Джанин Фрост – Вечната целувка на мрака – книга 2 -част 33

Глава 32

Менхерес седеше в кръга, ножът все още беше в гърдите му, символите бяха завършени около него, а чашата – в ръката му. Всичко това си беше същото, но той знаеше, че вече не е на същото ниво на съществуване. Липсата на болка беше първият индикатор за него. Следващият показател беше пълната празнота около кръга, в която нямаше нищо друго освен пронизваща тъмнина.
След това кръгът бе пробит, когато през него премина тънка лодка. На кормилото стоеше висока фигура с тяло и лице на човек, но от главата ѝ се извиваха рога на овен. Менчерес се поклони толкова, колкото позволяваше стърчащият от гърдите му нож.
– Превозвач – каза той. – Господар на Дуат.
Когато Менчерес се изправи, Акън протегна ръка и изтръгна ножа от гърдите му, сякаш беше цвете от земята. Огромните рога се доближиха до главата на Менчерес, когато Акън след това се наведе да оближе острието. През цялото време жълтите очи на Акън се впиваха в неговите.
– Ти си платил кръвната си монета, за да ме призовеш, кайненит. Какво търсиш?
Бяха минали хиляди години, откакто Менчерес бе наричан Кайненит, но богът на подземния свят вероятно не бе запознат с това как тази дума бе заменена с по-съвременната: „вампир“. В края на краищата хилядите години бяха нищожно малко време за боговете.
Менчерес отново се поклони.
– Търся друг кайненит на име Кира. Тя се възроди от моята кръв и същността ѝ все още е в мен. Използвай кръвта ми, за да я намериш, и ми кажи къде е тя.
– Кажи ми името си – заповяда лоткаря.
Имената имаха сила. Акън щеше да обвърже споразумението им с неговото.
– Менкаре – отвърна той, използвайки това, с което е роден.
Лоткарят го дари с беззъба усмивка, която приличаше повече на отворената паст на гроба. Отново облиза ножа, по който все още имаше част от кръвта на Менкаре.
– Тя е далеч оттук – заяви Акън. Усмивката му се разшири. – Ще отнеме време да стигнеш до нея.
Слънцето беше високо в небето, когато започна този ритуал, но все още можеше да не разполага с достатъчно време. Ако Радже и Кира се намираха на противоположните краища на света, нямаше да има време да стигне и до двамата. Менчерес не вярваше и на никой друг да освободи Кира. Без съмнение Радже бе оставил инструкции на стражите да я убият веднага, ако има нападение.
– Кажи ми къде е тя – каза той.
Лоткарят докосна челото на Менчерес. В съзнанието на Менчерес избухнаха картини на обширен, западнал град, състоящ се от рушащи се храмове и паметници, граничещ с огромна джунгла, съчетани с проблясъци на Кира, прикована към стената, и стражи, които се разпиляват в и около голям храм, обграден от колони. Челюстта му се стегна. Той разпозна тези руини. Кира беше в Юкатан, Мексико, някъде в Храма на воините в древния градски комплекс на маите Чичен Ица. А той се намираше в Чикаго, на повече от хиляда мили оттук, с уговорка да се срещне с Радже в Атланта в полунощ, иначе щеше да нареди смъртта на Кира.
Акън пусна пръстите си от главата на Менчерес и постави сребърния нож пред него.
– Веднъж призован, лотката ми не се връща в Дуат празна. Или ще пролееш кръвта на достоен сурогат върху това острие преди зазоряване, или ще дойда за теб.
– Съгласен съм – изръмжа Менчерес.
След това лоткаря насочи лодката си извън кръга и изчезна в чернотата на Реката на мъртвите. Щом изчезна, кръгът се разтвори и върна Менчерес в собственото му време. Удивеното изражение на Влад беше първото нещо, което той забеляза, лицето на приятеля му, наведено близо до неговото.
– Не вярвам, ти не си мъртъв.
Влад сграбчи ръцете на Менчерес и го издърпа на крака. За миг Менчерес действително се почувства замаян, тъй като ефектът от пътуването между два свята го притисна. Но после съзнанието му се проясни достатъчно, за да забележи, че слънцето не е толкова болезнено ярко, колкото преди.
– Колко време ме нямаше? – Попита той.
– След като онези твари изтръгнаха половината ти плът от теб, ти лежа като мъртъв повече от час. – Каза Влад и промълви: – Ако никога повече не видя същества, възкресени от черна магия, ще е твърде рано.
Менчерес хвана Влад за ръцете.
– Трябва ми самолет. Сега.

Кира тъкмо приключваше да освобождава последния си крак от скобата на глезена, когато чу, че някой идва. Ако вампирите можеха да се потят, тя щеше да е покрита с пот. Ръцете ѝ може и да я боляха, когато ги освобождаваше, но смазването на краката ѝ беше почти повече, отколкото можеше да понесе. Отне ѝ цялата си воля да не се мята и да не крещи с пълно гърло от болка. Освобождаването на краката ѝ също отне много повече време. Особено като прибавим и моментите, в които пазачите влизаха, а тя трябваше рязко да се преструва на заспала, докато стискаше белезниците на китките и се надяваше пазачите да не ги погледнат отблизо.
Тя се напрегна в момент на нерешителност, а болката все още се излъчваше нагоре по крака ѝ, докато кракът ѝ заздравяваше. Трябваше ли да се преструва, че все още е окована, и да се надява, че пазачът няма да погледне оковите ѝ отблизо – или изобщо? Но после Кира чу сърдечния ритъм, който придружаваше стъпките. Който и да влизаше в стаята, беше човек.
Тя се приготви да пусне цялата сила, която имаше в погледа си, за да затвори човека, ако Радже имаше тук както човешки, така и вампирски пазачи, но после челюстта ѝ падна, когато видя кой е този, който се вмъкна вътре. Само съзнанието, че ще се издаде, попречи на Кира да изтръгне името ѝ.
Дженифър Джаксън, младото момиче, което Флеър беше принудил да се съблича. Същото момиче, което беше изчезнало от клуба, след като Радже го подпали и уби онези хора.
Очите на Дженифър бяха широко отворени, когато тя се промъкна в стаята. Нямаше осветление, вероятно не можеше да види много. Кира беше разкъсана. Ако охраната дойдеше да търси Дженифър, щеше да открие, че Кира е измъкнала железата си. Ако кажеше нещо, за да накара Дженифър да си тръгне, щяха да чуят и това. А тя имаше и друг проблем. Пулсът на Дженифър беше толкова примамливо близо, а сърцебиенето ѝ не звучеше като камбана, не като звънец за вечеря. Още по-голяма болка се изви в червата ѝ и кътниците ѝ изскочиха от венците. Само няколко метра деляха Кира от повече кръв, отколкото можеше да изпие.
Дженифър се задъха, а лицето ѝ се озари от бледозелено сияние. Кира скочи безшумно през стаята и покри устата на Дженифър. Досегът с топлата ѝ пулсираща плът почти я погуби. Лавина от нужда я връхлетя, покривайки Кира като горящ катран. Тя трябваше да пие от Дженифър, но само малко. Щеше да спре, преди да е приела твърде много…
Ще я убиеш.
Изкрещяха инстинктите ѝ ясно предупреждение, което дори обзетият ѝ от глад ум не можеше да отрече. Тя се взираше в Дженифър, като принуждаваше вниманието си да се откъсне от опияняващо пулсиращия пулс само на няколко сантиметра от устата ѝ, опитвайки се да се вслуша в охранителите над звука на биещото сърце на Дженифър. Беше твърде далеч, за да се довери на поемането дори на капка. Ако започнеше да се храни, нямаше да спре, докато Дженифър не умре.
Трябва ти сила, за да се измъкнеш – изкуши я гладът. Отнемането на един живот си струва всички останали, които ще спасиш по-късно, ако успееш да се върнеш при Менчерес. Стражите вероятно така или иначе ще убият Дженифър…
Кира поклати глава, принуждавайки този глад да се примири със сила, каквато никой нормален нов вампир не би имал. Тя нямаше да убие невинно момиче, дори това да означаваше по-добър шанс да се измъкне. Радже се отнасяше толкова пренебрежително към живота. Тя не би го направила. Дженифър можеше да умре така или иначе, но нямаше да е от нейната ръка. Не и докато все още имаше и грам контрол в себе си.
Кира сложи пръст на устните си в знак на мълчание, после бавно махна ръката си от устата на Дженифър. Колкото по-скоро не я докосваше, толкова по-лесно щеше да и бъде да не впие зъбите си в най-близката вена на Дженифър.
Дженифър не проговори, но от сълзите очите ѝ заблестяха. Тя хвана ръката ѝ, когато Кира се опита да я отдръпне, държейки се с хватка, която беше изненадващо силна.
Вземи ме със себе си – промълви Дженифър.
Кира поклати глава. Да намери начин да се промъкне покрай стражите щеше да е достатъчно трудно и сама. Да се опиташ да го направиш с по-бавен, по-гласовит и по-слаб човек? Никога няма да се справи.
Дженифър погледна към отворената врата, която водеше към стаята, където бяха пазачите, после отново погледна към Кира.
Знам един изход – промълви Дженифър.
Тя се поколеба. Дженифър можеше да казва истината. Ако беше тук от нощта на пожара в клуба, можеше да е много добре запозната с разположението на храма или с обширните руини отвъд него. Кира бе успяла само за кратко да разгледа внушителния храм със стотиците му колони, каменни воини и стръмни стъпала, преди стражите на Радже да я натикат в една пирамида, скрита във вътрешността на рушащата се пирамида. Това беше лабиринт от коридори, вътрешни сводове и частично смачкани помещения, в които щеше да е много трудно да се ориентира, без да предупреди стражите за бягството си.
Но Дженифър можеше да лъже и от страх да не бъде изоставена. Кира не можеше да я вини за това, но и не можеше да рискува да отведе Дженифър. Дори Дженифър да казваше истината, сама щеше да има много по-голям шанс.
Тя отново поклати глава с „не“, но по-категорично.
Сълзите, които се бяха появили в очите на Дженифър, се разляха по бузите ѝ. Моля те – промълви тя, а отчаянието и безсилието се появиха на лицето ѝ.
Гласът на Мак прозвуча в съзнанието на Кира, също толкова силен и ясен, колкото и когато беше жив. Спаси един живот. Не можеше да направи нищо, за да помогне на хората в другата стая с пазачите, но тук имаше един човек, когото можеше да спаси, ако се опита.
Кира сграбчи Дженифър. Нямаше да успеят, ако се ограничеше до човешката скорост на Дженифър; щеше да се наложи да я носи. Мълчаливо се молеше за сили да го направи, без да се поддаде на онова непреодолимо желание да се нахрани. Единственото, което гладът ѝ виждаше, беше сноп сочни артерии в ръцете ѝ, дори ако умът ѝ разпознаваше ужасено, травмирано момиче, което се нуждае от помощ.
Покажи ми – измърмори Кира.
Дженифър посочи и Кира се стрелна към противоположната страна на стаята, откъдето Дженифър се беше промъкнала.

Менчерес барабанеше с един пръст по подлакътника в самолета „Фалкон 20“. Това беше единственият видим признак на напрежението, което кипеше в него. Бяха минали четири часа, откакто Акън съобщи за местоположението на Кира, и по-малко от три от тези часове бяха прекарани в полет. Само един час бе необходим, за да стигне до най-близката компания за чартърни полети с частни самолети в Чикаго и да принуди хората да вземат Влад и Менчерес на непланиран полет незабавно, но след това се нижеха още ценни минути, докато зареждаше гориво и подготвяше самолета.
След това не можеше да принуди пилотите да ускорят самолета до максималната му скорост, защото самолетът можеше да измине само петнайсетстотин мили, преди да зареди с гориво – почти точното разстояние от Чикаго до северния център на полуостров Юкатан, където се намираха руините на Чичен Ица. Ако самолетът изгори повече гориво, движейки се с по-висока скорост от крайцерската – почти петстотин мили в час, горивото щеше да свърши, преди да достигнат дестинацията си.
Но сега беше време да уведоми другите къде е Кира, в случай че не успее да я прибере навреме.
– Нужен ми е телефонът ти – каза Менчерес на Влад.
Той му го подаде. Менчерес първо набра номера на Боунс, като погледна през малкото прозорче към тъмната водна шир далеч под тях. Мексиканският залив. Намираха се на по-малко от час път от Чичен Ица.
– Цепеш – отговори Боунс на телефона си, без да си прави труда да поздрави. – Знаеш ли къде е Менчерес?
– Тук съм – отвърна Менчерес спокойно, макар да се чувстваше всичко друго, но не и спокоен.
– По дяволите – издиша Боунс. – Когато за последен път говорих с теб, си помислих…
– И аз така си мислех – прекъсна го той с нотка на язвителност. – Но изглежда, че не ми е писано да имам такава съдба. – Тъмнината му можеше все още да го намери, но не под формата на капан като един от ахите на Поглъщача, защото не беше успял да завърши ритуала.
– Къде си?
– В самолет на път за Чичен Ица на полуостров Юкатан. Там Радже държи Кира. Имам нужда да дойдеш тук. Ако успея да я освободя, все пак някой ще трябва да принуди един от нейните пазачи да потвърди пред Радже, че всичко е наред, когато се срещна с него по-късно.
– Той ти е нужен за това? – Изглеждаше леко угрижен Влад. – Аз съм два пъти по-възрастен и два пъти по-способен.
– Обади се на Веритас и ѝ кажи къде е Кира – продължи Менчерес, без да обръща внимание на коментара на Влад. Двамата с Боунс винаги са били в противоречие помежду си, несъмнено поради сходните им характери.
– Кажи и да дойде, но да не съобщава на други Пазители. Не мога да рискувам слухът да стигне до Радже.
– Ти все още се опитваш да ме държиш на добрата страна на Пазителите, в случай че не се върнеш от това – каза Боунс с дрезгав тон.
– Да – отвърна кратко Менчерес. – Нашата линия трябва да бъде защитена, независимо от всичко.
– Велики господарю, аз…- Боунс спря, гласът му се прекъсна.
Менчерес се усмихна леко. Боунс може и да го нарича дядо, защото той е създал вампира, който по-късно превърна Боунс, но Менчерес знаеше, че не е единственият, който чувства, че отношенията им са по-скоро баща и син.
– Не е нужно да се казва. Знам.
После затвори слушалката, срещайки саркастичния меднозелен поглед на Влад.
– Защо ти и Кат толкова много се интересувате от този уличен селянин, никога няма да разбера.
– Защото виждаме по-дълбоко в него, отколкото ти си правиш труда да погледнеш – отвърна Менчерес. – На неговата възраст ти беше по-зле. Спомням си, бил съм там.
– Ако си имал намерение да изпратиш за Веритас и Боунс, защо не им се обади навреме, за да пристигнат с нас? – Попита Влад, като смени темата.
Менчерес отново погледна през прозореца.
– Веритас ще бъде по-заинтересован да осигури доказателства срещу Радже, отколкото да спаси живота на Кира. А сега Боунс и Кат ще имат възможност да поправят отношенията си с нея, като ѝ предадат това лично. Веритас е ценен съюзник, но те имат да преодоляват известна история с нея.
– Ще трябва да поддържаш няколко охранители живи. Не знаеш на кой от тях трябва да се обади Радже по-късно.
Менчерес го погледна премерено.
– Ето защо ми трябваха повече от теб тук, след като тръгна да се срещам с Радже – защото не мога да взема Кира със себе си.

Назад към част 32                                                                Напред към част 34

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!