Глава 35
Сградата на „Банк ъф Америка“ се извисяваше императивно над останалите небостъргачи в градския пейзаж на Атланта. Светлините се отразяваха от позлатените стоманени греди, които се пресичаха в отворена решетъчна конструкция, за да образуват, от всичко на всичко, блестяща пирамида на върха. Манчерес стоеше на покрива на близката Симфонична кула и се взираше в хилядаметровия небостъргач. Колко подходящо е, че Радже е избрал това място. Враждата им бе започнала върху пясъците на платото Гиза, но щеше да приключи тук, в блестящата пирамида, построена не от древните фараони, а от човешката индустрия.
Той прелетя останалите няколкостотин метра и се приземи от външната страна на пирамидата, като се плъзна между гредите в куполообразната ѝ вътрешност. Светлините от сградите под него бледнееха на фона на драматичното златисто сияние, което изпълваше тази метална паяжина в пространството. От тази височина вятърът изтръгваше дрехите и косата му, когато Менчерес забеляза стария си враг, застанал на греда на четиридесет метра над него, с гръб към Манчерес, който гледаше към разстлалия се под него град.
– Помниш ли, когато най-високата сграда беше пирамидата на Хуфу? – Каза Радже, без да се обръща. – За построяването ѝ бяха нужни хиляди мъже и десетки вампири. Случвало ми се е да седя на върха и да гледам към хората, удивлявайки се колко по-малки изглеждат от тази голяма височина. А сега виж. Смъртните създават постройки, които се равняват на най-величественото постижение на Хуфу, и ги издигат за по-малко от година. Как се е променил светът.
Менчерес погледна не към десетките впечатляващи сгради, към които Радже правеше жест, а към мъжа, който беше в живота му от самото му раждане. Когато Тенох се самоуби, Раджеф стана последният човек, който познаваше Менчерес отпреди да стане вампир. Двамата с Радже бяха последните все още живи фараони от Четвъртата династия. Жалко, че ненаситната ревност и жаждата за власт на Радже ги бяха довели дотук.
– Светът се е променил, вярно, а миналото е погребано под нещо повече от пясъците на времето – отвърна Менчерес. – Доволен съм да го оставя да почива там.
И той мислеше това. Тежестта, която носеше, докато се фокусираше върху предишните си грехове, не беше постигнала нищо друго, освен да го натовари и да застраши народа му. Тази тежест дори бе пречупила силата му, разрушила виденията му и в крайна сметка волята му за живот.
– Менкаре – каза Раджедеф, като се обърна с лице към него. – Време е да приключим с това.
– Да – отвърна той твърдо, като си спомни за хилядите години на горчивина, кръв и раздори между тях. – Повече от времето.
Менчерес скочи на една греда срещу Радже. Следващият порив на вятъра носеше нотка на гниене и магия, примесена с аромата на Пазителя на закона, вместо само с обичайните миризми от града. Менчерес вдиша, дори когато устата на Радже се сви в дъгообразна усмивка.
– Дошъл си сам, както се бяхме уговорили, но не рискувам, че си се предал толкова лесно.
Менхерес изпусна кратък смях. Радже се бе покрил със заклинание от гробова същност, единственото нещо, което би могло да неутрализира телекинезата на Менчерес срещу него. Радже беше предпазлив докрай, но това нямаше да е достатъчно.
– Твоята загриженост ме ласкае, чичо – каза той леко.
Погледът на Радже го проследи, пресметлив и очакван.
– Ти не си единственият, на когото Тенох е преподавал тъмните изкуства. А сега се съблечи. След това ги хвърли през стената на сградата.
Менчерес издаде насмешлив звук, докато започна да съблича обувките, панталоните и ризата си. Когато се съблече, той хвърли всичко отстрани, след като с поглед се увери, че долу няма никой. Дрехите нямаше да наранят никого от хората, а обувките – от тази височина.
– Мислиш, че ще нося предавател? Това е човешки трик, Радже.
– Обърни се – каза кратко Раджедеф.
Менчерес го направи, показвайки гърба си и потискайки угризенията си, докато усещаше как Раджедеф грубо обработва косата му, търсейки някакви електронни устройства.
– Знаеш, че вампирите не могат да скрият жиците под кожата си. Доволен ли си, че нямам средства да записвам всичко, което се говори между нас?
Раджедеф го разгледа, вятърът развяваше стегнатите плитки на косата му, докато вдишваше, за да улови аромата на Менчерес.
– Миришеш на нетърпелив, Менкаре. Наистина ли толкова много искаш да умреш?
Той срещна погледа му.
– Дай ми моето доказателство, че Кира е жива, и нека приключим с тази работа между нас.
Радже извади мобилния си телефон и набра номера. Менчерес изчака, като си мислеше колко му е било неприятно да отмие всички следи от аромата на Кира, преди да се срещне с Раджеф, но се беше наложило. Всеки намек за нея, Веритас, охраната на Раджеф или лоткаря щеше да предупреди Пазителя на закона за поражението му, а Менчерес не искаше той да знае за това. Не и сега.
Кира. Да, той миришеше на нетърпение. Беше прекарал твърде дълго без нея. Дори преди онази съдбовна сутрин в склада част от него жадуваше за нея. Същата част, която я разпозна, когато се срещнаха, а по-късно измъчваше Менчерес, когато той се опитваше да забрави за нея.
– Шейд, донеси телефона на затворника. Накарай я да говори по него – каза Радже рязко, когато пазачът му отговори.
След няколко секунди Менчерес чу как Шейд каза на Кира да говори, после Радже протегна телефона и прекрасният ѝ глас се разнесе по линията до него дори при вихрещите се ветрове.
– Менчерес?
– Тук съм – каза той и срещна бездушно очакващия поглед на Раджеф.
– Обичам те. А сега върни Радже на телефона.
Веждите на Радже се вдигнаха, но той поднесе телефона по-близо до ухото си.
– Какво?
– Веритас е тук – каза ясно Кира. Очите на Раджеф се разшириха. – Има свободна позиция за принудител, откакто си убил Джоузеф – продължи тя. – Веритас каза, че обучението отнема векове, но аз отивам на него. Светът на вампирите винаги може да се възползва от още едно добро ченге…
Радже пусна телефона и скочи от страната на сградата. Менчерес го последва, телекинезата му не беше в състояние да спре Радже, но скоростта му не беше възпрепятствана от гробищната есенция, която покриваше врага му като невидим щит. Той го настигна точно преди Пазителят на закона да се забие в стената на следващата сграда. Менчерес изблъска и двамата нагоре, но още докато го правеше, Радже се завъртя в хватката му, за да се обърне с лице към него. В следващия миг в корема на Менчерес избухна огън. Този огън се разпространи в брутална дъга нагоре, но той не отпусна хватката си, дори когато усети как Радже изтръгва сребърния си нож по-високо. Беше почти стигнал. Почти…
Менчерес хвърли Радже към златните стоманени греди на фалшивата пирамида. Металът се разкъса, когато тялото на Пазителя на закона се заби в него, разкъсвайки дупка в светещата сложна структура. Менчерес прелетя през нея, изтръгна ножа от стомаха си, за да се взре в Радже точно когато чичо му се канеше да изскочи отново отстрани. Двамата се претърколиха във въздуха във вътрешността на шпила, като с борбата си счупиха още стомана около себе си.
Радже заби безмилостно коляно във все още заздравяващия стомах на Менчерес, като го удвои, но отново не го пусна. Той избута Радже назад към обект, който чичо му не можеше да види – огъната стоманена греда, стърчаща назъбено от дупката, която тялото на Радже беше пробило в конструкцията.
Беше допуснал грешки – да, много, но тези грешки не можеше да промени. Бъдещето му обаче все още не беше написано. Както бе доказала Кира, в него имаше нещо повече от забрава, колкото и отчаянието му да го бе подлъгало да вярва, че го очаква само мрак.
Радже изкрещя, когато лъчът го прониза в гръдната кост. Опита се да се отскубне, но Манчерес го държеше в безмилостна хватка. Очите му се срещнаха с тези на Пазителя на закона за секунда, която сякаш бе застинала във времето, преди Менчерес да откъсне със силата си още няколко позлатени лъча и да ги изпрати да се забият в тялото на Радже.
Обледенената гробна есенция действаше само на носещия я, за да отрече телекинезата му. Радже бе пропуснал да покрие и тази структура в допълнение към тялото си.
Радже нададе още вой, когато тези парцаливи стоманени копия се забиха в земята, притискайки ръцете, краката, гърдите и стомаха му. Манчерес ги усука с друга мисъл, като зави метала около Радже и през него, държейки го в неразрушима сплав от стомана и неговата сила. Нажежените светлини от сградата заблестяха върху лицето на Пазителя на закона, докато кръвта му превърна златолистните греди в червени около него, а още кръв капеше на пода почти петдесет метра по-долу.
Дори с виковете на Радже, брулещия от различни посоки вятър и шума от града около тях Менчерес чуваше гласа на Кира под тях. Тя изкрещя името му от мобилния телефон, който Радже беше изпуснал в опита си да избяга.
Той изпрати нишка от силата си надолу, като я сви около телефона, за да го издигне до ръката си. В същото време откъсна още една стоманена греда, като изпрати тази направо в гърлото на Радже. Гърчовете замениха изпълнените с омраза крясъци на Пазителя на закона, гласът му едва се чуваше над воя на вятъра.
– Тук съм – каза Менчерес в телефона, прекъсвайки неистовите викове на Кира.
– Слава Богу! – Изпъшка тя. – Чувах писъци, но не можех да разбера дали са твои или негови…
– Бяха негови – отвърна той, съжалявайки за болката, която и бше причинил. – Всичко е наред. Раджедеф вече не може да ни навреди.
– Още сега се качвам на самолета – каза тя, а в гласа ѝ все още прозираше тревога, макар че в него прозираше и облекчение. – Този, с който долетяхте, е зареден с гориво и чака. Ще бъда там през следващите няколко часа. Обичам те.
Менчерес се вгледа в очите на Раджедеф, докато отговаряше. – И аз те обичам, обожаема моя. Ще те чакам.
По-късно се чу шумолене и по линията се разнесе гласът на женския пазител на закона.
– Жив ли е? – Попита Веритас.
– Не – отвърна Менчерес, а стоманената греда не позволяваше на Радже да издаде какъвто и да е звук, който Веритас можеше да чуе над вятъра. – Опита се да избяга. Трябваше да го убия.
– Това няма значение. Този телефон беше включен на високоговорител преди това, така че всички Пазители чуха съучастието на Радже в отвличането на Кира и използването ѝ за шантаж срещу теб. Те чуха и допълнителни показания на Пазителите за съучастието на Радже в смъртта на Джоузеф и в излъчването на видеоматериал, който разкрива нашата раса пред хората. Вие сте освободен от всички обвинения, Менчерес.
– Благодаря – отвърна той кратко и заби още един лъч в гърлото на Радже, когато то заздравя достатъчно, за да започне да проклина звучно. – Трябва да си вървя, преди хората да се натъкнат на тази сцена.
Веритас щеше да разбере истинската причина за бързината му. Лодката на лоткаря никога не се връщаше празна, а Менчерес нямаше намерение да бъде този, който ще я напълни.
Той затвори на Веритас, после издърпа гредата от гърлото на Радже, но остави останалите там, където бяха. След няколко секунди зейналата дупка в шията на Пазителя на закона заздравя, докато не остана да личи само кръв.
Погледът на Радже беше зелен от кипяща омраза.
– Всичко това беше трик? Никога ли не си губил виденията си? Никога не си възнамерявал да търсиш смъртта си? Планираше ли всичко това?
Менчерес не можа да се въздържи от ироничния си смях.
– Нищо от това не е било трик, освен тази вечер. Почти беше спечелил, чичо, но някак си съдбата ми върна всичко, което бях изгубил – и дори повече.
– Какво сега? – Изсъска Радже. – Възнамеряваш да ми вземеш главата?
Менчерес хвърли силата си от изтръгнатата решетка около тях надолу към покрива на Симфоничната кула, където бе стоял по-рано, чакайки времето да отмерва полунощ. Сви я около сребърния нож, който беше оставил там, същия от ритуала, който беше извършил по-рано, и го издигна към себе си.
Той хвана този нож с една ръка, като забеляза страха в погледа на Радже, когато го видя.
– Не вземам нищо от теб – каза Менчерес, преряза този нож през гърдите на Радже и го покри от двете страни с кръвта на Пазителя на закона. В един момент ярко осветеният купол около тях изчезна в безкрайната чернота на Дуат, самотна лодка се носеше към тях по обсидианова река. – Той го прави – завърши Менчерес и кимна на лоткаря.
Раджедеф изкрещя, когато се появи рогатата фигура на Акън. Менчерес пусна Радже, за да се отдръпне, като измъкна стоманените греди от Пазителя на закона и ги натрупа на купчина долу. Акън сграбчи Раджедеф с една дълга ръка, когато той се опита да избяга, а тази широка уста се отвори в ужасяваща, беззъба усмивка.
Никой не може да изпревари владетеля на подземния свят – мрачно си помисли Менчерес. Дори той. Един ден той щеше да бъде този, който щеше да се изправи пред Анубис, да премери греховете си на везните срещу Маат, за да разбере дали го очаква Поглъщачът, или спокойствието на вечния му покой в Аару.
Но не и днес.
Раджедеф все още крещеше, когато Акън го постави в лодката. Рогатата глава на лоткаря кимна на Менчерес.
– Приемлив заместител, Менкаре. Кажи ми, намери ли своята тъмнина?
През Менчерес премина хлад.
– Моята тъмнина?
– Кира – каза лоткаря, произнасяйки името ѝ така, както го правели древните келти.
Менчерес започна да се смее. Беше сбъркал символиката. Виденията му показваха тъмнината, която се приближаваше все повече и повече, предназначена да го погълне. Мислеше, че това е смъртта, защото отчаянието му не можеше да предвиди нищо друго, но това не беше смърт. Беше тя.
Кира. На келтски „тъмен“.
– Да, намерих я – каза той на Акън. Споменът за тази безкрайна ивица мрак в погледа му, изпълваща всеки аспект от бъдещето му, изведнъж се оказа най-красивият образ, който Менчерес някога бе виждал.
Той се обърна от лотката. Черната празнота изчезна, заменена от сиянието на повредената пирамида около него и светлините на градския пейзаж отвъд. Бавно изсъхващото тяло на Раджедеф сега лежеше на дъното на постройката, безжизнено, а душата му беше в лодката на лоткаря по пътя им обратно към Дуат.
Менчерес също имаше свое собствено пътуване, но то беше с Кира, към тяхното бъдеще.