвърна той хладнокръвно. – Дайте ми номера – и след това изпратете масово електронно писмо наведнъж до всички наши хора, за да го препратят и на собствеността си, като повторите номера и съобщението.
– Ще го направя, но престани да ме лъжеш – каза Боунс с равен тон, преди да повтори номера. – Какво е направил Раджедеф сега? Позволи ми да ти помогна.
– Когато намекна за възможността да са се проявили повече от моите сили през последната година, усещането за местоположението на даден човек беше ли част от тези сили? – Попита Менчерес, като пренебрегна другия въпрос.
Боунс мълча за миг.
– Не – каза той накрая.
– Тогава не можеш да ми помогнеш – въздъхна Менчерес. – Но можеш да помогнеш на нашите хора, като не се изпречваш пред Съвета на пазителите. Изпрати този имейл. Продължавай да не знаеш как да се свържеш с мен. Откажи се от мен, ако е необходимо. Това е, което изисквам от теб.
От другата страна на линията се чу раздразнено подсмърчане.
– Сега знам колко разочарована се чувства жена ми, когато се опитвам да я държа настрана от нещата, за да я предпазя.
– Радвам се, че имаш Кат – каза тихо Менчерес. – Ти вярваш, че съм постъпил така в миналото само за да осигуря силите ѝ за нашия род, но аз видях, че ще я обикнеш. Това, повече от всяка друга причина, беше причината да се намеся.
– Защо имам чувството, че се сбогуваш с мен? – Попита Боунс, а думите му бяха изпълнени с напрежение.
Менчерес затвори очи, като се нуждаеше от още един момент, преди да може да говори отново.
– Накара ме да се гордея с теб – каза той накрая.
След това затвори слушалката, дори когато Боунс започна да изрежда искане да разбере къде се намира. Когато мобилният му телефон иззвъня отново със същия мигащ номер, той не отговори. Щеше да изчака един час, достатъчно време, за да се разпространи електронната поща на Боунс – и Боунс щеше да я изпрати, без значение колко е ядосан. След това Менчерес щеше да се обади на Радже и да изслуша как пазителят на закона поставя условия за освобождаването на Кира, които Радже нямаше намерение да изпълни.
Знаеше без съмнение, че Раджедеф я държи. Ако някой друг Пазител на закона беше отвлякъл Кира, те щяха да се свържат с Боунс, а не Радже. Единственият въпрос беше дали Радже е достатъчно умен, за да запази Кира жива.
През следващите двайсет минути Боунс се обади още пет пъти. Манчерес пренебрегна всеки от тях. Точно шейсет минути след като беше затворил слушалката на Боунс, Менчерес звънна на номера, който Боунс му беше дал за Радже.
– Да – отговори Радже след няколко позвънявания. Звучеше ядосан.
– Аз съм тук – заяви Менчерес.
– Менкаре, разочарован съм от твоя съуправител. Изглежда, че е излъгал един Пазител, когато е казал, че няма как да се свърже с теб – измърмори Радже, губейки враждебния си тон.
Той почти се усмихна.
– Боунс е бил прекалено усърден в опита си да предаде съобщението ви. Изпрати номера ти на всички наши хора и на тяхната собственост, като ги призова да го препратят на всички, които познават, в опит да намерят някой, който да може да се свърже с мен. Можеш да прекараш времето си в претърсване на този списък от хиляди, за да видиш кой е успял, или можем да поговорим.
Радже се засмя за кратко.
– Умно. Това обяснява всички неотдавнашни закани и анонимни заплахи. Твоите хора са много лоялни към теб. А сега трябва да сменя този номер.
– Имаш това, което искам – каза Менчерес, твърде загрижен за Кира, за да се отдаде на обичайните режещи шеги на Радже. – Аз имам това, което искаш ти. Или обсъждаме размяна, или приключвам с това обаждане.
– Не знам за какво говориш – каза Радже с престорена невинност.
– Не е нужно да се преструваш – отвърна той рязко. – Ако отида при Съвета, за да те обвиня, че си отвлякъл Кира, те само ще ме затворят на място, а ти си твърде предпазлив, за да признаеш нещо по телефона, което бих могъл да запиша и да им пусна по-късно. Нямаш друга аудитория освен мен, а аз ставам нетърпелив.
Чу се ниско свистене.
– Защо, Менкаре, звучиш така, сякаш си загубил най-новия си вампир. Бих искал да мога да помогна, но не съм я виждал от нощта, в която я промени.
Радже все още не рискуваше, че разговорът им се следи – лично или чрез електронно устройство. Силата на Менчерес пулсираше в него с кипящи, смъртоносни вълни, които се съчетаваха единствено със страха му за Кира. Ако Радже я беше убил…
– Знаеш, че копнея да си отида от този свят – каза той с леден тон. – Мога да постигна това по два начина. Единият е да отида направо при Съвета на пазителите и да поема отговорност за всички обвинения, отправени отново към мен. Присъдата ми ще бъде смъртна, а правосъдието ще бъде бързо. Или мога да дойда при теб и да се разменя за безопасното освобождаване на Кира. Ще направя едно от тези неща през следващите двадесет и четири часа. Кое ще бъде то?
Радже замълча. Менчерес изчака, докато надигащият се гняв и страх накараха стените около него да потреперят. Радже бе твърдял, че е ирационално влюбен в Кира заради собствените си цели, но той никога не бе вярвал в това. Радже можеше да се досети, че го е грижа за нея, но дали незнанието му за истинските чувства на Менчерес щеше да означава, че Пазителят на закона не е помислил да държи Кира жива, за да го изнудва? Ами ако я беше убил, за да подтикне Менчерес към безразсъдство в опит да настрои още повече Съвета срещу него?
Менчерес знаеше, че не е трябвало да се връщат в Чикаго, както тя настояваше. Можеха да се сдобият с доказателства срещу Радже по друг начин. Ако не се беше съгласил с плана на Кира, тя щеше да е с него и сега…
– Ако трябва да се предадеш, като Пазител и единственото ти живо семейство, бих те призовал да дойдеш при мен – каза най-сетне Радже. – Не бих искал да умреш обсаден, когато мога да ти осигуря спокойствие преди смъртта ти.
Менчерес сви юмруци, докато го обземаше облекчение. Радже все още беше предпазлив в изказа си, но смисълът му беше ясен. Кира беше жива и Радже я предлагаше в замяна на властта на Менчерес – и на смъртта му. Радже дори не се преструваше, че ще остави Менчерес жив след това.
– Тогава смъртта, към която вече се стремях, сега ще бъде похарчена в размяна за един от моите хора. Кажи ми, ако не беше взел Кира, кого още щеше да използваш срещу мен за целите си?
– Като Пазител никога не бих изнудвал някого, но ако търсех лост срещу теб, Менкаре, нямаше да е трудно. Никога не ти липсват хора, за които се грижиш – отвърна Радже с жестоко задоволство.
– А ти никога не си си позволявал да се грижиш за нещо друго освен за властта. Дори и с всичките си многобройни съжаления, не бих разменил живота си за твоя, чичо, без значение дали това ще ми донесе още четири хиляди години.
– Тази размяна ми омръзна – изсумтя Радже. – Ще се видим утре в полунощ на върха на площада на Bank of America в Атланта. Ела невъоръжен и сам.
– Искам доказателства, че няма да действам напразно – отвърна той. – Думата ти не е достатъчна.
Радже се ухили.
– Ако бях взел Кира, нямаше да я доведа близо до теб. Ти просто щеше да убиеш мен и всички стражи с тази своя страховита сила. Поемам огромен риск да се срещна с теб насаме, за да те доведа пред Съвета, но се утешавам със съзнанието, че ако нещо се случи с мен, по-късно ще бъдат предприети действия, които ще гарантират наказанието ти.
Или, ако не се явиш при стражите на Кира в определеното време, те ще я убият – допълни цинично Менчерес. Беше подозирал точно това. Безмилостен може и да беше Радже, но глупав не беше. Не, Кира щеше да е далеч от мястото, където Менчерес ще се срещне с Радже. Единствената причина, поради която Пазителят на закона не се страхуваше, че Менчерес ще я открие предварително, беше, че способността му да открива хора беше изчезнала заедно с виденията му.
Идвай – сякаш му прошепна тъмният подземен свят на Дуат.
Още не – каза му Менчерес.
– Вярвам, че ще намериш друг начин да ми дадеш доказателството, от което се нуждая. Ще се видим на покрива на Кулата утре в полунощ – заяви той и затвори.
Влад премина през стаята, с ръце зад гърба, с твърд поглед.
– Не възнамеряваш наистина да отидеш сам, нали?
– При Радже? – Менчерес му се усмихна мрачно. – О, да.
Кира чуваше как Радже разговаря с Менчерес в една от другите стаи на древния комплекс, в който я беше затворил. В този частично разрушен храм върху бледите каменни стени около нея бяха издълбани образи на опърпани змии, войни и воини, които представляваха идеален зловещ фон за обърканите планове на Пазителя на закона. Кира почти си представяше, че все още чува писъците на неволните жертви, които отекваха в руините на огромния, някогашен велик град на маите.
Железните окови на китките и глезените ѝ бяха заковани към стената зад Кира. Оковите оставяха кожата ѝ да се протрива и заздравява в повтарящ се модел всеки път, когато се движеше, но оковите не бяха отговорни за болката, която я изгаряше отвътре. Това беше гладът ѝ. Не се беше хранила отпреди да отиде при сестра си.
След като триото вампири я отвлякоха от сградата на Тина и докараха Кира със самолет тук, на това огромно място от руини, Радже системно бе изцеждал цялата и кръв с многобройни удари със сребърен нож. Не защото беше жесток – беше обяснил със студена усмивка – а защото по този начин тя щеше да бъде твърде слаба, за да се освободи. Радже дори имаше наглостта да каже на Кира, че няма причина да се страхува, че някой от стражите му ще я унижи, докато е в безпомощното си положение, прикована към стената. В края на краищата той беше пазител на закона, а пазителите не одобряваха някои неуважителни действия.
Кира се зачуди дали надутият козел наистина вярваше на всичко, което излизаше от устата му, или само си мислеше, че тя е достатъчно глупава, за да му повярва. Беше видяла погледите, които и хвърляха някои от наемниците, които Радже държеше в тази древна структура, и никой от тях не беше уважителен. Кира не се нуждаеше от инстинктите си, за да и подскажат, че стражите на Радже просто си губят времето, докато господарят им даде разрешение. Знаеше, че Радже няма намерение да я остави жива и не би му пукало дали тези бездушни мъже ще се забавляват няколко минути, докато я убият, както е заповядано.
– Имаш повод да се радваш – каза Радже и влезе в стаята, където беше Кира. – Менчерес се съгласи да се размени за теб. Сигурно наистина му е омръзнал животът. Или пък възнамерява утре вечер да ми заложи капан заедно с другите Пазители, но те ще видят само мен, който рискува да доведе осъден престъпник.
– Сигурно си помислил за всичко – отвърна Кира с равен глас, надявайки се, че той ще си тръгне, за да не и се налага да слуша повече самохвалството му.
Радже впери поглед в нея, а тъмните му очи станаха зелени. Дългата му черна коса беше сплетена на плитка в стил, който някак си все още успяваше да изглежда мъжествен, и тези плитки се размахваха, когато той се приближаваше към нея.
– Ти си твърде жалко млада, за да разбереш колко дълго съм чакал, но сега най-сетне е време да поискам властта си.
– Нямаш ли предвид да откраднеш силата на Менчерес? – Поправи го тя.
Той раздразнено разпери ръце.
– Тази сила трябваше да бъде моя. Дори боговете са съгласни. Защо иначе Менчерес изведнъж би копнял за смъртта? Защо иначе виденията му и способността му да проследява хората да се провалят? Ако всички тези неща не се бяха случили, не бих могъл да действам срещу него по този начин. Виждате ли? Съдбата се е намесила за моя успех!
Ти, самовлюбено копеле, помисли си Кира, но не подтикна и без това неуравновесения нрав на Радже, като го изрече на глас.
Тя знаеше защо всички тези неща се бяха случили на Менчерес и те нямаха нищо общо със съдбата, подала ръка на Радже в желанието му за власт. Това бяха потискани с векове вина, съжаление и мъка, които настигнаха Менчерес и се сляха в стена от мрак, която той не можеше да види и не мислеше, че има сили да разруши. Ако Радже имаше съвест, щеше да е наясно колко силни могат да бъдат вътрешните демони. Но, разбира се, криворазбраният пазител на закона беше прекалено празен отвътре, за да знае нещо за това.
– И ще ме оставиш да си тръгна, след като получиш това, което искаш от Менчерес? – Попита тя, като успя да сдържи само по-голямата част от насмешката си от въпроса.
Нищо не се промени в изражението на Радже.
– Разбира се. Никой няма да повярва на приказките, които ще разкажеш, а дори и някои да повярват, няма да има доказателства.
С изключение на новата ти сила – мислено добави Кира. Само идиот би повярвал, че Радже няма да я убие, за да предпази тази тайна от разгласяване. По дяволите, тя се обзаложи, че и на наемниците, които охраняваха това място, дните им са преброени. Тя можеше да предположи, че единствената причина, поради която Радже се преструваше, че я пуска, беше Кира да не изкрещи никакво предупреждение на Менчерес, когато той поиска да говори с нея, преди да даде на Радже силата си. Менчерес нямаше да даде на Радже нищо, докато не разбере, че тя е жива. Пазителят на закона щеше да знае това.
– Значи Менкаре те е взел за своя любовница – каза Радже замислено, а погледът му се плъзна по нея по начин, който я накара да копнее за душ дори повече от кръвта. – Усещам го по теб.
– Дай ми малко вода и сапун и ще мога да поправя това – отвърна тя кратко. Не и хареса пресметливият блясък, който започна да се появява в очите на Радже, нито очевидно изричното споменаване на аромата на Менчерес върху нея. Колкото по-скоро Радже я остави на мира, толкова по-добре.
Вместо това той се приближи и спря само на няколко сантиметра от Кира.
– Когато за пръв път поставих наблюдение върху резиденцията на сестра ти, се зачудих дали не е безполезно. Усещах, че Менкаре има афинитет към теб, затова не очаквах да ти позволи да се върнеш от страх от капан. Ако не го интересуваше къде отиваш, тогава може би залавянето ти нямаше да ми донесе никаква полза. И все пак моите стражи те чуха да казваш на сестра си, че трябва да се изплъзнеш от Менкаре, за да я видиш. Ето защо знаех, че ще ми бъдеш полезна жива.
Кира потисна тръпката си, когато тревожният блясък в очите на Радже стана по-ярък.
– Кажи ми – почти промърмори той – колко много Менкаре твърдеше, че се грижи за теб?
Последното нещо, което щеше да направи, беше да каже на Радже, че Менчерес я обича. Той само щеше да ѝ направи още по-ужасни неща, за да я злепостави, но тя не можеше да се преструва, че не означава нищо и за Менчерес. Това би било твърде очевидна лъжа. Въпреки че Радже вярваше, че Менчерес има смъртно желание, той все пак се беше съгласил да се размени за нея.
– Не сме имали много време заедно, но времето, което прекарахме, беше обещаващо – каза Кира с толкова неангажиращ тон, колкото успя да постигне. В нея се съревноваваха гняв и глад. Искаше и се да смаже усмивката от лицето на Радже… и би дала всеки цент, който имаше, за торба кръв точно сега.
– Знаеш ли как гърците са наричали Менкаре? – Попита Радже с притворна непринуденост. – Ерос, по името на бога на похотта. Като фараони и двамата бяхме смятани за богове от народа си. Аз съм пазител на закона от почти три хиляди години, но преди това, когато прекарвах времето си в търсене на собственото си удоволствие, както правеше Менкаре… Нощите ми минаваха в такова море от плът, че никога нямаше да мога да преброя всички жени, които имах.
Този гняв изгаряше все по-силно в Кира, но тя се стремеше да го потисне и да вдигне емоционалния си щит. Не беше достатъчно Радже да натопи Менчерес и да съсипе живота му. Сега трябваше да се опита да унищожи и връзката му с нея, макар че напълно възнамеряваше да убие Менчерес веднага щом го види.
– Добре за теб. С всички тези спомени звучи, сякаш трябва да режисираш порно със заглавие „Диви богове“ – отвърна тя, а гласът ѝ звучеше почти нормално.
– Менкаре е живял по този начин доста повече от две хиляди години, докато не се е оженил – рязко каза Радже, сякаш Кира беше прекалено дебела, за да разбере, че Радже не е единственият, който плува в море от плът.
Кира въздъхна за ефект.
– Има смисъл. Всички неща, които можеше да прави в леглото, направо изпържиха веригите ми – и с тази негова сила имам предвид буквално.
Радже я погледна презрително.
– Не беше само при жените. Менкаре е имал и други мъже.
Тя сви рамене, доколкото позволяваха металните скоби.
– Така че той е експериментирал в дивите си млади вампирски дни. Много хора са го правили. Защо, имаше един случай в колежа с мен и приятелката ми след няколко шота текила…
– Толкова ли си глупава, че не можеш да разбереш нищо от това, което съм казал? – Прекъсна я той.
Кира го погледна твърдо, гневът ѝ най-сетне се изплъзна. – Разбирам много. Като например как си толкова обсебен от това да мразиш Менчерес, че би стигнал дори до това. Продължавай, разказвай ми още, но на мен не ми пука. Какъвто и ад да е вдигнал Менчерес тогава, мисля, че той повече от компенсира това с над деветстотин години безбрачие, така че няма да ме настроиш срещу него с мръсните си анекдоти. В момента единственото, което правиш, е да ме отегчаваш.
Тя видя, че юмрукът му се приближава, но тъй като беше прикована към стената, единственото, което можеше да направи, беше да се подготви за него. Болка прониза лицето ѝ, последвана от счупване на врата, което тя усети и чу. За няколко мъчителни секунди тя не можеше да вижда. После болката отшумя и зрението ѝ се проясни, така че Кира успя да забележи всеки детайл от това как Радже избърсва кръвта от ръката си върху ризата ѝ.
– Ще видим колко ти е скучно, след като взема силата на Менкаре и го убия – каза Радже рязко. – Ако си мислиш, че той ще намери начин да ме победи, няма да го направи. Менкаре знае, че вече е мъртъв. Ако не го знаеше, щеше да се бори срещу мен по-усилено.
Той се измъкна от стаята с кратка дума към един от стражите да се погрижи да яде пред нея, като не ѝ дава нищо. Устните на Кира се стегнаха в мрачна линия, дори когато се бореше да потисне разяждащия я глад вътре в нея. Имаше задача, която трябваше да изпълни, и за да я изпълни, ѝ трябваше ясна глава.
И малко време, без да я наблюдават никакви стражи.
Назад към част 30 Напред към част 32