Джанин Фрост – Вечната целувка на мрака – книга 2 -част 6

Глава 5

Кира се разхожда из стаята си. Тина не беше отговорила, когато тя се опита да ѝ се обади по-рано. Можеше просто да е излязла, но какво щеше да стане, ако нещо се случи и сестра ѝ е твърде болна, за да вземе телефона? Кира се замисли дали да не помоли Менчерес да изпрати Горгон до апартамента на Тина, за да я провери. Според Менчерес русокосият вампир вече беше спрял в офиса ѝ днес, за да манипулира по някакъв начин съзнанието на Франк, че Кира не може да дойде на работа заради грипа. Кира се съмняваше, че вампирът ще успее да накара твърдия и шеф да се съгласи с това, че тя внезапно си е взела една седмица отпуск, но Менчерес изглеждаше уверен в способностите на Горгон.
Интуицията ѝ не усещаше никаква заплаха от страна на Горгон, както не усещаше и от Менчерес, но може би това беше част от естествения камуфлаж на вампира. Нищо не помагаше на хищниците повече от това жертвата им да ги смята за безобидни. Кира не искаше да рискува да изложи сестра си на вампир, дори ако Горгон беше безобиден и щеше да я успокои, ако Горгон и докладваше, че Тина е добре.
Просто щеше да се опита да се обади на сестра си по-късно. Менчерес не изглеждаше толкова драконовски, че да ѝ позволи само едно обаждане, независимо дали щеше да стигне до Тина, или не. Всъщност за един немъртъв похитител Менчерес се оказа доста сговорчив. Беше казал на Кира, че може да се разпорежда свободно с къщата, басейна и градината наоколо – стига да не се опитва да се обажда без надзор, да пише имейли, съобщения или да се опитва да избяга отново. Очевидно белезниците ѝ ще бъдат с кадифена облицовка. Колко странно. Когато беше омъжена, беше попадала в по-тежки условия на пленничество.
Кира отхвърли мисълта толкова бързо, колкото беше дошла. Тази глава от живота ѝ беше затворена и всичко, което беше видяла през последното десетилетие, само я убеждаваше, че е направила единственото, което е могла. Оцеляване. Понякога то не беше благородно или красиво, но беше необходимо.
Стомахът ѝ изкъркори, напомняйки на Кира, че предишния ден е яла само банан за закуска и изобщо нищо. Менчерес ѝ каза да си похапне от това, което има в хладилника, като всъщност звучеше извинително, когато каза, че ще трябва сама да си приготви храна.
Кадифени окови, наистина.
Кира излезе от спалнята и се насочи към кухнята. Време е да види дали Менчерес е имал предвид, когато е казал, че тя ще може да се движи свободно из къщата.
Тя се спусна по стълбището, като спря на площадката на втория етаж. Спалнята ѝ се намираше на третия етаж и макар че в коридора ѝ имаше още две врати, не беше чула някой друг на нейния етаж. Ако Менчерес беше там горе, той беше много тих. Или пък стаята му беше на втория етаж? Освен нея, Горгон и Менчерес, тя не беше виждала никой друг в къщата. Само те ли бяха тук? Ако е така, защо Менчерес се нуждаеше от толкова голямо място, ако обикновено бяха само той и Горгон?
Или Менчерес беше най-несантименталният човек в историята, или не беше тук от дълго време. В къщата нямаше лични снимки или сувенири, които Кира да е видяла, и тя притежаваше онова студено, образцово съвършенство, което говореше за обичайната празнота. Ако това не беше основният дом на Менчерес, защо беше тук сега? И къде е живял, когато не е бил тук?
Смехът откъсна вниманието на Кира от любопитството към мистериозния и похитител. Смехът имаше подчертано женски характер, което коригира предположението на Кира, че в къщата са само тя, Менчерес и Горгон. Кира се спусна по последния етаж на стълбите почти предпазливо, като в следващия момент чу мъжки кикот. През нея премина странна тръпка. Това Менчерес ли беше? Ако е така, коя беше жената, с която се смееше? Приятелката му?
Или съпруга, може би? Вампирът не носеше годежен пръстен, но кой знаеше дали това означаваше нещо? Може би вампирите не си разменяха пръстени.
Кира сви рамене и последва звуците. Поне идваха оттам, където тя вече се беше насочила – от кухнята. Нямаше нужда от извинение, за да отиде там; къркорещият ѝ стомах щеше да обясни присъствието ѝ. Но когато Кира за пръв път зърна хората, скупчени около масата в трапезарията, не позна никого от тях.
Разговорът спря, когато Кира влезе, и те я погледнаха. По храната пред тях Кира предположи, че двамата мъже и една жена са хора. Още свидетели, държани против волята им? Зачуди се Кира. Добри Боже, нима Менчерес разполагаше с конюшня от хора, държани в плен, които по невнимание бяха разбрали за вампирите? През нея премина трепет. Може би всичко, което беше казал Менчерес, беше лъжа. Може би той не възнамеряваше да я пусне.
– Здравей – каза весело русата жена и махна с ръка към печката. – Има останали яйца и бекон, ако си гладна.
– Заповядайте – каза тъмнокосият мъж, и се чу и съпровождащото го приятелско сумтене от страна на пясъчнокосия мъж, чиято уста беше пълна.
Кира примигна на поздрава им. Ако тези тримата бяха затворници, със сигурност изглеждаха спокойни за това.
– Благодаря – успя да каже тя, като се насочи към печката по-скоро за да има какво да прави, докато размишляваше върху това ново развитие на нещата. Кира се огледа наоколо. Нямаше следи от Горгон или Менчерес, но това не означаваше, че не са наблизо.
Тя изстърга остатъците от яйцата и бекона от двата тигана в чиния, след което седна на останалия празен стол на масата в трапезарията. Три чифта очи я гледаха с любопитство.
– Между другото, аз съм Кира – каза тя, като се чудеше как дискретно да разбере дали ги държат против волята им.
– Знаем – отвърна чернокосият мъж с лека усмивка. – Казвам се Сам, а това са Селин и Кърт.
Кира сдъвка няколко яйца, опитвайки се да изглежда непринудено.
– Знаете, а? – Отбеляза тя, след като преглътна. – Какво знаеш?
– Че няма да останеш дълго тук и че не си във възторг от времето, което прекарваш тук – обобщи Селен със същата слънчева усмивка.
Кира преглътна още една хапка яйца, преди да отговори.
– А ти, самата си развълнувана от времето, което прекарваш тук? – Попита тя внимателно.
– По-добре да работиш от девет до пет – каза Кърт, като заговори за първи път.
Тримата се разсмяха. Кира примигна. Те бяха тук доброволно? Нима не знаеха какво представляват Менчерес и Горгон? Менчерес бе звучал толкова уверено относно способността си да хипнотизира хората при нормални обстоятелства. Възможно ли беше тези тримата да нямат представа, че другите им „съквартиранти“ са вампири?
– И така, вие тримата самонаети ли сте? – Попита Кира, като искаше да ги накара да говорят.
Отново се засмяха.
– Може да се каже и така – отвърна Сам. Той се облегна назад, балансирайки върху двата крака на стола си. От пръв поглед Кира предположи, че е в началото на двайсетте си години. Всъщност всички те изглеждаха по-млади от нея.
Като се замисли, и Менчерес изглеждаше така, въпреки коментара му, че е „по-стар от мръсотия“. Може би е грешала. Може би тези тримата не бяха хора. Да, хранеха се с обикновена храна, но досега повечето от предположенията на Кира за вампирите се бяха оказали погрешни. Може би вампирите ядяха по три пъти на ден като всички останали – само че след тази храна ставаха кръвопийци. Кира ги изгледа колкото се може по-прикрито, докато буташе яйцата в чинията си. Селин, Кърт и Сам изглеждаха нормални във всяко едно отношение… но Менчерес също. Точно до момента, в който започна да се движи като смазана мълния или да откъсва глави от хората.
– Как се запознахте с Менчерес? – Реши да попита Кира. Селена сви рамене.
– Преди няколко години въртях трикове за метамфетамин във Фриско, когато Менчерес се нахвърли върху сутеньора ми и ме освободи. Той го изпи, после ме попита дали искам нов живот. Исках. Така че Менчерес ме взе със себе си, отърва ме от наркотиците и ето ме тук.
Кира беше чувала и по-мрачни истории като частен детектив, но почти се изненада, когато видя как Селин небрежно разказваше на непознат човек история за наркомания, проституция и убийство. Преди още да успее да каже нещо, Сам заговори.
– Аз бях наследен. Принадлежах на Тик Так, но той загина във войната преди повече от година. Менчерес беше господар на Тик Так, така че наследи цялата му собственост, когато Тик Так умря, включително и мен.
– Господар? Менчерес те смята за свой роб? – Избухна ужасена Кира.
Сам я погледна.
– Не е такъв господар, госпожо. Господар е на рода вампири, от който произхожда Тик Так. Ако си човек, който принадлежи на вампир, те смятат за негова собственост, но аз мога да се оттегля от това по всяко време, когато пожелая. Не съм ничия проклета робиня, разбрахте ли?
– Аз съм по-скоро като теб, Кира – каза Кърт, прекъсвайки напрегнатия момент. – Не знаех за вампирите, докато не попаднах случайно на някои от тях, но реших да остана, защото бяха по-безопасни от бандата, с която бях.
Умът на Кира се завъртя от тази нова информация. Селин, Сам и Кърт знаеха точно какво представлява Менчерес, но въпреки това всички те останаха с него доброволно. Или не? Дали Менчерес беше манипулирал съзнанието им, за да ги накара да мислят, че са избрали да бъдат тук? Дали чакаше да направи същото с нея? Ами ако си е мислела, че способността на Менчерес да изтрие паметта ѝ е нейният билет за вкъщи, но всъщност му е давала възможност да я затвори завинаги?
Тази мисъл беше толкова грозна, че Кира усети как жлъчката се надига в гърлото ѝ. Инстинктите ѝ, които бяха безупречният ѝ компас през последните десетина години, може би не заслужаваха доверие, когато ставаше въпрос за Менчерес. Ако вампирите можеха да манипулират съзнанието, то е логично да могат да променят и нечия инстинктивна реакция към тях.
Кира огледа кухнята и тримата души, които седяха в нея. На пръв поглед всичко беше картина на нормалност, но ако се задраска повърхността, всичко това изчезва.
Точно както доверието ѝ в инстинктите, които я увериха, че Менчерес има предвид това, когато каза, че ще я пусне.
Кира се изправи, като едва успяваше да удържи ръцете си да не треперят.
– Приятно ми е да се запозная с всички вас – измъкна се тя.
След това бързо напусна кухнята, за да отиде в градината, чувствайки се така, сякаш стените се затварят в нея.
Менчерес се разхождаше покрай басейна към градината, привлечен от сърдечния ритъм на Кира, сякаш беше фар. Тя беше в далечния край на градината, седнала в долните клони на едно дърво. Вятърът донесе до него аромата ѝ, този лимонов аромат, примесен със страх, объркване и гняв.
Той седна на бетонна пейка в противоположния край на малката градина и се зачуди какво е предизвикало внезапната промяна в настроението на Кира. Сутринта тя изглеждаше добре, докато я слушаше как се движи из стаята си. Тогава нищо в разговора, който бе чул между нея и останалите в кухнята, не би трябвало да я разтревожи, но Кира бе отишла направо в градината след това и бе останала там през последните три часа. Дали това беше нормално изнервяне от обстоятелствата, които налагаха присъствието ѝ тук? Или беше нещо друго?
Не би трябвало да го интересува. Беше пълна лудост, че бе излязъл тук, за да седне на тази пейка с надеждата, че Кира ще му каже какво я притеснява. В края на краищата, ако беше логичен, щеше да се занимава с важни въпроси, а не с жена, която скоро нямаше да го помни.
Този бриз отново вдигна аромата ѝ към него, като го подлуди с невидимата ѝ ласка върху сетивата му. От друга страна, какво лошо имаше в една малка приятна лудост? Реши Менчерес, като вдишваше аромата на Кира. На този етап от живота си не си ли беше извоювал правото да не взема всяко последно решение, основано на студена, безчувствена логика?
Вниманието му се откъсна от Кира, когато нещо друго завладя сетивата на Менчерес. Нещо старо, силно и отмъстително. Той се изправи, като вече навиваше емоциите си обратно в познатата им, непроницаема обвивка, докато чу Горгон да отваря вратата.
– Тук съм, за да се видя с Менчерес – заяви един твърде познат глас.
– Пазител – отвърна Горгон с нужното уважение, което длъжността на врага му оправдаваше. – Ще му съобщя, че си тук.
Смехът се разнесе от Раджедеф като тих гръм.
– Той знае, момче.
Менчерес държеше гнева, който трептеше в него, да се укроти до неоткриваеми нива. Раджедеф можеше само да гадае, че подигравателното отношение към народа му го ядосва; ако Менчерес му дадеше доказателство, Пазителят на закона щеше да засили оскърбителното си поведение. Раджедеф познаваше защитите, които му даваше статутът му, и се възползваше от всяка една от тях, когато ставаше дума за Менчерес.
Ако не беше първият заподозрян за изчезването на Раджедеф, Менчерес щеше да се разправи със стария си враг още преди хиляди години. Но в това беше проблемът. Историята им се простираше толкова назад, че всички знаеха за нея.
И ако Раджедеф беше нещо друго, освен пазител на закона, Менчерес щеше да рискува независимо от това.
Горгон влезе в градината. Раджедеф, както се очакваше, тръгна след него, вместо да изчака да бъде обявен.
– Господарю, имате посетител – каза Горгон.
– Благодаря – отвърна Менчерес. Горгон се обърна и тръгна обратно към къщата, преди Пазителят на закона да успее да му изръкомаха да си тръгне. Това не беше първият път, в който Горгон се занимаваше с Раджедеф.
– Менкаре – каза Раджедеф, като нарече Менчерес с името, с което се беше родил. – Изненадан съм, че не се опита да скриеш местоположението си от мен.
– Уморих се от нашите игри, Радже – каза Менчерес, използвайки съкратеното име, което Раджедеф бе намразил като момче.
Устните на врага му потрепнаха толкова едва доловимо, че никой друг не би могъл да го долови. Но Менчерес го разбра и се усмихна вътрешно. След четири и половина хилядолетия Раджедеф все още не можеше да се отърси от детската си несигурност. Ако го беше направил, днес може би щяха да се срещнат като приятели, а не като противници.
– Никой не изпитва удоволствие от игрите толкова, колкото ти – хладно отвърна Раджедеф и седна до Менчерес без покана. Ръката му се насочи към къщата. – Такива мизерни помещения. Дали се разкайваш, като оставаш тук?
Менчерес вдигна отегчено вежди.
– Дори ти не би дошъл само за да се подиграваш на сегашното ми жилище.
Раджедеф се усмихна.
– Говорих с много източници, стари приятелю. Толкова ужасни неща говорят за теб. Многократни кражби на имущество. Убийства. Затворничество. Магьосничество. Колко закона мислиш, че си нарушил само през тази година?
– Ако имаше достоверни източници, щеше да ме питаш това пред Съвета на пазителите, а не сам – отвърна Менчерес с равен тон. – Не можеш да докажеш нищо от това. Никога не си могъл. Намери си ново занимание, Радже. Чувал съм, че Уий е изключително забавен.
– Всички знаят, че си убил жена си, като си отгледал гули чрез черна магия и си ги изпратил след нея – рязко каза Раджедеф.
Менчерес само сви рамене.
– Щом всички казват това, значи доказателството ти би трябвало да е лесно да се получи.
– Знаеш, че всички, които са станали свидетели на убийството на Патра, са ти верни – каза Раджедеф с проблясък на гола горчивина.
Що се отнася до това, че Менчерес е използвал гули, за да убие жена си… не се беше случило точно така. Но фактът, че най-сериозното обвинение, което Раджедеф можеше да повдигне срещу Менчерес, беше в по-голямата си част вярно, но не донесе нищо на Раджедеф, беше почти достатъчен, за да накара Менчерес да се усмихне.
Почти.
– Какво ще правиш, Радже, когато вече не съм тук, за да съсредоточаваш омразата си върху мен?
В черните очи на Раджедеф се появи блясък.
– Нямам намерение да те убивам, стари приятелю. Това не би ми дало това, което търся, и би било твърде милостиво за теб.
– Може би ще ме намериш изчезнал, независимо дали това е, което търсиш – промълви Менчерес в рядък момент на незащитена честност.
Раджедеф се усмихна.
– Сърцето ми се свива в гърдите при тази мисъл.
Не толкова, колкото би било, ако ударя сребро през него – мрачно се замисли Менчерес. Но подобна мисъл, макар и съблазнителна, щеше да носи със себе си твърде много последици. Пазителите на закона бяха най-висшият управляващ орган сред вампирите. Менчерес можеше да успее да убие друг майстор вампир само с риск от война между него и съюзниците на този вампир, но ако убиеше Пазител на закона, всички вампири щяха да имат причина да се обединят срещу него. След последните няколко войни, в които бе участвал, Менчерес имаше твърде много врагове, които биха се радвали, че е допуснал такава глупава грешка, но той нямаше да го направи. Не и когато Боунс и другите, които обичаше, щяха да се сблъскат с последствията.
– Уморен съм – каза Менчерес. В този миг усети как тежестта на всичките му години се стоварва върху него; безбройните борби, вината и трудът набъбват с безмилостна безпощадност. Изведнъж му се прииска Раджедеф да знае, че плановете му за изтънчено отмъщение никога няма да се осъществят. – Трябваше да ме удариш преди, стари приятелю. Когато все още имах желание да ти дам битката, която търсеше.
По лицето на Пазителя на закона премина нещо, сякаш едва сега осъзна, че Менчерес не симулира апатия.
– Ти никога не би изоставил народа си, Менкаре.
Сред умственото си изтощение Менчерес усети проблясък на удовлетворение. Дали Раджедеф най-сетне е разбрал, че шансовете му за отмъщение се изплъзват?
– Това е вярно и затова дадох на Боунс дар от моята сила, когато слях моя род с неговия.
– Сила, която трябваше да бъде моя от самото начало! – Възкликна Раджедеф, показвайки повече емоции, отколкото Менчерес бе виждал от него от векове.
– Все още съжаляваш за това? – Изсмя се Менчерес. – Изборът на нашия баща беше на кого да подари допълнителната си сила, точно както моят избор беше да дам излишната си сила на Боунс. Дори и сега Боунс все повече нараства в силата си, а силите на съпругата му Кат също растат. Радже, Радже . . .- Менчерес си позволи малка, тънка усмивка. – Ти чакаше твърде дълго.
Раджедеф се изправи толкова рязко, че бетонната пейка се сгромоляса под него. Пристъпи с кратка, яростна крачка, преди да спре със същата рязкост.
– Лъжеш – каза Радже, а гласът му вече беше напълно контролиран. – Опитваш се да ме заблудиш, както винаги си го правил, но аз те познавам. Никога не би направил такова нещо.
Ако Раджедеф беше направил подобно изявление дори преди година, то щеше да е вярно. Но след като съпругата на Менчерес беше мъртва, Боунс беше достатъчно силен, за да поведе обединените им линии, Кат се беше превърнала в най-редкия вид вампир, а виденията на Менчерес бяха изчезнали… той нямаше причина да остава. Смъртта му щеше да сложи край на студената му война с Раджедеф, лишавайки врага му от възможността да унищожи заедно с него и линията на Менчерес.
В продължение на хиляди години Раджедеф се опитваше да му навреди чрез народа си, но опитите му бяха възпрепятствани от виденията на Менчерес. След като те изчезнаха, Пазителят на закона щеше да атакува безпощадно онези, които принадлежаха на Менчерес. Но Менчерес нямаше намерение да позволи това да се случи. Той щеше да напусне този свят, знаейки, че е осигурил безопасността на хората си и е осуетил Раджедеф с един удар. Това беше нещо, което почти очакваше с нетърпение.
С изключение на Кира. Само тя оставаше да го държи жив, но пясъците бягаха все по-бързо и през този пясъчен часовник. Скоро спомените на Кира за него щяха да изчезнат – и тогава той щеше да бъде свободен да си тръгне. В покоя си Менчерес щеше да постигне победа над Раджедеф за цяла вечност. Това накара усмивката му да се разшири, докато се взираше в Пазителя на закона.
– Ти ме познаваш, Радже? Тогава трябва да се страхуваш.
Чупене на клон върна вниманието на Менчерес към Кира. Тя беше изоставила мястото си на дървото и се спусна по ствола на земята. Тя погледна в тяхната посока, а сърдечният ѝ ритъм се ускори. Без съмнение предполагаше, че слизането ѝ е било подслушано.
– Кой е този човек? – Избухна Раджедеф и се обърна, за да погледне Кира.
Менчерес се ухили.
– Този сърдечен удар можеше да принадлежи на куче, при все че обичаш да се обграждаш с проклетници – каза студено Раджедеф.
Менчерес се стъписа от обидния начин, по който Раджедеф се обърна към Кира. После се насили да се отпусне, когато видя как очите на пазителя на закона се свиха. Твърде късно. Раджедеф беше забелязал.
– Извикай този човек – каза Раджедеф, като се взираше в Менчерес.
Отказът щеше да накара Раджедеф да се заинтригува още повече от това коя е тя. Менчерес придоби отегчено изражение, докато викаше:
– Кира! Ела.
Тя бавно си проправи път през градината към тях, като се оглеждаше, сякаш търсеше възможни изходи. Менчерес не прояви никаква реакция, докато Раджедеф плъзгаше поглед по Кира по начин, който не пропускаше нито една извивка на тялото ѝ.
– Хубава – каза Раджедеф, като измъкна думата. После се усмихна. – Но не е толкова красива, колкото мъртвата ти жена, нали?
Менчерес запази лицето си безизразно, а крайниците си отпуснати, като изглеждаше толкова отпуснат, колкото и когато си почиваше на дъното на басейна. За щастие Кира не се поддаде на примамката на Раджедеф. Тя погледна другия вампир за дълъг миг, но не каза нищо.
– Не говориш ли? – Попита Раджедеф, губейки търпение.
– Разбира се – отвърна Кира с напълно неутрален тон. – Но преди не говореше на мен.
Ароматът ѝ издаваше нервността ѝ, но освен това Кира беше образ на увереност, докато стоеше пред блестящия поглед на древния Пазител на закона. По стеснения му поглед Раджедеф не хареса хладното ѝ спокойствие.
– Изведнъж установих, че съм жаден – каза Раджедеф, а гласът му се понижи до заплашително мъркане. – Този човек ще ми стигне.
Раджедеф се раздвижи, ръката му се сключи около ръката на Кира, преди тя да успее да помръдне… и тогава цялото му тяло замръзна.
Менчерес бавно затегна силата си около Пазителя на закона, докато на стария му враг не трепна нищо друго освен устата му. Очите на Кира бяха широко отворени, докато се отдалечаваше от Раджедеф, но тя не бягаше. Интелигентно.
– Ти се осмеляваш да ме нападнеш? – Изсъска Раджедеф.
– Ако те нападнех, щеше да ти липсва главата – хладно отвърна Менчерес. – И все пак съм в пълното си право да ти попреча да посегнеш на някой от моите хора без мое разрешение, пазителю.
Погледът на Раджедеф пламна с обещание за отмъщение, но и двамата знаеха, че е безсмислено. Той не беше достатъчно силен, за да разкъса хватката на Менчерес, а законите бяха на страната на Менчерес. Той си позволи още един миг да се наслади на безпомощността на Радже, преди да го освободи от властта си.
Веднага щом можеше да се движи, Раджедеф се отдръпна от Кира, сякаш беше змия. После се улови и погледна и двамата.
Менчерес се усмихна. Кира не бе помръднала, откакто бе откъснала ръката си от замръзналата хватка на Раджедеф, показвайки повече самообладание от древния Пазител на закона. От яростното изражение на Радже, преди да скове чертите си в празнота, той разбра, че е бил изведен от нея.
Раджедеф махна с ръка в пренебрежителен жест към Кира.
– Достатъчно съм я гледал.
Менчерес погледна към къщата, а Кира се обърна, без да каже нито дума, и напусна градината. Уважението му към нея отново нарасна. Ако преди беше изпаднала в паника или се беше скарала с Пазителя на закона заради преднамереното му, примамливо отношение към нея сега, Менчерес можеше да бъде принуден да я накаже – а това искаше Раджедеф. Но нейното самообладание не остави на Раджедеф нищо друго, освен да тъне в собственото си безсилие. Самите закони, на които можеше да се позове, за да накаже Кира, му пречеха да направи каквото и да било сега.
А щом Кира се върнеше в безопасност у дома и Менчерес си тръгнеше, и двамата завинаги щяха да останат извън горчивия обсег на Раджедеф. Менчерес отново се усмихна на стария си враг.
– Ти знаеш къде е изхода, Радже.

Назад към част 5                                                                 Напред към част 7

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!