Джанин Фрост – Вечната целувка на мрака – книга 2 -част 8

Глава 7

Всичко в Кира замръзна при усещането, че острите кътници пронизват кожата ѝ, но не беше подготвена за това, което се случи след това. Вместо болка през нея премина каскада от чисти усещания. Сладка, сочна топлина сякаш се разпространяваше бавно от шията ѝ, надолу по раменете и все по-надолу, докато не почувства, че тялото ѝ е потопено в нагорещен шоколад. Всичките ѝ притеснения се оттекоха в такъв прилив, че тя се почувства замаяна, осъзнавайки колко тежък е бил стресът, едва когато вече го нямаше, за да ѝ тежи.
Нещо дебело и копринено се промуши през пръстите ѝ. След един смътен момент Кира осъзна, че е вдигнала ръце и сега е хванала косата на Менчерес. Той издаде дълбок, гърлен звук, който вибрираше в шията ѝ, докато преглъщаше. Моята кръв. Менчерес поглъща кръвта ми.
Мисълта би трябвало да я уплаши или най-малкото да я накара да се притесни, но вместо това Кира откри, че се притиска по-близо до него. В нея се появиха парченца удоволствие, когато кътниците му се плъзнаха по-дълбоко в отговор. Разпространяващата се в нея топлина започна да се завихря и да се концентрира на едно място, карайки я да се задъхва от внезапната силна нужда в слабините ѝ. Ръцете ѝ се вплетоха по-плътно в косата му, докато тъмен, необясним порив накара Кира да търка шията си в устата му.
Удоволствието се впи в нея с достатъчна сила, за да я накара да изтръпне, когато кътниците му отново се плъзнаха в нея. Чу се как стене. Почувства още един замайващ прилив на топлина. Как можеше една ухапване да предизвика толкова много блаженство?
Менчерес вдигна глава твърде скоро, оставяйки хладен въздух върху гърлото ѝ вместо твърдия, чувствен натиск на устата си. Твърдата ласка на ръцете му върху гърба и главата ѝ също изчезна, което доведе до разочароваща празнота вместо усещането, че я държи.
Тя дори не се замисли, преди да дръпне главата му обратно към врата си.
– Не спирай – изпъшка тя.
Той издаде рязък звук, докато езикът му се плъзгаше по дългия, бавен път през мястото на гърлото ѝ, където я беше ухапал.
– Ти не искаш да кажеш това наистина.
По дяволите, не искаше. Нуждаеше се от още от тази прекрасна, търсеща топлина, която я заливаше. Повече от това той да я докосва. Гърдите ѝ се триеха в мускулестата стена на гърдите на Менчерес, докато тя стягаше хватката си за главата му, държейки го притиснат в шепата си.
Ръцете му се издигнаха нагоре, стиснаха китките ѝ в нежна, но неразрушима хватка, докато той вдигаше главата си от нея. Тази ноктеста нужда в нея започна да отшумява, оставяйки след себе си топла, лежерна летаргия, сякаш току-що бе излязла от гореща вана, след като бе вдишала азотен оксид.
Кира се поколеба, когато я заля изтръпваща вълна на замаяност. Менчерес я повдигна, после я постави върху нещо меко. Тя отвори очи и видя, че той ги е преместил на дивана. Очакваше устата му да е изцапана с червени петна или да види малинови следи, зигзагообразно спускащи се по лицето му, но нищо не бе помрачило поразително красивите му черти. Очите му все още бяха ярко изумруденозелени и се срещаха с нейните с интензивност, която тя не можеше да назове.
А тя нямаше ни най-малка представа какво да каже. Необузданите чувства, които я бяха накарали да забие главата на Менчерес в гърлото си и да поиска да я ухапе отново, бяха избледнели и оставиха Кира разкъсана. Дали нейната страстна реакция беше точно това, което се случваше с всеки ухапан от Менчерес? Затова ли той беше казал, че тя не е имала предвид това, когато му беше казала да не спира?
Или пък не бе искала да спре, защото ухапването на вампира бе повод да действа според желанието, което изпитваше към него? Със сигурност не би дала воля на нездравото си привличане при никакви други обстоятелства. Без значение колко добронамерени са били действията му, той все още беше неин похитител – нечовешки похитител. Не искаше да усложнява допълнително и без това заплетената ситуация.
– Чувстваш ли се по-добре сега? – Попита Менчерес, без да се притеснява от смущението ѝ.
Кира погледна настрани, поемайки си дълбоко дъх. Забеляза, че сърцето ѝ вече не биеше учестено. Всъщност то имаше същия спокоен каданс, сякаш току-що се беше събудила.
– Добре съм. – След това се насили да попита: – Цялата тази реакция „още, още!“ обичайна ли е, когато ухапеш някого? Или ти дължа извинение?
Менчерес се отдалечи от нея, преди да отговори.
– Това е много често срещано.
Тонът му беше толкова твърд, че Кира го погледна. Лицето му беше напълно затворено, безизразно като статуя. Защо очакваш нещо различно – запита се тя. Може би това беше ново преживяване за нея, но Менчерес сигурно всеки ден захапваше различен човек. Единствената причина, поради която не се прозяваше, вероятно беше, че не му се налагаше да диша.
После внезапно коленичи пред нея, ръката му стискаше лицето ѝ, а зелените му очи пламтяха в нейните.
– Нищо не се е случило, Кира. Не съм те ухапал. Не си се връщала в къщата ми. Прибрала си се от работа във вторник сутринта и оттогава си болна в леглото си.
Странна дебелина притисна съзнанието ѝ, докато гласът му сякаш вибрираше в нея. За част от секундата Кира се почувства въодушевена. Сигурно най-сетне работи! Но също толкова бързо я обхвана ужас. Ако беше така, тогава тя щеше да забрави Менчерес. Дори нямаше да разбере, че го е срещнала…
Тя примигна и този настойчив натиск изчезна от съзнанието ѝ. Очите на Менчерес все още бяха втренчени в нея, толкова ярки, че дори не изглеждаха истински; но тя вече не изпитваше желание да попадне в блясъка им.
– Не се получава. – Обхвана я най-странното чувство. Съжаление? Успокоение? Кира го пусна, преди да успее да определи кое точно.
Менчерес беше в другия край на стаята с гръб към нея преди следващото ѝ мигване. Нищо от квадратното разположение на раменете му не ѝ подсказваше какво мисли.
– Опитваме отново след два дни – каза той.
Така щеше да мине една седмица от онази фатална сутрин в склада. Максималното време, което според Менчерес трябваше да мине, за да отшуми ефектът от изпиването на кръвта му. Кира преглътна въпроса, който веднага изникна в съзнанието ѝ.
Ами ако след два дни той все още не можеше да изтрие спомените ѝ? И ако Менчерес не успее да я накара да забрави всичко, което беше научила за него и другите вампири. … дали някога щеше да я пусне?
Менчерес лежеше на дъното на басейна, а лъчите на късното следобедно слънце проникваха приглушено през непрозрачното стъкло. Вече повече от час се намираше тук, в изкуствено затоплената вода, но дори това обикновено релаксиращо занимание не го успокояваше. Не спираше да мисли за това как вчера бе почувствал кожата на Кира под устата си, какъв бе вкусът ѝ и как ароматът ѝ придобиваше по-богат и дълбок вид с възбудата ѝ.
Знаеше, че тази възбуда се дължи единствено на начина, по който я бе ухапал. Реакцията на Кира беше същата, с която Менчерес се беше сблъсквал от безброй жени и мъже, от които се беше хранил преди. Това, което беше толкова различно, беше неговата реакция. Когато Кира изстена, за да не спира, за миг той се изкуши. Можеше да пие от нея през цялото време, докато я вземаше, да изцежда само най-малкото количество кръв, но да ѝ дава същите невероятни усещания от захапката си – и повече. Желанието му беше толкова голямо, че му причини физическа болка, за да отдели Кира. Менчерес не можеше да си спомни кога за последен път бе искал някого с такава сила. Може би никога.
И все пак това беше нещо повече от желание. Когато за пореден път не успя да проникне в съзнанието ѝ, облекчението, което го изпълни, беше неоспоримо. Не можеше да не се запита дали нежеланието му не е изиграло роля в неспособността му да изтрие паметта на Кира. Да, имаше и друга възможна причина за неспособността му да промени мислите ѝ, но истината беше, че той не искаше тя да си тръгне. Беше удоволствие да вижда лицето на Кира всеки ден. Гласът ѝ беше нещо, което той се напрягаше да чуе, независимо дали му говореше, или не, а близостта ѝ занимаваше мислите му много повече, отколкото някога би ѝ позволил да разбере.
Беше иронично – той я държеше в плен, но тя го бе пленила.
Менчерес се надигна от басейна, изоставяйки това безсмислено търсене на спокойствие. Едно нещо щеше да го накара да се почувства по-добре и то нямаше нищо общо с къпането под водата. Той щеше да накара Горгон да изтегли цялата информация за Кира, дискретно и задълбочено. Менчерес вече беше решил да я обяви за своя, така че тя щеше да остане на грижите на Боунс, след като той си тръгне. Сега оставаше само да се увери, че Боунс знае за кого да се грижи, когато този ден настъпи.
Фактът, че това беше едно от малкото неща, които поставяше на първо място, не убягна от вниманието му, но не го интересуваше. Можеше да се престори, че Кира не е станала важна за него, или да го приеме и да намери начин да продължи независимо от това. Отричането никога не му беше помагало в миналото.
– Горгон! – Извика Менчерес. Той дори не изчака другият вампир да излезе от стаята си, преди да заговори отново. – Имам задача за теб.
Менчерес чу как Кира се разхожда в стаята си. Тя правеше това през последните два часа. Несъмнено отново се терзаеше от обстоятелствата, за което той не можеше да я вини. Времето, което бе прекарала с него, бе продължило по-дълго, отколкото някой от двамата бе очаквал. И все пак, на шестия ден, откакто бе изпила кръвта му, той не долавяше и най-малкия проблясък на мислите на Кира, което би трябвало да е в състояние да направи досега.
Вече не можеше да се преструва, че кръвта му просто отнема необичайно дълго време, за да се отдели в организма ѝ. Беше време да вземе решение. И той се страхуваше от това.
– Майната му – чу Менчерес да мърмори Кира, преди да затвори вратата и да слезе по стълбите. Той остана седнал във всекидневната, като запази спокойното си изражение, сякаш през последните няколко часа не се беше настроил за всеки неин нюанс.
– Трябва да се обадя на сестра си – каза Кира, щом го видя.
Той вдигна вежди от спешността в гласа ѝ.
– Нещо не е наред ли?
– Надявам се да не е – промълви Кира. – Телефонът на библиотеката отново ли е добре?
– Да – отвърна Менчерес, наблюдавайки Кира, която почти тичаше към него. Какво я беше накарало да се разтревожи толкова? Когато снощи беше затворила телефона на сестра си, Кира се беше почувствала добре. Притеснена, но иначе спокойна. А сега се държеше така, сякаш току-що е стъпила на гроба на сестра си.
Менчерес чу механичните звукови сигнали, които сигнализираха, че Кира набира номера, а след това напрегнатото ѝ дишане, докато чакаше. След десетина позвънявания Кира изпусна проклятие, след това затвори слушалката и набра номера отново.
Той влезе в библиотеката точно когато Кира изрече още едно проклятие и отново сложи слушалката. Лицето ѝ беше бледо.
– Тя не отговаря. Нещо не е наред.
Менчерес не посегна към нея, но за негово недоумение първото му желание беше да я погали утешително.
– И друг път не си успявала да се свържеш със сестра си, но нищо не е било не наред – отбеляза той.
– Но това е различно. От сутринта насам просто… усещах, че нещо не е наред. – Кира го погледна замислено. – Ще си помислиш, че е лудост, но понякога аз просто знам нещата. Наречете го инстинкт, инстинктивна реакция, каквото и да е, но аз съм го имала през целия си живот.
Напротив, той беше един от малкото хора на света, които можеха да се отнесат към това, че знаят нещата въз основа на необичайна вътрешна дарба. Или поне се е опитвал да го прави.
– Концентрирайте се върху това усещане. Съсредоточете се – заяви Менчерес.
Тя изглеждаше изненадана от указанието му, но след това веждите ѝ се смръщиха и тя започна да крачи с бавна крачка. Мълчанието и концентрацията бяха изострили дарбата на Менчерес, когато беше по-млад и не беше свикнал с нея. След това с течение на времето бе усъвършенствал способността си да предизвиква видения по желание. Дори бе успял да използва силата си, за да открива хора на безброй километри, особено ако бе опитал кръвта им.
Докато виденията му внезапно не свършиха и той видя само мрак. Символиката често беше част от виденията му, а Дуат, подземният свят, където душата му щеше да пътува, за да очаква съда на бог Анубис, беше място с равномерен мрак. Смъртта идваше за него, но Менчерес сам щеше да избере своя край. Такъв, който най-добре да служи на народа му.
– Ако съм права и се случи нещо лошо, Тина ще бъде в болница. Трябва да направя още едно обаждане – каза Кира. Отиде до телефона и започна да набира номера, без да чака да види дали Менчерес ще се възпротиви. Той не каза нищо, като гледаше как пръстите ѝ се свиват от вълнение.
– Болница и медицински център „Милосърдие“ – чу гласа на оператора да интонира.
– Проверявам дали сестра ми е приета – каза Кира, като си пое дълбоко дъх. – Името ѝ е Тина Грейсинг. Възможно е тя също да е в спешното отделение.
– Един момент. – Музика на изчакване изпълни линията за няколко секунди, след което отново се чу гласът на оператора. – Да, Тина Грейсинг е пациент тук. Моля, изчакайте, докато ви свържа с кабинета на медицинските сестри.
Менчерес не проговори, докато Кира беше прехвърлена и друг глас ѝ обясни, че сестра ѝ е в критично, но стабилно състояние. От това, което разбра, това не се дължеше на инцидент, а на повтарящо се медицинско заболяване.
– Благодаря ви – каза Кира, преди да сложи слушалката. После срещна погледа на Менчерес.
– Тя е в интензивното отделение. – Гласът ѝ беше суров, а в аромата ѝ се носеха страх, възбуда и вина. – Тя е получила кръвоизлив и е била докарана в болницата с линейка тази сутрин…
Нищо от това не би трябвало да има значение за него. Сестрата на Кира беше в болница, не можеше да направи нищо повече, за да ѝ помогне, а лошото здраве на една непозната смъртна наистина не беше негова грижа.
Но Кира се интересуваше и поради това и той се интересуваше. Независимо от всички причини, поради които тя не би трябвало да има значение за него, Менчерес установи, че не може да понесе да види Кира в болка.
Да, той се грижеше твърде, твърде много.
Първоначално бе държал Кира тук с намерението да опази тайната на своята раса, но с напредването на дните най-голямата заплаха за Кира не беше за света на вампирите – тя беше за него. Тя го караше да изпитва неща, които не можеше да си позволи да изпитва на този етап от живота си. Колкото и да му е трудно, беше време да премахне тази заплаха. Нямаше друг избор, ако искаше да запази курса, който беше поел.
– Ела – каза Менчерес и протегна ръка.
Веждите на Кира се смръщиха, но тя я пое. Красива тъмна дама, помисли си той. Иска ми се да не ми се налагаше да правя това.
Той беше заключил Кира в неразрушима хватка, преди тя да успее да издъхне.

Назад към част 7                                                              Напред към част 9

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!