Глава 6
Изминаха два дни. Кира гледаше повече телевизия, отколкото беше гледала през последния месец, плюс се печеше на слънце край басейна – нещо, което не беше правила от, ама не помнеше от колко време. Кой би си помислил, че така ще прекарва времето си като затворник в къща с вампири? Все пак нямаше какво друго да прави. Всеки път, когато излизаше от стаята си, знаеше, че е учтиво наблюдавана от Горгон, което беше еднакво изнервящо и досадно. От онзи следобед в кухнята не беше виждала Селин, Кърт или Сам. Кира се надяваше да не са си навлекли неприятности заради това, че са я заговорили. Никой от тях не изглеждаше да се страхува от обстоятелствата, в които се намираше, но отново, Кира беше видяла само повърхността на живота сред немъртвите. В дълбините можеше да се крие много повече и имаше вероятност много от тях да не са хубави.
Освен това Кира не беше виждал Менчерес от деня, в който го беше посетил онзи зловещ посетител. Тя изтръпна при спомена за Радже, както го бе нарекъл Менчерес. Толкова за мисълта ѝ, че всички вампири излъчват успокояваща аура като част от камуфлажа си. Веднага щом видя Радже, инстинктите ѝ се задействаха с аларми „опасност, опасност!“. Краткият и престой с него в градината беше като да стои близо до разярен питбул – всяко рязко движение, предупреждаваше я интуицията, щеше да доведе до жестока атака.
И това беше преди студеният гад да се опита да я ухапе. Кира беше изключително облекчена, че Менчерес спази обещанието си никой да не я докосва, докато е с него. Когато Радже се взираше в нея, докато Менчерес някак си успяваше да го замрази на място, тя бе усетила как от него се изливат вълни на злонамереност. Не искаше само да я ухапе, но и да я захапе. Искаше да я нарани и да я унижи, въпреки че тя беше човек, когото никога не беше срещал.
Макар да се надяваше никога повече да не го види, срещата с Радже бе облекчила част от тревогата на Кира. Дори да го гледаше от мястото си на дървото преди злокобната му проява в градината, нещо в Радже я беше отблъснало. Това доказваше, че инстинктите ѝ все още могат да я предупреждават за опасност дори при вампирите. Това даваше на Кира надежда, че Менчерес не я лъже само в очакване на деня, в който ще използва спомените ѝ, за да я пороби. В края на краищата не би трябвало да го интересува дали Кира харесва пленничеството си, или не. Някой толкова бърз и силен като вампир нямаше нужда да се притеснява за съгласието и.
Може и да е плашещо да го признае, но Кира вече беше безсилна, когато ставаше дума за нейното обстоятелство. Тя просто се заблуждаваше, като си мислеше, че Менчерес ще трябва да контролира съзнанието ѝ, за да я принуди да остане тук.
От друга страна, най-накрая беше успяла да се свърже със сестра си по телефона. Кира разказа на Тина същата прикрита история, която Горгон твърдеше, че е дал на Франк – че Кира е болна от грип вкъщи. Тина се беше притеснила, но и двете знаеха, че не може да рискува да я посети. Не и докато Кира уж имаше заразен вирус, който щеше да отслаби и без това компрометираната имунна система на Тина. На Кира не ѝ убягна, че всеки смях на Тина завършваше с кашлица, гласът ѝ беше по-плътен, а думите – по-тежки. На двадесет и девет години Тина вече беше в есента на своята продължителност на живота, колкото и несправедливо да беше това.
Мисълта беше толкова потискаща, че изгони Кира от стаята ѝ. Едва вчера беше разговаряла с Тина, но сега искаше отново да говори с нея. Трябваше да се увери, че засега Тина е все още тук, все още е част от живота ѝ.
Кира слезе долу, като търсеше Менчерес или Горгон. Ако просто вдигнеше телефона, без да се консултира с някой от тях, доколкото знаеше, алармите щяха да се задействат. Тогава те можеше да не повярват, че невинно се е опитвала да се свърже със сестра си, и да си помислят, че все пак е решила да се обади на 911. Раздразнението се разпали в нея. Може би разбираше защо вампирите защитават тайното си съществуване сред хората, но през следващите няколко дни цената за това все още плащаше тя. Поне се надяваше, че това е всичкото време, което ѝ оставаше, за да плати цената за това, че неволно е открила съществуването им.
Стигна до първия етаж и набързо провери дневната и кухнята. Наоколо нямаше никой. След това Кира излезе на терасата, но басейнът беше празен. Градината също. Кира се върна вътре и се канеше да провери следващото помещение за пране, когато един глас точно зад нея я накара да подскочи.
– Търсиш ли някого?
Тя се извърна, укротявайки галопиращия си пулс, за да види Менчерес. Допреди секунда го нямаше тук, сякаш имаше нужда да и напомня колко светкавично бърз е той.
– Трябва да ти сложа звънче – каза Кира, преди да успее да се замисли.
Вместо да се подразни или да се обърка, Менчерес наклони глава.
– Простете ми, не исках да ви изплаша.
Толкова съвършено официално. Толкова твърдо контролираше ситуацията през цялото време – с изключение на онази сутрин в склада. Кой беше истинският Менчерес? Наистина ли искаш да знаеш? – попита един вътрешен глас.
Не, вероятно не искаше. Особено не при тези обстоятелства, когато беше негов разглезен затворник.
– Исках да се обадя отново на сестра си. – Една част от нея мразеше да иска разрешение да направи такова просто нещо, но другата ѝ напомняше, че ако Менчерес беше по-безмилостен човек, тя дори нямаше да е жива. Мъртвите следователи не разказват приказки за вампири, помисли си язвително Кира.
– Разбира се – каза Менчерес, сякаш никога не е имало шанс да откаже.
Кира изпусна дъха, който не съзнаваше, че задържа. Какъв странен сценарий беше това – да си пленник, към когото се отнасят като към гост – през повечето време. Ястребовите черти на Радже проблеснаха в съзнанието на Кира. Пред него не се бяха държали с нея като с гост. Всъщност се чувстваше по-скоро като насекомо под студения, безмилостен поглед на Радже.
– Ще очакваш ли вампирът да се върне скоро? – Попита Кира, като формулира думите си внимателно.
Менчерес свъси вежди.
– Предполагам, че не говорите за Горгон?
– Не, говоря за онзи с тъмната права коса, който прилича малко на теб.
– Радже – промърмори Менчерес. – Не, не очаквам той да се върне тук в близко бъдеще.
– Добре – промълви Кира. – От него ме побиват тръпки.
Малка усмивка докосна устата му.
– Още едно доказателство, че младостта ти не ти пречи да бъдеш мъдър.
Кира усети как устните ѝ се дръпват в отговор.
– Аз съм на тридесет и една години. В моя вид, щом една жена навърши тридесет години, се смята, че е на път да достигне средна възраст.
Менчерес се засмя, изненадвайки Кира, и звукът се прокара по гръбнака ѝ в тръпчива ласка. За пръв път го виждаше да се смее, а непринуденото му изражение в комбинация с широката му усмивка промениха чертите му от поразителни в зашеметяващи. Боже, ти си прекрасен – помисли си тя и се радваше, че вампирът не може да чуе това в ума ѝ – или да разбере колко ѝ е трудно да не се взира.
– Такива глупави човешки схващания, че жените са красиви само в първия разгар на младостта. Когато се оженихме, съпругата ми беше на тридесет и пет човешки години и беше очарователна…
Също толкова внезапно смехът му изчезна, а на лицето му се настани познатият израз на безстрастие.
Кира протегна ръка, за да докосне ръката на Менчерес.
– Радже каза, че жена ти е мъртва. Съжалявам.
Странна, тъжна усмивка трепна на устата на Менчерес.
– Както и аз, но не по причините, които си мислиш.
При този загадъчен коментар в съзнанието на Кира моментално изникнаха дузина въпроси, но в следващия момент Менчерес смени темата.
– Хайде, обадете се сега. Библиотеката би трябвало да е най-удобна за вас.
Тази тема изобщо не ти харесва, нали? Помисли си Кира, а разследващите ѝ инстинкти все още я подтикваха да разбере повече за очевидно необичайните обстоятелства около покойната съпруга на Менчерес. Но Кира ги потисна. Тук тя не водеше дело, а беше пленник, макар и добре третиран. Ако попиташе Менчерес за съпругата му и той започнеше да се отбранява, можеше да не ѝ позволи да се обади на сестра си. Тина беше по-важна от любопитството на Кира.
– Библиотеката ми звучи добре – беше всичко, което Кира каза, и го остави да я поведе.
Менчерес изчака в съседната стая, докато Кира се обаждаше. Беше ѝ оставил илюзията за уединение, като я остави сама в библиотеката, но и двамата знаеха, че той слуша.
Той се зачуди как се променя гласът на Кира, когато говори със сестра си. Стана по-мек, по-нежен, с нотка на закрила. Любовта на Кира към сестра ѝ прозираше във всяка сричка и за тези кратки моменти, в които Менчерес слушаше разговорите им, тази любов странно го успокояваше, макар че не беше неин получател.
Защо една жена, която скоро нямаше да си спомня за него, можеше да повлияе на настроението му само с гласа си, беше озадачаващо. Скоро Кира щеше да си отиде, а щом това станеше, Менчерес възнамеряваше да живее само докато намери друг удобен начин да се самоубие. Трябваше да прекара последните си дни с вампирите, които бе създал, или със старите си приятели, или дори като поиска прошка от съуправителя си за манипулацията, която бе довела до такъв разрив между него и Боунс.
Вместо това се оказа, че остава в тази къща, а мислите му са заети от Кира, въпреки че се опитваше да ѝ даде колкото се може повече пространство. Сигурно нейната новост я правеше очарователна за него. Кира не знаеше нищо за него, когато се бе притекла на помощ в склада, а това, което бе научила за него оттогава, би трябвало само да я ужасява. И все пак погледът, който Кира му бе хвърлила онзи ден, когато той се бе навел над нея край басейна, бе изпълнен с топлина. След това небрежно бе признала за привличането си към него, сякаш това не го бе изравнило със земята, където стоеше.
Нямаше смисъл. Тъй като Менчерес искаше да се уедини колкото се може повече през последните си дни, но не можеше да бъде напълно сам, без да събуди подозрение, беше избрал тази малка, скромна къща. Горгон и хората бяха получили строги инструкции да не казват нищо за него, така че Кира не можеше да знае за статута му сред вампирите, колко редки са способностите му, че богатството му далеч надхвърля стандартите на Fortune 500, нито за някое от другите неща, които бяха примамвали толкова много други преди нея. Това, че тя го намира за желан само въз основа на плътта и костите, без нищо друго, го накара да се чувства еднакво съблазнен и недоверчив.
Ако нещата бяха различни, Менчерес може би щеше да действа според привличането, което изпитваше към Кира, първата жена от хиляди години насам – може би някога – която го искаше без скрити мотиви. Но времето му почти бе изтекло.
Разбира се, ласкавите коментари на Кира можеха да са и опит да го склонят да я освободи. От онзи ден край басейна Кира не беше намеквала за някакво желание към него. Напълно правдоподобно беше първо да се е опитала да го очарова, за да я пусне, да е разбрала, че няма да се получи, и затова да е престанала. Менчерес изпита болка, когато се замисли за това. Да. Това беше много по-вероятно.
– Отново лечение? – Гласът на Кира прекъсна размишленията му. Звучеше така, сякаш тя си пое дълбоко дъх, докато пулсът ѝ се ускоряваше. – Е, те наистина помагат и би трябвало да мога да тръгна с теб . . . Казах ти, че се чувствам по-добре, а и от няколко дни съм на антибиотици… Да, телефонът ми вкъщи все още не работи… ами, заспах и забравих да заредя мобилния си телефон. Съжалявам, че пропуснах обаждането ти. Ще ти се обадя утре. Обещавам. Обичам те, Тини-Т.
Едно щракване сигнализира, че Кира е затворила слушалката, но Менчерес остана на мястото си. Внезапното накъсано дишане говореше, че се бори със сълзите си. Досега Кира не беше склонна към свръхреакции, така че сестра ѝ сигурно е доста болна. Менчерес усети чувство на вина, което принуди да отхвърли. Каквото и да беше състоянието на сестра ѝ, то не звучеше като да е ново, а Менчерес не можеше да остави Кира да си тръгне с непокътнати спомени. С късмет тя щеше да е тук само още ден-два.
– Свърших вече – извика Кира, а гласът ѝ беше по-гърлен от обикновено.
Менчерес се надигна, доволен, че не се е опитала да се обади тайно още веднъж. Това показваше предпазливост и интелигентност – две неща, подценявани в днешно време, от това, което беше наблюдавал. Когато влезе в библиотеката, очите на Кира бяха сухи; но на челото ѝ се виждаше бръчка, а ароматът ѝ беше по-дълбок от притеснение.
През последните два дни не беше опитвал да я хипнотизира. Може би беше минало достатъчно време, за да може да изтрие спомените ѝ, дори и все още да не можеше да чуе мислите ѝ.
– Кира, ще се опитам отново да проникна в съзнанието ти. Ако успея, ще можеш да се върнеш у дома тази вечер.
Тя го погледна едновременно с надежда и предпазливост. Той откри, че също изпитва смесени чувства по този въпрос. Логиката гласеше, че колкото по-бързо Кира си тръгне, толкова по-добре и за двамата, но въпреки това знаеше, че тя ще му липсва.
Глупостта да му липсва жена, която не искаше нищо повече от това да забрави, че някога го е срещала, беше толкова огромна, че щеше да му се стори смешно, ако шегата не беше за него.
– Добре – каза Кира и се изправи.
Изумруденият цвят пламна от очите му, когато той ги заключи със светлозелените ѝ, принуждавайки я да не отвръща поглед.
– Кира. – Името ѝ беше едва прошепнато, но тази дума беше изпълнена с кипяща енергия. – Ела при мен.
Тя го направи, като пое ръцете, които той ѝ подаде. Пулсът на сърцето ѝ, дишането и кръвта, която течеше във вените ѝ, бяха симфония от звуци, които го призоваваха. Но съзнанието ѝ оставаше тихо, скрило тайните си зад стена, през която той не можеше да проникне.
– Отвори съзнанието си за мен – въздъхна той, освобождавайки още от силата си.
– Опитвам се – изсумтя тя, а ръцете ѝ се свиха в хватката му.
Мисловната стена трепна, но не падна. Менчерес освободи ръцете ѝ и се отдръпна.
– Все още е твърде рано – каза той, притеснен повече от съзнанието, че е облекчен, че няма да му се наложи да се сбогува с Кира тази вечер, отколкото от неспособността си да проникне в съзнанието ѝ още веднъж.
– Минаха почти пет дни от онази сутрин в склада – каза Кира и се завъртя разочаровано. – Пет дни бях в капан тук. Не знам колко още мога да издържа. Хайде, пусни ме.
Тя нямаше никакви угризения, че иска да го забрави завинаги – или в най-добрия случай никога повече да не го види. Само ако и той изпитваше същото безразличие към нея.
– Сестра ти вярва, че се възстановяваш от грипа, а работата ти е сигурна. Знам, че тази ситуация не е по твое желание, но скоро ще приключи.
Юмруците на Кира се свиха, а естественият ѝ сладък аромат се вкисна.
– Сестра ми не е добре.
– Има ли опасност тя да умре през следващите няколко дни? – Попита откровено Менчерес.
Кира се поколеба, прехапала устни.
– Не.
– Тогава не мога да оправдая риска.
– Вижте, тя се страхува! – Избухна Кира. – Не предполагам, че това се случва много често при вампирите, но при останалите се случва. Тези болнични престои са тежки за Тина. Бият я по гърба, за да разхлабят слузта в белите ѝ дробове, после ѝ правят процедури, за да ѝ помогнат да диша по-лесно. Тя е моята малка сестра, казах ѝ, че ще бъда до нея. – Гласът на Кира се поколеба, стана по-тих. – Казах ѝ, че винаги може да разчита на мен.
Менчерес затвори очи. Кира не знаеше това, но лоялността беше едно от качествата, които той ценеше най-много. И твърде добре разбираше чувството за отговорност, което Кира изпитваше към някого, когото смяташе за свой. Той изучаваше силното ѝ, прекрасно лице и извивката на упоритата челюст. Всички манипулации, които Кира можеше да опита върху него, бяха оправдани. На нейно място Менчерес би постъпил по същия начин.
– Има едно нещо, което може да ускори способността ми да изтрия спомените ти.
Изражението на Кира стана обнадеждаващо и тя направи крачка към него.
– Какво? Каквото и да е, ще го направя.
Дали щеше да продължи да го казва, след като чуеше какво включва?
– Твоята кръв ще ми даде по-голяма власт над теб. За хората с много силен ум понякога е необходимо да ги изпият, преди да могат да бъдат хипнотизирани. Ти имаш много силна воля, Кира. Може би нещо повече от моята кръв в организма ти ми пречи да манипулирам съзнанието ти.
Кира пребледня, докато осъзнаваше какво ще трябва да направи. Менчерес я наблюдаваше, като запази изражението си безизразно. Дали закрилата и към сестра и беше по-голяма от страха и да предложи гърлото си на вампир?
юТя преглътна тежко, после кимна кратко.
– Добре. Да го направим.
Той беше изненадан от бързата ѝ капитулация.
– Осъзнаваш ли, че това означава, че ще те ухапя и ще пия кръвта ти? – Попита той, в случай че не е разбрала.
Кира изпусна лек смях.
– Ти си вампир. Не мислех, че ще използваш игла и сламка.
– Не се ли страхуваш? – Предизвика я той.
Бледозеленият ѝ поглед беше стабилен, дори когато пулсът ѝ започна да се ускорява.
– Обещал си да не ме нараняваш. Значи няма от какво да се страхувам.
Лоялност. Храброст. Решителност. Атрибутите на Кира бяха като факел, който осветяваше всичките му тъмни години на безмилостност. В него се надигнаха отдавна спящи емоции и очите му пламнаха в зелено. Не можеше да си спомни кога за последен път бе срещал човек с нейните качества, а кръвта ѝ щеше да стане част от него, когато пиеше от нея. Когато Кира отдръпна косата си и застана само на сантиметри от него, той откри, че толкова силно иска кръвта ѝ в себе си, че не смееше да я докосне, за да не я нарани с неотложността си.
Тя се поколеба и погледна през рамо.
– Имам чувството, че нещо се допря до мен… усещаш ли го?
Това беше неговата сила, която се разгръщаше и я обгръщаше по всички начини, които не можеше да си позволи. Менчерес я смекчи, като само остави аурата си да гали нейната, без тази навиваща се енергия да я гали по кожата като десетки ръце.
– Приближи се – изръмжа той, като все още не се доверяваше, че може да я докосне. Толкова отдавна не беше изпитвал нещо толкова силно към жена. Неочакваният прилив на нужда, който го прониза, накара кожата му да зашуми от енергия. Ако така се чувстваше в очакване да ухапе Кира, какво ли щеше да е усещането да притежава тялото ѝ? Да накара тези пълни, червени устни да се разтворят с бавен, възхитителен писък, докато вкарва плътта си дълбоко в нея?
Кира издаде звук, почти като въздишка. Менчерес отново се овладя, опитвайки се да потисне внезапния изблик на похот, в резултат на който несъзнателно прокара силата си по най-чувствителното струпване на нервните и окончания. Дълбочината на реакцията му към нея беше поразителна, сякаш нещо отдавна заспало в него неочаквано се бе събудило с рев.
– Така? – Попита Кира, като наклони глава настрани със затворени очи.
Гладката линия на шията ѝ с нейния вибриращ пулс почти го погуби. Менчерес стисна юмруци, като с огромно усилие се овладя отново. Бавно. Никога досега не я беше опитвал.
Съзнанието, че той ще бъде първият, който ще поиска кръвта ѝ, събуди у него първичен инстинкт. Той обгърна Кира в плавна, силна прегръдка. Пулсът ѝ заби под устните му, когато ги прокара по шията ѝ. Плътта ѝ беше толкова мека, а ароматът ѝ се смеси с неговия, докато я приближаваше. Тя не говореше, но дишането ѝ беше на малки, несигурни издишвания, които го сгряваха там, където се приземяваха. Ръката му се плъзна по гърба ѝ, придърпвайки я още по-близо, задушавайки стона си от усещането за тялото ѝ, притиснато до неговото.
– Колко… ще трябва да вземеш? – Прошепна тя неуверено, а сърдечният ѝ ритъм скочи, когато Менчерес одраска гърлото ѝ с кътниците си.
– Не се страхувай.
Гласът му беше тих, почти ръмжене, а ръката му се провря в гъстата и коса. Чувственото триене на гърдите ѝ в гърдите му, които се издигаха и спускаха от учестеното ѝ дишане, засили желанието му да я изследва цялата. Задълбочено, безмилостно и бавно. Но въпреки че я държеше много по-близо, отколкото беше необходимо, ръцете му останаха на гърба и на главата ѝ, като я държаха стабилно, вместо да изучават изкусителните извивки на тялото ѝ.
Тя изтръпна, когато Менчерес запечата устата си върху шията ѝ, засмуквайки я с бавен, постоянен натиск. Все още не я пробождаше, но я подготвяше за захапката си, приближавайки тази по-малка, сочна вена към повърхността. Очите му се затвориха при лимоновия нектарен вкус на кожата ѝ, при начина, по който пулсът ѝ подскачаше срещу устата му, и при тръпката, която се разнесе по цялото ѝ тяло. Ароматът ѝ го обгърна, смесица от опасения, колебание… и още нещо. Вълнение.
Тъмна тръпка на триумф обзе Менчерес. Може би не го осъзнаваше, но част от Кира копнееше той да я ухапе по причини, които нямаха нищо общо със сестра ѝ. Искаш да те поискам по този начин – помисли си той, като прокара език по шията ѝ още веднъж. И ще бъдеш. Сега.
В следващия миг кътниците му се впиха в плътта ѝ.