Глава 4
Кира се събуди с разтуптяно сърце, а ръцете ѝ се стремяха към нападател, който не беше там. В продължение на няколко паникьосани секунди тя сякаш не можеше да слее реалността с образа на онова нещо, което разкъсваше стомаха ѝ. След това падна на възглавниците, задъхана. Просто кошмар, само кошмар.
Само че беше нещо повече от това. Кира накара дишането си да се забави, докато броеше назад от тридесет. Когато стигна до едно, сърцето ѝ спря да бие и тя вече не се задъхваше. Още една серия от обратното броене се погрижи за треперенето на ръцете ѝ. На третата серия Кира вече можеше да стане от леглото, без постоянно да я обстрелват образите на лицето на гула. Той е мъртъв, вече не може да те нарани – напомни си твърдо тя.
Освен това, макар обстоятелствата да бяха различни, това не беше първият път, когато някой я нападаше, но тя беше оцеляла. Тези ужасни спомени можеха да се появят отново в сънищата ѝ, но тя нямаше намерение да дава на призраците на нападателя си – и на двамата – власт над себе си, след като се събуди.
И скоро споменът ѝ за това скорошно нападение щеше да бъде изтрит благодарение на един странно формален, смъртоносно силен вампир на име Менчерес. От всички нападения, на които трябваше да се натъкне по пътя към апартамента си, кой би повярвал, че е попаднала на такова, в което участват същества, които не би трябвало да съществуват? Никой, ето кой, помисли си мрачно Кира. По дяволите, тя го беше видяла, беше живото доказателство с чудодейно излекувания си стомах и все още ѝ беше трудно да проумее, че всичко това е реално.
Вампири. Гули. Какви други същества съществуваха, които не трябваше да са истински? Кира потръпна. Може би Менчерес беше прав. Вероятно щеше да живее много по-щастливо, ако не си спомняше нищо от това.
Колкото и да е странно, тя очакваше да се измъкне от това жива. След размяната им снощи Кира повярва на Менчерес, когато каза, че ще я пусне. Това можеше да е просто част от вампирското обаяние, но всички инстинкти на Кира казваха, че Менчерес заслужава доверие, а инстинктите ѝ никога не бяха грешили – дори когато отчаяно искаше да грешат.
Вампири, които не убиват невинни хора. Това беше почти толкова невероятно откритие, колкото и съществуването на вампирите. Изглеждаше, че гулите са много по-жестоки, поне от това, което Кира беше видяла. Това, което тези същества бяха сторили на Менчерес, беше ужасяващо и със сигурност не бяха проявили милост към нея. Ако Менхерес не ги беше спрял, а после я беше излекувал, тя нямаше да издържи и пет минути, след като влезе в онзи склад…
Кира замръзна по средата на пътя към банята, когато един въпрос, погребан под лавината на шока, най-накрая изплува в съзнанието ѝ.
Ако Менчерес е можел да спре тези гули толкова лесно, защо не го е направил, преди тя да пристигне?
Менчерес усети как Горгон се приближава, преди образът му да се появи през водната мъгла над него. Той въздъхна мислено, докато се надигаше от удобната си позиция на дъното на басейна. Да бъде под водата беше един от малкото моменти, в които можеше да се наслади на относителна тишина. Слоевете вода заглушаваха звуците на смъртните в къщата му и затварянето в нея се бе превърнало в своеобразна медитация.
– Господарю – каза Горгон, след като Манчерес изплува на повърхността. – Вашият човек иска да говори с вас.
Погледът на Менчерес се плъзна зад Горгон към Кира, чието изражение говореше, че не се интересува от термина „ваш човек“. Менчерес отново проучи съзнанието на Кира и отново се сблъска с дебела стена. Най-малкият намек за объркване се промъкваше през аромата ѝ, но зашеметяващите, внушителни бариери, които му пречеха да чуе мислите на Кира толкова лесно, колкото чуваше биенето на сърцето ѝ, все още бяха там.
– Пуснете я напред – каза Менчерес, като балансираше с ръце върху стената на басейна.
– Оцветено стъкло – бяха първите думи на Кира, когато Горгон я подкани да върви напред. – Мислех, че си казал, че вампирите нямат отвращение към слънчевата светлина?
Менчерес огледа затворената зона на басейна с леко свиване на рамене.
– Слънчевата светлина не ни вреди, както твърдят легендите, но продължителното излагане на нея изцежда силите ни и сме склонни лесно да изгаряме.
Защо и обяснявам това – зачуди се той в следващия момент. Всяка дума, която изричаше на Кира, щеше да бъде изтрита от паметта ѝ едва по-късно. Беше толкова безсмислено, колкото да говориш на вятъра.
Тя седеше на няколко метра от ръба на басейна, сгънала крака под себе си, сякаш беше на пикник.
– Защо да нямаш истински стени около басейна си? Бетонът блокира много повече слънчева светлина, отколкото непрозрачното стъкло.
Менчерес се усмихна малко, мрачно.
– Защото понякога се наслаждавам на нещата, независимо дали са ми от полза, или не.
Разговорите с Кира бяха още едно от онези нелицеприятни неща, които изглежда му доставяха удоволствие, защото ето че продължаваше да отговаря на въпросите ѝ, въпреки че нямаше смисъл.
Кира наклони глава, а приглушената слънчева светлина подчерта златото в косата ѝ. Беше облякла дънкови панталони и блуза с яка, която беше прекалено тясна. Менчерес си отбеляза, че трябва да уреди нови дрехи за Кира по време на престоя ѝ. Сега носеше някои от тези на Селена, но гърдите на Селена не бяха толкова щедри, колкото тези на Кира.
Погледът на Менчерес се задържа върху гърдите ѝ, докато Кира не кръстоса ръце върху тях с явно раздразнение. Тя го погледна остро, когато погледът му се отправи нагоре, за да срещне нейния. Той отвърна поглед, като почти се засмя на този неочакван абсурд от негова страна. Колко века бяха минали, откакто го бяха хванали да зяпа женски гърди? Не по-малко облечени женски гърди. Съуправителят му Боунс щеше да си счупи ребро от смях, ако знаеше.
– Някои неща никога не трябва да се променят – промълви Кира под носа си.
Менчерес се усмихна.
– Изглежда, че не се променят.
Кира прокара ръка през косата си, като му хвърли още един женствен, порицаващ поглед, преди изражението ѝ да стане сериозно.
– Защо не спряхте онези гнусотии вчера, преди да се появя? Ти…
– Тихо – каза Манчерес мигновено. Горгон се беше отдалечила от погледа му, но той все още я чуваше.
– Обмислих го, но няма никакъв смисъл – продължи Кира, като напълно пренебрегна заповедта му да мълчи. За една зашеметена секунда Менчерес не знаеше как да реагира. Трябваше да са минали поне векове, откакто човек бе дръзнал да пренебрегне заповедите му. – Дори не беше нужно да ги докосваш, за да…
Беше изскочил от басейна, за да попречи физически на Кира да изрече още проклети изречения, като сложи пръст на устата ѝ. Водата капеше върху дрехите ѝ, а бледозелените ѝ очи се разшириха, когато той се надвеси над нея.
– Никога повече не говори за това – каза Менчерес, гласът му беше мек, но твърд. Не можеше да я хипнотизира да мълчи, но ако се наложеше, щеше да запуши устата на Кира, за да не разбере Горгон за осуетения вчера план на Менчерес с гулите.
Сърдечният ѝ ритъм се ускори в момента, в който той скочи от водата, и остана повишен, когато тя погледна от лицето му към останалата част от тялото му. Тогава тя издъхна.
Топлият ѝ дъх вибрираше срещу пръста, който той все още държеше до устните ѝ. Кира отново се задъха, когато погледът ѝ се плъзна от раменете му към краката му, а след това се фиксира в точката между краката му. Рязко мрачното настроение на Менчерес заради това, че тя едва не разгласи тайната му, се смени със забавление, когато Кира сякаш не успя да откъсне очи.
Когато вампирът се измъкна от водата, за да приклекне над нея, първата мисъл на Кира беше: „О-о-о. Тя дори не го видя да се движи, преди да се озове върху нея, с черни очи, пламтящи предупредително, а водата капеше върху нея. Този единствен пръст до устните ѝ се почувства като миниатюрен чук и Кира си припомни, че в хранителната верига той е хищник, а тя – плячка. Той наистина не харесва тази тема, така че сега ще замълча, беше съвсем логичното ѝ решение.
После погледна надолу – и забрави за какво беше започнала да го пита. Капчици вода се галеха по най-твърдото и стегнато тяло, което някога беше виждала. Гръдният кош, ръцете и коремът на Менчерес бяха обсипани със сложна шарка от мускули, които изглеждаха твърде безупречни, за да са истински. Леко оцветената му кожа само подчертаваше колко черна е косата му, която капеше на тъмни реки покрай раменете му. По някое време от вчера насам той беше подстригал неравните парчета, така че сега всички бяха с еднаква дължина. Погледът ѝ се спусна по-надолу, разкривайки, че краката му са също толкова вкусно изваяни, колкото и останалата част от него. Нищо не пречеше на гледката ѝ към стегнатата му, набраздена от вълнички плът, защото Менчерес беше плувал гол. Кира с изненада видя, че той е обезкосмен навсякъде, дори между бедрата…
Очите на Кира се спряха там и се разшириха. О. Мамка му. Ако вампирът все още не беше допрял пръст до устните ѝ, тя щеше да ги оближе рефлекторно.
– Някои неща никога не трябва да се променят – отбеляза един дълбок глас, докато пръстът му напускаше устните ѝ, за да повдигне брадичката ѝ.
Кира неохотно откъсна поглед, за да срещне тъмните очи на Менчерес. Те бяха лишени от предишния му гняв, а ъгълчетата на устата му потрепваха. Разсеяното ѝ съзнание най-сетне преведе, че той е повторил предишната и наказателна забележка, и тя се засмя.
– Виновна – призна тя, като устоя на желанието отново да сведе поглед. Нищо чудно, че вампирът не носеше къси панталони за плуване.
Той се усмихна, като се дръпна назад.
– Може да се твърди, че съм си го заслужавал.
Протегна ръка зад гърба си, издърпа бяла кърпа от близкия стол и я омота около бедрата си с непринудена бързина, която подсказваше, че действието е по-скоро заради маниерите, отколкото заради скромността. Кира леко поклати глава. Поне сега, когато той беше покрит под кръста, тя щеше да може да продължи да мисли.
Разбира се, първоначалната ѝ мисъл го накара да изскочи от басейна, за да я заглуши. Нещо от вчерашния ден така бе изплашило Менчерес, че той отказа да го обсъжда с нея. Дали просто е бил толкова близо до това да бъде изяден от гули? Дали не искаше да си спомня колко безпомощен е бил? Вчера, когато тя се събуди за първи път, той не изглеждаше смутен от това, но може би това се промени. Закъсняла травматична реакция или нещо подобно. Беше имала опит с това и преди.
Така или иначе, явно ставаше дума за деликатна тема и макар всичките ѝ разследващи инстинкти да изгаряха от любопитство, тя искаше повече свободата си. Струваше и се здравомислещо, че запазването на благоволението на Менчерес е пряко свързано с това той да я пусне, така че щеше да изостави темата за озадачаващия му неуспех да се освободи преди. Да се върне към живота си беше по-важно, отколкото да разбере защо един ужасяващо силен вампир едва не бе умрял от ръцете на няколко гули, които по-късно бе убил, без дори да се налага да ги докосва.
– Казахте, че мога да се обадя на сестра си – напомни му Кира, сменяйки темата.
Той се изправи със същата пъргава грация, каквато сякаш притежаваха всичките му движения.
– Така и направих. Ела.
Менчерес протегна ръка и Кира я пое, като му позволи да я издърпа на крака. Тя погледна надолу към взетите назаем блуза и панталони, усещайки как на места се залепват за нея от водата в басейна, която Менчерес беше капнал върху нея.
Той протегна кърпата си, без да се замисли, че това е единственото нещо, което го покрива.
– Моля те, използвай това.
Точно както когато бе увиснала на онова въже пред къщата, Кира си каза да не гледа надолу.
– А, не, благодаря. Мисля, че имаш по-голяма нужда от него, отколкото аз.
Устата му отново се изкриви, сякаш се бореше с усмивката си. Кира отново усети онова докосване на сюрреализъм. Не можеше наистина да стои до басейна до гол вампир, който ѝ предлагаше кърпата си, за да може да избърше мокрите си дънки и риза, нали? Толкова много от случилото се през последните трийсет и няколко часа имаше характер на сън. Всичко, от което се нуждаеше, за да направи този сценарий още по-невероятен, беше от близката градина да изскочат леприкони.
Или пък великолепният гол вампир да ѝ направи чувствен масаж, докато я храни с обелено грозде. Тогава щеше да разбере, че това е сън. Но тъй като Менчерес пристягаше дългата кърпа обратно около кръста си, вместо да я хвърли на земята, докато отиваше да търси плодове и ароматни масла, Кира предполагаше, че това е реалност. Странна, понякога ужасяваща, понякога възбуждаща, но все пак реалност.
И спомените ѝ за нея щяха да са само временни. В известен смисъл това беше най-странната част от цялото това нещо. Как можеше след седмица просто да не си спомня нищо от това? Дали нямаше да остане някакво трайно знание? Като например, че щеше да изпитва дежа вю всеки път, когато гледаше филм за вампири в бъдеще?
– Не е необходимо да се притесняваш – тихо каза Менчерес. – Животът ти ще продължи без никакви лоши последици от това преживяване.
– Сега можеш ли да четеш мислите ми? – Попита Кира, усещайки, че смущението се покачва. – Защото, ако е така, за този масаж…
Веждите му се вдигнаха нагоре.
– Все още не мога да чета мислите ти, но ароматът и изражението ти ме накараха да предположа, че мислиш за бъдещето си. Бих искал обаче да чуя за масажа.
– Имам, хм, изкривяване на рамото – каза Кира и погледна настрани.
Чу се тих смях.
– Хората излъчват специфичен аромат, когато лежат, и ти, Кира, сега миришеш на този аромат.
Кира се обърна обратно с предизвикателен поглед. Той искаше истината? Добре, тогава. Менчерес може и да беше могъщ вампир; но тя беше възрастна жена, така че нямаше да се държи като плаха, сляпа девойка.
– Мъртъв или не, сигурно ти е омръзнало жените да ти казват как изглеждаш като най-горещия, най-екзотичния мокър сън, който някога са имали. Нищо чудно, че ми мина през ума мисълта за теб, гроздето и някои ароматни масажни масла – и ако отново пуснеш тази кърпа, ще имам нужда от студен душ.
Кира очакваше самодоволна усмивка в отговор. Може би и един познавателен поглед надолу и едно намигване. Но изражението на Менчерес можеше да се опише само като… изненадано. После стана внимателно празно.
– Нищо не знаеш за мен.
Тя се скова. Това ли беше начинът му да ѝ каже, че е повърхностна? О, моля ви се, той беше изтъкнал външния си вид, като се разхождаше гол – сега тя беше евтина, защото го беше забелязала?
– Не се притеснявай. Аз също мисля, че Еверест е прекрасен, но това не означава, че имам намерение да се опитам да го изкача.
– Не разбирам тази аналогия – промълви Менчерес.
Кира въздъхна.
– Нека просто запазим тази тема в същата категория „не обсъждай“, под която искаш да бъдат действията ти вчера.
В очите му с цвят на въглен се появиха зелени точки, които напомниха на Кира, че това, което е казала, прилича на дърпане на тигър за опашката. Но по странна причина Кира не се страхуваше от Менчерес. Той може и да беше хищник, който можеше да я убие със смехотворна лекота, но Менчерес имаше и аура на пълен контрол. Дори когато той скочи от басейна, за да я разтърси, тя се стресна, но всеки инстинкт ѝ подсказваше, че той няма да наруши обещанието си да не ѝ навреди.
Макар че, ако не беше дал думата си за това, Кира щеше да се страхува от него. Цялата тази удивителна способност, съчетана с желязна воля, правеше Менчерес повече от смъртоносен – на практика го превръщаше в природна сила. Някой, който можеше да откъсва главите на други свръхестествени същества, без да използва ръцете си, който можеше да излекува животозастрашаващото ѝ нараняване, можеше да лети и да я накара да забрави, че всичко това се е случило? Менчерес може и да не я плашеше толкова, колкото би трябвало, но да знае, че съществува сила като неговата, беше страшно.
Ами ако всички вампири можеха да правят същите неща като него, но не бяха толкова дисциплинирани като Менчерес да не убиват хора? Вчерашните гули щяха да направят обяд и от двамата, така че явно не всички свръхчовеци действаха според строг морален кодекс. В съзнанието на Кира проблеснаха онези досиета на изчезнали хора със странни истории към тях. Ами ако тези изчезвания не са били свързани само със зловеща човешка дейност, а с нещо друго?
Кира вдигна поглед и видя, че Менчерес я изучава с осезаема интензивност. Дали той отново се опитваше да надникне в съзнанието ѝ? Успя ли? Почти се надяваше да е така. Ако можеше да прочете мислите ѝ, тогава изтриването на паметта ѝ нямаше да е далеч, което означаваше, че може да се прибере у дома.
– Имаш ли късмет с настройката? – Попита тя.
Той примигна веднъж, преди да се обърне. Невидим щит сякаш се спусна над него, покривайки го с отчужденост, сякаш беше костюм от три части.
– Нищо не чувам.
По дяволите.
– Тогава нека се обадя на сестра ми. И не се притеснявай – не е нужно да ми напомняш да не и казвам нищо за вампирите.